Филмът за инициативата „Капачки за бъдеще“, свързана със събиране на пластмасови капачки, бутилки и алуминиеви кенчета, с цел закупуване на кувьози, линейки и медицинска техника най-вече за деца, тръгва по кината. Това съобщи Лазар Радков, основател на инициативата и на фондация „Лазар Радков“. Той ни кани на премиерата на филма на 9 октомври в зала 1 на НДК. Билети може да купите ТУК.
Филмът се казва „Великани“ и е резултат от тригодишната работа на режисьора Христо Петков и продуцента Калин Илиев. Те са снимали на общо 20 места в България, за да проследят какво правят всеки ден доброволците на инициативата. Камерата улавя също духа и философията на идеята, че всеки от нас може да бъде герой.
В емоционална публикация във Фейсбук профила си Лазар Радков съобщи, че всички средства от билетите, разпродадени за документалния филм, ще бъдат похарчени за осигуряване на автоматични външни дефибрилатори за всяко държавно училище в България.
„А филмът не само разказва за пътя на „Капачки за Бъдеще“, за хората, които са помагали, за историите на бебенца, които са били спасени с кувьозите и линейките, осигурени от каузата... Не само разказва, не само омагьосва, но и ще помага да бъдат спасявани още животи“, пише Радков.
Още не сме свършили, скрол надолу
Лазар казва, че ако залата се напълни с поне 2600 души,
„в следващия месец ще успеем да дарим 20 дефибрилатора на 20 училища. А ако в следващите три месеца едно 100 000 души гледат филма по кината, ще осигурим по един дефибрилатор на всички 600+ държавни средни училища в цяла България!“
И ни припомня, че „от всеки един от нас зависи каква ще бъде България.“
Целият съзнателен живот на журналиста Емил Спахийски е свързан с печатните медии. Бил е редактор в „Труд“, правителствен и военен кореспондент в „24 часа“, както и директор на „Сега“, „Телеграф“, „Монитор“, и главен редактор на списанията „Егоист“ и FHM. За работата си като журналист Емил е получавал много награди – от „Черноризец Храбър“ на Съюза на българските издатели за публицистика до „Паница“ за военни репортажи от Македония и Косово и „Офицър“ за военни анализи.
Но киното не му е чуждо и дори става негово призвание – и това се вижда по наградите.
През 2014 г. пише в съавторство сценария на филма „Съдилището“, който печели отличие в категория за най-добър сценарий от Българската филмова академия само година по-късно. През 2019 г. Емил дебютира като режисьор с документалния филм „Икар от Кочериново“, който печели наградата за дебют на фестивала за документално и анимационно кино „Златен ритон“. А след тях идва ред и на късометражния „Денят, в който тя ще се роди“, нагреден за най-добър български филм на международния фестивал за късометражно кино In The Palace.
С Емил Спахийски говорим за емоциите, които буди разказът на Йорданка Белева (който е основа за сценария на филма), за деменцията, за която трябва повече да се говори и по-малко да се мълчи, за актьорския състав във филма и за неговия път към публиката.
– Разбрахме, че „Денят, в който тя ще се роди“ е селектиран за Korça Short Film Festival. Подозираме, че сте на седмото небе.
– Ако не се вълнуваш за нещо, което си правил, най-добре е да живееш в магазин за бяла техника – там всичко е чисто, триизмерно и скучно. Корча е място, към което винаги ме е теглило. Градът е културната столица на Албания… Да, Катето Евро и Сашо Кадиев са с корени оттам – не е без значение. Но това, което ми харесва в Корча, е, че нищо назад в историята – нито поганци, нито диктатури, не са успели да заличат хармонията между хората.
– Има ли други български филми в програмата?
– Уви, няма. Има българска копродукция на невероятната Катя Тричкова, която се пребори за великолепния „Човекът, който не можеше повече да мълчи“. Според мен този филм трябва да грабне голямата награда в Корча, а аз ще го аплодирам. Ако оставим темата, която ми е тревожно близка – войната в Югославия, режисьорът Небойша Слиепчевич прави изключителен ход в разказа. Неслучайно беше номиниран за Оскар.
– Получихте и наградата „Най-добър национален филм“ на Международния фестивал за късометражно кино In The Palace. Какъв всъщност е мащабът на това признание?
– Знаете ли, че това е най-големият фестивал за късометражно кино в Източна Европа? Късометражното кино има цели четири категории, а фестивалът квалифицира за наградите на Американската филмова академия. In The Palace се прави въпреки всичко, въпреки всички опити злочинци да го сринат. Те могат да отидат във всяка точkа на Европа и домакините ще са щастливи, но не… нека бъде България!
„Денят, в който тя ще се роди“ тръгна от същия този фестивал като презентация на т.нар. pitching sessions на FILMER FORGE, където представих проекта. И ето, фестивалът ме дари с нещо, което не очаквах. Сега ще се боря за Оскар. Звучи дори комично, но кой не спира да вярва?
Фестивалите са път, кредит, който ще ти помогне за следващия проект. Признанието идва единствено и само от публиката.
Трябваше да презапишем един текст от филма и се наложи да го пуснем на великолепната Пламена Гетова, която играе главната роля. Тя не можа да се съвземе половин час от видяното. Не можа да се познае във филма, защото посланието, което носи историята, и нейното превъплъщение бяха разтърсващи.
Това е болест, която се разраства като пандемия и струва на човечеството всяка година над трилион долара. Това са парите, а страданието на близките на дементните е смазващо. Отчайващото е, че деменцията деградира личността, а близките помагат единствено споменът да си остане с мир, не болният, не тялото дори.
Филмът е посветен на тези, които си тръгват, преди да са ни напуснали. Защото ги обичаме, защото сме ги обичали, защото не искаме да е така. Фрагментите от спомените са единственото нещо, което (може би) връща болните в някакво щастливо минало, пренасящо ги с по-малко страдание към неизвестното.
Как би живяла с човек, който само в секунда и все по-рядко те разпознава, а сте се обичали безкрайно преди болестта?
– Какво в разказа на Йорданка Белева Ви запали, за да го превърнете във филм?
– За мен Йорданка е явление. Всеки обрат в нейните разкази е способен да ти обърне носа. Искам да снимам още нейни истории.
– Има ли лична история или емоция, която сте вложили в този филм?
– Ако не е лично, не е истинско. През годините съм минавал през много школи и събития на драматурзи. От десет творци, девет казват: „И това, което ви разказвам е лично… семейна история“. Да, личното дава щрих, но не личната история, а мъдростта – иначе казано житейските провали – могат да ти помогнат да бъдеш достоверен. Кой не познава истории с дементни? Кой обаче иска да говори честно за това?
– Кое беше най-голямото предизвикателство по време на снимките?
– Нищо по-различно от всичко в киното – липса на време, на бюджет, на възможности за дълга постпродукция. Докато се организираме, докато получим парите от Националния филмов център, инфлацията изяде времето. Вместо шест дни, снимахме два дни и половина. Но кой не е страдал от такива неща, дори извън киното?
– Събрали сте впечатляващ екип. Как успяхте да привлечете всички тези хора?
– Не знам. Случи се. За главната роля имах идея за няколко великолепни актриси, на които се възхищавам, но проблемът беше, че трябваше да има и млада двойничка.
Представях си всякакви двойки, а нещо се случваше и всичко пропадаше. Щастлив съм, че първи откликна Ириней Константинов. Той идеално си пасваше с Юлиан Костов. Само че Юли не знаеше, че даже сценарият е писан за него и главният герой се казва Юлиан. Накрая всичко пропадаше и тогава главната актриса ми се обади, за да каже „Моето момче, сценарият е великолепен, но ти не си ме виждал напоследък. Аз тази ролята не мога да я изиграя, защото имам операции на гръбначния стълб и ако ме влачите по сценарий, ще умра.“
Предложи ми Пламена Гетова, която веднага е казала „Такива неща не играя“, но от уважение към професията – забележете, това го правят само професионалистите – прочела сценария, за да ми откаже с чиста съвест. Но се влюбила ви историята. Не вярвах, като ми каза „Да“.
Тук трябва да вмъкна, че съавтор на сценария е румънският режисьор и сценарист Богдан Мурешану. Късометражният му филм „Коледен подарък“ спечели над 50 награди, включително Голямата награда на фестивала в Клермон-Феран и на Европейската филмова академия и попадна в късия списък на Оскарите.
Имах вече Ириней и Пламена, които макар и огромни актьори, никога не бяха играли заедно. Нямах обаче младите актьори, а работата започваше. Звъннах на Юли и му пратих снимките на Иро и Пламена.
Той дойде с приятелката си Мирела Илиева, без тя да иска хонорар. Бяха репетирали дни наред с момичето и се получи настръхващо. Защо го направиха? Снимките бяха на 10 август. Първата им целувка е била на 10 август предишната година и така стана магията. Още по-лудото е, че в сценария имаше август и юли, макар и без да е конкретно 10 август.
– Къде ще пътува филмът след Корча?
– Ами ето ви новина – има още четири фестивала, в които е селектиран. Като падне ембаргото, ще го публикувам.
Още не сме свършили, скрол надолу
– Какво искате да почувства публиката, когато гледа „Денят, в който тя ще се роди“?
– Надявам се да съм намерил път към нея. Не към всички – би било наивно. Късото кино е послание и ако част от зрителите бъдат докоснати, филмът ще е има смисъл. Филмът не е за болестта, а за живота.
Животът е любов и памет, останалото е дяволът. Филмът е за тези силни чувства, които ни правят различни от останалата част от природата, правят ни уникални. Ако се борим, ако помним, ако обичаме, ние ще сме хора. Филмът, както и разказът на Йорданка Белева, е шамар. Сцената е болестта, да. Деменцията може да се случи така, както всичко останало, но ние трябва да познаваме този враг и да обичаме поразените от него.
Постижимо ли е образованието за крайно бедните хора в България? Как знанието се провира през калните пътеки на най-затънтените кътчета в малките селца? А може ли обучението да ни доближава едновременно до науката и практическите умения, нужни в живота?
Филмът „Училище за надежда“ разказва историята на образованието, каквото е добре да бъде – с даване на равен старт, с внимание и с томове усилия. Яна Алексиева е сценаристът и режисьорът на филма и ни отваря вратите за училище „Димитър Екимов“ в село Русаля – единственото в България, което съвсем безплатно осигурява образование на крайно бедни семейства. А творците на това образование с грижа, основатели на училището, са актьорите Анимари Димитрова и Златко Златков. Продуцент на филма е Симеон Цончев, оператор е Красимир Андонов, Мая Хариган е музикален композитор, а Светлозар Георгиев е звукорежисьор.
Училището в село Русаля се издържа само от дарители. Затова там преподаването на надежда е постоянен невидим спътник. Екипът на „Димитър Екимов“ живее с нуждата от средства и усилията за промяна на статута към гимназия.
За това как ние можем да помогнем, какво е специалното на образованието там, как се избират децата за училището – през архивите от началото на филма, до финалните надписи – тръгваме на разходка с Яна Алексиева.
Защо избра да разкажеш историята на училището в Русаля?
Още в началото, когато разбрах за идеята да се създаде училището, си помислих, че това би била една прекрасна история за филм. Тогава, признавам си, бях леко скептично настроена по отношение реализирането на тази идея на Анимари Димитрова и Златко Златков, защото им липсваше устойчиво финансиране и всичко ми се стори леко утопично.
Две или три години по-късно с продуцента ми Симеон Цончев посетихме вече работещото училище. Останах без думи и се замислих колко недостатъчно аз самата съм вярвала, че нещо толкова прекрасно може да бъде осъществено въпреки трудностите. Като се върнахме в София, реших веднага да напиша идея за сценарий.
Исках да разкажа как една вдъхновяваща, утопична идея може да се превърне в реалност с много, много труд и любов, как двама души могат да променят животите на деца в риск към по-добро, как тези деца от жертви на условията си на живот се превръщат в герои на собствената си съдба. Исках всички да видят това, което видях и усетих аз – едно място, изпълнено с надежда, сигурност и любов.
По какъв начин протичаха снимките? Все пак тук става дума за заснемане на деца, а не се усети във филма те да се притесняват или дори да усещат, че някой ги снима.
Снимките бяха може би най-забавната част от целия процес! Знаех, че ще е трудно децата да не ни забелязват с камерата и затова започнахме да снимаме много по-рано, отколкото ми беше нужно като материал за филма. В началото, разбира се, имаше много плезения в обектива, викане в микрофона и маймунджилъци. Обяснихме на децата как се снима и се записва звук, дадохме им да гледат и да пробват.
Полека-лека се превърнахме в част от пейзажа и те спряха да ни обръщат внимание. Ходихме в училището всеки месец за по няколко дни, за да наблюдаваме и документираме какво се случва. Така успяхме да запечатаме една цяла календарна година и да хванем в нея неподправени кадри на деца и възрастни, които истински ни потапят в атмосферата там. За това основна заслуга има операторът Красимир Андонов, който е истински вълшебник зад камерата!
Какво друго беше важно за теб, докато правите филма с целия екип – каква идея, концепция искаше да разкажеш?
Още в началото ясно знаех, че за мен като режисьор е изключително важно да разкажа тази история от позитивна гледна точка, с емпатия и с отговорност какво точно и как показвам от живота на децата в домовете им. В обществото ни често дискурсът покрай хора от по-бедна среда е, че те са жертви – редовно се разчита на отразяването им в мизерия и слабост като инструмент за показване на нуждата да им се помогне. Но според мен това не работи като похват. Исках да обърна тази тенденция. Да разкрия какво става с тези прекрасни деца, когато им се дадат благоприятните условия да разцъфнат и да покажат, че са точно като всички останали – талантливи, чувствителни, игриви и много умни.
Как са избрани децата в училището в Русаля?
Често децата се избират чрез сътрудничество с Държавната агенция за закрила на детето, която проследява семейства с деца в риск от отпадане от учебната система. Те насочват Анимари Димитрова и Златко Златков към тези семейства и след разговори с тях всички заедно преценяват дали училището е подходящо в конкретния случай. Важно е да се отбележи, че то не е институция и деца и родители свободно решават дали да се възползват от услугите му. Случва се след като едно дете от дадена общност отиде в Русаля, да се появят и други желаещи, защото мълвата се разпространява от уста на уста.
Какъв точно е процесът на обучение там? Сякаш не е съвсем стандартният модел на образование. Видяхме децата да палят огън, да чистят прозорците, разбира се, редом с ученето на пълен и кратък член и събиране и изваждане.
Училището следва стандартния модел на образование, одобрен от МОН, но добавя доста иновации. Да, децата чистят сами пансиона, в който живеят, перат дрехите си, учат се да готвят и да се грижат за себе си и за средата, в която живеят. Особено съществена част от иновативния подход на училището е да използва изкуствата и занаятите като арт терапия за справяне с различни емоционални и образователни дефицити.
Децата имат множество извънкласни занимания по изкуства: народни и модерни танци, изобразително изкуство, дърворезба, актьорско майсторство, пеене, свирене на различни инструменти и други.
Още не сме свършили, скрол надолу
Какво се случва в момента с училището? То не успя да придобие статут на гимназия. Защо, какви спънки срещнаха създателите му?
Училището продължава да работи на пълни обороти вече повече от 10 години. В момента то приютява ученици от предучилищна до 7-ми клас и продължава да се грижи за гимназистите, излезли от него и продължаващи образованието си из цялата страна.
За да се превърне в гимназия, са нужни огромни средства за построяване на допълнителна училищна база със задължителните по закон кабинети и физкултурен салон, както и още един пансион за настаняване. Има изграден цялостен проект за тези сгради, но, за съжаление, на този етап липсва финансиране.
Как хората могат да помогнат училището да продължи да съществува?
Има много начини всеки от нас да помогне. Можете да разкажете за училището и за филма „Училище за надежда“ на ваши приятели, познати и колеги; да споделите в социалните мрежи, за да достигне каузата до повече хора; да се включите като доброволец на място; да насочите училището към деца в риск, които имат нужда от помощ; да дарите средства ТУК или да гледате филма онлайн в neterra.tv и 1/3 от стойността на билети ви ще отиде директно в помощ на училището в Русаля.
Има ли надежда за училищата, които носят тази висша цел като училището в Русаля: да спасяват от бедност?
Надежда винаги има! Анимари и Златко са пример, че не трябва да спираме да се борим за каузите, които ни вълнуват и мотивират, даже и да се сблъскваме с на пръв поглед непреодолими трудности.
Образованието е единственият устойчив начин да се прекъсне линията на бедността и да се повиши цялостното качество на живот на следващите поколения.
„Никога повече“ – сигурно това си казват Блейк Лайвли и Джъстин Балдони за евентуална бъдеща съвместна продукция. Като проклятие е заглавието на филма, в който двамата участваха последно („Никога повече“ – It Ends With Us) и сякаш стана по-известен със скандалите след пускането му, отколкото с незабравим сюжет или паметна актьорска игра. Напрежението между двамата е достойно за екранизация. В размяната на коментари и в завеждането на дела се включва и съпругът на Лайвли – Райън Рейнолдс. Как така филм, посветен на последствията от насилието, е съпроведен с толкова словесна агресия – правим хронологичен разрез на историята.
От момента, в който Джъстин Балдони обяви през 2019-а, че адаптира най-продаваната тогава книга It Ends With Us („Никога повече“, изд. Ибис, 2018) във филм, имаше повсеместна истерия, припомня BBC. През последните години има едва няколко книги, които са се превърнали в такъв голям културен феномен, както романът на Колийн Хувър – той е продаден в 20 милиона копия и стана интернет сензация в TikTok с над един милиард тагове в приложението.
Когато Блейк Лайвли, придобила популярност около и след 2000 г. с „Клюкарката“ (Gossip Girl), беше избрана за главната роля, феновете се развълнуваха още повече, описвайки я като перфектна за ролята на Лили Блум – млада жена, израснала в среда с домашно насилие, която години по-късно се оказва в подобна ситуация.
Филмът, който излезе през август 2024 г., се превърна в хит, като спечели над 350 млн. долара в световен мащаб. Но въпреки касовия си успех не всичко зад кадър протича толкова гладко. Слуховете за вражда между Балдони и Лайвли се появиха още преди филмът да бъде пуснат.
През декември 2024 г. Лайвли подава жалба срещу своя колега, като го обвинява в сексуален тормоз, както и във водене на целенасочена очерняща кампания срещу нея. Балдони категорично отрича обвиненията и от своя страна завежда дело в отговор.
Начинът, по който се популяризира филмът, не пасва особено на темата в сюжета. Сериозните дискусии са заменени с розови килими, изобилие от цветя и промотиране на новия бранд за грижа за косата на Лайвли, както и марката джин на съпруга ѝ. Вместо да използва червения килим за повишаване на осведомеността, Лайвли акцентира върху модата и флоралните мотиви.
„На премиерата в Лондон журналистите са инструктирани да задават „забавни и леки въпроси“, като един от организаторите лично ми каза „да избягвам въпроси, свързани с домашното насилие“, съобщава в материала си репортерката на BBC Ясмин Руфо.
Една от репликите на Лайвли на премиерата в Ню Йорк – „вие сте много повече от просто жертва или просто оцелял“ – предизвиква негативна реакция в социалните мрежи. Чуват се и реплики, че актрисата рекламира филма така, сякаш е „продължението на Барби“.
Лайвли е критикувана и за друго неуместно изказване в рамките на рекламната кампания: „Съберете се приятелите си, облечете си дрехите на цветя и отидете да го гледате.“ Звучи като да ни подканва да отидем на хипи фест, а не на филм, засягащ толкова сериозна тема.
Освен че пресобиколката е определена като „неуместна“, хората започват да се питат защо Лайвли и Балдони, който е и режисьор на филма, не са заедно на червения килим на премиерата в Ню Йорк.
„Двамата не дадоха нито едно съвместно интервю по време на турнето за представяне на филма, а на премиерата в Лондон, която Балдони не посети, екипът на Лайвли предупреди мен и други журналисти да не „задаваме никакви въпроси за Джъстин“, посочва още Ясмин Руфо.
Наблюдателни интернет потребители също забелязват, че членове на актьорския състав, включително Лайвли и авторката Колийн Хувър, не следват Балдони в социалните мрежи. Нито Лайвли, нито Балдони коментират слуховете за конфликт по време на обиколката. Единствената му публична препратка към нея е в интервю за Today, където я нарича „динамичен творец“. „Тя участваше във всеки аспект на продукцията и всичко, до което се докосна, стана по-добро“, казва Балдони за 37-годишната актриса.
Четири месеца след премиерата на филма Лайвли подава жалба срещу Джъстин Балдони, обвинявайки го в сексуален тормоз. В иска е включена като ответник и Wayfarer Studios – продуцентската компания на Балдони, която стои зад It Ends With Us.
Според предоставените документи Балдони и изпълнителният директор на Wayfarer – Джейми Хийт са обвинени в „повтарящ се сексуален тормоз и друго обезпокоително поведение“. Според жалбата други жени от актьорския и снимачния екип също са споделили оплаквания от поведението им.
Още не сме свършили, скрол надолу
Също така се твърди, че Лайвли, Балдони и други членове на екипа са присъствали на среща през януари, за да обсъдят „враждебната работна среда“ на снимачната площадка. В съдебната жалба се посочва, че на срещата е присъствал и съпругът на Лайвли – актьорът Райън Рейнолдс.
По време на срещата присъстващите се съгласили с редица искания, сред които: Балдони и Хийт „да не правят повече описания на собствените си гениталии“, да има съветник за интимните сцени винаги, когато Лайвли снима с Балдони. Решено е и да не се допускат „приятели“ на продуцентите и режисьорите на снимачната площадка по време на сцени, в които Лайвли е разголена.
Към неуместното поведение се включва и това, че Балдони е питал личния треньор на Лайвли колко тежи тя, както и че Балдони и Хийт са говорили с нея за „зависимостта си към порнография“.
Междувременно, Джъстин Балдони създава специална лендинг страница – Lawsuit Info, където публикува хронология на събитията, свързани с неговите съдебни дела срещу Блейк Лайвли.
Сайтът е пуснат на 1 февруари 2025 и включва два правни документа: последните съдебни искове на Балдони срещу Лайвли и срещу съпруга ѝ Райън Рейнолдс, както и документ от 168 страници, свързан със спора и продукцията на филма. Там има и предполагаеми текстови съобщения, разменени между Балдони и Лайвли.
Адвокатът на Балдони – Брайън Фрийдман, заявява пред BBC News, че клиентът му е преработил съдебния си иск „поради огромното количество нови доказателства, които излязоха наяве“.
На 3 февруари 2025 г. в съдебна зала в Манхатън се провежда предварително заседание по делото. То продължава час и половина и е доста напрегнато, тъй като адвокатите на двете страни се обвиняват взаимно в злепоставяне клиентите им извън съдебната зала.
Съдията заявява, че и двете страни са „дали на обществото предостатъчно храна за размисъл“ и добавя, че ако случаят продължава да се „разиграва в медиите“, може да бъде принуден да изтегли датата на процеса по-рано (насрочен е за март 2026 г.), за да се избегнат евентуални предубеждения на съдебните заседатели срещу някоя от страните. Той също така постановява, че адвокатите нямат право да правят публични изявления, които биха могли да повлияят на изхода на делото.
Блейк Лайвли и съпругът ѝ Райън Рейнолдс се появяват за първи път на публично събитие след пауза от около два месеца, съобщава Fox News. Двамата присъстват на 60-ия рожден ден на Крис Рок, където позират за снимка с легендарния комик Чеви Чейс.
Лайвли и Рейнолдс бяха в светлината на прожекторите и на SNL50: The Anniversary Special буквално преди дни. По време на предаването в един момент Рейнолдс се изправя сред публиката и казва, че има въпрос.
Комедийните актриси Тина Фей и Ейми Полър го питат „О, Райън Рейнолдс, как вървят нещата?“ и звездата от Deadpool отговаря хладнокръвно: „Страхотно! Защо, какво сте чули?“. За този момент DailyMail предполага, че е препратка към драматичните съдебни истории между съпругата му и Балдони.
Сагата Лайвли – Балдони се превръща в цял сериал. It Ends With Us май всъщност не е приключил, а тепърва започва.
Поколението на Прехода, израснало поемайки шамарите от несигурното време, се събира отново 33 години след завършването си. Как протича срещата им проследява пълнометражният дебют на Бойко Боянов „Клас 90“.
Мястото е предварително избрано – хижа в планината, обгрижвана от семейство – също част от този клас. Дрескодът е 80-тарски – от тоалетите до идеята да зарежат телефоните и да прекарат вечерта на фона на „Госпожа Емилия“ на „Клас“ или на рошавите пънкарски парчета на Милена. А между рязането на салатите, сервирането на масата и сипването на питиетата постепенно нахлуват спомени и падат маски, които повечето не са искали да свалят.
По сценария работят Бойко Боянов и Станислав Тодоров – Роги, познат с режисирането на „Дъвка за балончета“ – също с привкус към годините на промяната.
Хубавото тук е, че филмът не разнищва политически идеологии, нито пък е свръхчувствителен към съвременните теми, които разделят обществото днес. Фокусът пада върху човешките взаимоотношения и толкова „важното“ как изглеждаме в очите на другите. И ако в началото на срещата всеки идва с претенцията, че е известен телевизионен водещ, министър, успешен адвокат, банкер, зъболекар, актьор или намерил своя път в чужбина, то с напредването на вечерта идва и часът на истината.
Още не сме свършили, скрол надолу
Режисьорът точно улавя доколко добре могат да си изкарат заедно едни (не)познати, защото, да си го кажем честно – годините не са минали безнаказано за никого и никой не е останал същият, до когото си стоял на чина. Същевременно филмът се опитва да улови и дали човек е способен да съхрани духа от юношеството си и дава ли му изобщо шанс да се открои. Схематизираните образи на зубърката, мечтателката, амбициозния постепенно се губят, за да се види кой стои зад тези лепнати етикети и какво те са му причинили.
В ролите влизат едни от най-известните актьори – Любомир Нейков, Параскева Джукелова, Людмила Митева Даскалова, Роберт Янакиев, Георги Златарев, Надя Конакчиева, Елена Атанасова, Биляна Петринска, Стефка Янорова, Стефан Денолюбов, Юлиан Вергов. Има и чуждестранно участие – на германската актриса Катрин Йене.
Спирането на тока идва като тематично ехо от миналото, напомнящо за онази романтика от примигващи свещи, класики с китара и нахлули спомени. А някои от спомените изобщо не са за пренебрегване. Предателство от миналото стои в центъра на драмата, а участниците може би са всички. Някои – включили се съвсем целенасочено, други – притиснати от обществената и политическа обстановка тогава.
Филмът преосмисля как се превъзмогват сенките от миналото и могат ли да се преглътнат лошо унаследените навици. Затова и смехът е твърде обран. Тонът – минорен. И чак не ни се иска да повярваме, че нито един пък не се оказа щастлив от случилото му се в живота и всеки от персонажите е оставен да потъне в носталгично настроение по изгубената младост.
„Клас 90“ е вече в кината.
Олег Загородний е украински театрален и кино актьор. Роден е на 27 октомври 1987 г. в Киев. През 2005 г. постъпва в Националния киевски университет за театър, кино и телевизия. Кариерата му започва в театъра в Киев, а през 2015 г. става част от трупата на московския театрален център „Гогол“.
От 2010 г. се снима във филми, като прави своя дебют в "Демони" и "1942". През 2021 г. Излиза игралният филм на естонския режисьор Петер Ребане „Жар птицата“ (Firebird) със Загородний в главната роля. Филмът разказва история по действителен случай от 70-те години на миналия век, в разгара на Студената война. Историята е за любовната връзка между лейтенант от съветските военно-въздушни сили Роман Матвеев (Олег Загородний) и редника от армията Сергей Серебренников (Том Прайор).
Филмът е показан на българската публика в рамките на специална прожекция по време на Sofia Pride Film Fest, а втората бе преди дни с участието на самия Загородний.
Радвам се, че съм в прекрасната ви страна, която помага на много мои сънародници да намерят сигурност, любов и грижа в тези тежки за родината ми времена. Да, не беше лесно да стигна дотук. Наложи се да ползвам няколко вида транспорт, да прекося Украйна с влак, да пътувам с кола, да се кача на самолет. Знаете, че войната в Украйна е причината да нямаме никакви полети, което много затруднява пътуванията.
Но, вижте, това са малки проблеми на фона на трудностите, които имат украинците, свързани както с усещането за сигурност и свобода, така и с глада, насилието и злоупотребите на руските нашественици. Чувствам се добре от това, че мога да пътувам покрай филма „Жар птица“ и да разказвам какво се случва в моята родина, която е нападната по ужасен начин от един полудял окупатор.
Затова километрите, денонощията път и умората нямат значение. Важно е много хора да научат, че в моята родина има война, която убива невинни деца, жени и мъже, армия, която изнасилва, ракети, които унищожават живота ни. Благодаря на България, че се грижи за нашите хора и че им дава надежда и подслон. Надявам се скоро войната да свърши.
Животът ми в Киев е близък до нормалния. Уви, вместо самолети, над града ни летят само ракети. Опитваме се да сме нормални и да запазим самообладание, въпреки че е трудно. Животът ни се промени от войната.
Аз имам свое място, кафене, което отворих преди войната, в което сам правя кафето – бариста съм, както и сладките неща. В началото на войната всички бяхме много уплашени и стреснати, никой не вярваше, че това ще се случи.
Сега в кафенето ми идват все повече хора, говорим за войната, пием кафе, опитваме се да сме нормални въпреки ненормалните условия, които войната ни създава.
Ужасно е да се събудиш от взрив и да разбереш, че ракета е паднала близо до дома ти. Странно е всеки ден да виждаш и войници по улиците, както и да се срещаш с бегълци от унищожените градове Мариупол, Херсон… Това е много страшно, но е действителността, с която трябва да се борим. А аз вярвам, че Украйна ще победи в тази война. Моят народ е свободен и няма нужда да бъде освобождаван от никого. Ние имаме път към Европа, където има свобода, равенство, мир и уважение на различието.
Аз съм актьор и за мен всяка роля е предизвикателство, включително тази. Да изиграя Роман Матвеев, пилот на изтребител, беше приключение в личен и професионален план. В личен – защото трябваше да науча английски за три месеца, а в професионален – защото трябваше бързо да се напасна с големия екип на тази изключително професионално създадена продукция.
За мен този филм е важен, защото е филм за любовта. Не е филм просто за двама гей мъже, които се крият от КГБ, защото са войници и това е забранено. Не е дори филм за страстта между двама мъже. Тази история е за нещо много повече – за това да си свободен и щастлив да обичаш някого въпреки измислените правила и ограничения.
Имам приятели – гей хора, които живеят в Москва. Живеят заедно, като семейство, повече от 10 години. Когато единият, Миша, влезе в болница, другият не можа да се погрижи за него, да бъде с него, защото не е роднина.
В това се превръща сега Русия – в онзи Съветски съюз, в който свободата, достойнството, личността нямат значение.
В това иска Русия да превърне и моята страна, но няма да се случи – ние сме свободни и избираме щастието, свободата и равенството, които ще имаме само ако сме в Европа. В света, в който има все по-малко любов, да убиваш в името на идеология, е античовешко и е равносилно на геноцид.
Вижте, аз знам, че вашият президент е на страната на Русия във войната, социалистите – също. Но познавам и българи, които са на страната на свободата и отлично разбират, че това е абсолютно необходимо условие, за да живеем достойно. Такива хора са Кремена от „За доброто“, Ива и нейния екип от центъра „Ела“, Сашо Миланов, Алек Алексиев, Георги Божилов, момчетата от Дома на киното, техни приятели и хиляди българи, които са приютили в дома си мои събратя украинци. Нормалните хора разбират, че агресията е недопустима. Опитът за превземане на една независима държава, изнасилванията и убийствата са ужасни извращения на идеолози с болни мозъци.
Войната. Войната и ужасните последици от нея за хората от страната ми. Посетих центъра на Кремена (Интеграционен център „За доброто“ – бел. ред.), който помага на деца и техните майки от Украйна. Видях в очите на българите онази добрина и топлина, която ни трябва сега. Видях братя и сестри, които са отворили дома си за нас и нашите проблеми. Украйна е благодарна за това.
Алек Алексиев пък помогна на украинско момиче да стигне до български дом, където сега е спокойна. Георги Божилов и Алек са пътували няколко пъти до Украйна, за да дарят техника и хуманитарни помощи. Георги беше с мен и моите приятели, за да напазаруваме и дарим на центъра на Кремена стоки от първа необходимост. Видях и признанието, уважението и подкрепата в очите на българската публика на филма „Жар птица“. Виждам и оценявам усилията на обикновените българи. И в същото време се чудя къде са ви политиците. Но това е дълга тема…
Пожелавам ви да сте свободни и обичани. Да обичате децата си, да се грижите те да пораснат свободни, в свят без войни, да им дадете възпитание, с което да се гордеете, и те да направят велики дела.
Пазете се. Ако сте жертви на насилие или злоупотреби, не се крийте, бъдете като нас, украинците – борете се за достойнството и свободата си. Не мълчете. Щастието и добротата са в основата на добрия живот.
Тази жена има изключителна биография и си признаваме, че леко си посипваме главата със сол, защото не сме чували за нея досега. Тя играе в страхотни постановки на Уест Енд (лондонския Бродуей) с изключителни актьори, режисьори и драматурзи. Снима по целия свят – има роля във филм на Анджелина Джоли, която Джоли създава специално за нея. И е наполовина българка (другата ѝ половина по съвместимост е черногорска, а цялото е направо супер! Запознахме се с нейната работа с излизането на филма на Виктор Чучков – 18% сиво, и искрено се надяваме да имаме поводи да чуваме за нея все по-често. Днес в "Жените могат всичко" ви представяме великолепната актриса с български корени Доля Гавански.
– Доля, толкова сме впечатлени от биографията ви, че се чудим откъде да започнем с въпросите. Ще питаме наред, пък ако станем малко досадни, простете. Започваме с повода за нашата среща – филма на Виктор Чучков-син по романа на Захари Карабашлиев 18% сиво. Кажете ни как стигна до вас поканата за ролята и какво беше първото ви впечатление, след като се запознахте с героинята си Стела?
– Прочетох сценария, темите ме докоснаха, следваха пробни снимки с Руши. Ролята на Стела много ми хареса. Смятах, че мога интересно да развия този образ. Някои неща в моя живот се преплитаха в Стела – не само факта, че аз отдавна живея в Лондон, но и определени предизвикателства на героинята ми.
– Екипът на филма е интернационален и много интересен, пълен със страхотни професионалисти. Издайте малко от работния процес, какво се случваше на снимачната площадка, как се работи с имена като Виктор Чучков и Руши Видинлиев?
– С Руши много добре се разбирахме. Репетирахме, изграждахме героите, помагахме си. С Виктор също. Той има един специален усет към визуалното, актьорите, музиката, въобще нещата, които иска да постигне, и създава една творческа атмосфера на снимачната площадка, въпреки че графикът беше много натоварен и нямахме много време за безброй дубли на всеки кадър. С повечето английски актьори бях работила и преди и много се радвам, че имах възможност да събера тези мои два свята.
– Разбрахме, че сте част от работата по филма не само в качеството ви на актриса, а и като съсценарист заедно с Хилари Нориш. Какво ви провокира да се включите в проекта и по този начин?
– Всичко започна със Стела. Желаех да създам една съвременна истинска жена, което беше важно за образа на Зак, и исках да сме точни към английската реалност. Имаше опасност Стела да е някаква визия, по която един мъж тъгува и фотографира. Aнглийският диалог имаше нужда да се редактира и определени теми и герои да се развият. Tака предложих Хилари Нориш, великолепен британски редактор и сценарист. Следваха срещи, безсънни нощи и многобройни телефонни разговори между Хилари, Виктор и мен. Целият процес беше много специален.
– Какъв филм е 18% сиво? За кого е историята, която разказва?
– Мисля, че филмът може да докосне хора от различни поколения и от различни държави. Това е една история за съвременен търсещ човек, за променливите взаимоотношения между двата пола, за любов, загуба, порастване, надежди, за това къде е нашият дом, какво е нашият дом, за България, Англия и Европа. В същото време филмът е пълен с хумор.
– А какво беше най-голямото ви предизвикателство по време на снимките в ролята на Стела?
– За първи път играех на български език. Израснах в Белград – баща ми е черногорец, а майка ми е българка – и там ходех едновремено в обикновено и в музикално училище, а тинейджърските години прекарах в Русия, където майка ми работеше.
– Може ли един малко по-личен въпрос, свързан с отношенията между героите във филма? Как виждате живота на съвременната жена, която се опитва да постигне нещо за себе си, но нейният партньор все още я възприема за емоционална патерица? Признаваме, че разпознахме много наши познати и приятели в двата образа.
– Радвам се, че така го усетихте. Мисля, че много жени имат подобен проблем и ще разберат моята героиня Стела. Може би това е случайност, но и от моя опит с познати от различни култури, които идват да живеят в Лондон, мога да каже, че мъжете по-често недоволстват. Мисля, че е свързано с мъжкото его или пък с традиционното очакване от мъжа да успее. А Лондон е скъп и пълен с конкуренция, не е лесно се утвърдиш и да успееш. Мисля, че някои мъже ще съжаляват Зак, но по принцип е време да се порасне и да се градят отношенията на друга основа. Kаква е съвременната жена е труден въпрос… Според мен не можем да бъдем във всичко перфектни, но затова можем да градираме важните за нас неща.
– Кога ви е било най-трудно в работата като актриса?
– В тази работа един ден можеш да си звезда на Бродуей, а в друг изведнъж – тишина, не знаеш какво те чака нататък. И това понякога е трудно. В първите години в Англия ми беше важно да се развия като драматична актриса, имах като основа руската и английската школа едновремено, но все пак бях чужденка в Лондон и началото беше доста трудно.
Работих много върху езика, исках да играя колкото се може повече класически роли в театъра, а не да вляза в клишетата на роли за чужденки. Вярвах, че имам много още какво да науча, особено с пиесите на Шекспир, които разширяват и развиват актьорския диапазон, вкуса и мисълта. В един период изиграх героини от гръцката трагедия: Андромаха, Елена от Троя, Клитемнестра, Артемида, Афродита. Започнах да участвам в постановки на Уест Енд и в пиеси на прекрасни съвременни автори като сър Том Стопард, Карил Чърчил, Дайвид Крейг.
Едно от хубавите преживявания беше работата ми с режисьора Майкъл Уинтърботъм и актьорите Стив Кугън и Роб Брайдън във филма Пътуването. Сценария, който получихме, имаше само основна драматургична линия и ние импровизирахме целия текст. Майкъл Уинтърботъм обича да снима всичко около актьорите си с малък снимачен екип, а Стийв и Роб са гиганти на британската комедия – мозъка и въображението им работи много бързо и с тях беше огромно удоволствие да се работи.
– Действително сте работили с изключителни имена в киното и театъра. Разбрахме, че Анджелина Джоли например е написала специална роля за вас в последния си филм. Как става това? Как премина кастингът?
– По време на кастинга не се знаеше кой е режисьорът, нито пък намактьорите беше даден целия сценарий. Не знам с какво я впечатлих, когато наближиха снимките аз вече бях бременна в 5-ия месец и тя написа малка роля за мен. В моята актьорска работа това не е значителна роля, но познанството с Анджелина и възможността да я видя как работи като режисьор, разбира се, беше много вдъхновяващо.
– Какво харесвате в работата на театралната сцена? Как се променя актьорът, когато е на сцена в сравнение с работата му за екрана например?
– Театърът е живо изкуство, има нещо много специално в този обмен на енергия между актьора и публиката и как играта се развива през този контакт. С пиесата Damascus (Дамаск) с режисурата на Филип Хауърд, в която играх с Юън Бремнер, освен в Лондон, играхме един месец в центъра на Ню Йорк и имахме невероятни турнета в Москва, Торонто и Близкия изток, точно преди проблемите там. Бях на сцената непрекъснато. Играех пианистка, типаж на гръцка богиня, която всичко вижда и знае, често се обръщах и директно към публиката.
В Damascus се чувстваше, че всяка дума има огромно значение, публиката търсеше подтекста. В Кайро бяхме огромен хит и публиката възприемаше хумора прекрасно, а в Рамала, Палестина, се разви полемика за британските отношения към този район.
Киното си има друг чар. Театърът изисква определена техника с тялото и гласа, докато киното е по-минималистично, по-интимно в изграждането на герои. Тази интимност дава възможност да се навлезе в образите по друг начин, а и ако нещо не става, може да се повтори. Oбразът често се гради не по пътя, по който върви героят на екрана, а в зависимост от графика на снимане на определени сцени. И тази игра между развитието на героя и това какво се открива по време на снимки, също е значителна.
– Ще ни разкажете ли малко и за работата ви като продуцент в компанията ви Thea Films? Над какви проекти работите? Как се разбива клишето, че продуцентската работа е едва ли не резервирана само за мъжете в бранша?
– Интересно е, че при големите холивудски филми, по-рядко се срещат жени режисьори и сценаристи, отколкото жени продуценти. Тези професии не са лесни, истинското писане, както и режисурата, изискват да изхвърлиш цялото ежедневие от главата си – нужен е фокус. Също така да си режисьор е като да си един вид лидер на голяма армия от хора. Разбира се, зависи от обстоятелствата, но мисля че на повечето жени, особено когато са майки, този баланс между семейство и такава работа е доста труден.
В последно време ме увличат документални филми. Скоро завърших филм и като режисьор – Женски ден – където се срещам с невероятни жени от различни професии, години, интереси. Например носителка на Нобелова награда, ветеранка от войната, феминистка десидент... Филмът имаше премиера на Московския кинофестивал, скоро ще имаме киноразпространение в Русия и Англия, а през март ще имате възможност да го видите на София Филм Фест.
– Чакаме го с нетърпение! Споменахте България, ще ни кажете ли какво носите от нея със себе си? Имате ли си любима “българска” черта, така да се каже?
– Нося черти от семейството си, от възпитанието си. Майка ми Антонина беше многократна шампионка по шах на България, винаги работеше и беше независима. Тя ме зарази с непоправим оптимизъм и смелост. За нея беше много важно да ми покаже света, най-вече за да имам възможност да сравнявам и избера своя път.
Когато бях малка много време прекарвах във Варна с моите любими баба Доля и дядо Георги. Дълбоко съм свързана с морето. Дядо ми имаше особен интерес към мореплаването, към историята и въобще към големите общочовешки въпроси. Доля държеше на дисциплината и ме възпитаваше на трудолюбие, може би защото беше завършила немско училище. Тя разбуди въображението и любовта ми към изкуството, към книгата. По време на дългите ни разходки в Морската градина рецитираше стихове за морето от любимия ѝ Иван Вазов. Може би затова нося в себе си един непоправим романтизъм.
– Можем ли да очакваме да Ви виждаме по-често на българска сцена/екран след работата ви по 18% сиво?
– С добър сценарий и екип, разбира се.
Откакто документалният филм на HBO Leaving Neverland (Напускайки Невърленд) бе представен на фестивала в Сънданс преди няколко седмици, всички, на които им предстоеше да го гледат, бяха предупреждавани, че след него повече никога няма да виждат поп идола Майкъл Джексън по същия начин.
Този силно развяван флаг, заедно с новината, че "Джексън естейт" (управляващият материалните и нематериални активи на Майкъл Джексън консорциум) съди HBO за 100 милиона долара, като че ли създаде защитна обвивка около имиджа му. А главните герои във филма бяха нападнати и подиграни от хиляди фенове на поп иконата още преди да бъдат изслушани.
Сега, когато филмът вече се появи в ефира на HBO, вече е ясно, че как да гледаме на Майкъл Джексън и дали музиката му да бъде спряна е нелеп спор. Leaving Neverland не е документална лента за възхода и падението на Майкъл Джексън и не той е поставен в "най-неудобната" позиция "без възможност да се защити", както мнозина от феновете му проплакаха. Не съдбата на нечие музикално наследство е фокус на филма, а съдбата на децата, които преживяват - и премълчават - сексуално насилие.
Най-напред филмът задава въпроса колко възрастни – не само от семействата на жертвите (които са най-удобните „обвиняеми“ за пореден път), но и колко възрастни от семейството и обкръжението на Джексън, както и от отговорни институции и организации – са били склонни да приемат, а и още са, че е нормално да пуснем децата си на „пижамено парти“ в компанията на любезен ексцентричен мъж.
Продуцирана и режисирана от Дан Рийд, 4-часовата история е изградена от разказите на двама мъже - Уейд Робсън и Джеймс Сейфчук - които с ужасяващи подробности споделят как са били привлечени от Майкъл Джексън и после насилвани сексуално от него в края на 80-те и началото на 90-те, когато са деца. Понякога майките им са били наблизо, друг път децата са оставяни сами в компанията на Майкъл за няколко дни, става ясно от признанията на героите.
В по-голяма част от филма и двамата мъже описват отношенията си с него като огромна привързаност, подхранвана от удоволствията в ранчо с невероятен увеселителен парк Neverland. По думите им и двамата са били убеждавани от него, че интимните им отношения трябва да останат в дълбока тайна, иначе и той и те ще пострадат. И двамата по-късно имат добри кариери - Уейд Робсън като хореограф, Джеймс Сейфчук като режисьор и рок музикант. И двамата описват сходни емоционални сривове, когато вече са станали бащи – и когато спомените за случилото се в Невърленд, започва да опустошава психиката им.
Vanity Fair напомня, че години преди това и Робсън и Сейфчук са непоколебими поддръжници на Джексън, когато той е обвинен за сексуално насилие над дете през 1993 г. (делото е решено с извънсъдебно споразумение за сума от над 20 милиона долара.) Робсън се явява в защита на Джексън, когато той е изправен пред съда за подобни обвинения и през 2005 г. (тогава звездата е оправдана по всички обвинения). Родителите на двете момчета, които следят делата отблизо, тъй като синовете им са привлечени като свидетели, казват, че са питали децата си дали той е правил нещо неприлично и с тях. И напълно се доверяват на отрицателния им отговор.
Филмът показва пропуснатите от родителите сигнали, че децата им са били в опасност, проследявайки историите на двамата мъже в една и съща времева линия. Интервюирани са и съпругите на обвинителите, както и други членове на семейството, но най-голямо време е отделено на разговори с майките.
И двете момчета искат да бъдат известни, а майките им смятат, че близостта до Джексън може да бъде само в тяхна полза, става ясно от признанията им във филма. Майките са омагьосани от любезността и щедростта на звездата, както и от вълшебния свят, до който имат достъп, благодарение на приятелските чувства, които Майкъл демонстрира на децата им и въобще на семействата им.
По-късно майката на Уейд, Джой, напуска с децата си Австралия и заминава за Лос Анджелис, надявайки се да превърне това приятелство в кариера. На семейство Сейфчук пък, които вече са в Лос Анджелис, Джексън подарява къща, разказва във филма майката на Джеймс - Стефани.
Дан Рийд не отправя буквално обвинение към родителите на децата –както и ние не бива и да се подхлъзваме по подобно послание – но в един момент включва записи от TMZ, в които един от коментиращите казва, че „Робсън не трябва да съди „Джексън естейт" за сексуалната злоупотреба с него, а майка си – затова, че го е оставила да спи в едно легло с Джексън“. Самият Робсън разказва пред камерата за негодуванието, което е натрупал към майка си, а съпругата му, Аманда, споделя, че не е искала свекърва ѝ да влиза в къщата им в продължение на месеци, след като Уейд за първи път ѝ признава за сексуалното насилие.
Да, филмът определено задава въпроса „А какво ще кажете за родителите?“, показвайки, че възрастните не са имунизирани срещу заслепяващата амбиция, веднъж попаднали под чара на огромна звезда. Още от първата история за сексуална злоупотреба с деца от страна на Майкъл Джексън през 1993 г. обаче, един от най-често срещаните начини да се отпъди идеята, че кралят на попа е прекарвал интимно време с деца, е: „Обвинявайте родителите на децата, разследвайте и преследвайте тях“.
Тази линия на мислене не просто казва, че родителите са съучастници в предполагаемите действия на Джексън, но ги поставя на ниво престъпник, отнемайки по този начин от гнева към любимия певец, коментира Спенсър Корнхабър в The Atlantic.
За успокоение на най-критичните към родителите зрители, майките не си прощават. „Не защитих сина си", казва Стефани на финала. "Това винаги ще ме преследва. Имах една работа, имах едно дете… и се провалих.”
Няма как да не говорим за поведението на родителите и за тяхната жестока наивност в името на успеха и славата на децата им. Но да ги обвиняваме гръмко значи да се поддадем на заблудата, че това може да се случи само на деца "с такива родители" в онзи контекст, не на нашите, което в много случаи е причина насилието да се неглижира.
„90% от хората, които сексуално злоупотребяват с деца, са хора, които са известни, обичани и надеждни, а от тези 90%, 40% са членове на семейството.“, казва по повод филма Ейми Пумо, директор на клиничните услуги към Нюйоркската общност за превенция на жестокостта над деца, пред сайта Romper.
Опра Уинфри, която е модерирала дискусия с участието на двамата мъже, казва, че го прави, защото филмът преминава отвъд личността на Майкъл Джексън. Обсъждайки коварния процес на ухажване, Уинфри казва: „От години твърдя, че ако насилникът е добър, ти няма да знаеш, че се е случило… Ако насилникът е добър, той или тя ще те накара да се чувстваш част от неговия свят…"
По думите на Ейми Пумо, голяма част от родителите не знаят много за проблема със сексуалното насилие над деца, защото "това е стигма, нещо, за което все още е срамно да се говори в обществото ни". Според нея наличието на сексуално насилие може да бъде невъзможно за улавяне от родителските радари именно защото то не съществува изобщо като възможност в съзнанието им."
Има многобройни примери за тази родителска слепота в Leaving Neverland. Например Сейфчук разказва как една вечер иска да види сина си и Майкъл, но вратата на стаята в Невърленд, в която са двамата, е заключена… После той се извинява и казва, че не е разбрал, че е заключено, а майката е спокойна, виждайки, че двамата са облечени...
Ето защо е важно непрекъснато да задавате въпроси, вместо да се страхувате да не бъдете набедени за свръхобсебващи родители: "Другото нещо, което знаем за хората, които насилват деца, е, че се насочват към онези, чиито родители не задават въпроси или които не контролират достатъчно децата си", казва Елиза Харел, директор образование, обучение и превенция към Националния център за изчезнали хора и експлоатирани деца.
"Задаването на въпроси за това какво се случва в живота на детето ви, когато не сте с него, е важен начин да предотвратите или откриете навреме дали с него се случва нещо неподходящо", казва Пумо.
Тя добавя също така, че утвърдена тактика на насилниците на деца е да се грижат със същата щедрост и за родителите им, както и да говорят редовно с тях (Джексън прекарва часове в разговори с майките Уейд и Джеймс), да ги ухажват и да печелят доверието им, търсейки в същото време някаква уязвимост, например финансова.
"Когато доверието е изградено и предимствата за семейството са добре установени, насилникът започва да иска все повече и повече време насаме с детето, а родителят е убеден, че то е в безопасност."
Родителите трябва да се образоват, за да преодолеят собствените си проблеми, свързани с темата за сексуалното насилие", казва още Пумо. „Мисля, че трябва да съчетаем това с темите от сексуалното образование, да обясним на децата си, че само по взаимно съгласие сексът е забавен и приятен и да предразположим децата да говорят за това, което ги кара да се чувстват объркани.“ Тя допълва, че от ранна детска възраст можем да започнем с най-простото - да научим детето на правилните анатомични имена за собствените му части на тялото.
Родителите също така трябва да се чувстват комфортно да изискват повече информация за средата в институциите, с които децата им взаимодействат, независимо дали става дума за училища, или извънкласни или спортни занятия.
Най-важното е да признаем, че като родители не сме имунизирани срещу грубата липса на надзор, която ни изглежда толкова очевидна във филма Leaving Neverland.
Защото също като нас, родителите в този документален филм обичат децата си.
Сигурно знаете как този чутовен мъж печели ролята си в „Игра на тронове“. Като по време на прослушването за сериала изпълнява Хака – древен военен танц на новозеландското коренно население Маори, който те използват не само за да плашат противниците си на бойното поле, но и при сключването на мир.
Сега имаме удоволствието да видим прословутите хака умения на Момоа, който изпълнява танца в компанията на двете си деца и местни новозеландци преди началото на премиерата на новия култов филм, в който има главна роля - Aquaman.
И въпреки че е много очарователно да забележиш как 11-годишната му дъщеря Лола и 9-годишният му син Накоа-Уолф се присъединяват към танца, убедени сме, че ще пропуснете този момент, втренчени в тялото на Момоа. И тризъбецa му...
Приятни сънища!
Още:
Десет факта за жените от "Игра на тронове"
След чудните истории Първокласник в Канада и Едно българче в една обикновена канадска гимназия, любимата ни Дарина Рангелова ще ни разкаже и колко "обикновено" протичат коледните празненства в канадските училища.
Всяка година по това време чета из нета как в България коледните тържества в училище стават все по-пищни. А тази година разбрах, че на първолаци им правят тържество с DJ в нощен клуб, макар и през деня.
Да не говорим за подаръците за деца и за учители - невероятни суми прочетох. И всичкото това разточителство на фона на добре известния ни стандарт на живот.
За 10 години толкова много са се променили нещата в посока все по-голяма комерсиализация и показност. За всичките години в училище на детето ми в България нито веднъж не е имало коледно тържество ИЗВЪН училището, а сега дори правят завършването на детска градина в ресторант!
Завършването на детето ми на детска градина също беше малко в повече, но поне беше в Националния исторически музей. След това децата играха на детската площадка и разгледаха самолетите. Предвид, че някои деца е възможно никога да не бъдат заведени, това си е плюс, което ме подсеща, че не съм водила другото си дете там.
Ето как се отбелязва Коледа в училище в това така комерсиализирано канадско общество.
Общо взето целият месец е подвластен на Коледа, украсяват си стаите, имат разни пижамени дни, базари с благотворителна цел и всякакви такива неща. Тази година децата в цялото училище събират играчки и ще ги дарят на организация, която ще ги раздава на бедни семейства.
Коледният дух е изцяло и в учебния процес. Тази седмица ще правят джинджифилова къщичка, която после ще изядат, но това всъщност е урок по математика!
Докато правят тестото, ще трябва да измерват продуктите. За мерки и теглилки мисля, че учиха миналата година, но може би преговарят, не знам, защото както знаете в канадските училища няма учебници.
Ако има някакво тържество, то е за цялото училище, провежда се в салона и не е повече от час. Иначе, обикновено последния учебен ден си правят „купон“ в стаята. Може да гледат някой коледен филм, или да пеят коледни песни, да се занимават с разни други игри. Родителите изпращаме по нещо за почерпка. Обикновено има списък какво да се прати и родителите се отбелязват кой какво ще прати - плодове, сирене и солени и сладки бисквити са стандартните неща.
Интересното е, че нещата които се правят като курабии и сладки, държат да са домашно направени, а не купени. И не искат сертификат и проба от лаборатория, а само написано какви са съставките на съответните курабии, за да не го яде дете, което ма алергия към някоя от съставките. Децата с алергия тук са добре обучени, предполагам и в България де, то си е необходимост.
Моите деца нямат алергии, но, не знам как става, децата, които имат, сами си казват. При малките сигурно си е проблем. Просто тук ми направи впечатление, когато на рожден ден на Тони, който ставаше на 6, едно също 6-годишно детенце дойде и ми каза, че има алергия към пеперони. Родителят като го доведе, нищо не каза, явно разчита, че детето си знае. Стана малко тъпо, защото това е любимата пица на Тони, но в крайна сметка той много добре разбра и сам предложи за всички да е вегетарианска, което си е урок по емпатия! Аз пък доста бях изненадана от факта, че някой е алергичен към салам!
Да се върнем на Коледата. В детска градина/училище децата не получават подаръци от дядо Коледа, това си е за вкъщи. За учителите също не ми е известно да се събират пари за огромни подаръци. Който иска подарява, но е нещо символично. Та вместо те да получават подаръци, в училище децата изработват нещо за подарък за семейството си.
Това е - учат ги и да дават, не само да получават.
