Когато дойде моментът да възпитаваш дете, е нормално да повтаряш моделите, с които си израснал, и автоматично да изричаш фразите, които си чувал в детството си, пише авторът Мартин Пиньол в статия за El País. Често дори не се замисляш за смисъла на тези емоционални реакции, които излизат сами от устата ти.
Представяме компилация от 15 фрази, често използвани от родители, които са на ръба на търпението, както и съветите на експерти с какво да ги заместим.
С тази фраза отстрелваш два заека с един куршум (възрастния и детето) и междувременно смазваш индивидуалността на детето, като му казваш, че всъщност не е нищо повече от копие на възрастния с неговите недостатъци. По-добре се съсредоточи върху това да критикуваш или коригираш конкретните действия на детето.
Не може да се обобщават емоциите и поведението. По-добре е да конкретизираш промяната в нагласата или действието, което искаш да направи, например: „Моля те, събери си дрехите от коридора, за да не се спъне някой“ или „Трябва да учиш за утрешния изпит, за да се гордееш с резултатите си.“
Разбира се, че на теб ти се получава по-бързо, защото имаш десетилетия опит повече в сравнение с детето си. Ако имаш нерви, остави му време да сгреши, да се разочарова, да прояви упоритост и сам да открие правилната комбинация. Защото бързото разрешаване на проблема ти дава самочувствие, но лишава детето от самочувствие, правейки го по-зависимо и по-несигурно.
Това, че малките деца мамят при игра, е класика. И освен това се ядосват, когато им го кажеш. Важното е да съобщиш отново правилата на играта по обективен начин, без да губиш търпение. Или да си напомниш, че това е игра, и да позволиш на неговото въображение да се развихри свободно.
Всеки се чувства разочарован, когато след като е организирал и платил нещо, децата го приемат за даденост и не оценяват усилието. Но вместо да изискваш благодарност, по-добре е тя да излезе спонтанно – например като попиташ децата: „Хареса ли ви това, което подготвих?“
Обикновено се казва, докато и ти самият крещиш, и така хабиш още повече енергия, добавяйки допълнителна доза гняв. Опитай да му кажеш: „Имаш вниманието ми, можеш да ми кажеш каквото искаш, с нормалния си глас.“
С тази фраза убиваш любопитството и самостоятелността, затова е по-добре да конкретизираш отговора си: „Ще можеш да ползваш това, когато станеш на X години и вече няма да е опасно или сложно.“
Още не сме свършили, скрол надолу
Разбира се, че малките и тийнейджърите драматизират за абсурдни неща като настояването да им отвориш киселото мляко. Но не бива да се подиграваш на тази избухлива емоционалност. По-добре е да валидираш чувствата им и да ги насочиш с нещо като: „Виждам, че това е важно за теб. Какво ти хрумва, за да го оправим?“
Това е типичното послание, когато оставяме детето в дома на други хора. Понякога го казваме, за да не направи беля, а друг път – за да не посрами семейната чест и да не ни изложи, като „толкова добре сме го възпитали“. По-добре конкретизирай намерението си: „Уважавай къщата на Х и спазвай правилата.“
Талантът и усилието невинаги могат да се сведат до една оценка или една дума. Желателно е децата да се стараят и да имат добри резултати, но нека им напомняме, че това е в техен интерес и за тяхното бъдеще, а не защото ги чака наказание или награда.
Много пъти ще ти се изплъзва това потвърждение, че си бил прав, когато си предупредил детето, и че щеше да е по-добре, ако те беше послушало от първия път. Но тъй като децата трябва да учат чрез собствения си опит, вместо да му натякваш грешката и да го унижаваш още повече, фразата, която действа и успокоява, е: „Добре ли си?“
Със заплахи можеш да овладееш конкретна ситуация, но това става за сметка на травмиране и образуване на страх. Колкото и да си изнервен, управлявай ситуацията с емпатия, като признаеш, че моментът е труден за детето ти и че ти си там, за да му помогнеш.
Почти всички сме попадали в този социален капан – да караме децата си да бъдат щедри, понякога дори с непознати на площадката. Но ти не би споделил телефона, колата или компютъра си с някого, така че не го насилвай да го прави с това, което за него е съкровище. Вместо то да остане без своето и да гледа как другият играе, по-плодотворната идея е да включиш другото дете в играта, но твоето да контролира предмета.
Ако самият ти се страхуваш да не се превърнеш в чудовище на публично място и другите да се уплашат от реакцията ти, отложеният страх, който предаваш на детето си, също няма да е много полезен.
Родителите често се оплакваме, че отглеждането на децата минава твърде бързо и че те прескачат етапи със скорост, но в същото време изискваме от тях да бъдат възрастни преждевременно. Ако искат да играят на нещо детско – нека се насладят.
Източник: El País
Днес в Майко Мила е д-р Бояна Петкова, педиатър, родител и автор на Фейсбук страницата Муха без глава - истории от света на ADHD.
С нейно разрешение публикуваме част от разсъжденията ѝ по темата за родителите, децата и границите.
Понякога ни се струва, че за да бъдем активни родители, трябва да се облечем в много заплахи, ограничения и забрани. Но самоцелните закани и необоснованите граници често се оказват твърде вредни в дългосрочен план.
Има начин да сме ангажирани, без да сме пъдари, смята д-р Петкова и го обяснява тук.
Границите. Тази психологическа митологема. Или може би митологемата на порастването...
Според доста, да не кажа почти всички, психологически школи, ролята на родителя в детството е да бъде граничар. Не знам дали заради някоя особеност на мозъка ми или заради вродената ми нетърпимост към недобре аргументирани постулати, тази формулировка винаги ме е влудявала. Нещо с нея винаги ми се е струвало не-наред.
Което не иде да рече, че границите не са важни. Напротив. Просто ние в стремежа си да сведем сложното взаимодействие между родител и дете до прости постулати, нещо сме оплескали по пътя. Аз малко по-различно виждам ролята си на родител, не като овчарско куче.
Обаче границите. Много ни е страх, че ако се откажем от митологемата за границите, ще настъпи разруха, неконтролируемо бедствие. А всъщност не е необходимо да се отказваме, необходимо е само да я преосмислим.
Наша работа като родители не е да ги налагаме, а да научим детето си да ги разпознава и да ги уважава.
Тези са първите, с които бебето се сблъсква. Всеки човек, различен от нас, по свой начин представлява естествена граница. (Дори собствената ни майка.)
Всяко взаимодействие с околния свят дава множество възможности да взаимодействаме и с границите му. И не само това, самият социум е наложил предостатъчно привнесени неестествени граници. Човек буквално не може да бъде жив, не може да се движи в света, без на всяка крачка да взаимодейства с границите му.
Е, добре. И вместо ние като родители да схващаме задачата си в това да помогнем на детето да взаимодейства възможно най-плавно и хармонично, без да се наранява, но и без да наранява света, някъде, някак си е възникнала митологемата, че „родителят трябва да НАЛАГА граници“. Щото иначе – ?
И така, родителят става на практика всемогъщ, защото той, по силата на това, че е родител, може да налага напълно произволни граници.
Например кога трябва да ядеш, какво трябва да ядеш, кога трябва да си лягаш, какво трябва да обличаш, кога трябва да мълчиш и какво трябва да правиш във всеки буден миг от живота си...
И така, вместо да опознаваш света и границите му, ти се оказваш поставен в една напълно изкуствено конструирана ситуация да се съобразяваш с изкуствените и често напълно произволни граници на възрастните в живота си.
Защо произволни? Защото някой е решил, че порцията за 9-месечно бебе е 190 грама, а не колкото на него му се яде. Защото някой е решил, че в градината трябва да спиш между 13 и 15:30 часа, независимо дали ти се спи. Защото майка ти е решила, че не можеш да излезеш в снега по тюлена пола и балерински пантофи. (Това последното е особено, нали?)
Снегът е естествена граница. Каква обаче е ролята на родителя? Да влезе в кофликт с детето, което „не разбира“ и затова родителят трябва да „поеме отговорност“ и да го натика в грейката на цената на емоционален разрив. Или да бъде гръб, когато детето се сблъска с естествената граница на снега? Аз твърдя, че е второто.
Още не сме свършили, скрол надолу
Мисля, че ролята на родителя не е да „поставя граници“, а да дефинира и пази собствените си граници. Аз лично станах рязко по-добър родител, когато осмислих това.
Проблемът не е, че не налагам успешно граници на децата си, а проблемът е, че аз самата не познавам границите си. И затова децата ми всъщност са объркани от неконсистентните граници, с които се сблъскват, защото са изкуствени и произволни, понеже в този ден така ми е щукнало.
А пък аз бях една „психично аморфна“ и напълно непредвидима майка, на която можеше да ѝ хрумне, че днес трябва да правиш Х по Y начин, „защото така“.
И когато започнах да се консолидирам като човек и като родител, и естествените ми граници започнаха да стават по-ясни за всички (включително за мен самата), децата се успокоиха. Аз мирясах. Вече всички знаехме какво можем да очакваме от мама.
Означава ли уважителното родителство или не-авторитарното родителство (CPS – Collaborative & Proactive Solutions), че си „вдигнал ръце и си оставил детето да си прави, каквото си иска“!? Че си го изоставил, че си изоставил родителската си роля?
Според мен - не, дори напротив. Често се мисли, че ако не комaндваме, наказваме, заплашваме и санкционираме децата си, не им „поставяме граници“, значи сме ги оставили „да си правят, каквото си искат“. И това не може да е добро или правилно.
Сякаш има само тези две алтернативи. Или си главнокомандващ на флота, или си незаинтересован родител. В моя опит е съвсем различно.
Когато сме авторитарни родители със строги (но често произволни) правила, изисквания и санкции или наказания, всъщност по-голямата част от отговорността за отношенията се пада на децата. Един вид, ако не си спазил правилата, не си направил, каквото се иска от теб. И си си избрал да бъдеш наказан и „сам си си виновен“. И все някога ще се научиш да се подчиняваш, защото е в твой интерес да „ти уври главата“.
В този тип отношения родител-деца истинската връзка е опосредствана от правилата и санкциите. Няма нужда от реално свързване, реално разбиране на нуждите или притесненията на другите. Защото там са сложени правилата, изискванията, наказанията и съответно наградите/поощренията - и те играят ролята на регулатор на отношенията.
За много хора това изглежда ангажирано родителство, в която родителят е ангажиран да „пази границите“.
В моя опит родителство, което аз бих нарекла „уважително“ (в унисон с Питър Грей, а пък Рос Грийн би нарекъл „колаборативно“ и „проактивно“), всъщност е много по-ангажирано и ангажиращо всички участници в процеса. Защото е флуидно, откликващо на конкретната ситуация и отговарящо на реалните нужди на всички в реално време.
Всъщност да си такъв родител е изискващо по-висока степен на съзнателност и активно присъствие в живота на детето. Защото разговорите не се въртят около „свърши ли това“, „изпълни ли онова", „защо имаш тройка“, „написа ли си домашните“.
А се въртят около „как се чувстваш“, „имаш ли нужда от нещо“, „какво мога да направя за теб“, „защо това е трудно за теб“. Но има и съобразяване на детето с реалностите на живота и възможностите на родителя. Има и изграждане на взаимно разбиране къде са личните граници на другия и как да бъдем уважителни към тях.
Когато проблематизираме само контура на живота, външни маркери – като поведение, оценки, успехи и провали, пропускаме да се погрижим за същността на това. А това прави децата ни тях самите (и нас - нас). Пропускаме да отворим пространство за опознаване на себе си. Да се запитаме какво ни движи, какво искаме за себе си, какво не искаме за себе си, от какво се страхуваме, как да преодоляваме трудностите и недостатъците си по креативен и неосъдителен начин, кои сме ние, кой съм аз, кои са те...
И така, уж отглеждаме бъдещи възрастни, които излизат от дома ни, покрили всички формални изисквания за прием в света на големите. А всъщност с много малко познания за себе си и за движещите сили на живота. И започва голямото лутане, голямата депресия и голямото разочарование. Ако имаме късмет, те завършват с пълен крах и новоизграждане на себе си някъде около 40.
Сякаш културно сме обърнали приоритетите. И сме фрагментирали човешкото, превръщайки го във функция на послушанието и покорството. Защото е по-лесно и изглежда по-ефективно. Но децата са наши деца и след като напуснат дома ни, и ефектите от нашето родителство ще останат с тях (и с нас) и след това...
Защото всичко, което има нужда да бъде научено, може да бъде научено винаги. Но изграждането на устойчив вътрешен център е по-добре да се случи преди 18, а не след 38.
Затова според мен родителят е тренировъчна площадка, не граничар на детството. Неговата работа е да е органичен и консистентен в собствените си граници, но и да е там, когато децата се сблъскат в естествените граници на света. Да избърше сълзите и да подаде грейката.
И вероятно това звучи като доста абстрактна разлика. Но в живия живот, когато не мога да се ориентирам чия граница е това или каква граница е това, си задавам въпросите „чий проблем е това?“. Мой, на детето, на учителката или на социалното очакване? И също и въпроса „чия нужда е това?“. И ако е моя, как мога и мога ли да я задоволя по начин, който не ангажира детето? Защото ние често имаме изисквания към децата, които са всъщност скрити нужди ние да изглеждаме някакви в собствените си очи. Обикновено - добри, справящи се родители.
