Монтесори е най-разпознаваемият образователен метод в сравнение с методите Реджо Емилия и Валдорфската педагогика.
Монтесори има универсална природа – изграден е върху научното разбиране за развитието на човешката личност и потенциал. Tова е методология, която се прилага по целия свят в много различен контекст.
Най-голямата разлика е, че в Монтесори децата се учат чрез специално създадена среда и материали, които отговарят на техните естествени етапи на развитие, докато Валдорфската педагогика акцентира върху творчеството и ритуалите, а Реджо Емилия залага на социалното и проектното обучение.
Всички тези подходи уважават детето като активно учещо, но методите и философиите им са различни.
А по темата какво всъщност възпитава Монтесори и какви са критиките към него си говорим с педагозите Анна-Мария Йоцова и Мила Томова – Прусийска.
„Светът вече е друг и обществото осъзнава нуждата от различни умения – разсъждение и свързване на данни по нов начин, критично и творческо мислене, умения за планиране на ресурси и реализиране на мащабни проекти, умения за сътрудничество, глобално мислене. Това е територия на човешкия потенциал. Не могат да бъдат постигнати със стария начин на образование и оценяване. Монтесори методът с холистичния си подход за образование на човешкия потенциал дава отговор на тази нужда“, казва за Анна-Мария Йоцова, Монтесори педагог и съосновател на „Монтесори Общност България“.
За взаимовръзката между свободата и дисциплината в Монтесори подхода Анна-Мария допълва, че е важно да говорим с децата, за да разберат как се изграждат взаимоотношенията в обществото и как функционира самото общество. И дава повече яснота по възрастови периоди.
„За всяка възраст концепциите за граници, дисциплина и отговорност са свързани с развитието на личността и особеностите на ума на детето. Постепенно се изгражда вътрешно разбиране за последствията и усещане за степента на тяхното влияние“, обяснява Анна-Мария. Монтесори методът залага на това, че съществуват паралели между биологичното развитие на човешките същества и техния психологически и духовен растеж.
„Има хора, които вярват, че подходът дава на децата твърде много свобода и това може да доведе до хаос или до липса на дисциплина в класната стая. Родителите може да се притесняват, че децата ще се разсейват или няма да се научат на основни социални умения. Но свободата в Монтесори не е безконтролна“, категорична е педагожката. Има ясни граници и правила, които гарантират сигурност, докато децата изследват. В същото време методът дава свобода да мислиш и да действаш независимо и отговорно, така че децата да могат да правят избори и да поемат отговорност за своето учене. Всъщност, както обяснява и Анна-Мария Йоцова, Монтесори им помага да развият самодисциплина и инициатива с времето.
Монтесори философията е психолого-педагогика с екологична визия за света. Тя се базира на научното разбиране за психологическите нужди за цялостно развитие на личността от раждането до зрелостта. Всеки развитиен етап надгражда предходния спрямо характеристиките и нуждите на всички аспекти от личностното развитие – духовно, емоционално, когнитивно, социално, физически.
„Монтесори подходът подпомага децата да се развият в способни, знаещи и можещи личности, които имат умения за самостоятелно мислене, за изследване, за сътрудничество и работа в екип, за състрадание и разбиране на другите, за комуникация, за работа в постигане на лични и общи цели. Освен това подкрепя личността да израсне цялостно и в интегритет, поведението да е водено от ценности, а не от страх от наказание или стремеж към награда. Ако обществото ни е изградено от личности с такъв калибър, хармонията ще е норма“, казва Анна-Мария.
Макар и популярен, не е задължително Монтесори методът да е подходящ за всяко дете. Според Анна-Мария, въпреки че подходът се фокусира върху индивидуалните нужди и уважение към естествения темп на развитие на всяко дете, има някои фактори, които могат да направят метода по-малко подходящ за определени деца.
„Монтесори подходът поставя във фокус самостоятелността и самоинициативата, което може да бъде предизвикателство за деца, които имат затруднения в социализацията или при регулирането на емоциите. Някои деца може да се нуждаят от повече структурирана подкрепа и насоки“, допълва тя.
„Въпреки че Монтесори методологията може да бъде адаптирана за деца със специални образователни нужди това предполага специализирана работа с допълнителен подход, който да включва повече индивидуализирана подкрепа или специализирани педагогически интервенции, отколкото в автентично Монтесори училище. Например деца с изразени езикови или когнитивни забавяния може да се нуждаят от методи, които предлагат различна структура и ръководство.“
„Монтесори не е просто име или набор от играчки – това е цялостен подход към детското развитие“. Според Мила Томова – Прусийска много детски градини, центрове и дори играчки носят етикета „Монтесори“, но невинаги следват истинските принципи на метода. За съжаление, популярността на педагогиката е довела и до комерсиализация. „Някои места използват името просто като маркетингов трик“, обръща внимание тя. И споделя няколко характеристики, по които да направите разлика:
Ако се чудите дали една детска градина наистина е Монтесори, Мила съветва да попитате за подготовката на учителите. Имат ли сертифицирано Монтесори обучение (AMI, AMS или техни партньори)? Разгледайте средата – изглежда ли спокойна, подредена и достъпна за децата? Наблюдавайте какво правят децата. Свободни ли са да избират занимания, или всички следват една и съща програма?
Според Мила Томова – Прусийска методът е подходящ за всяко дете, но не за всяко семейство. Въвеждането на Монтесори у дома означава да създадете среда, която насърчава самостоятелността, реда и естественото детско любопитство.
„Кой не би се чувствал добре в среда, която хем те оставя да обследваш, подхранвайки любопитството ти, хем научаваш много повече от връстниците си? Насърчава малките победи, вместо да те критикува, учи те на самостоятелност, отговорности, уважение и взаимопомощ, дава ти любов и подкрепа във всеки един момент? Децата често пъти не искат да си тръгват от детската градина. Не всяко семейство обаче е привърженик на позитивното родителство, съзнателното вникване в нуждите на детето и изследователското „да следваш детето“ с неговото темпо и интереси за учене“, казва Мила.
И допълва, че методологията има много положителни качества, но като всяка образователна система, тя не е перфектна за всяко дете и за всяко семейство. Родителите и учителите трябва да се вгледат в своите вярвания, философия и визия за образованието на техните деца и ако принципите им намират отговор в Монтесори методологията – тогава това е подходящото образование.
„Неслучайно Монтесори детските градини по цял свят се наричат „къща на децата“ – всичко е съобразено с нуждите им“, обяснява Мила. „Те например са първите в света, които въвеждат стандарта за детски мебели в детските ясли и градини, вместо мебели за възрастни. Целта ни е да подготвим децата за живота, като ги учим на отговорност, любов към знанието и науката, приятелства и грижа за околната среда. Едни от най-открояващите се аспекти на Монтесори детските градини, в сравнение с останалите са:
Навлизане в дълбочина на познанията – уменията на децата често надхвърлят с много очакваните резултати по държавните образователни стандарти, защото никой не ги ограничава, а точно обратното – насърчава се изследователството;
Смесването на деца от различни възрасти – както в реалния живот не сме разделени по набори, така и децата биват учени да са кооперативни и подкрепящи по-неопитните си приятели;
Учене без стриктна програма – децата свободно избират от десетките образователни материали спрямо интереса и нивото на уменията си, като понякога ги насочва учител;
Всяка сутрин след закуска децата се поздравяват в Монтесори кръгче. Там могат да споделят преживявания, да разглеждат календара, да си говорят за важни теми като празници, сезони, рождени дни и др. След това започва т. нар. Монтесори работен цикъл, по време на който работят индивидуално или в малки групи с материали, подкрепяни от учител, когато е нужно“, разказва Мила.
Още не сме свършили, скрол надолу
Внедряването на Монтесори в държавни ясли и градини е възможно, но изисква промяна в мисленето и обучение на персонала и управлението – а това е дълъг процес. Теоретично, елементи от Монтесори могат да се интегрират в учебните дейности на общинска ясла, но има няколко сериозни пречки:
Знаете ли кой е вечният въпрос? Не е кое е първо - яйцето или кокошката; не е въпросът за смисъла на живота; дори не е да бъдеш или да не бъдеш. Не! Вечният въпрос е “Какво да сготвя за вечеря?”. Задават си го стотици хиляди родителите по целия свят, а стотици хиляди деца в същия този свят биха се намръщили на който и да е отговор на така поставения въпрос. Освен ако, разбира се, отговорът не е “сладолед” или “торта”.
Има вариант, при който децата не са злояди и с радост ядат всичко - да, съществуват такива деца. Обаче този въпрос пак стои, защото родителите винаги се чудят каква храна да предложат така, щото тя да е вкусна, питателна, съдържаща всички най-важни хранителни групи и толкова пълна с витамини, антиоксиданти и безценни макронутриенти, че детето веднага да започне да превежда Шекспир в оригинал и да конструира телескопи, виждащи всичко чак до края на вселената.
И в дъното на всичко това всъщност стои желанието ни да възпитаме в децата си здравословно отношение към храната. Да не прекаляват с нея, но и да не пренебрегват това, с което се хранят. Да имат любопитство към вкусната и интересна храна, но да не са самоцелни чревоугодници. Да не робуват на хранителни ограничения, но и да не посвещават цялото си съществуване на това какво ще ядат.
В текста си за Parents Мишел Хейнър поставя на масата почти еретичната възможност да оставим децата да ядат каквото си искат. (Или поне така да си мислят.) За да им дадем възможност да поемат сами отговорност за избора си и за последиците от него.
И аз като много други майки прекарвам доста време в приготвяне на храна или в обмисляне какво да сготвя за децата си, защото те почти винаги са гладни. Но забелязвам, че с порастването хранителните им нужди и навици се променят, което прави целият процес по изхранване още по-сложен.
10-годишният ми син е супер атлетичен, занимава се с няколко спорта и постоянно е в движение. Понякога имам чувството, че гори калории по-бързо, отколкото мога да ги запълня с храна. При него диетата, богата на ядкови мазнини, авокадо и пълномаслени млечни продукти, е абсолютната норма. И ако понякога изяде някой допълнителен следолед след обяда, не обръщам голямо внимание.
7-годишната ми дъщеря също е много активна, въпреки че не чак толкова, колкото брат си. Тя има не особено добра връзка със зеленчуците и затова по-често я окуражавам да избира по-здравословна храна и да избягва втори десерт.
Съвсем скоро, докато си обличаше трикото за гимнастика, изпъчи коремче и ме попита: “Имам ли голям корем? Според теб дебела ли съм?”.
Направо ми се преобърна стомахът.
Като дъщеря на една чудесна, любяща майка, продукт на поколение, в което жените бяха индоктринирани да виждат храната като враг и да са винаги на диета, ми се е налагало често да чувам какво не бива да ям. “Нали не искаш да станеш дебела” и “Минута в устата, цял живот на бедрата” бяха обичайни фрази през цялото ми детство. И това повлия доста негативно на отношението ми към храната. Отне ми години да го преодолея.
По тази причина съвсем умишлено не използвам думата “дебел/а”, за да опиша себе си или някой друг и внимавам да не слагам знак за равенство между теглото на децата ми и тяхната стойност като хора. Те знаят, че аз тренирам и се храня добре, защото искам да съм здрава, а не защото съм обсебена от число, което трябва да видя на кантара.
Та, когато дъщеря ми постави под въпрос външния си вид, се зачудих дали това, че се опитвам да я отклонявам от сладките неща не ѝ е оказало негативно влияние, без да искам.
Според д-р Шарлът Марки, професор по психология в Университета Рутгърс в Камдън, Ню Джърси, храната е един от малкото случаи в живота ни като родители, в които е по-добре да казваме по-малко. “Има толкова много неща, за които е добре да се говори дълго и подробно, но не съм убедена, че храната е едно от тях”, казва тя. “Това създава тревоги и несигурност в децата, които не са здравословни.”
Вместо това д-р Марки предлага да се използва добре познатия сред различни диетолози метод на “разделение на отговорностите”. При него родителите осигуряват на децата различни, предимно здравословни, храни в определеното за хранене време, а децата сами преценяват какво и колко искат да изядат. Дори това да означава, че понякога ще изядат повече бисквити, отколкото моркови.
“Ще има дни, в които децата ви ще ядат боклуци и това няма да ви кара да се чувствате добре като родители. Но така се учат как да ядат, когато са гладни, и кога да спрат, когато се заситят”, казва тя. И добавя, че родителите трябва да използват този метод с всяко дете в семейството, стига, разбира се, някое от децата да не страда от заболяване или хранителна алергия.
Освен че ще им позволите да следват хранителните си желания, с този метод ще им дадете възможност да разберат какви са последиците от техните решения. “Когато детето ви каже, че го боли стомаха, можете спокойно да му отговорите, че ако не беше яло толкова сладки неща и беше направило друг избор, може би щеше да се чувства по-добре”, отбелязва д-р Марки. “Позволете им да почувстват, че имат някакъв контрол над ситуацията.”
Лично аз се почувствах доста освободена, прилагайки тези съвети, тъй като обикновено едва ли не изпитвам вина, ако всяко хранене не стъпва на четири основни хранителни групи. Получих разрешение да спра да съм “надзорникът по храната”, но въпреки това бях доста несигурна.
“Ами ако яденето на цял пакет чипс се превърне в навик?” “Ами не купувайте такива неща”, казва д-р Марки. “Купете им любимите им плодове. Стойте зад кулисите и насочвайте избора им. Или отделете едно чекмедже или шкаф за храна, която е без всякакви ограничения. Оставете контрола в техните ръце, но с определени параметри.”
В допълнение към това стоеше и въпросът с думата “дебел”, която дъщеря ми очевидно беше започнала да възприема като нещо лошо. Диетологът Мариан Якобсен съветва родителите да имат отворен диалог с децата си по отношение на напълняването.
“Това така или иначе ще е съществена част от живота им”, казва тя. “Момичетата наедряват по-бързо през първите две години от пубертета, което може да е малко плашещо, но е съвсем нормално. Обикновено това се случва преди първата менструация. В този период организмите им се променят и би трябвало да можете да говорите с децата си за това.”
Кейти Райт е професионален фитнес инструктор и майка на пет деца. Тя също споделя, че понякога се чуди как да се справи с разликата в нивата на апетит и в желанието за активност при двете си по-големи дъщери. “Опитвам се да им обясня, че няма нищо лошо в това да не искаш да тичаш по 10 км на ден, но все пак трябва да балансираш активността си спрямо това, което ядеш”, казва тя. “Обаче и не ми се иска да им казвам да не ядат нещо. Много е трудно.”
Освен че е трудно, вероятно няма и да има ефект. “Някои деца просто обичат храната и ядат повече”, казва д-р Марки. “Да им забраните да си вземат допълнително, няма да реши проблема, затова е по-добре да ги оставите сами да разберат колко ти става лошо, след като изядеш шест курабии.”
Якобсен съветва родителите да карат децата да сядат на масата за всяко хапване, дори да е малко междинно хранене с плод, за да осъзнаят по този начин какво е да си гладен и какво е да си сит. Освен това е добре да отъждествите храната с неща, които са важни за тях. “Ако спортуват, кажете им, че храната ще им помогне. Обърнете внимание на това, което храната би направила за тях, а не какво ще направи с теглото им”, казва тя.
Опитвам да прилагам тези стратегии. Задобрявам в това да режа плодове и зеленчуци и да им ги давам за бързо хапване. Освен това казвам “да”, когато искат сладолед, дори в този ден вече да са яли. Видях, че когато налагам по-малко забрани, те вземат по-добри решения. А дните, в които няма толкова много зеленчуци, компенсираме с повече зеленчуци в следващите. “Храненето е дълъг процес”, казва Якобсен. “Храната, която се предлага, прави разликата, защото дори и да не искат да я ядат, те я виждат. И в един момент просто им прещраква и започват.”
“Сериозно, недейте да играете с децата си”, казва писателката Идън Лепуцки в статията си за списание The New York Times.
Тя има три деца под 10-годишна възраст и заявява, че не се включва в техните игри и ги оставя да си играят сами. А те дори и не искат да играят с нея. И това е съвсем съзнателно постигнато, без чувство за вина и без оправдания.
Всеки има своя подход. Ето какъв е нейният.
Най-големият ми син наскоро си направи автомат за напитки от кашон. Дъщеря ми уши дрехи за барбитата от хартия и тиксо. Бебето прерови гардероба в коридора, описвайки обувките с бърборене, от което едва една осма на разбираем език. И тримата участват в някакъв създаден от тях стиймпънк свят, в който строят дворци и часовникова кула от книжки с картинки.
Когато играта им върви добре, си мърморят едно на друго “Представи си, че ние…” или “Ами ако…”, или “Кралицата трябва да бъде екзекутирана”. Също така има и доста крясъци. В това време аз решавам кръстословица.
Имам три деца под 10 години, които не очакват, даже не искат, да си играят с мен. Отне известно напасване, но с времето разбрахме, че сме по-добре, когато всеки си прави неговото нещо: децата без скучна родителска намеса, а аз и съпругът ми, свободни от схващането, че трябва да играем, за да присъстваме в живота на децата.
Невинаги е било така. Първото ми дете, като беше съвсем мъничък, ако не ровеше в боклука или не дъвчеше възглавниците на дивана, обикаляше къщата с въображаемо оръжие. Никога не слушаше. Опитваше се да бяга при колите.
Постоянното стоене нащрек и караниците бяха толкова изтощаващи, че със съпруга ми нямахме енергията да играем, както синът ни искаше – иначе казано всичко, включващо пълен телесен контакт и насилие наужким. Вместо това казвах “не” и спирах да играя цял ден и когато гълчането ми преминаваше в игра, се чувствах виновна и фрустрирана. Бях ужасна компания за игра и уморена майка.
Но когато вече беше около 3-годишен, осъзнах, че въображаемите му светове са достатъчно живописни, за да продължи и без мен. Всичко, от което се нуждаеше в началото, беше слушател.
След време си отиваше в стаята сам, за да я преобрази в мястото, съществуващо в главава му. И това беше свобода - за всички ни. Така започна един експеримент с надежда: малко по малко двамата със съпруга ми увеличавахме времето, в което синът ни можеше да си играе безопасно самичък.
Дъщеря ми се роди година по-късно. Тя е срамежлива, изпада в различни настроения и беше доволна да си играе самичка, още откакто започна да пълзи.
Никога не съм виждала толкова уверено дете - идваше да ми казва кога ѝ се спи. Никога не са ѝ харесвали игрите на брат ѝ и играта помежду им винаги е била въпрос на преговори.
Игрите, които си измисляха, съчетаваха неговата любов към фантазията и драмата и нейната нужда от реализъм. Когато си бяха направили ферма за якове с възглавници и плюшени играчки, тя се наслаждаваше на въображаемия залез, а брат ѝ се тревожеше за хищниците, които биха нападнали това земно кътче.
Преди, ако не можеха да стигнат до консенсус в каква посока да върви играта, се опитвах да помогна, но така само влошавах нещата. Бях като водещ на телевизионно риалити, който гледаше безпомощно как гостите му сипят обиди един срещу друг.
Когато мама е там и слуша, стават отбранителни и зли. Когато им кажа “Разберете се”, го правят.
Знам, че съм късметлийка, защото са двама и могат да си играят, затова се научих да се дистанцирам. Казвам си, че по този начин се учат какво са компромисите и границите. Уча се и аз.
Полудяла съм от работа (и от живота). Мога да съм сприхава и доста критична. И не ми харесва да играя, особено да се преструвам с кукли или фигурки, или пък да се крия и да нося пушка.
Девизът ми е “Майките не играят”. (И в другия смисъл - не си играя, т.е. не си поплювам.) Третото ни дете се присъедини към семейството в тази вече изградена система и е изключително самостоятелен, както и повечето трети деца.
Не казвам, че подходът ми е правилен за всеки. Знам, че за мен работи, защото отчасти има връзка с начина, по който аз съм отгледана.
Нямам спомен родителите ми да са си играли с мен. Спомням си, че са ми чели и сме плували, но никога не са били замесени в модните ревюта, които “снимах” заедно със сестрите ми, нито са ми помогали да си направя списанието “Детски работи”. Нито веднъж не са вечеряли във въображаемия ми ресторант.
И това не е оплакване, а благодарност. Може и да не присъстват в тези спомени, но това не означава, че ги няма. Бяха на границата - там, но не съвсем.
Родителите ми ми позволяваха да имам лични светове, създадени специално от мен, и ги уважаваха. Представям си, че и те са се радвали като мен, докато гледам как децата ми си играят самостоятелно.
Дъщеря ми отваря пекарна, докато брат ѝ скача на огромна гумена топка. Бебето си пълни камиона за боклук с кубчета. Всеки от нас диша в собствената си отделна сфера. Дадох си сметка, че това е най-любимата ми част от майчинството - да отклоня поглед и после да наблюдавам.
Когато с децата спрем да правим нашите си неща и се съберем, то е защото искаме. Заниманията, на които се отдаваме заедно, носят удоволствие за всички ни. Избираме съзнателно да участваме в тях и затова са ни забавни.
Може и да не си играя с тях, но съм шантава и любвеобилна и обичам да говоря за чувства. Обичам и да ги уча на разни неща - как да броят, как да четат, как се прави гуакамоле. Харесва ми да съм с децата си по такъв конкретен начин и да съм изцяло в момента.
Трябваше ми време, за да осъзная, но в крайна сметка разбрах, че няма как да съм всички видове майки в една. Мога да съм само една. Тяхната.
Никак не можете да отслабнете след празниците, защото у нас празниците се прескачат и след единия веднага идва друг, а разстоянието между тях е прекалено кратко.
Таман човек свикне да не закусва със сарми и щрудел и оп – станало пролет и отвсякъде започват да те обстрелват с козунаци, а докато се научиш да ги отбягваш и да не ти влизат в устата, вече е станало време да се съблечеш по бански на плажа.
Тогава обикновено хората започват да плачат, депресират се, крият се в гардероба и си бършат носа в рокля с изрязан гръб и презрамки (повече жените, но може и някои мъже), а след това хукват да се тъпчат напосоки, защото са чували, че депресията се лекува с ядене.
Започват се едни пържени картофи, сафрид, сладолед и френски селски торти, търкаляне по пясъка и топене на месата в хладната морска вода, където е известно, че телата изглеждат и се чувстват по-леки (усещането е измамно!).
След това идва есента, телата се увиват в дебели палта и пуловери до глезените, отвсякъде започва отново да мирише на зеле и боб, и цикълът се затваря, образувайки огромен кръг – по подобие на нас самите.
Означава ли, че до края на живота си ще растем под напора на пълнени чушки и мусака, докато заприличаме на преял овцебик, който се тътрузи с огромни колене и висящо шкембе към залеза на своя живот?
Не, не означава. Наистина в началото казах, че не можем да отслабнем, защото отчаянието понякога кара човека да ослепее за възможностите и да вижда пътя осеян единствено с пържени кюфтета.
В действителност обаче не е невъзможно да спрем да се тъпчем и да възвърнем продълговатата си форма, ако следваме тези няколко непопулярни, но прости стъпки.
Седнете (изтъркаляйте се) върху дивана и си поговорете едно хубаво сами със себе си. Попитайте се:
Елеонора, наистина ли искаш да отслабнеш? Това ли е най-голямата ти мечта в живота? Да не би ВСЪЩНОСТ да искаш да се разведеш или да си купиш ботуши (не непременно в тази поредност)?
Защото понякога човек след толкова мъчения, тренировки, пот и диета с шишарки и люспи, вземе, че свали ПЕТ КИЛА и изведнъж осъзнае, че е все така нещастен. Едва тогава подава молба за развод и от целия зор качва 10 килограма, да не дава Господ.
От друга страна, ако започнете диета ПРЕДИ развода, ще сте спестили от ементал и мъфини и ще може да си позволите адвокат. Затова признайте си какъв реално ви е проблемът и ако не е в областта на ханша, идете си купете ботуши (АКО ВИ СТАВАТ НА ПРАСЦИТЕ) и след това се разведете.
Проблемът ви е в областта на ханша, бедрата, подбедриците, прасците, шията и въобще навсякъде.
Вие сте една ходеща административна област от проблеми, която се тресе като малеби на силен вятър и когато види огледало, тича покрай него (доколкото е възможно да се тича, разбира се).
Психолозите в такива случаи съветват да приемем реалността с цялата ѝ грозота, да заставаме пред огледалото и да си говорим всякакви небивалици от рода на „аз съм красив славей, който трябва да бъде обичан такъв, какъвто е“.
Съветвам ви да не се поддавате на тези простотии. Вместо това застанете пред огледалото, погледнете се (или тази част от тялото, която се побира в огледалото) и си кажете:
„Аз не съм славей, защото славеите не тежат 78 килограма, и дори някой ден да се роди 78-килограмов славей, това не е за поощрение. Славеите нямат двойна гуша, трипластов корем и желе на доктор ЙОТКЕР по вътрешната част на бедрата. Славеите са фини и нежни същества, чийто глас ромоли като пролетен поток, а не грухтят като гигантска горска свиня, която току-що е видяла тава с гювеч“.
Прегърнете образа в огледалото – доколкото е възможно, но го приемете реалистично. Говорете му нежно, кажете му, че е посвоему красив с новия си коледен пласт сланина по гърба, но в никакъв случай не го наричайте лебед или славей.
Пътят към промяната започва от приемането на истината, а истината е, че от тия празници сме заприличали на... (не се чува от силния плач).
Още не сме свършили, скрол надолу
ДЕ ФАКТО, започнете тая диета. Какво означава това? Означава да изплюете веднага сухата паста, която току-що си натъпкахте в гърлото, и да я заместите с морков и извара.
Знам, че е пълно с мотивационна литература от сорта на „ЯЖ КОЛКОТО ИСКАШ И СТАНИ СЛАБАТА КУЧКА, НА КОЯТО ВСИЧКИ ДЕБЕЛИ ЖЕНИ ЗАВИЖДАТ“, но това е диетологичният еквивалент на „50 нюанса сиво“.
Хората четат и започват да мечтаят да могат да се тъпчат с хамбургери и да бъдат 49 килограма, но всъщност стават 89 килограма, защото в заглавието на книгата има печатна грешка.
По същия начин жените четат „50 нюанса сиво“ и си мечтаят да бъдат с милиардер-еротоман, който има хеликоптер и камшик, но всъщност са със счетоводител, който има елка и абонамент за „Български законник“.
Преди да започнете легендарната диета, която НАЙ-НАКРАЯ ще ви вкара в геометрично желана форма, трябва да извършите и един почти религиозен ритуал.
Застанете пред тавата с баклава, тенджерата с пържени кюфтета или каквото там друго обичате да поглъщате денонощно, и кажете отчетливо и на висок глас:
ОТРЕЧЕ ЛИ СЕ ОТ БАКЛАВАТА?
ОТРЕКОХ СЕ!!!
ОТРЕЧЕ ЛИ СЕ ОТ БАКЛАВАТА?
ОТРЕКОХ СЕ!
ОТРЕЧЕ ЛИ СЕ ОТ БАКЛАВАТА??
ОТРЕКОХ СЕ!!!!
(Тук на някои от по-нестабилните сред нас им се случва да се свлекат над баклавата, да започнат да плачат и да я галят, но това е съвършено нормална реакция, част от изцелителния процес).
Имайте предвид обаче, че освен да бъде започната, тя трябва да бъде продължена и завършена. Това е една много екзотична особеност на диетите.
Те не са заклинание на Хари Потър, което казваме във вторник сутрин, когато се опитваме да си обуем дънките, и започваме да плачем, а сълзите се стичат по лицето, планината от гърди и трите пласта корем и оттам се разбиват с грохот върху огромните ни, подпухнали крака в джапанки.
Диетата е нещо, което започваме и УДЪРЖАМЕ в последващите дни на така наречения ни живот. Не я спираме понеже е Йордановден и трябва да опустошим два килограма руска салата, нито защото третата ни братовчедка има рожден ден.
Просто преставаме да се виждаме с хора, изключваме си телефона, изкопаваме си землянка в някоя гора и шест месеца ядем собственоръчно уловени яребици (без кожата и попивайте мазнината със салфетка или листо от дъб).
Връщаме се в цивилизацията едва когато ни заболи зъб или дрехите, с които сме отишли в землянката, започнат да ни падат.
Ако диетата не помага и същевременно нямате особени амбиции за живота си, започнете да взимате наркотици. Имайте предвид, че не всички наркотици действат отслабващо.
Кокаинът например закръгля фигурата, оформя ханша, изкривява устата и придава една ленивост, която те кара да стоиш денонощно с тъмни очила и да се тъпчеш с пържени картофи, въобразявайки си се на Джаки Кенеди. Освен това е скъп и накрая резултатът е, че си едновременно беден и дебел – нещо, което Джаки Кенеди никога не е била.
Хероинът, от друга страна, е евтин и доказано забързва метаболизма. Ако наистина ви е толкова важно да сте слаби и не държите толкова на жилището и златните обеци на баба си – давайте смело.
Още не сме свършили, скрол надолу
Ако не става, не става. Ма майната му, бе. Да не е само слабостта в тоя живот? Да не живеем само за едните трохантери, стърчащи от корема ни?
Не, разбира се, че не живеем само за това. Живеем за изкуство, музика, любов, пътувания, технологии, свят, красоти, постижения, изкачване на върхове, пари, професия, ех, за колко много други неща си струва да живеем!
ПРОСТО ЩЕШЕ ДА Е ЧУДЕСНО ДА СМЕ СЛАБИ, ДОКАТО ЖИВЕЕМ ЗА ТЯХ!!!
Но не сме. Просто някои неща ар нот мент ту би, както казала една жена, която все искала да отслабне след празниците, но празниците били прекалено нагъсто и ѝ пречели.
