Хич не обичаме стереотипите от сорта „розово за момиченце, синьо за момченце“, но не можем да отречем, че макар децата да са си деца, е различно да имаш дъщеря и да имаш син. И двата варианта вървят с много пот, сълзи и смях, но имат и своите особености. Хората от блога Scary Mommy правят представителна извадка и споделят някои забавни публикации на родители в социалната мрежа Twitter, които описват какво е да имаш дъщеря. Вижте ги, посмейте се и ни кажете как е при вас.
------
Да имаш дъщеря е прекрасно нещо, но понякога имам чувството, че отглеждам миниатюрна версия на мен самата. Знае какво харесва и какво иска. Не я е страх да се защити или да се застъпи за друг. Тя е смела, пряма, уверена и обича да се смее.
Има и някои неща относно дъщерите, които са универсални. Като например, че наистина, ама НАИСТИНА обичат да говорят. И се запознаваш с проклятието на посипания навсякъде брокат. Също така, вероятно на пода ви се търкаля не един ластик за коса.
Не казвам, че да имаш дъщеря е по-лесно или по-трудно от това да имаш син. Просто е различно. За щастие забавните родители в Twitter също разбират момичешките специфики.
„Някой ден ще бъда благодарна, че дъщеря ми е независим човек с желязна воля и непреклонен глас, но не и днес, не в този магазин.“
„Казват, че жените изговарят по 20 000 думи на ден, но аз имам 5-годишно, което ги е навъртяло, докато дойде време за закуска.“
„– Тате, може ли да ти разкажа една история?
– Разбира се.
47 безсюжетни минути по-късно
– Добре, дай по-накратко.
След 15 минути
– Миличка...
И още 24 минути
– Стигаааааа“
„Случвало ли ви се е дъщеря ви да говори толкова дълго, че очните ви ябълки да започнат да жужат, но да осъзнаете, че тя е едва на три години и да не сте особено сигурни, че ще оцелеете до момента, в който ще стане тийнейджър и ще спре да ви говори.“
„5-годишната ми дъщеря и нейната приятелка току-що приключиха спора си, като решиха да хапнат сирене и да се успокоят.
Та, да, без съмнение е мое дете.“
„Подрастващо – плаче, защото не е нейният ред с короната на принцесата.
Аз: Миличка, трябва да споделяш.
Съпругът ми: Скъпа, дай ѝ короната, на 35 си.“
„Подготвям дъщеря си за пубертета, като я уча да яде глазурата за сладкиша право от кутията, когато е тъжна.“
„Искам дъщеря ми да е всеотдайна, но и да знае, че може да раздава шамари, ако е необходимо.“
„С дъщеря ми имахме много сладък момент на близост. Тя искаше да ми помогне да сготвим вечеря, затова я държах във въздуха, за да може да натиска бутоните на микровълновата.“
„Дъщеря ми игра е на „Можеш ли да ме намериш, мамо?“... Аз играя на „Не се и опитвам, глупаче.“
„Неща, които учителят може да подобри:
Да не използва групови наказания, тъй като не е честно за повечето хора, които нищо не са направили, а също така, според Женевската конвенция от 1949 г., това се счита за военно престъпление.“
Дъщеря ми действително е дала тази обратна връзка в училище. Не съм сигурен дали трябва да я накажа, или да ѝ купя сладолед...“
„Може ли петгодишните да са тийнейджъри, защото моето търчи бясно наоколо и реве без причина, затова предполагам, че е възможно.“
„5-годишната ми дъщеря: Момичетата се уморяват по-рано от момчетата.
Аз: Защо?
Тя: Защото използваме мозъците си по цял ден.“
„Махнах кората на хляба от сандвича на дъщеря си и, заклевам се, чух как прошепна, че вече съм нейният роб.“
„Преди да имате дете, най важният въпрос, който трябва да си зададете е: „Готов ли съм да гледам едно и също детско анимационно филмче отново и отново в следващите 4 години?“
„Моля те, не изхвърляй това миниатюрно парче боклук, толкова е специално.
– Всяко малко момиче на света“
„2-годишната ми дъщеря каза, че е голяма. Обясних, че още не е и че е мъничка, а тя отговори: „Не, аз съм голяма. Ще пипам ножове.“
„В случай че искате да имате дете, имайте предвид, че дъщеря ми току-що направи скандал, че не ѝ разрешавам да ме гледа как акам.“
„Приятелски съвет: Радвай се, че имаш момче. Момичетата са толкова драматични.
А аз си мисля, че реално няма женски еквивалент на Хитлер или Сталин. Да, в драмата е проблемът.“
„На дъщеря ми може би ѝ растат зъби. Или може би се превръща във върколак и се готви да преобърне цяло село. Наистина, не съм сигурна.“
„В продължение на един час приготвях хубава вечеря за семейството си, а двете деца се разреваха, защото няма пилешки хапки.
Родителството е толкова възнаграждаващо!“
Да отглеждаш дъщери е неповторимо и забележително преживяване. Толкова много съм научила от малкото ми момиче. И се опитвам да я окуражавам за всяко едно нещо (да, и за говоренето също). Защото светът ще се опита да ѝ каже, че е твърде властна или че се смее твърде силно. Но се надявам, че тя винаги ще знае коя е и ще продължава да отстоява това, което е правилно.
Всяко поколение е различно и има своите специфики - стана ясно, че дори има и микропоколения, сформирани от особеностите на времето, в което се раждат хората, както ви разказахме в Родените между 1977 и 1983 г. са от специалното микропоколение XZ. Днес споделяме с вас този материал на Брус Фейлър за „децата на хилядолетието“, или още познати като поколението Y и техните особености, свързани с родителството. Макар и критикувани заради непостоянството, липсата на дисциплина и нетърпението си, те пораснаха и от деца станаха родители на хилядолетието, със своите силни страни и недостатъци.
-----
Когато Ан Халсъл, на 34, се прибира с първородния си син от болницата през 2012 г., тя с нетърпение следва най-добрите съвети за кърмене. Нейният син обаче продължава да губи тегло – първо малко, после много.
„За мен това бяха черни дни“, казва тя.
След като получава противоречиви съвети от експерти, Ан Халсъл, родена в Чикаго, живееща в Сан Франциско със своя годеник, прави това, което множество притеснени нови майки правят в наши дни. Обръща се към към Google.
„Тогава осъзнах, че според интернет съм втора класа гражданин. Опитах се да изтегля приложение за кърмене, но явно всичките бяха направени от мъже и всичките бяха ужасни“.
Затова г-жа Халсал, която е инженер, прави свое собствено приложение, наречено Baby’s Day.
„Бях напрегната майка, която направи приложение за майки“, каза тя. – „По-близо до поколението Y от това - здраве му кажи“.
Силно критикуваното поколение Y – родените между около 1980 и 2000 г. – често е обвинявано, че е егоистично, разглезено, необщително или пък прекалено комуникативно, и пристрастено към събилане на "трофеи", връзки и харесвания.
Но докато останалата част от обществото е заета да мрази „децата на хилядолетието“, по-възрастните от тях са заети да растат, да се устроят и да имат деца.
Повече от 16 милиона жени от поколението Y сега са майки – брой, който нараства с повече от един милион всяка година.
Осемдесет и два процента от децата, родени всяка година, се раждат на майки от това поколение, или пет от всеки шест бебета. И техните родители – родители на хилядолетието – поставят под съмнение всички обичайни убеждения за американското (пък и не само) семейство.
Нека разгледаме техните нововъведения едно по едно.
Родителите на хилядолетието израстват потопени в технологии. В резултат на това те са „родители с висока информираност“, казва Ребека Парлакиян, програмен директор на Zero to Three, организация, която изучава новите родители от 1977 г. насам.
„Добрата новина е, че родителите знаят повече за развитието на детето от всякога“, добавя тя. „Google е новата баба, новият дядо, новият съсед, новата бавачка.“
Лошата новина е, че родителите са затрупани от обема информация, не са сигурни кой е „правилният начин“ да правят нещата и са строго съдени от приятели и роднини.
Кейт Флин, на 32, живее в Бруклин със своята 11-месечна дъщеря Исла и партньора си от колежа Майкъл. Подобно на много нови родители, тя се чувства неподготвена за отговорностите на родителството. „Чувстваме се като деца, които не са достатъчно възрастни, за да имат деца“, казва тя.
За да компенсира, тя разчита на технологиите – от чатове до приложения за детското развитие като Wonder Weeks и WebMDBaby.
„Ще се свържа по телефона с майка си и ще кажа:
„Приложението казва, че започва 9-месечно уравновесяване на съня“, казва Ан Флин. „Току-що разбрах, че Wonder Weeks е приложимо само когато детето е едно. Не знам дали това е успокояващо или плашещо.“
Много родители от поколението Y, свикнали да увековечават всяко ястие и всяко неуспешно интервю за работа, правят на децата си YouTube канал още когато се родят.
Сара Маускопф, 32-годишна служителка на Google от Филаделфия, която е партньорка на Ан Халсал в Winnie – родителски стартъп – дори дава името на дъщеря си, като взима предвид профила ѝ в социалните медии.
„Знаех, че искам да я нарека Брин, но когато обсъждахме презимето, имаше няколко имена с буквата „А“, които харесахме. Избрахме Брин Айвъри, защото можех да регистрирам в Twitter потребителското име @BrynAvery“, споделя тя.
Други, като Касандра Ортис – 26-годишна майка на две деца в Бруклин – са по-предпазливи. След като неин съученик я преследва онлайн и публикува нейна снимка с коментар за това, което иска да направи с нея, тя се смята за „свръхзакриляща“ децата си.
„Харесва ми да правя снимки на моите деца в гръб, така че да не им показвам лицата“, казва тя. „Страхувам се, че ако публикувам снимка в Instagram, детето ми ще стане мем“.
Брад Харингтън, изпълнителният директор на Центъра за работа и семейство в Бостънския колеж, е установил, че една трета от семействата от поколението Y следват традиционно конструираната социална роля на пола и се чувстват комфортно с решението си.
Друга една трета от тях казват, че съпрузите трябва да споделят задачите поравно и чувстват, че постигат тази цел, а последната трета се стреми към това равенство, но в действителност жената прави повече.
Гейб Уелс, 33-годишен заемодател, е роден в Айова, но се мести в Портланд, със съпругата си Кейтлин, която е била негова приятелка по това време. Когато забременява, двамата преживяват „труден период“ – споделя той, и се консултират с терапевт.
„Най-важното нещо, което научих, е че изказът ми се промени. Вече не казвам „майка“ и „баща“. Казвам „партниращ родител“. Звучи странно за хората в Средния Запад, но отразява по-точно това, което се опитваме да направим.“
Те осъзнават, че равенство 50 на 50 е непостижима мечта. „Но ако можем да постигнем 60 на 40, би било страхотно“.
Партниращото родителство има и своите недостатъци. Ребека Парлакиян от Zero to Three казва, че е започнала да открива нова тема в годишните си проучвания на родителите. Тя го нарича „ограничителен контрол“, когато по-слабо участващият родител се опитва да полага усилия, но другият родител убива желанието на партньора с думите: „Не се прави така!“ или „Защо облече бебето в това?“.
От опита си с Winnie, Ан Халсал е стигнала до заключението, че „татковците от поколението Y са различни от по-възрастните, тъй като смятат, че е положителна мъжка черта да са активно участващи в отглеждането на децата си“, казва тя.
Новите родители от всички възрасти често се сблъскват с финансови неволи, но при поколението Y тези предизвикателства може да са особено обострени, защото те са достигнали детеродна възраст по време на Световната рецесия, натоварени са с колективен дълг и вероятно често сменят работата си или са на свободна практика.
В резултат на това много родители от това поколение разчитат на своите родители за финансова подкрепа. Касандра Ортис е започнала допълнителен фотографски бизнес, докато съпругът ѝ, който се надява да започне да се занимава с недвижимо имущество, кара кола за Uber. За да свързват двата края, получават финансова помощ от свекърва ѝ.
„Парите винаги са били проблем, но ние правим всичко възможно и се надяваме, че Бог е насреща“, казва Касандра Ортис. „Не знам дали това е свързано с моето поколение, но харчим толкова много пари, за да се храним навън. Ще сме по-добре, ако това не е необходимо“.
Джес Леърд, на 31 години, е израснала в Ийст Вилидж в Манхатън с родители, които са „бедни актьори“ – споделя тя, затова е свикнала с паричните проблеми. Работела е на пълно работно време, когато е родила първото си дете на 29 години, но искала да прекарва повече време с дъщеря си. Оттогава тя работи по стартиращ бизнес, който фалира и сега е на свободна практика от разстояние. Тя все още изплаща студентските си заеми, а съпругът ѝ, Морган, също изплаща дълга за правното си образование.
С толкова голям финансов натиск разчитат на майка си за грижите за децата.
„Други майки, с които говоря, които са на 35 или 40 години, изглежда са по-добре финансово обезпечени“, казва тя. „Чувствам се странно, когато казвам, че мама се грижи за моето дете. Дори използвам думите „майка ми“, защото звучи по-зряло“.
Социалната роля на пола не е единственото нещо, което се оспорва от това поколение – други социални норми също изпитват сътресения. Според Pew почти четирима от 10 американци, женени от 2010 г. насам, имат съпруг, който е от различна религиозна група - двойно повече от 1960 г.
Андрю Мур, на 33, и неговата съпруга, Рейчъл, на 31 години, имат дрязги със семейството му, които си мисионери. „Майка ми просто не говори за това“, казва той – физик и баща на Харисън, който е на 2 години. „Скоро, след като споделих с баща си, че не съм религиозен, той ме попита дали ще отгледам децата си християни. Отговорих, че надали ще се случи“.
Единственото, на което го учат, е че „за някои хора религията има някаква стойност, а може и за него да е така, стига да разбере, че това, което е добро за него, може да не е чудесно за другите“.
Това чувство за лекота, за импровизация, желанието на хората да се сработят при една двойка или да се справят при друга, изглежда е ранна, обединяваща тема на родителите от поколението Y.
Може би има общо с техния несигурен икономически статус, експериментаторския им дух или просто времето, в което са израснали, но много от децата на хилядолетието изглежда не са така устойчиви, както предните поколения.
„Мислех, че трябва да правим нещата по определен начин“, казва г-жа Флин от Бруклин, която е работела на няколко места и е имала няколко апартамента, през 20-те си години. „Да направиш кариера, да се сдобиеш с къща, зелената ливада и после детето. Но това не се случи. Животът ми имаше различен план. Да имаш дете, когато нещата са нестабилни... по този начин е като стартираща компания. Горе-долу знаеш накъде отиваш, но нямаш представа какво ще се получи.“.
Децата днес са подложени на неочаквано високи нива на стрес и тревожност и това в голяма степен е породено от поставянето на твърде високи очаквания от родителите и обществото. Ако постоянно натякваме колко са важни оценките в гимназията и сме суперкритични, ефектът може да е обратен както за детето, така и за нас. Ако пък бдим над него като всемогъщ закрилник, премахвайки всяка пречка по пътя му, докато стане време да поеме само по пътя си, то може вече да е неспособно да се справя само.
Пери Клас разказва за New York Times защо е по-важно да изградим авторитет r стабилна семейна среда, както и да дадем добър личен пример, пред вманиачаването в успеха в училище например.
***
Кога за последен път чухте възрастни хора да се оплакват, че днес деца се отглеждат много по-лесно?
Резултатите от тазгодишното Национално проучване за детското здраве в САЩ бяха публикувани през април и сочат, че много възрастни – независимо дали са родители или не – смятат, че децата днес изпитват по-високи нива на стрес и имат по-лошо психическо здраве, отколкото самите те са били млади.
Това е неочакван обрат в традиционната динамика, в която възрастните си спомнят за трудностите и опасностите едно време и заключават, че децата в днешно време са облагодетелствани, казва д-р Матю М. Дейвис, педиатър, директор на анкетата в C.S. Mott Children’s Hospital в Мичиганския университет.
Не че зложелателите са млъкнали. Всеки знае, че децата в развитите страни – привилегированите деца – днес са предпазени, защитени от буквалните и фигуративни удари и синини на реалния живот. Всеки получава награда. Ние наблюдаваме социалните взаимодействия между децата и ако някой казва нещо злобно, го наричаме тормоз и се намесваме. Родителите постоянно бдят над децата си, или по-лошо – разриват всички препятствия, които се изпречват на пътя им. Децата са свръхзащитени, разглезени, мързеливи и всичко им е позволено.
Всеки знае, разбира се, че децата днес са с претъпкан график, силно стресирани, натоварени с напълно нереалистичните и свръхконкурентни очаквания на родителите за постиженията и успехите в престижно учебно заведение. Малцина достигат това така важно отличие, защото шансовете са толкова малки. Родителите са свирепи перфекционисти, а децата са подложени на стрес, натискани отвъд границите на възможностите си и отчаяно осъзнават, че не са достатъчно добри.
Така че нашите деца не се развиват както трябва, защото сме до болка покровителствени в своето родителство или твърде строги и взискателни. За да обобщим: всичко, което правим, е грешно.
Време е да сложим край на критичния родителски метод „всичко, което правиш, е грешно“, който ни поставя в клопка. Помогнахте на детето с трудна задача в училище? Ах, вие, постоянно бдящи родители! А натъртихте ли колко е важен успехът от дипломата в гимназията? Вие сте хиперкритична, обладана от мисълта за престиж машина за стрес! (Дори през 70-те години на миналия век, родителите ми правеха и двете неща.)
Родителите също се стресират от усещането, че децата са толкова стресирани. „Днес има някои истински предизвикателства пред родителите по отношение на насърчаването да са закрилящи, като в същото време не прекаляват“, казва д-р Дейвис. „Това може да бъде много трудно постижимо равновесие както за родителите, така и за обществото.“.
Д-р Кенет Гинсбург – педиатър, специализиращ в юношеската медицина в Детската болница във Филаделфия – посочи специфична връзка между очевидните крайности на така нареченото „родителство на самочувствието“ и високите нива на стрес и тревожност у децата, които усещат тежестта на родителските очаквания. Проблемът е, че ако похвалим децата за това, че са умни, те може да се притесняват да загубят този етикет, и следователно е по-малко вероятно да поемат трудни задачи.
Но родителите могат да помогнат на децата да станат по-склонни да работят усилено, по-упорито, дори по-творчески, каза той. „Имаме огромно количество изследвания върху това кой тип родителсво води до най-добри резултати.“
Моделът, който д-р Гинсбург е представил в книгата си „Да отгледаме успешни деца: Балансът между любов и очаквания, закрила и доверие“, публикувана от Американската академия по педиатрия, е това, което той нарича просветляващо родителство.
„Трябва да погледнете надолу към скалите, да се погрижите те никога да не се сблъскат с тях и да ги подготвите да отплават безпроблемно.“
Това е стилът на родителски грижи, описан като авторитетен, често противопоставящ се на крайностите на позволителното и авторитарното родителство, и има много изследвания, които да го подкрепят. „Авторитетният или балансиран родител всъщност казва на детето: „Обичам те толкова много, но аз съм твоят татко/твоята майка, не съм твой приятел“, споделя д-р Гинсбург, „Ще ти дам много възможности да растеш, дълбоко чувство за връзка, така че да си здраво стъпило на земята. Ще ти предоставя много възможности да правиш грешки. Но когато нещо се сведе до безопасност или морал, ще направиш това, което казвам, защото зная най-добре.“.
Надявам се, че имам дни на просветление, когато достигам правилния баланс. Знам, че имам и свирепи, и закрилнически дни, и доколкото зная, моменти на свободия и епизоди на унищожаване на всяка пречка пред детето също, но набързо и в кратки интервали. Всичко, което съм сторила, докато децата ми растяха, вероятно е погрешно, освен когато е било правилно.
Като родители, ние всички вземаме решение след решение, след решение – нек се отдръпнем и да дадем шанс на детето да се намеси. Да го гледаме как се бори или да предложим помощ; да насърчаваме постоянство или да кажем, че понякога е окей да се откажат. Симпатизираме или порицаваме; утешаваме или им казваме да се стегнат. А балансът се променя в зависимост от детето, но също зависи от деня от седмицата и месеца от годината.
С изключение на лудите хора (и да, трябва да има някакви луди хора, иначе какви ще са подлите смешки на срещите на родителското настоятелство или родителските срещи), повечето родители са някъде по средата – опитват се да сторят най-доброто, понякога грешат, и често не са сигурни, особено когато децата ни станат по-големи, дали днес е правилен ден или грешен ден.
Когато се роди моето най-голямо дете, и съпругът ми се почувства затрупан от (предсказуемия и уместен) ужас от тази нова отговорност и всички решения, които трябваше да бъдат направени, моят собствен баща много любезно му каза да престане да се притеснява. Нямаше нещо, което да направим или да не направим, че де има толкова голямо значение – нито индивидуално решение, нито изказване, нито действие – каза той.
Детето ни щеше да разбере кои сме ние посредством всичко, което сме направили, начина, по който живеем, нашия тон, ценностите ни, случайната ексцентричност. Не само от това, което казвахме в общуването родител-дете, а от това как живеехме на този свят. Накрая синът ни щеше да ни познава по-добре от самите нас.
И по някаква причина това беше утешителна мисъл, че родителството не е нещо, което целенасочено бихме могли да предрешим, а че това кой си и как живееш неизбежно ще устрои семейната среда, която да оформи нашето дете.
За самостоятелното родителство - известно още и като "самотно", въпреки че невинаги е такова, сме отваряли дума доста пъти. Споделихте с нас кои са Най-трудните моменти в това да си самотен родител, разказахте За някои последици от така нареченото „самотно родителство“, обсъдихме и някои мнения и препоръки, които да имате предвид, когато сте На среща с майка, която гледа детето си сама. Един текст ни впечатли особено - Самотата по Коледа, която те кара да си говориш със стоките в магазина.
Днес при нас е една майка, която е приела самотата и пише с ясната представа, че принцът на бял кон не съществува, а ако случайно го има, най-вероятно е един обикновен придворен, яхнал катър, но тя вероятно никога няма да го срещне. Че може би някои ездачи са си просто сами, за тях няма отредена половинка и трябва да поемат тежестта на битието си като единици. Но пък кой знае какво ни чака зад ъгъла...
****
То просто никога не се случи. И вероятно няма да се случи.
Говоря за срещата. Онази среща, която прави живота приятен и смислен, а твоето собствено съществуване спира да бъде подлагано на съмнение всеки ден.
Наистина е ужасяващо трудно да си сам, а особено трудно е да си сама с дете. И особено когато осъзнаваш, че тия твърдения „да си сам е по-добре от това да си в лоша компания“, „когато си сам ставаш силен и намираш себе си“, „най-важно е да обичаш себе си“ и т. н., няма как да замъглят реалистичното знание, че това просто няма да ти се случи. И освен това са просто глупости, и ти си на колене.
На колене си, защото то няма да ти се случи. И го знаеш. От опит.
Поне не и в хубавия, разцъфнал вариант, докато все още можеш да излезеш почти без грим, да тичаш, да се съблечеш на приглушена светлина и други приятни характеристики на живота, преди да премине в своята есен.
Ако изобщо нещо ти се случи, то е толкова компромисно, че няма как да издържи. Знам как звучи всичко това. Вероятно безкрайно семпло. Някакво ревливо клише, на някаква отчаяна жена.
Но този текст не е това.
Това не е текст на отчаянието.
Това е текст на реализма.
Защото това е текст на съзнаваното.
Наистина е много страшно да си сам. Не просто физически сам, не защото трябва някой да ти помага или да остарее с теб (също доста важни неща), а по-скоро защото имаш усещането, че си сам от своя вид.
Наистина е страшно да не срещнеш никога, както казват, „своя човек“. Да разбираш добре какво означава това, да го цениш, да виждаш как е възможно да се случва във всичките му вариации около теб, но за теб просто да не е предвидено сякаш. Защото е имало много шансове.
Да усещаш проваления си живот да изтича все по-бързо, наистина между пръстите, защото го усещаш почти физически и ти носи спомени, и сега просто се изплъзва, а ти си с все по-ясното съзнание, че няма да ти се случи.
Нищо.
Да усещаш безкрайна вина за този провал, защото по веригата са провалени и детето, и неговият баща. Просто защото си се объркала. Знанието за този провал не ти е позволило да останеш и да битуваш прилично, но неистинно, защото надеждата за срещата с правилния човек те е направила наивна да си представиш, че все пак тя някога ще дойде.
Грешка. Просто една грешка, която ще те залее като голяма вълна и ще приижда на талази всеки път, когато искаш да поемеш въздух.
Когато бях малка, покрай разговорите ми с чудесната ми майка, останах с впечатлението, че сватбите са едни кичозни, безсмислени селски вечеринки и стремежът към тях е безпочвен. Това е така, де. Но не и коренът на това, което всъщност би трябвало да се празнува – а именно срещата с твоето. Твоето виждане, усещане, бъдеще, щастие, дребни разочарования, война, болка, болест, но най-много съпреживяване на тоя живот.
Постепенно липсата на стремеж към някакви ритуали те прави силна и самоуверена млада жена, която ще се оправя сама, защото всъщност може. И в случай че нещо се случи, ти си подготвен боец.
Да, горе-долу, с много мъка, чувството за владеене на тоя твой живот се постига. Особено в съчетание със смелостта и енергията на младия ум и тяло. Живееш с младостта си и с увереността, че всичко предстои, и дори когато пред теб зейва огромна пропаст, която ще разполови живота ти, не си отчаян, а вярващ.
Известно време се блъскаш така, както само една майка може да се блъска – до краен предел. До предела на всички предели.
След години умората те събаря, случват се всякакви трагедии и вярата изчезва. Продължаваш копаенето, то никога не спира. И един ден просто всичко става кристално ясно. Виждаш всички измислици и заблуди, включително и чуждите, толкова ярко, че се чудиш дали да не си метнеш един боб. Но знаеш, че няма смисъл, нали...
Около себе си все по-често чуваш основно „толкова си млада и умна и хубава, просто е невъзможно да си сама“... или „всичко ще се подреди“.
Не, няма. Защото няма да има такава среща. Освен в старческия дом за партия шах, ако някои от нас са все още с акъла си.
Истината е, че „срещата“ на средна възраст е почти невъзможно да се случи. Ако човек е общувал достатъчно, му трябват минути да се ориентира. Не става въпрос за претенции или изисквания, а за несъвпадение.
Става дума за ясното осъзнаване, че наистина няма някой като теб, или някой за теб. Проби, грешки, шансове – безброй – а и не е като да не се стараеш – стараеш се.
Всеки ден се опитваш да се справиш, всеки ден си казваш, че доброто дебне зад ъгъла. Обаче не. Нищо не дебне там.
Постепенно изоставяш всичките си малки и големи желания, например, за правене на дом, за второ дете, за малки бягства, за големи презокеански трансфери, за плуване с костенурки или за тенджера супа. За нещо споделено. Осъзнато и наситено.
Каквото и да е то. С човек като теб. Или не като теб, но за теб.
Това осъзнаване първоначално е тъжно, защото те променя. Тъжно е, защото не си добра майка за сина си, защото просто имаш тонове недадени неща. И детето не може да бъде обект на това.
Там връзката трябва да остане здравословна, никакво вкопчване, всичко трябва да изглежда наред. То трябва да изглежда наред и за близките, приятелите и колегите. Трябва да останеш нормален за целия заобикалящ свят. Трябва да се правиш, че живееш, а си просто един нещастник, затворник на този живот.
Защото той не ти се случва.
И не, нямам нужда от лайфкоучинг за „случването сам“. Не става. Пробвах. Не е това, което е великият замисъл на живеенето. Живеенето е преживяване, което е напълно лишено от смисъл, ако е самосиндикално. Освен едно – две екстремни неща, всичко друго се съпреживява.
Не ми трябват съвети да тръгна на йога или да отида на екскурзия. Това няма да оправи нищо. Не ми трябва да ходя по барове с приятелки и да се оглеждам в очите на мъжете дали съм достатъчно привлекателна.
Защото съм. Също така съм достатъчно заинтересована да водя всякакви разговори, притежавам доста приятно чувство за хумор, даже и красиви цици след раждането.
Мога хиляди неща, но мога и да не мога хиляди неща, защото и за мъжа е важно да може това-онова. Мога да готвя уютно, мога и да вляза ослепително в ресторант. Мога да топля по пижама, мога и да съм безобразно съблазнителна.
Харесвам, и мисля - разбирам, женствеността във всичките ѝ аспекти, и обичам както силата, така и „слабостта“ ѝ. Всъщност вярвам изключително в това. Това е за мен феминизмът – реално осъзнаване на твоите чудесни способности като жена, справедливост за теб като човек и реализация на голямото даване, на което си способна, и заради което до голяма степен изобщо си жена.
Дори когато, като едни модерни, самостоятелни жени, отричаме това, женствеността наистина живее в акта на даване и отдаване. Във всеки смисъл, за който се сетите.
Тази взривоопасна комбинация, която се опитах да опиша вероятно крайно недобре, просто върти света.
Но на нея много ѝ трябва образ, в който да се огледа.
Дори да е в криво огледало, стига да я прави щастлива и да не се съмнява, че има някой, подобен на нея.
Някой, който също разбира и иска да се радва на тоя живот, който наистина е приятен с подходящия partner in crime. Женствеността просто така съществува. Едновременно самостоятелно и винаги в хиляди взаимодействия.
Ако този текст ви се стори твърде абстрактен или негативен - да ви кажа, че не е замислен така.
Той е само вик към тези, които биха могли да си кажат „не съм сама в своя вид и не съм луда“.
Този текст е също така и възхвала на живота такъв, какъвто вероятно повечето от вас живеете. Бъдете щастливи, ако сте намерили някого по пътя си, който е за вас.
Живейте го тоя живот и за нас - тези, които не успяваме.
За себе си вече искам само, ако може, да няма щета за детето, че и тая вина не се понася вече.
Другото гасим с вино. Амин.
Рада Наследникова. Снимка: Личен архивРада Наследникова е психотерапевт с 14 години стаж в индивидуалното и групово консултиране и психотерапия.
Има опит в работата с жени с психогенни репродуктивни проблеми, постродилна депресия, както и жени, преживели насилие.
Регистриран психотерапевт към Българската асоциация по психотерапия и член на Българското психоаналитично общество. Отскоро е и майка.
Рада днес е в Майко Мила!, за да говори по темата за обвиненията - тези, които жените и особено майките чуват срещу себе си - от близки хора, от далечни хора и - най-болезненото - от други жени и майки. Ще се опитаме да разберем какъв е този феномен да повдигнеш укорителен пръст срещу непозната жена и нейните проблеми, маскирайки всичко това като "градивна критика".
Сигурни сме, че доста от нас са били и от двете страни на барикадата - от страната на обвиняващия и от страната на обвинения. Та, нека разберем защо понякога един невинен наглед въпрос, споделен страх или твърдение довлича след себе си купища обвинения, назидание и укор.
******
„Обратното на знанието НЕ е незнанието, а илюзията за знание.“
Никой не разбира това по-добре от една майка, която още с факта на зачеването се среща с всички, които знаят какво трябва тя да прави с бременността си и после с детето си.
Никой не е истински подготвен да бъде родител - това е период, в който се доближаваме много до тоталната уязвимост и зависимост на бебето, което не е лека емоционална задача.
Това е период на емоционални кризи, израстване и промени. Това е и време на много учене.
За да може обаче човек да се учи, е необходимо да има толеранс към собственото си незнание и несъвършеност.
Това е тежка задача, когато някак несъзнавано всички очакват именно съвършеност от родителите и особено от майките. Парадоксално, но подобно очакване има и от страна на... другите майки, които смятат, че техните действия и мнения са единствените валидни и правилни. Сблъсквайки се с нещо различно обаче, много от майките реагират с коментари, критики и съвети. Това, разбира се, има обяснение и то е много просто - така хората се освобождават от усещането за собствената си несъвършеност и незнание.
Да критикуваш и съветваш някой различен е един миг на приятна възбуда и облекчение, който често бива рационализиран като „градивна критика“ или помощ.
Това е момент, в който психиката се освобождава от неприятните емоции на собствената уязвимост и облича един „костюм“ на всемогъщество и всезнание, вторичната полза от който пречи на хората да си дадат ясна сметка за реалната мотивация за тяхното поведение.
Истината обаче е, че този модел на поведение помага единствено на критикуващия в това той да се чувства по-добре.
Майчинството е опит, който провокира много емоции у всички, тъй като покрай него започваме да проектираме свои собствени емоции и конфликти върху околните.
Когато една жена забременее, има реален риск тя да бъде дехуманизирана и да се гледа на нея като на инкубатор за бебето, a всички „детски части“ от нейната психика - зависимости, страхове, желания, които не отговарят на тази роля, да бъдат осъждани и атакувани, понякога по много жесток начин.
Това е така не защото светът е пълен с разумни възрастни, които знаят какво трябва да прави една жена, която чака или има дете, а защото несъзнавано във всяка майка виждаме собствената си майка, а слабостите на майката са плашещи за всяко дете.
Този страх може да породи силна съзнавана и несъзнавана агресия.
Емоциите, произтичащи от един такъв конфликт, могат да приемат формата на съвети и критики на всевъзможни теми: кърмене, хранене, обличане, спорт, духовни практики или липсата на такива, ваксинация или не, дали детето носи шапка или не.
Много хора смятат, че мотивацията за едно или друго действие е продукт единствено на съзнателен контрол. Когато разберат, че мотивацията може да бъде породена и от несъзнавани конфликти и емоции, това води до тревога.
Хората се защитават от тази тревога, също несъзнавано, и тази защита може да приеме формата на илюзия за знание и приемане на една псевдо-зряла, компетентна поза, в която се дават „разумни“ съвети, за да се избегне близостта с болката на другия, а от там, разбира се, и със собствената болка.
Всички би трябвало да сме наясно, че обвиненията не са помогнали никога никому, и най-малко на хората, които наистина имат нужда от помощ. И все пак те са всекидневие и навсякъде.
Съществува една особено обтегната и деликатна тема, която изисква огромно внимание, защото засяга общественото здраве - това е темата за жените, които нямат безоблачна бременност и се сблъскват с трудности във взаимоотношенията, със здравето, с бременността, или психиката си.
Когато трудностите провокират депресия у тези жени, те започват да изпитват затруднения да се грижат за себе си, камо ли за детето си.
И тук идва един проблем, а именно:
вместо с подкрепа, тези жени се срещат с обвинения и така, положението допълнително се влошава.
Всеки който съди, критикува и обижда тези жени, е част от проблема, макар да смята, че е част от неговото решение.
Обикновено хората имат тенденцията да санкционират тези, които ги ядосват, но те по-често имат нужда от помощ, понякога от лечение. Такъв е случаят с майки, които имат проблем с депресия, психични проблеми, зависимости.
Да вземем пример с една бъдеща майка, която има трудност да се откаже от тютюнопушенето - наскоро дискутирана тема в текста Бременна съм… и не мога да спра да пуша и в последвалите коментари под публикацията.
Никотиновата зависимост е изключително тежка, от всяка жена се очаква без проблем, спонтанно и навременно да се откаже от зависимостта си, в момента в който чуе, че ще стане майка, макар, че за огромна част от популацията това е сериозно предизвикателство.
Ситуацията обикновено е по-сложна и никой няма да каже неподозирана истина, ако каже на жената, че това е вредно за бебето. (То е вредно и за нея и обикновено тя е наясно с това).
Често хората, които чуят за подобен проблем, се интересуват единствено дали такава жена ще спре да пуши ВЕДНАГА, а не какво преживява тя в момента.
Никой обаче не си дава сметка, че повечето вредни навици са начин за справяне с емоциите и в този смисъл индуцирането на вина рядко е добра идея. Хората преодоляват зависимостите си, когато се подсили ресурсът им за справяне и когато получат адекватна информация, а не ако ги накараме да се чувстват лоши хора и ги нахокаме, че трябва да се променят.
Ако например им се каже, че изпушването на една цигара или изпиването на една чаша алкохол ще доведе до катастрофа, това само ще засили напрежението у тях, както и желанието им за цигари, алкохол или наркотици. Освен това подобно отношение има и обратен, демотивиращ ефект, в случай, че тези хора разберат, че катастрофата не настъпва така спонтанно.
Помощта при справяне със зависимости обикновено се дава от лекари и специалисти, а приятелите могат да помогнат, ако появят разбиране към трудностите и емоциите на майката.
Подобен е проблемът и с жените, които са депресирани и са бременни. Същото очакване има и за тях - че те са щастливи, защото чакат дете, и депресията спонтанно ще (така трябва!) им мине.
Това е попречило на много депресирани жени да получат помощ и е попречило много самоубийства да бъдат предотвратени, защото истината е, че бременността и майчинството не лекува, а обикновено задълбочава депресията.
Парадоксът е, че над майките с емоционален проблем тегне стигма, чиято причина се корени изцяло в емоциите, а не в разума, и точно тази стигма, както и срамът, който тя провокира, пречи на жените да търсят помощ. Точно както и жертвите на домашно насилие не търсят помощ - за да не бъдат обвинени, че “сами са си виновни, че стоят там“...
Трудно е да си родител, но за щастие на помощ идва Интернет и ни предоставя чудни трикове, които се надяваме да направят живота ни по-лесен.
Ето и няколко изобретателни хитрости в помощ на родителството:
Гривна за безопасност
Макар и понякога да искаме да се скрием от тях, мисълта, че има вероятност наистина да си изгубим децата, ни потриса из основи. Но пък и за това трябва да сме подготвени и, ако сме се запътили към магазина, киното или даже зоопарка, може да им направим гривна с телефонния си номер, в случай, че се залутат нанякъде.
Макарони от пяна за сигурност по време на сън
Ако детето има навика да пада от леглото, може да сложим макарони от пяна (като тези за басейн) под чаршафа от двете страни на леглото, за да не си потроши нещо.
Спирачки за пантофи
Като започнат да капят като круши на паркета или гранита, може да нанесем точки от топъл силикон на подметките на пантофите или пък на чорапите, за да не се хлъзгат.
Мярка за тоалетна хартия
На мумии ли се правят, ядат ли я тая тоалетна хартия, не знаем, но се надяваме, че тази идея ще проработи – да отбележим на стената колко хартия е достатъчна.
Лепенка за разпознаване на обувките
За да им е по-лесно да разпознават кой – ляв, кой – десен, може да срежем на две лепенка и да я залепим върху стелките.
Ролка за брокат
Брокатът веднъж посипе ли се, ще го откриваме на най-невероятни места в следващите поне 20 години. На помощ обаче идва най-обикновената ролка за почистване на мъхове, която, казват, се справяла безотказно с тези малки блещукащи парчета от ада. Ще го видим тоя номер.
Ластици против заключване
Ако имате автоматично заключваща се врата или пък просто такава, която детето не може да отвори и не искате да се заключи зад нея, сложете дебел ластик, както е показано на картинката, за да приберете езичето на бравата. Не го правете на входната врата, че да не се покани някой да вземе телевизора.
Тента от чаршаф с ластик
Искаме да си копаем на двора, ама как, като ще го нахапят някакви буби или пък ще му пекне директно в главата? Ами така – ако на кошарата ѝ сложим отгоре едно чаршафче с ластик, че да не му е дискомфортно на детето. И копай на воля.
Достатъчно количество лосион
Децата имат навика да се оливат и всичко да прераства в игра на мазане първо на себе си, после на секцията, на лаптопа и така, докато не влезем и не припаднем. Затова може да пробваме да ограничим количествата, като сложим едно ластиче на гърлото на дозатора, както е показано на картинката.
Чисти залъгалки
Да опазим бибероните чисти е някак почти невъзможно, но може да се постараем, като ги слагаме в кутийки, ако си нямат. Надяваме се, че така няма да се полепят със всякакви гадости... поне не и докато се научи детето да си ги отваря само.
Удължител за чучур
Малко сме скептични, а и не изглежда супер, но ако детето ви не достига струята на водата, а на вас кръста ви вече тотално е сдал багажа, може да използвате опаковката от лосиона, който УМЕРЕНО сте употребили и да я изрежете във форма, която пасва на батерията.
Спрей против чудовища
Можем да придобием суперсили за борба срещу чудовища, като украсим и напълним една спрей бутилка с вода.
Информация за гледачката
Трябва да кажем нещо на гледачката? Може да си направим шаблон, който да попълним и да сложим в рамка и евентуално да сменим, ако детето рязко реши, че вече не обича сирене.
Макарони от пяна... отново
За да предотвратим децата да си размазват пръстите на вратата, е нужно да отрежем парче от гореспоменатите макарони от пяна и да го сложим като предпазител. От един макарон може да отрежете бая парчета и да обезопасите няколко врати, че даже и на съседите.
Феята на зъбките
Ако у вас битува Феята на зъбките, залепете малко брокат на банкнотата, която тя оставя в замяна на зъбчето. Опасяваме се, че след това ще ви е необходима онази ролка за брокат, дето я споменахме по-горе.
Хамак в хола
Увийте масата в едно одеяло и готово!
Бързо събличане
Може да свалим бодито на детето, като просто го изсулим надолу , в случай че кройката е с припокрити рамене. Казват, че така омазването е по-малко, но все пак не сме много убедени.
Трик с кутия със сок
Издърпваме двата горни края на кутията и детето по-лесно я държи. Само да не я стиска, че става мазало.
Мокра ли е пелената?
Ако се чудим дали детето е напълнило гащите, вече има пелени с индикатор – жълта лента, която се превръща в синя, когато пелената се навлажни.
Тоалетна мишена
За да канализираме флуидния поток вътре в тоалетната чиния, може да залепим мишена, в която малкото момче да се цели.
Разплитане на изкуствени коси
Ако все още не сме се побъркали и не сме отрязали косата на куклата, е необходимо само да разтворим малко омекотител в топла вода, да потопим косата в течността и да я срешем.
Горещи колани
През лятото катарамите на коланите в колата се нагорещяват, което може да е много неприятно и даже да се изгорим. За да го избегнем, може да напръскаме с малко вода. Изпаряването ѝ ще ги охлади, дори тя да не е студена.
Спретнато творчество
Детето може да твори и без да се омаже цялото, като просто сложим малко гъста боя в пликчета с цип.
Без повече окислени ябълки
Ако не изядем ябълките веднага, покафеняват от въздуха и после никой не ги ще. Затова трябвало да ги поръсим с малко сол и да ги измием преди да ги ядем. Отново сме скептични. А с малко лимон няма ли да стане?
Многофункционална смазка за премахване на пастели
Ако въпреки всичко творческата душа на детето се е разпростряла чак до стените на жилището, многофункционалната смазка (като тази, която слагаме на вратата, като скърца или пък на веригата на колелото) би трябвало да свърши работа, ако предпочитаното изразно средство е било пастел.
Деца наблизо
Като спрем с колата, ни се изправят косите при мисълта, че щом отворим вратите, децата ще изтърчат нанякъде. Ако трябва да са извън автомобила и ни е страх да се лутат из паркинга, може да пробваме с лепенки и игра „Който се пусне – губи“.
Без петна
За да предотвратим разтичането на сладоледа, може на пръчката му да сложим кошничка за печене на кексчета с надеждата, че поне на гърба няма да се омаже.
Пастели за из път
Ако след творческия вихър, не сте запорирали употребата на пастели, и ви предстои да ходите насам-натам с детето, може да ги вземете в метална кутийка от бонбони, за да може да се изявява и по други стени.
Охладител
Хората са измислили приложение и на мокра гъба в плик даже – за охлаждане на храна или пък при нараняване.
Я кажете и вашите трикове за „хакване“ на родителството.
Автор Anne Kingston, текстът е със съкращения.
На първо място *Еми (името е сменено) е като много други заети майки – на 34 години, живее в Албърта, САЩ, работи на пълен работен ден и е посветена на 5-годишното си дете.
„Обичам сина си с цялото си сърце,“ казва тя. „Животът ми се върти около него.“
Когато говори за майчинството, обаче, Еми се различава от обичайния майчински речник: ако е можела да направи този избор отново, казва тя, е нямало да стане майка. Тя признава, че никога не е искала деца - мъжът ѝ е бил този, който е настоявал и е казвал, че в противен случай ще се разделят.
Родителството обаче е поставило забележим печат върху брака им – мъжът ѝ не бил толкова ангажиран като баща, колкото тя би искала, заради което двойката се разделила.
"Животът е труден", разказва Еми. „Детето ни има две къщи, а аз все още поемам 90% от отговорността на това да си родител.“
Това, през което минава Еми, е част от разрастващa се, макар и противоречива дискусия за съжалението да си родител, която обаче е основно насочена към майките.
Социалните медии са като развъдник за тези дискусии. Дори има група “I regret having children” с 9000 членове, където потребителят Уарън Чански е написал: „Не исках да съм баща и не ми харесват хората, в които моите деца се превърнаха“, както и много Фейсбук общности, където хората споделят съжалението си, че са станали родители.
Повечето групи са затворени и внимателно следени от администратор, което е необходимо, като се има предвид каква критика и негативни отзиви предизвикват.
През 2008-ма година френската психотерапевтка Корин Майе предизвика международна буря и заклеймяване с книгата си „No Kids: 40 Good Reasons Not to Have Children“ (бел. Пр. „Без деца: 40 добри причини да нямаме деца“).
Двете ѝ деца я оставят „изтощена и банкрутирала“, а тя признава, че няма търпение да напуснат дома ѝ.
През 2013-та Исабела Дютън, 57-годишна англичанка, майка на две пораснали деца, предизвика фурор с есето си „Майката, която съжалява най-много за това, че има две деца“.
През 2018-та година и двете – Дютън и Майе – вече не са разглеждани като някакво явление; съжалението да си родител или „последното родителско табу“ вече се отразява от много медии („100 Women 2016: Parents who regret having children”, „Inside the growing movement of women who wished they never had kids“, „Regretting motherhood: What have I done with my life?“).
Жените, които споделят, че изпитват съжаление, че са майки обаче получават и доста негативни коментари - окачествявани са като егоистки, противоестествени, агресивни „лоши майки“ и се смята, че "илюстрират" „мрънкащата среда, в която твърдим, че живеем", както го описва Дютън.
Един коментатор дори нарича Дютън "изключително нещастна, студенокръвна и егоистична жена".
Да се говори за съжаление, че някой е станал родител, повдига етични дилеми, но очевидно е необходима дискусия.
Важно е да отбележим, че жените изпитват съжаление по отношение на майчинството - те не казват, че не обичат децата си! Дютън говори с много любов и отдаденост за децата си („бих си отрязала ръката за децата, ако трябва“) – всъщност това, срещу което се бунтува, е майчинската структура, която се налага върху жената - „Чувствах се под напрежение да съм постоянно отговорна за тях“.
Майките споделят, че това, с което се борят, е усещането, че страхотният живот на децата идва на цената на собствения ѝ личен живот, като не един и два пъти майката разказва, че се е почувствала заклещена в капана на „живота, който толкова много е искала преди, а сега се оказва негов пленник.“
Чувството да си затворен в клетка и да си притиснат е често присъстваща тема в публикациите на майките. Те се чувстват така, все едно „метафорична пъпна връв, омотана около врата им, ги свързва непрестанно с децата им“.
Освен това много жени казват, че са се чувствали притиснати от обществото да имат деца.
Осъзнаването, че майчинството не е за всяка жена не би трябвало да е изненада през 2018-та година, като се има предвид колко много хора избират да нямат деца и като се има предвид намаляващия прираст на населението.
Все още, обаче, битува схващането за „светостта“ на майчинството и погрешното убеждение, че майчинският инстинкт е вроден и безусловен – въпреки огромните исторически доказателства за противното.
В опит да се разрушат ограниченията на какво представлява майчинството, обаче, се случва нещо друго: малка група жени преоформят майчинството - една институция, която нарочно е идеализирана и издигната до абсурдни нива.
Джун Клийвър (американска актриса, станала икона за много семейства през 50-те години, възпитавайки две непослушни деца и управлявайки дома „с токчета и перли“) е заменена от Джесика Алба, бивша актриса, която управлява империя за милиарди долари за органична бебешка храна и която публикува за милионите си последователи в Instagram прекрасни и сериозно обработени семейни снимки.
Таблоидите ни заливат от майчинска истерия: Снимката на Бийонсе, която през 2017-та обяви с дизайнерска снимка в Instagram, че чака близнаци, все още е най-споделяната снимка. Натискът върху жените да имат деца е изключително силен, а когато едно момиче няма деца, непрекъснато ѝ се напомня, че „часовникът тиктака“.
Не е изненада, че един от първите въпроси към Принц Хари и Меган Маркъл беше кога смятат да имат деца...
Едновременно с това взискателната, изтощителна, саможертвена и често неблагодарна работа на майката е „най-важната работа, която една жена може да има“, по думите на Иванка Тръмп от кампанийно видео от 2016 г.
Добавете към това и широко разпространеното схващане, че децата автоматично носят със себе си удовлетвореност и усещане за житейска реализация (въпреки че често родителите се усещат точно обратното) и вече имаме ясно обяснения защо някои хора съжаляват за избора си да станат родители.
Но майките, които надигат глас, за да споделят различен опит, срещат противоречиви реакции. Една от тях разказва, че непозната жена ѝ казала да потърси професионална помощ от терапевт, защото децата ѝ заслужават по-добра майка. Хубавото е, че десетки други жени споделят, че реакциите са били положителни и са благодарни, че не се чувстват сами или ненормални.
Да се разшири речникът, с който говорим за майчинството, помага на всички майки и жени. Хубаво и важно е да улесним майките да са майки, но също толкова важно е и да преразгледаме политиката за възпроизвеждане и схващането, че да станат майки е задължение на всички жени.
Съжалението да станеш майка означава, че е имало избор. През 1975-та година журналистката Ан Ландърс пита читателите си „Ако можехте да върнете времето назад, бихте ли имали деца?“ 70% от над 10 000 отговора са отрицателни.
Германско проучване от 2016 показва, че 8% от 1200 запитани родители, не биха имали деца, ако можеха да върнат времето назад.
Идеята, че майчинството е свещена роля, а не едно от най-дълбоките и сложни човешки взаимоотношения, го е направила някак магически освободено от съжаления. Във всеки друг аспект, когато някой изпитва съжаление, останалите хора показват съпричастност, само не и в това.
От друга страна, времето, което родителите прекарват с децата си, се е удвоило за две десетилетия (според изследване на The Economist). Жените прекарват средно 104 минути на ден в грижа за децата през 2012, за разлика от прекараните 54 минути дневно през 1965. Мъжете прекарват по-малко време в обгрижване на поколението, но и при тях има увеличение – 59 минути на ден днес, в сравнение с 16 минути през 1965-та. Освен това стана ясно, че живеем във времена на следния парадокс - колкото повече пари изкарва една майка, толкова по-големи и тежки са и семейните ѝ отговорности!
По-голямата част от съдържанието за майчинството се фокусира върху майките на бебета и подрастващи деца, докато да се чуе мнението на бабите е също изключително важно. Тези вече възрастни майки могат да си позволят да изкажат по-откровено и достоверно мнение, защото младите майки не искат да станат жертва на критиката и не смеят да рискуват да се проявят като „лоши майки“.
Всички гореизброени истории и изследвания целят да подчертаят жертвите, които са необходими, за да си родител – и че удовлетворението често не е част от това.
Очевидно има хора, които имат потребност от по-реалистичен образ на майчинството, антидот на т. нар. „Pinterest-майка“. Певицата Пинк е обявена за такова лекарство заради незахаросаните си и откровени публикации за живота си като майка. През декември певицата написа в профила си в Туитър, че една майка ѝ споделила, че „моята сила ѝ е вдъхнала кураж да е родител, защото не ме е страх да не съм идеална на обществени места“.
Очаквано е дискусиите за съжалението, което жената изпитва от майчинството, да остане изключително поляризирана – между яростта и отричането, че изобщо такова усещане съществува, до признаването му и тълкуване на общественото му значение, особено ако повече жени излязат напред и споделят.
В това няма катарзис, няма щастлив край. Да осъзнаеш съжаленията си е част от преживяването „майчинство“ и изисква промяна в начина на мислене.
Майките притежават собствените си тела, мисли, емоции, въображение и спомени – и имат способността да разпознаят дали всичко, което им се случва, си е заслужавало или не.
Получихме този разказ от една майка, която описа себе си като "бунтовник" и го публикуваме без съкращения, включително и с нейните встъпителни думи, уважавайки молбата ѝ да остане анонимна!
****************************
1. Името
Не кръстих малката на никоя от бабите. Специално по тази точка смятам, че повечето съвременни родители са се преборили със стереотипите. Сигурно в малките населени места все още има очаквания от страна възрастните родители, но дори и там проблемът се решава някаква степен с „модификации”. Разбира се, ако името е хубаво, не звучи смешно и бъдещите майка и татко чувстват, че е точното за тяхното дете – тогава няма нищо лошо, но ако кръстим детето Златан, Петкан или…Ленин, само за да „зарадваме свекъра” - това не го разбирам.
2. Родилни трепети
В родилния дом имаше едни бащи, които домъкнаха балони, бонбони, уиски, цветя за всички лекари и акушерки, а по-късно от форуми разбрах, че освен да се дават пари, било практика да се правят индивидуални подаръци на изродилия бебето лекар – златни колиета, часовници, дори полети с делта планер. Аз родих в частна болница, къде цената си беше фиксирана, никакви пари допълнително не сме давали, нито сме правили някакви подаръци. За мен искрената ми благодарност през сълзи беше най-ценният и личен подарък. Да, това им е работа на лекарите и когато я свършат добре, заслужават похвала и благодарност, а не някакви дрънкулки и пиячка.
Докато съм още на темата с раждането – тържествено изписване също нямаше. Толкова бях стресирана и уморена (поради здравословен проблем с бебето се наложи да останем близо 10 дена повече в болницата), че не исках да виждам никого, а само колкото се може по-бързо да се приберем в къщи.
Така че, нямаше букети за „гордата мама”, нямаше снимки с родата (фотографът на болницата беше най-разочарован), нямаше бонбони и торти за сестрите. Просто тихо, кротко и бързо тримата се прибрахме вкъщи.
Тук е моментът да направя малко отклонение и да поясня, че през по-голямата част от съзнателния ми живот аз деца не съм искала и бях почти сигурна, че няма и да имам. Нямаше го у мен този първичен майчински копнеж, който съм виждала у повечето си приятелки. Явно или се раждаш с него, или не. Почти три години след №1 все още смятам, че ми липсва вроденият усет да съм майка, но пък съм готова да повторя експеримента.
Всъщност причината все пак да се престраша и да скоча в това блато, наречено майчинство (умишлено не употребявам море, езеро или океан, щото реално погледнато си е доста мърляво – то не са сополи, повръщане, ако-та…), е мъжът ми.
Случайно срещнах прекрасен човек, с който не само си допаднахме, но и след десетилетие живот на „семейни начала” (изобщо не искам и да се женим) установих, че не може нашите почти идеално съвместими гени да се затрият от този свят.
Резултатът от възпроизводството действително не е лош, малко буйна, малко инатеста, но щом плануваме и втора „реплика”, явно добре ни се е получило първия път.
3. Бебешки тържества – малка сватба по „цигански”
Да се върна обаче на времето „преди” … Тъй като повечето ми приятелки стартираха доста по-рано размножителния период, се започна едно ходене на питки, рождени дни, именни дни, прощъпулници и т.н.
УжасТ!
Естествено, на тези мероприятия се „кудкудяка” основно колко гениални са отрочетата, колко е невероятно вдъхновяващо да си майка… Безкрайно отегчена, си мислех че ако имам дете, може би ще си променя мнението за тези празненства и ще почна и аз ентусиазирано да ги планирам и организирам седмици наред. Да, ама не. Моето дете не е имало нито питка за 40-дни, нито прощъпулник, нито торта за 1-вия, 3-тия, 10-тия месец, а първите му два рождени дни бяха по-скоро бирен фест за приятели.
Основната причина да не правя „бебешките тържества” е, че в първите месеци бях прекалено уморена, изнервена и дори леко депресирана, и последното, за което имах желание, е да идват някакви хора у нас (било и близки), които трябва да храня и поя, докато се усмихвам и обяснявам колко невероятно, прекрасно и одухотворено е да си майка (което всъщност изобщо не чувствах).
По отношение на рождените дни – на твърдото мнение съм, че детето може да се забавлява и да има запомнящ се празник и без да си изпразваме банковата сметка, да организираме грандиозни мероприятия за 200 души с аниматори, надуваеми замъци и т.н.
4. Икономии по бебешки
Тук стигам до нещата, които не купих.... май съм малко стисната майка.
Може би повечето майки, които раждат първо дете, се втурват в магазините да купуват сладки малки бодита, тонове играчи за бебета, люлки, шезлонги и т.н.
Не и аз.
Пазаруването за бебе ми се струваше отегчителна работа, в която любезни до досада консултанти се опитват да ти пробутат колкото се може повече ненужни стоки. За избора на бебешка количка и нейният символ на социален статус дори не ми се говори... За мен повечето бебешки продукти са ненужни и имат прекалено кратък живот на експлоатация, затова прибягнах до „втора ръка” – приятелка ми предостави бебешката си количка, с която беше отгледала 2 броя (дори не знам каква марка е, само че е с големи помпащи се гуми, защото успях да ги спукам точно 3 пъти), легенче и повивалник (последното така и не го ползвах).
Повечето бебешки дрехи са на друга приятелка, която има близнаци в Англия. Много качествени, обличани не повече от 10 пъти. Сори, ама 30-40 лв. за дрешка, която ще се ползва месец-два, ми се струва разхищение. А и много ще разбере бебе на 2 месеца, че всъщност е момиченце, а няма и една рокличка.
Абсолютно всички играчки са подаръци. Дори и без люлка, шезлонг, проходилка, кола и всякаквите там дивотии, дето само ти запълват хола, детето оцеля и се развива съвсем нормално. Ако питате с какво си играе – основно с мебелите и нещата от домакинството. За да съм съвсем точна обаче, купихме детско столче за хранене и сгъваема кошарка за сън.
5. Венера се снима…
Нямам бременна фотосесия и нито една бебешка такава. Не я разбирам тази мода, особено да си постваш хипопотамския корем във ФБ. Аз лично не можех да се трая последните месеци от бременността и последното, за което бих си помислила, е да позирам с разголени гърди на крава и корем с обиколка колкото Екватора, че и да го постна да го лайкват приятели и колеги.
Професионалните бебешки фотосесии също не са моето нещо. Стоят ми напудрено и неестествено, особено с тези изкуствени декори. После, естествено, се почват коледни фотосесии, морски фотосесиии, имам едни приятели, които снимат децата си професионално минимум 4 пъти в годината и след това постват с небивала гордост въпросните допълнително фотошопирани снимки във ФБ.
Тук е мястото да спомена и че нямам качена (засега) нито една снимка на малката в социална мрежа. Не мисля, че е нужно да аргументирам последното. Въпрос на избор е за всеки родител дали да го прави, но за мен, докато момата не може поне малко да изрази мнение по-въпроса, не трябва да ѝ се натрапват бебешките снимки.
6. Не на ранното детско развитие!
След като повечето мами са се юрнали да отглеждат вундеркиндчета, след 20 години все някой трябва да бачка. За да отгледам една средностатистическа шЕвачка, бойкотирах Моцарт по време на бременността, играчките за сензорна стимулация и фина моторика, казах „твърдо нЙе” на „Монтесори у дома”, на немската забавачница и на детегледачка, свободно владееща 5 езика, сред който и китайски.
Вместо това детето ми има всичкото свободно време да изследва кухненските шкафове, да се търкаля по пода и изобщо - да се самозабавлява както намери за добре. Важни за мен обаче са няколко неща – всеки ден (освен ако не е арктически студ, порой или 40 градуса на сянка) да играе минимум 1 час навън, да я разсмивам до истерия поне веднъж на ден и като вземе нещо отнякъде - да го върне на местото му (последното е само за мое улеснение).
7. Ами… нямаме си "християнче"
Стана малко дълго, така че ще завърша с най-сериозното ми „не”. Решихме да не я кръщаваме. И аз, и мъжът ми сме кръстени в бебешка възраст. И двамата не сме религиозни, не вярваме в „църковния сюжет” на Библията, не ходим на църковни празници, не постим, не спазваме църковни ритуали.
Не харесваме в какво се е превърнала институцията "българска църква". В същото време обаче смея да твърдя, че сме духовни, състрадателни и човечни. Аз лично вярвам и усещам енергията, която ни свързва като хора, и смятам, че не може един индивид да е щастлив сред озлобени, неуки и страдащи хора.
Опитваме се да възпитаваме или по-точно да даваме пример на дъщеря ни във всички „християнски добродетели”, без да ги приемаме като „християнски”, а просто като „човешки”. За мен една такава върховна ценност е правото на личен избор. Затова и мисля, че когато децата (мома №1 и още „нероденият Петко”) станат достатъчно осъзнати, ще имат възможност да изберат дали да се покръстят, дали да приемат друга вяра или да останат така. Дотогава просто няма да каним 200 души рода на кръщене и няма да имаме горда фотосесия с попа…
Знаете, че в Майко Мила! много говорим за майчинството, чувствата и вълненията на майките и дори обговаряме някои състояния и емоции, които са тема-табу на други места - писали сме за това в текстовете ни Когато майчинството не е сбъдната мечта и Тъмните истини за майчинството.
Под тях обаче прочетохме коментари от майки, които искаха да прочетат и друга гледна точка за майчинството и родителството - такава, която ги мотивира и показва хубавата страна на това да си родител. Която показва, че всички усилия си заслужават на 100% и че това е най-хубавото нещо, което може да ни се случи.
И ето, като по поръчка се появи текстът на Анелия Атанасова, която днес ще ни сподели, че родителството е най-хубавото нещо, което ѝ се е случвало. Ще ни разкаже как противно на често срещаните схващания, че майчинството "обезличава" жените, при нея то е имало обратен, много по-хубав и ценен ефект. Толкова хубав, че, както казва самата тя - "не бих искала да изживея и един ден от живота си без детето"!
************************************
Наскоро прочетох в един блог, че „майчинството обезличавало жените”. Било ужасно скучно и предвидимо като имаш дете, да му слагаш снимката във ФБ. А недай си Боже, това да било снимка на бебшко краче или бебешка ръчичка- направо МЕГА нагло!
Ама как не Ви е срам, след като сте родили дете (създали човешко същество от 1 клетка, носили го под сърцето си 10 месеца, преживели всички травми, свързани със сутрешно (и не само) гадене, качване и сваляне на килограми, хормонален дисбаланс, раждане и т. н ) да му слагате снимката, та всички да го гледат и да се ядосват?
Как може да сте толкова ужасно дразнещи и банални, и да си сложите в профила снимка на това бебе??
Я да спрете веднага да си сменяте снимките с такива, на които има и децата ви! Ставате „безлични” в очите на другите!
Случва се така, че най-често „издразнените” са тези, които нямат деца. Те намират смисъла в това да имаш един тон свободно време, да обикаляш безбройни географски ширини, да се шляеш с приятели и да трупаш спомени. Да ходиш по купони и да посрещаш изгрева на слънцето на плажа/планината. Да имаш хоби, което изяжда дните ти. Да работиш до късно, да градиш кариера, да бъдеш успешен, силен, известен. Да учиш и взимаш дипломи до пето висше. Да ходиш на клуб и да спиш до обяд. Да сменяш гаджета като салфетки – или пък да обичаш до полуда само един човек. Да се напиваш безпаметно и да губиш цялата неделя, потънал в облак от алкохолни изпарения и цигарен дим.
Не съдя, не назидавам! Разбирам ги – аз също бях една от тях. Една свободна, циганска душа, разполагаща с цялото време на света. Прекрасно е да си млад, да си свободен, да си себе си и да отговаряш само за и само пред една-единствена съвест – собствената си. Да се грижиш само за благотворството на едно същество – на себе си. Да имаш целия живот пред себе си и да вярваш, че всичко е възможно, че светът е едно прекрасно място, пълно с шарени дъги и розови еднорози.
Фактът, че един човек няма деца – дали защото е решил, че не иска, или защото не може, дали защото не е срещнал подходящата половинка или просто не е дошло подходящото време, не означава, че е по-малко реализиран или по-малко човек. Не означава, че е егоист или е безотговорен. Не означава, че е скучен или няма какво от себе си да даде на този свят.
Той е също толкова пълноценен, колкото и всеки друг.
В подкрепа на тази теория давам Опра Уинфри, която не иска да има деца. Това не я прави нито по-малко известна, нито по-малко успешна, нито пък изглежда нереализирана в очите на другите.
Нека не я съдим. Така, както не трябва да съдим хората, които са решили да имат деца.
Хората, които ги искат, които ги обичат, които са готови да се жертват за тях и които виждат смисъл в това.
Родителството е като rollercoaster – има си своите моменти горе, когато си на върха. Има си и своите моменти, когато летиш толкова стремглаво надолу, че имаш чувството, че виждаш края си. Не е лесно. Изобщо даже.
Родителството не е за хора със слаби сърца!
Аз мога да кажа за себе си, че е най-голямото предизвикателство, с което съм се срещала досега. Родителството е като секта – не го разбираш, докато не станеш част него. За едни радостта може да се изразява в това да посрещнеш изгрева на слънцето на Мусала, за други да видиш изгрева на слънцето в детските очички и изумлението, което носи всеки нов ден.
Нито едните трябва да бъдат осъждани, нито другите. И тук трябва да кажем, че едното не пречи на другото. Когато обичаш да ходиш по планините, нищо не ти пречи да го направиш с детето си.
Да, ще бъде сто пъти по-трудно, но ще си струва.
Това, че си майка (или татко) не те обезличава. Не те препрограмира. Не те изтрива. Не убива мечтите ти. Не сменя амбициите. Преобръща те, за добро. Промяната идва, защото приоритетите се пренареждат. Но ти искаш да бъде така – не би искал да е по никакъв друг начин! Преобръща света ти – срива го напълно и го изгражда наново. Липсва ли ти предишния живот – свободата, безгрижието и безметежността – да? Няма нищо лошо в това – младостта е прекрасна!
Но би ли искал да изживееш и един ден без детето си? Аз - не!
И прави ли ме това безлична? Прави ли ме по-малко жена, по-малко любима, по-малко приятелка, по-непрофесионална? Прави ли ме по-глупава или по-затворена? Прави ли ме по предсказуема и по-скучна? Може би да, за всички онези, които не могат да оценят правилно ситуацията.
Но за всички останали аз съм една по-добра версия на себе си. По-улегнала, по-търпелива, по-разбрана и по-толерантна. По-прощаваща и по-достъпна. По-сръчна, по-добър кулинар, по-раздаваща се. Майчинството ми даде една нова гледна точка към всичко – към хубавите и към лошите страни на живота.
Аз все още обожавам да чета, да пиша поезия и гледам на кафе. Обичам хубавата музика, романтичните филми и пътешествията. Правя всичко това, заедно с децата си. Те не ми пречат да съм „Аз”. Те ме допълват. И сега хора, които общуват с децата ми, ме харесват, още преди да ме познават.
Защото моите деца са моето продължение. Те са въплъщението на моята любов. За мен те са по-важни от всичко друго на света! А аз, и да нямам нищо друго, съм готова да им дам 110% от себе си.
Да решите да станете майка не е нещо, което трябва да приемате лековерно, ей тъй, в един неделен следобед. Такива решения се взимат след сериозно информиране и научна обосновка на аргументите ЗА и ПРОТИВ.
Ние от Майко Мила искаме да ви помогнем с убедително реалистично усещане за това дали родителството е подходящо за вас и партньора ви. Следвайте описаните по-долу домашни експерименти и ако в края на списъка сте в съзнание и с ума си – можете да отивате да правите не едно, а 3 деца наведнъж!
Сложете котките в торбата и я завържете така, че да не могат да избягат, но не прекалено стегнато, за да могат да мърдат свободно.
После легнете до торбата и започнете да ѝ четете „Тримата братя и златната ябълка“, докато мачките пищят и вият, и се мятат на всички посоки, и ви блъскат по ръцете. Продължавайте да четете с успокояващ равен глас.
Повтаряйте упражнението всяка вечер в следващите 4-5 години, но наистина всяка.
био тиквички, безглутенови кашички от зряла в Непал елда, бисквити без ГМО, без захар, без глутен, без алергени, яйце от щастлива кокошка, която е тичала до дълбока старост на собствена ливада от два акра, дизайнерско столче за излежаване за около 500 лева, терлички за бебе, което не може да ходи за около 150 лева, бебешко легло за около 2000 лева, което да поставите до спалнята си и в което някой МОЖЕ БИ ще спи 3-4 пъти.
После намерете някой форум с майки и попитайте можете ли да давате на бебе тиквичка на пара. Изчетете 326-те коментара колко лош човек сте и колко бавно е вашето бебе в сравнение с другите, които на 2-месечна възраст сами са си отваряли хладилника да си вземат супа.
После вземете закупените продукти и ги изхвърлете в кофата, защото така или иначе бебето няма да иска да яде безглутенова каша, а ще ръфа намерена на пода обелка от картоф. Всяка сутрин в следващата година повтаряйте това упражение.
Всеки път, когато излизате от въпросното помещение, натискайте с все сила тромбата. Ако прекарате повече от 5 минути в друго помещение, например баня, помолете партньора си или друг човек в къщата да надува с все сила тромбата на всеки 5 минути, докато не се върнете.
Нека да звъни на всеки 10 минути с най-дразнещата мелодия и седнете да гледате интересен филм или се зачетете в книга.
Нека да го прави особено концентрирано преди обичайното ви време за лягане. Когато ви иде да си забодете ножица в ушите, разнообразете, като го помолите да повтаря името ви по минимум 24 пъти без очевидна причина.
а) ви се пишка,
б) ви се ака,
в) сте гладни
и г) вече не ви се ходи никъде.
Ако сте на обществено място, намерете стена, в която да си блъскате челото ритмично, докато повтаряте изброените реплики. За да е ефективно, упражнението трябва да се повтаря поне 4 пъти седмично.
С лявата съберете падналото и го качете на масата. Повторете. Разменете ръцете. Повторете.
„ИКАМ МАША И МЕЧО!!!!! ВЕНАГААА!!!! МААААШААА! МЕЧООО! ИКАМ ИКАМ ИКАМ!“ всеки път, когато се опитвате да паркирате. Ако откажете да пуснете Маша и Мечокът, партньорът ви трябва да започне да рита по седалката и да крещи още по-силно, че сте лоша, лоша, лоша, да свали прозореца и да вика за помощ.
Отворете опаковката. Сложете солетите на задната седалка и започнете да скачате върху нея. Преустановете, когато трохи от солети полепнат по волана.
Повтаряйте упражнението всяка седмица, като редувате солетите с кроасан с шоколадов пълнеж, сладолед, сок и обикновени бисквити.
Ако е възможно, използвайте различни мелодии, за да изпитвате всякакви разнообразни и изненадващи емоции всяка следваща нощ.
Това е важно упражнение, особено ако планирате да сте работеща майка, която бърза по график из натоварените пътища на родината.
Докато шофирате, пуснете си Гангнам стайл и хвърляйте в кофичката парчета бисквити, плюшена играчка, биберон, книжка за оцветяване, отворено шише вода и мокра кърпичка (опитайте се и да уцелите кофичката!).
Отново в движение, с очи в пътя, се опитайте да си извиете тялото назад, за да извадите мокрите кърпички от кофичката, да вземете обратно отворената бутилка вода и да вземете падналия на пода под седалките биберон.
Или да ви напишка новата пола, да повърне върху косата ви и да изпуска газове, докато се возите в такси. Ако носите очила, научете партньора си редовно да се изкашля в очилата ви и после да размазва с пръст.
Ако не получи инфаркт от ужас, го попитайте защо въздухът се диша и кога ще го заведете да си играе с динозаври, защото на Гошко баба му го е водила и е казала, че лъжете, че нямало динозаври.
