Да срещнеш привлекателен неврохирург на покрива на сграда в Бостън, да се влюбиш в него и да разбереш малко по-късно, че и той съвсем не е безразличен към теб, изглежда нелепо като сапунка. И такава е, въпреки че темата, която засяга филмът, е домашното насилие.
„Никога повече“ е екранната адаптация на романа на Колийн Хувър It Ends with Us от 2016 г. („Никога повече“, изд. Ибис, 2018), който печели изключително внимание в TikTok. Това естествено води и до продължението на книгата през 2022 г. It Starts with Us („Всичко започва с нас“, изд. Ибис, 2023).
Самата Хувър признава, че е израснала в токсична семейна среда, затова и надеждата романът да е автентичен изглежда основателна.
Но да не забравяме, че Хувър пише романтични сюжети, поради което и в екранизацията розовото е налице, и то в доволно количество.
Още не сме свършили, скрол надолу
Главната героиня в „Никога повече“ е Лили Блум (Блейк Лайвли), която преминава през важен период след смъртта на баща си. Местейки се в големия град, една вечер се запознава с Райл Кинкейд (Джъстин Балдони, който е и режисьор на филма) и между двамата се появяват първите знаци на привличане.
Сюжетът върви фрагментарно между тийнейждърството на героинята и настоящето, за да напомни как израстването влияе на изборите ни като възрастни.
Лили Блум изглежда нереална.
Движеща се феерично, с разпуснати дълги коси, тя е съвременна Пепеляшка, осмеляваща да се появи с кожени панталони на погребението на баща си и да си спести хвалебствените думи за него, въпреки че той е уважаван в обществото. Решена да отвори магазин за цветя в Бостън (сякаш заради името си; на английски lily – лилия, bloom – цвят), тя отново засича красивия и богат лекар, успял вече да ѝ замае главата (или тя на него).
Миналото
Откъси с тийнейджърката Лили (в ролята Изабела Ферер) подсказват, че семейството на героинята отвън изглежда лъскаво, но зад стените на големия дом нещата съвсем не са перфектни.
Станала свидетел на не една насилствена проява от страна на баща ѝ към майка ѝ, Лили намира утеха в симпатичния бездомник Атлас (Алекс Нойстедтър), заселил се в порутена сграда до къщата ѝ, който също има пример за домашно насилие в семейството.
Настоящето
Настоящето върви като в приказка до момента, в който Лили отново не среща вече порасналия Атлас (Брандън Скленар), предимно за да ѝ се подскаже, че нещо в перфектната ѝ връзка с Райл не е наред.
Захаросано представената романтична история все пак постига целта си да акцентира върху илюзорната представа, която имат жертвите на домашно насилие за половинките си.
Ако първите признаци за злоупотреба отстрани изглеждат като проява на сила, то в очите на героинята те са случаен инцидент, в който и двамата партньори са наранени.
Хиперболизирането на предимствата на насилника – с мускули и къдрици в комплект с професията неврохирург, изглежда фалшиво. Но може би точно колкото и това, което вижда жертвата на домашно насилие в любимия си човек.
Тук идва и обяснението, че насилникът често е обществено значима фигура с представителна професия и добро реноме в обкръжението си.
Следва и проследяването на трудния процес по откъсването от токсичната среда. Особено ако примерът у дома е бил същият, осъзнаването на реалността и спирането на цикъла на насилие са изключително трудни.
„Никога повече“ несъмнено идва в повече с наблягането на факта колко нереална е представата на героинята за съпруга ѝ. И да си го кажем – в живота излизането от подобна ситуация е далеч по-сложно.
Все пак филмът може да повлияе на младото поколение да свали розовите очила, да погледне по-реалистично на живота и да регистрира вредното (донякъде) влияние на приказки като „Пепеляшка“, която свършва с момента до сватбата. А оттам нататък идва реалността.
„Никога повече“ е в кината от 9 август.
