МОН се отказа да променя НВО по математика за 7. клас след излязлото решение на Столичния административен съд. Toй временно спря изпълнението на заповедта на министъра на образованието по повод промените на формата на изпита.
Според МОН: „решението е свързано с последното определение на Административния съд-София, което създава несигурност особено в настоящата политическа ситуация“. „За да няма непредвидимост в системата, изпитът за седмокласниците ще бъде с 24 изцяло математически задачи“, обясни министърът на образованието Красимир Вълчев. Той уточни, че националното външно оценяване за 4. и 10. клас остава без промени – така както е утвърдено преди началото на учебната година. Форматът на изпита и времетраенето на НВО за 7. клас остават същите.
Припомняме, че през септември от МОН показаха моделите на НВО по математаика, които включваха шест задачи от природни науки с базови знания и компетентности, свързани с биология и здравно образование, химия и опазване на околната среда, физика и астрономия, география и икономика.
Още не сме свършили, скрол надолу
В момента се подготвя нова заповед на министъра на образованието и науката, която частично ще коригира документа от август миналата година. Промяната ще засегне единствено включването на интегрирани задачи от други предмети в изпита по математика.
Ако изключим всички глобални и локални политически катаклизми, катастрофи и апокалипсиси, може би най-актуалната истерия за родителите на деца в 7. клас е новината, че в изпита по математика (т.нар. национално външно оценяване) от тази учебна година ще има интегрирани и природни науки. Паниката е повсеместна. Никой не е сигурен какво точно означава това. Министърът на образованието твърди, че нищо не се променя кой знае колко… Междувременно на сайта на МОН се появиха няколко примерни задачи, за да може да добие представа широката общественост какво, аджеба, ще трябва да могат да правят децата на изпита.
И точно за да коментира тези задачи, тяхната практичност и приложимост в „живия живот“, днес в Майко Мила е проф. Людмил Хаджииванов от Института за ядрени изследвания и ядрена енергетика към БАН. С други думи, жив ядрен физик ни е дошъл на крака, за да каже какво мисли за така предложените задачи. И малко допълнителен контекст: самият проф. Хаджииванов е баща на Красимира Хаджииванова (съоснователка на Майко Мила), която е известна с „любовта“ си към математиката, и в този смисъл той е доста благосклонен към онази част от човечеството, която като види нещо в таблица или с формула, почва да дава заето.
Изключително слабите резултати на България в представянето по Програмата за международно оценяване на учениците (Programme for International Student Assessment – PISA) на Организацията за икономическо сътрудничество и развитие е само един от сигналите, че българското образование се нуждае от обновяване. Част от слабостите, водещи до функционална неграмотност и непригодност към изискванията на стремително променящия се трудов пазар, очевидно се дължат на многогодишното неглижиране на преподаването в училище на природните науки. Повечето родители възприемат евентуалните промени с тревога, тъй като смятат, че и без тях учебните програми са претоварени, а и тези промени ще водят до необходимост от нови частни уроци.
„Подобни математически задачи има в момента, а през последните години правим крачки към разширяване на практическите задачи – тази година условно бяха 40%. Целта ни не е да затрудним учениците, а да ги накараме да учат с разбиране и да могат да прилагат знанията си – защото там се провалят, виждаме го и по изпитите PISA – не могат да превърнат условията на задачите в математически израз.“ Красимир Вълчев, „Защо, г-н Министър“, bTV
В тази обстановка задачата на Министерството на образованието и науката (МОН) съвсем не е лека и трябва да започне да се решава след внимателно обмисляне и по възможност без грешни движения, които биха могли да имат обратен ефект (като например съдебни решения). След публичните заявления по въпроса (част от тях ще видите в текста) отиваме на страницата на МОН, където е изложен
Съсредоточаваме се по-конкретно върху
По-долу ще разгледаме и коментираме въпросните четири типови задачи и техните решения.
Диаграмата представя разнообразие от хранителни „продукти“ на Императорския пингвин, обитаващ водите на Антарктида. Анализирайте я и отговорете на въпросите.
А) Колко процента от храната на пингвина са дрeбни безгръбначни животни? (Отговора напишете с число.)
Б) Колко процента от храната включва представители само на гръбначни животни? (Отговора напишете с число.)
Решение:
А) 100% - (45 + 25 + 15)% = (100 – 85)% = 15% от храната на пингвина са дрeбни безгръбначни животни;
Б) От тези четири групи главоногите и ракообразните са също безгръбначни, а единствено рибите са гръбначни животни и следователно отговорът е отново 15%.
Иван прекарва пролетната си ваканция на село при баба си, която много обича да чете. Той забелязва, че очилата ѝ имат само една леща. Баба му споделя, че е изгубила лещата, че има далекогледство, но не си спомня колко диоптъра са очилата ѝ.
За да ѝ помогне, Иван решава да използва знанията си по физика. Той знае, че далекогледството се коригира със събирателна леща и че ако успее да измери фокусното разстояние на лещата, може да изчисли оптичната ѝ сила 𝑃0 в диоптри (D) по формулата: 𝑃0 = 1/𝑓, където f е фокусното разстояние в метри.
Иван поставя на пътя на пряката слънчева светлина лещата от очилата и фокусира светлинния сноп в една точка. Измерва разстоянието от тази точка до средата на лещата и то се оказва 40 cm.
Пресметнете колко диоптъра са очилата, които трябва да носи баба му, когато чете.
Решение: Формулата за оптичната сила 𝑃0 на събирателна леща в диоптри (D), изразена чрез фокусното ѝ разстояние 𝑓 в метри (m) е дадена в текста на задачата, 𝑃0 = 1/𝑓 (обратна пропорционалност).
Тъй като 𝑓 = 40 cm = 0.4 m, следва, че 𝑃0 = 1/0.4 D = 2.5 D.
Коментар: Пресмятането се прави наум, няма никаква трудност. Неприятното е, че отново уж практическата насоченост на задачата е фиктивна. Една свръхелементарна задача е представена като едва ли не взета от живота – може би, но от живота преди няколко десетилетия, не сега. Съпоставянето ѝ с това съобщение от август тази година дори я прави да изглежда като гротеска: „Нови правила забраняват изписването на очила след преглед в оптика, ако не е извършен от офталмолог“.
Тоест в същия момент, в който Министерството на здравеопазването се кани да забрани дори на оптометристите да определят диоптър, МОН предлага задача за седмокласници, в условието на която Иван решава проблемите на баба си със зрението, изцяло пренебрегвайки тази забрана.
Най-смешното обаче е следното. Разбира се, Иван може да измери фокусното разстояние на единствената леща, останала върху очилата на далекогледата си баба, и оттам да изчисли лесно диоптъра ѝ. Някой може ли да обясни обаче как това би помогнало за определянето на диоптъра на другото ѝ око, лещата за което именно е загубена?
„И сега по време на външните оценявания учениците решават достатъчно практически задачи, свързани със скорост, път, време, с елементи на географията и др. Сега изначално ще бъдат заложени такива задачи, като няма да се иска наизустяване на нито една формула", твърди той. По думите му целта на новото съдържание на изпита е учениците да могат да решават практически задачи, тъй като се вижда, че трудно се справят с тях. Децата ще трябва да знаят какво е електрически ток, ват, волт, изчисляване на мощност, без да е нужно да наизустяват формули. Красимир Вълчев, цитиран от ClubZ
Известно е, че киселината в оцета реагира със сода за хляб и се отделя газ (CO₂). Този процес може да се използва за почистване на кухненски уреди. Чрез лабораторни измервания е установено, че:
Персоналът в една фирма иска да приготви смес за почистване и планира да използва 12 чаени лъжички сода. Колко пакета сода и колко бутилки оцет най-малко трябва да купи?
Решение: Ако за неутрализирането на 1 чаена лъжичка (5 g) сода са необходими 25 ml кухненски оцет, на 12 чаени лъжички (12 х 5 g = 60 g) сода съответстват 25 х 12 ml = 300 ml оцет. Значи, ще е достатъчен 1 пакет сода от 100 g, но ще трябва да се купят поне 2 бутилки оцет от 250 ml.
Коментар: Задачата е разбираема и проста, но изглежда изсмукана от пръстите. Става дума за продукти, които присъстват във всяка кухня с обща цена на обсъжданите количества около 2–3 лева и съставянето едва ли не на бизнес план, базиран върху 12 лъжички сода, изглежда доста комично.
Допълнителен коментар: Познавателната стойност на задачата е под въпрос – всъщност двете съставки имат и самостоятелно почистващо действие, като содата (слаба основа) разгражда мазнините, а оцетът (слаба киселина) разтваря минералните отлагания. Пяната, която се образува от получаващия се при реакцията въглероден диоксид, както и абразивните качества на кристалчетата на содата, спомагат за механичното почистване на съдовете. Тъй като на пазара има и други, по-големи, разфасовки оцет, може да се окаже по-разумно вместо две малки бутилки да се купи една голяма – или, в края на краищата, просто бутилка фабричен препарат за почистване, в частност на оцетна основа.
Министър Вълчев изтъкна и някои от проблемите на образованието днес, като според него един от тях е мотивацията за учене, най-вече на математика и природни науки и по-специално на физика и химия, където резултатите са най-слаби. „Имаме проблеми с учебните програми, с това, че учениците нямат време, препускат. Това възпроизвежда културата на заучаване. Един ученик, когато няма време да осмисли, той просто научава за следващия изпит и след това забравя.“ Красимир Вълчев, „Денят започва“, БНТ1
Вашето семейство планира да пътува до град Мумбай в Индия. Проучете климатограмата и запишете през кои месеци не бихте пътували, за да избегнете дъждове с над 300 mm валеж.
Решение: Ако въпросът е да се избегнат месеците със средно месечно количество валежи над 300 mm, очевидно не трябва да се ходи в Мумбай само през четирите месеца от юни до септември включително. През всички останали месеци на годината съответната стойност е под 100 mm.
Коментар: След като човек се ориентира кое какво е в климатограмата, до отговора на пръв поглед се стига без проблеми.
Допълнителен коментар: За съжаление, климатограмата е сбъркана, и то почти във всичко. Данните на най-горния ред трябва да се отнасят за географските координати на (някаква специфична точка от) Мумбай и за тях намираме 19°04′34″ N 72°52′39″ E (т.е., ако закръгляме, по-скоро трябва да е 19° с.ш. и 73° и.д.); третото число трябва да е средната надморска височина – 14 m. Разбира се, това няма отношение към отговора. Следващите две данни в правоъгълните кутийки трябва да са съответно средногодишната температура в градуси Целзий (26,4°С) и средногодишните валежи в милиметри (1850 mm) – в този ред. Редът, впрочем, кой знае защо е обратен на този в самата климатограма, в която валежите са градуирани от лявата страна, а температурите – от дясната.
В този момент обаче един наблюдателен ученик би забелязал веднага, че тези числа не съответстват на графиките в климатограмата. Да започнем от това, че валежите само през трите най-дъждовни месеца – юни ( > 500 mm), юли ( > 800 mm) и август ( > 550 mm) вече надвишават тази сума. Отделно от това и точките, отговарящи на средната месечна температура върху съответната графика, през 9 от 12-те месеца на годината са по-високо от отбелязаната средногодишна и това очевидно не може да се компенсира от по-ниската температура през зимните месеци декември, януари и февруари (но, да кажем, за това също не се пита в задачата.)
Самосъгласувани данни обаче могат да се намерят на един клик разстояние, например в този сайт. (виж фиг. 1) И можем да се запитаме защо инженер Ганев (събирателен образ на българския технически гений, бел.ред.) пак е пипал където не трябва. Това може да звучи и като заяждане, но не е, защото се отразява на отговора на въпроса в задачата.
Оказва се, че всъщност средните валежи в Мумбай през септември са 291 mm, т.е. по-малко от 300 mm. А тъй като данните в климатограмата са сбъркани, както беше отбелязано по-горе, не е съвсем ясно на какво точно трябва да се вярва. Най-лошото е, че от това могат да пострадат именно по-внимателните деца.
Още не сме свършили, скрол надолу
„Представените задачи са само примерни и не следва да се възприемат като типови задачи, които задължително ще се включват във всеки тестов вариант за НВО в края на VII клас. Проверяваните знания и умения ще са съобразени с отделни очаквани резултати от ДОС за общообразователна подготовка и от учебните програми, като формулировките на съответните тестови задачи няма да следват един и същ типизиран модел и ще предполагат вариативност.“
Може би тези типови задачи трябва да се изпробват първо върху учителите на седмокласниците, преди да се включат в НВО. Без всякакви ангажименти, но с всички следващи от получените резултати изводи.
Не е редно търсената и необходима промяна в обучението по природни науки да се съсредоточава в изпита, вместо в начина на преподаване. Това не е и честно. Четирите примерни типови задачи са наистина елементарни от математична гледна точка, но както се вижда, спешните опити да им се придаде някаква природонаучна или полезна житейска окраска са, меко казано, не много успешни.
Например опитът с измерването на фокусното разстояние на събирателна леща трябва да може се направи в час с елементарна установка, при това трябва да има на разположение комплект от лещи с различни диоптри. За децата би било много полезно да пипнат такава проста апаратура с ръцете си. Изграждането на STEM кабинети и използването им по предназначение трябва да предхожда промените в изпитите. Ако не се поеме от училището в прогимназията, отговорността по ориентирането към новите изисквания ще бъде прехвърлена реално върху родителите – и съответно върху частните уроци.
През 2024 г., благодарение на петиция на Ирина Манушева бяха увеличени от 3 на 15 отсъствията, които могат да се извиняват с бележка от родител. Същите тези, които сега искат да намалят, но без да е ясно защо. Ирина ни е гостувала и по повод преразглеждане на външните оценявания и кандидатстването с резултатите от тях. Днес тя е в Майко Мила, защото има идея какъв трябва да бъде по-важният разговор за образованието, до който така и не се достига.
Бързо беше задушена малката надежда, която припламна след първоначалните заявки на настоящия образователен министър за фундаментални промени, целящи да извадят българското образование от блатото, в което тъне от десетилетия, и където бавно, но сигурно завлича цялото общество. Разговорите за преосмисляне на целите на училищното образование, учебните програми, осъвременяването на подготовката на учителите и пр. – жизнено необходими промени – буквално заглъхнаха пред призивите за затягане на мерките, за оценки за дисциплина, санкции, забрани, контрол върху присъствията и всичко това, гарнирано със задължително религиозно обучение, което, кой знае защо, някои смятат, че ще сее добродетелност като с магическа пръчица.
Някак пак се оказа, че въпреки множеството анализи и становища на български и чуждестранни специалисти, единственото, което пречи на нашата инак чудесна система да постига отлични резултати на НВО, ДЗИ и PISA, е безотговорността на децата и, естествено, на техните родители.
Лайтмотивите за дисциплината и възпитанието, уважението, авторитета и отговорността от много години витаят във всички аспекти и модуси на разговора за образованието. Те безспорно са важен фактор и в ученето, и в човешките взаимоотношения изобщо.
Решенията безспорно са трудни – но в плаващите пясъци на толкова проблеми всеки недобре преценен опит за отскок може да доведе до още по-безнадеждно затъване. Естествено би било да се започне с анализиране и осмисляне на проблемите и приоритетите за тяхното решаване. Част от проблемите са фундаментални (смисъл и цели на съвременното образование и средства за постигането им), други са с приложен характер (подготовка на кадри, учебни програми), а трети са неизбежните текущи. И въпреки че е важно всеки проблем да бъде решен, няма как да не приемем, че основното внимание и усилия трябва да са насочени първо към фундаменталните.
За жалост, отново се хванахме за текущите, и то по крайно неконструктивен начин.
Все по-категорично се чуват старите гласове, които твърдят, че решението са по-строги наказания. Настояват за санкции, оценки за дисциплина, договори между училището и семейството, отпадане на правото на родителите да извиняват отсъствия до 15 дни годишно в случай на здравословни неразположения и важни семейни ангажименти.
Договорът е взаимно, доброволно споразумение между равнопоставени страни, а не благовиден начин за изтръгване на писмено съгласие от хора, които нямат никакъв избор. А родителите носят крайната отговорност за добруването на децата си и естествено, че могат сами да преценят кога последните не са в състояние да участват адекватно и ползотворно в учебния процес и без медицинска бележка, каквато, впрочем, е практиката във всички европейски страни без ограничение в общия брой дни годишно. Тук хиляди родители, учители и лекари едва се пребориха за една малка, но символична възможност миналата година.
Ала сега, въпреки че няма никакви данни да е използвана неразумно и безотговорно, се подхвърлят безпочвени обвинения и искане за отмяната или орязването ѝ.
Що се отнася до непрестанното искане за санкции, би трябвало отдавна да сме научили от психологията, педагогиката и личния си и обществен опит, че със забрани и наказания не постигаме нищо. Освен краткотрайно подчинение, мотивирано от страх. Както неведнъж съм казвала, най-простият пример е безотговорното шофиране.
Ние учим поколение след поколение да изпълняват правила, защото някой така казва и само докато този някой гледа, а не защото правилата са важни за всички ни.
Наказанието е израз на безсилието ни да овладеем ситуацията, на стремежа ни да подчиним човека насреща, вместо да го приобщим. То веднага го поставя в позиция да се отбранява, да се противопостави и/или да се почувства незначителен в тази ситуация, която не зависи от него.
Или както пише големият френски педагог Селестен Френе: „Наказанията винаги са грешка. Те са унизителни за всички и никога не постигат целта си.“
С тях буквално снемаме отговорността от себе и я прехвърляме върху детето, казвайки: „Не се справяш, виж там, направи нещо, за да се държиш по-добре“. Само че ако детето може, то ще се държи добре и това е психологически факт. Поведението е неговият начин да прошепне или да извика „Имам нужда от помощ“. Единственото, за което трябва да мислят всички възрастни край него, е подкрепа, не санкции.
В същото време има куп прекрасни примери за създаване на култура и отношения в класната стая и в цели училища. И в тази култура всеки ученик се чувства важен и значим участник. Не само в педагогическата литература, не само в чуждестранния опит, но тук, в България. Може би самите вие го правите. Може би го правят колеги във вашето училище или учителите на вашето дете.
Затова предлагам преди всичко да спрем да подменяме истинския разговор за образованието с всевъзможни не просто неефективни, а вредни, буквално човеконенавистни мерки, излъчващи едничкото послание, че децата пречат на системата.
Вместо поредните промени на парче, най-после да проведем сериозен професионален и обществен дебат, в който да определим върховните цели на образованието у нас. И на тях да подчиним всичко, което правим.
В решенията си да стъпваме на научни анализи и да проверяваме по надежден, своевременен начин целесъобразността и ефектите от тях.
Да се заемем да направим училището такова, че учениците да виждат смисъл в него.
Да приотизираме ученето пред оценяването.
Да разработим съвременни рамкови програми и система от модули, за да гарантираме, че всяко дете ще има възможност да развива интересите и заложбите си. А учителите ще могат да работят адекватно с конкретните ученици пред себе си, без да следват подробни задължителни програми, създадени от чиновниците за несъществуващи деца със „средни“ способности.
Да не забравяме нито за миг, че готвим децата си за бъдеще, което никой от нас не може да предвиди. Затова трябва им помагаме да развиват важни умения, които ще ги мотивират и ще им помагат да учат през целия си живот.
Да направим така, че децата наистина да имат думата и в решенията за образованието си, и в училищното ежедневие. Ние никога не питаме децата, или го правим проформа, а после се чудим защо не поемат отговорност. Просто е – никой не може да поема отговорност за чужди решения.
Да направим така, че децата наистина да имат думата, като създаваме училищна култура, в която всяко дете се чувства зачитано и ценено като личност. Добре е да осъзнаем, че единственият начин да възпитаваме уважение е като се отнасяме с уважение. Дори само това да успеем да направим, решаваме почти всички проблеми на отношенията в класната стая.
Да помним, че детето попива ценности и норми не толкова от думите, колкото от поведението на възрастните около себе си. Нека си даваме по-често сметка, че възпитаваме във всеки момент, с всяко гласно и негласно послание. Нека не забравяме, че всяко дете и подрастващ има нужда от здрава връзка със зрели възрастни до себе си. И когато прекарва огромна част от времето си в училище, няма как тази роля да не се пада и на учителите.
Нужно е да помагаме на децата всеки ден и всяка минута да разбират, че правилата са важни за благото на общността. В момента границата между важните правила и капризите на възрастните е напълно размита. Децата от малки свикват, че е важно да не те хванат и да не те накажат, а не да бъдеш едновременно отговорен и равноправен участник във всички проявления на обществения живот.
В това число свобода в работата, възможности за развитие и усъвършенстване, ефективно наставничество и подкрепа във всички аспекти.
Да обърнем изрично внимание на подготовката на учителите в университетите и на продължаващата им квалификация, за да отговарят на целите, които сме си поставили като общество.
Да приобщаваме родителите като реален и активен участник в образованието на децата. Каквито са и по закон. Да не им звъним само когато има проблем. Да не ги обвиняваме постоянно и за всичко, защото те са продукт на същата образователна система, която толкова десетилетия не успяваме да доближим нито до съвременен, нито до човешки облик. И да не забравяме, че родителите са специалисти в своята си област, а част от работата на учителя и директора като специалисти в образованието е да комуникират с родителите конструктивно в името на детето.
Още не сме свършили, скрол надолу
Да осигурим реална свобода на избор на децата и родителите им, които по силата на природата и закона носят отговорност за тях. Включително по отношение на формата и начина на обучение. Детето е носител на правото на образование, а държавата и всички ние – на задължението да му гарантираме качествени и достъпни възможности.
Изобщо, нека да си дадем сметка, че училището и образователната система съществуват, за да помагат на децата да се развиват като пълноценни личности. А не е обратното – не захранваме системата с деца, за да може тя да съществува.
Хората в Министерството на образованието и науката бих помолила да не забравят, че диалогът между всички страни е важен, но най-важните им партньори в начинанието, наречено ОБРАЗОВАНИЕ, не са политическите сили, църковните институции или синдикалните и работодателските организации в системата, а тези, на които тя би трябвало да служи – учениците.
Седмокласниците приключиха с тазгодишното явяване на НВО. Поредните родители и деца си отдъхнаха и отстъпиха място за следващите.
А въпросът какво точно измерват тези изпити остава. До този момент те не рисуват конкретна картина на образованието, тъй като не се прави сериозен анализ какво точно показват резултатите. След тях изникват единствено статистики.
„Необходим е анализ на цялата образователна система“, категорична е Ирина Манушева – автор на петиция, настояваща за анализ и преразглеждане на външните оценявания и кандидатстването с резултатите от тях.
„Не оценяваме какво и как преподава училището, дали учебният материал е ефективен и дали дава необходимите знания и умения. Също така не е ясно колко ученици се справят с този материал само с помощта на училището и колко – благодарение на школите и уроците, които посещават.“
На фона на всички гореизброени неизвестни изпитите се използват за вход в гимназия, с което се разширява и ножицата между училищата.
„Вече 15 години стимулираме децата да кандидатстват в определено училище, защото минава за по-добро от друго, и се получава порочен кръг. Остават учебни заведения, в които се събират деца с ниска мотивация или липса на адекватна образователна подкрепа. Вместо да се стремим към равен достъп до качествено образование, ние задълбочаваме социалните неравенства“, казва още Ирина Манушева.
Друг основен въпрос в петицията е проблемът с профилирането.
„Идеята беше децата да могат да учат по-задълбочено в областите, в които имат интерес и в които искат да се развиват. В момента изборът е страшно ограничен дори в големите градове, какво остава за по-малките. Детето не може просто да избере определена област – например физика, история, биология или химия“, казва тя.
И наистина, ако езикови паралелки след 7. клас има сравнително достатъчно, то точните науки или социалните като историята и географията, са твърде слабо застъпени. Така резултатът от НВО става решаващ не само за това в кои учебни заведения ще попаднат децата, но и дали ще имат възможност да изучават профила, който желаят.
Още един важен нюанс е свързан с ранното профилиране и професионално насочване. Децата трябва да направят своя избор още с кандидатстването след 7. клас, независимо дали са наясно с интересите си.
„На теория след 10. клас учениците могат да добавят избран от тях профилиращ предмет“, казва Ирина Манушева – „но истината е, че изборът се ограничава до онова, което училището може да им предложи.“
„А после всички обвиняваме децата, въпреки че никой не ги пита от какво се вълнуват и къде намират смисъл в образованието“, казва Ирина и добавя, че учениците са постоянната жертва на всички реформи, които прави държавата.
Така например от МОН съобщиха, че са разкрили 1504 професионални паралелки през учебната 2023/2024 година, което е над 60% от всички паралелки. Но това става, без да е ясно как ще изглеждат много от тези професии само след 5 или 10 години.
Слабият резултат, който всяка година отразява проблемите в образованието, е всъщност на системата, въпреки че преките последици остават за децата.
Системата много упорито си пише „Слаб“ или „Среден“ всяка година. Масовият резултат, дори на фона на всички тези частни уроци и школи, пак не успява да прескочи 50%, което е нормалната граница между преминат и непреминат изпит.
„Това само по себе си е абсурдно“, казва Манушева. „Системата се проверява сама – върху собствения си учебен материал, със собствените си методи, със собствените си изпити... И пак се виждат слаби резултати. А след тях не се прави анализ защо са такива и как да се действа, за да ги повишим.“
Още не сме свършили, скрол надолу
Всъщност ниските оценки от НВО-то изцяло съвпадат и с международните изследвания. „Оправданието, че PISA не проверява нещата, които учим ние, е крайно несъстоятелно. А на всичкото отгоре изводите [от PISA] съвпадат и с резултатите от собствените ни изпити“, казва Ирина Манушева.
От една страна, последиците са за децата, които изживяват стрес и разочарование, ако не са влезли там, където искат. От друга, са за учениците, които впоследствие остават разочаровани от това, което им се поднася от образователната система, въпреки че са влезли в желаното училище.
Последиците са за цялото общество, защото образованието засяга всички области в обществения живот.
„Не може година след година от училищата да излизат деца, които не просто не са развили умения за учене през целия живот, каквато би трябвало да е целта, но и много от тях са намразили ученето за цял живот“, коментира още Ирина Манушева.
Все по-често специалисти от най-различни сфери обясняват как изпитите, проведени по този начин, не дават нито обективна картина на образованието, нито е редно да бъдат използвани за подбор на ученици.
В същото време те отнемат все повече ресурс. Засилва се вниманието и върху резултатите от външните оценявания в четвърти клас, които на места се използват за прием в прогимназиални паралелки.
Ирина Манушева вярва, че проблемът, очертан в петицията, се разпознава от много учители, експерти, организации и родители, и се надява те най-после да обединят усилия за решаването му.
„Надявам се да не се ограничим със спешните проблеми. Да се организира един много сериозен дебат какво всъщност искаме от нашето образование, а после да видим как да го постигнем, за да бъде смислено за децата и да ги готви реално за бъдещето.“
Затова и петицията, подета от нея, не настоява за конкретна промяна и решение, а за сериозен анализ на проблема. А после внимателно да помислим какво е нужно, за да се стигне наистина до смислено решение.
Външните оценявания оценяват всичко друго, но не и образователната система, с каквато цел всъщност са създадени. Тъкмо този парадокс е повод и за текста, който публикувахме преди време в специалния ни образователен проект „Има ли образование отвъд частните уроци?“. Засега изглежда като да няма.
Публикуваме становището на Люба Йорданова от „Заедно в час“ във връзка начина, по който се провеждат националните външни оценявания, защото смятаме, че всяка дума в него е важна.
Тази седмица започват националните външни оценявания (НВО) – изпитите след 4., 7. и 10. клас, които би трябвало да покажат как се справят училищата и накъде трябва да се насочат националните и общински политики, така че всеки ученик да получи качествено образование. Би трябвало, защото НВО никога не е изпълнявало тази си цел.
Вместо това изпитите служат за класация, която измерва възможността на родителите да компенсират дефицита на системата посредством частни уроци. Създават напрежение както за ученици и родители, така и за директорите и учителите. Генерират излишен смут в образователната система и обществото – седмици наред се обсъжда колко ученици са преписвали, имало ли е „технически“ грешки в изпитите, работили ли са камерите в училищата и други несъществени въпроси, които по никакъв начин нямат отношение към образованието на учениците в България.
Идеята на външното оценяване е да направи независима оценка на постигнатите от училищата резултати. Да се види доколко учителите са развили в децата и младежите знанията и уменията, които държавата е заложила за учениците на края на всеки образователен етап (4., 7. и 10. клас). В този смисъл резултатите от външните оценявания би трябвало да се използват, за да се съберат данни и да се направи детайлен анализ по теми като:
Когато Министерството на образованието и науката решава например в какво да вложи милионите от националните програми или европейските фондове, би могло – на база на анализите – да създаде цялостна и качествена програма за подобрение на училищата с най-ниски резултати на НВО.
Или пък да заложи мерки за допълнителната квалификация на учителите по теми, по които учениците се справят най-лошо. Анализите на общинско ниво пък могат да послужат на местните власти когато определят приоритетите си за финансиране в сферата на образованието.
За да изпълни външното оценяване истинските си цели, дори не е нужно всички ученици да минават през него. Достатъчно е да се направи на извадков принцип, без предварително оповестяване, без камери, без теглене на варианти в ранни зори в Министерството на образованието и науката. Това ще спести и голяма част от сериозния бюджет, който се отпуска за организиране на българските национални външни оценявания.
За да са наистина независими и обективни, стандартизираните външни оценявания трябва да отговарят най-малкото на три основни условия:
Българските изпити не отговарят на нито едно от тези условия. Те се правят година за година, трудно позволяват сравнимост на резултатите, оценяват най-вече наизустена информация, прагът за получаване на тройка е несериозно нисък и често са съпътствани от медийна истерия и родителски смут.
Дори четвъртокласниците живеят с натиска да се „подготвят“ за НВО, защото точките от него се вписват в удостоверението им за завършен начален етап на основното образование. Стига се до абсурда медиите да наричат външното оценяване на 11-годишните „малките матури“, внасяйки допълнително напрежение около един по замисъла си диагностичен инструмент за измерване на това как се справя държавата в сферата на образованието.
И тъй като в България учениците на родители с финансови възможности масово посещават частни уроци, за да се подготвят за НВО в 7. клас, външното оценяване мери не постигнатото от учителите в училище, а това на колегите им, които преподават (и) „на частно“. Фиксирането върху резултатите от външното оценяване води и дотам учениците да се фокусират единствено върху включените в изпита български език и математика и да пропускат ценни (в идеалния вариант) знания и умения по други предмети.
В крайна сметка учителите са под напрежение, защото от тях се изисква да подготвят учениците за оценяванията. Директорите месеци наред се занимават с организиране на стаи, квестори, отпечатване на изпитни материали и медийни запитвания. Част от родителите се заразяват от изпитната истерия и треперят за резултатите на децата си.
Но най-големите последици са за учениците, които години наред са под стрес, защото им се насажда мисленето, че това как се представят на изпитите е решаващо за живота им оттук нататък.
Единствените, за които националното външно оценяване няма последици, са представителите на държавните и местните институции в сферата на образованието – тези, чието представяне изпитите всъщност мерят.
Днес д-р Бояна Петкова е в Майко Мила с текст, посветен на опита ѝ като родител на невронетипично дете, и по-специално опита ѝ в сферата на образованието. Обикновено невронетипичните деца, както обяснява по-долу и Бояна, биват набедени за "несправящи се" в училище, което води до редица проблеми през годините.
Но когато тези години стигнат до великия житейски вододел, наречен Национално външно оценяване след 7. клас, нещата съвсем излизат от контрол. Истината е, че те излизат от контрол за всички родители на седмокласници - не само за тези с „несправящи се“ деца. И всичко е на сметката на самите деца.
Трябва да настояваме най-сетне разговорът за бъдещето на образованието в България да бъде проведен качествено и смислено. И след него да започнат конкретни действия. Защото при счупена система всички останали усилия изглеждат напразни.
Моето дете е невронетипично. Или neurodivergent. Означава, че мозъкът ѝ е „навързан“ различно и не може да покрие стандартизираните изисквания за мозъци на МОН. (И не само на МОН, разбира се, живеем в невротипичен свят, в който има „невротипична норма“ и едни и същи неща се очакват по един и същи начин от всички хора по подразбиране.)
Невродивергентни или невронетипични са децата с аутизъм, ADHD, дислексия, дисграфия, диспраксия и други „дис“- начини на различно функциониране на мозъка. Имайте предвид, че това не са „деца с увреждания“, просто са деца и хора с различни мозъци. Те имат затруднения в сферата на „изпълнителските умения“, executive function, които включват емоционална регулация, контрол на импулсивността, мотивация, task initiation - инициация на процес/задача, работна памет, планиране и приоритизиране (да разделиш една задача на части/стъпки и да ги изпълниш в определена последователност), организация, гъвкаво мислене и др. Това само за контекст.
Ако вашето дете е набедено за „проблемно“, „проклето“, мързеливо или глупаво от учителите си, вероятно е невронетипично. Просто образователната система няма понятиен апарат, с който да го „категоризира“ правилно, нито има знание за методите, с които да му помогне да учи. Нито има желание да го разбира и да му помага.
За невронетипичните деца годините, прекарани в образователната система, са пълна загуба на време. (Аз лично мисля, че и за другите не е много по-добре...) 12 напълно пропилени и загубени години, в най-добрия случай. В най-лошия – 12 дълбоко травматични години.
Та така и нашето дете отрано беше набедено за проклето, зле възпитано и мързеливо, за трабълмейкър, който училището с всички средства се опита да изтласка. Елитното столично училище, в което с комсомолски плам се налага тотална уравниловка. И понеже по онова време и аз още не бях схванала защо е такова, каквото е (детето), и как да го родителствам, имам спомени за редица грозни сцени, в които го овиквам, удрям го по главата с учебната тетрадка, заплашвам го и го наказвам. Без никакъв ефект. Защото, както по-късно научих, не можеш да „избиеш“ от детето дефицитите в изпълнителските умения. Те просто са част от начина, по който функционира мозъка му.
Голяма част от тях дори са много умни, но държавните образователни стандарти и стандартизираните тестове не могат нито да засекат, нито да развиват специфичната им интелигентност.
В пети клас децата излязоха в дистанционно обучение (ДО) и, колкото и мъчителни да бяха тези три години, вероятно онези първи месеци бяха най-доброто, което можеше да ни се случи на нас конкретно. Сутрин си сипвах Бейлис в кафето, за да избутам предстоящия учебен ден. Спрях да работя, за да мога да бъда учителка. В Класрум валяха задачи от учителите, нямаше преподаване, чиста самоподготовка.
И това, колкото и ужасно да беше, ми даде възможност да разбера как функционира мозъкът на детето ми. Със сигурност не функционираше според очакванията. Бях си направила дупки в ръката с пластмасовия триъгълник, докато в продължение на три седмици се опитвах да обясня как се спуска височина в триъгълник. И макар в пети клас да се учи фотосинтеза за трети път, моето дете сякаш никога не беше чувало. И така беше по всяка дисциплина и с всяка задача (освен български език и литература).
Тогава видях как са написани учебниците и си дадох сметка, че детето не е „тъпо“, просто мозъкът му не е в състояние да възприема информацията, поднесена по този начин. Проблемът е, че образователната система не познава друг начин на поднасяне на информацията.
Потърсихме специалисти, направихме оценки. Всеки специалист, който е виждал детето ми, обича да работи с нея. Изведнъж вместо инатлива, проклета и мързелива се оказа готина, умна и изключително отговорна, лоялен приятел, честна, добра и взискателна към себе си. Отне ѝ известно време наистина да повярва, че ние вече сме на нейна страна, че сме "реформирани" родители, а не обикновени задници. Но повярва и всичко си дойде по местата. От тормозено неуравновесено дете за три години се превърна в разумно, спокойно, чудесно същество.
Обаче. Въпреки всичките ни усилия, училището остана вярно на себе си. Миналата година беше с дисциплинарно наказание за „непокорство“. Всичките ми опити да комуникирам с учителите оставаха глас в пустиня. Когато написах дълго обяснение на учителката по математика какви затруднения сме установили при нея, не получих никакъв отговор. По-късно директорката обясни, че учителката била „възрастна, прекарала ковид, грижела се за майка си и не можела да се занимава с моето дете“.
Например бях свидетел в реално време как учителката по „Човекът и природата“ чете дословно и монотонно за устройството на атомите от пауърпойнта си, без да обяснява каквото и да е било, и очаква от децата да преписват в тетрадките. Толкоз. Вследствие на това аз имам бъдеща осмокласничка, която не знае какво е атом. Не защото не иска, а защото за нея е невъзможно да учи по този начин. Същевременно училището не спира да изисква. Три нови урока по математика за 4 учебни часа. Упражнение? Какво е това? Нали децата и без това ходят на уроци.
Апропо уроците. През последните две години съм инвестирала сумата за малка семейна кола на старо в частни уроци. Намерихме най-прекрасната учителка по математика, от която детето ми не изпадаше автоматично в истерия, и дори само̀ си поиска два урока седмично, вместо един. И така частната учителка преподаваше материала, който се учи в училище, след което двете пишеха домашните за часа по математика в училище. Не си представяйте, че е останало време за надграждане. Дори не успяха да минат целия материал за седми клас до матурите. Ето така е „безплатно“ държавното образование.
Първият изпит беше във вторник. До понеделник в 10:30 директорката отказваше да ѝ отпусне допълнително време като за дете със затруднения. Последната жалба в МОН я входирахме предишния петък. Преборихме се. изкара 82 точки по БЕЛ (най-слабият ѝ резултат от всички пробни изпити) и 25 по математика. Можете да смятате, нали? Прави бал 290 - за момиче. Adieu, мечти за Втора английска.
И сега какво? Мен, ако питате, имаме страхотен късмет. Приета е на първо и трето класиране в 90-то СУ „Генерал Хосе де сан Мартин“ в... Люлин-2. Ние живеем в Младост на Околовръстното. Но, добре, с метрото е по права линия. Училището, обаче, е сред най-бързо развиващите се в София. С най-иновативните преподавателски практики и методики в сътрудничество със „Заедно в час“ и Фондация „Темпо“. Аз съм доволна, защото се надявам, че когато отида да обясня на учителите там защо детето ми не знае какво е атом, те ще се опитат да ѝ помогнат да разбере, вместо да ѝ обяснят, че е тъпа и не си дава достатъчно зор. От досегашните си наблюдения нямам основание да храня подобни надежди за друго училище. Детето обаче искрено страда.
Проблемът е, че през последните десетилетия с общи усилия МОН и родителите сме създали образователна система, която дели децата на „гениални“ и „лузъри“, както дели училищата на „елитни" и „лузърски“ (квартални, „цигански“, каквито щете). Всяко училище, в което те приемат с бал под 440, се смята за „провал“ и „издънка“. Има, да кажем, някакъв "втори ешелон" за деца с балове между 390 и 440. Три-четири училища за София са това.
Оттам нататък „образователната“ система целенасочено отглежда неграмотни, необразовани хора. Далече съм от мисълта, че „нарочно ни държат глупави, за да гласуваме за тях“, просто толкова си можем. И академикът по физикохимия, уви, не прави изключение. Защото не може да идентифицира реалните проблеми на системата. Реалните проблеми не са в броя на часове по даден предмет плюс/минус пет минути. Не са дори в такава степен в съдържанието на учебните планове или текстовете на учебниците (които са тоталщета, нали).
Реалните проблеми са в класните стаи, на терен, в отношенията учител-ученик, в това дали си там, за да стовариш материала и кой разбрал – разбрал, останалите да се оправят - или си там, за да направиш така, че това дете с нестандартния мозък в края на часа да не се чувства демотивирано и тъпо до смърт.
Ние ще се оправим. Нашето дете има нас и цяла армия от помагачи, приятели, треньори по езда и по танци, невротерапевти и частни учители. Дано 90-то училище поне наполовина да оправдае надеждите ми. Дано тя да се почувства на място там, въпреки че не е училището, което, ако имаше избор, би избрала за себе си.
Още не сме свършили, скрол надолу
Тя уврежда любопитството и мотивацията им, превръща ги в зомбита, които измерват чувството си за човешка стойност в точки на НВО, изкривява ценностите им и ги оставя наранени и ограбени. Смея да твърдя, че това важи за всички деца. Просто едните, за които сега всичко изглежда наред, ще го разберат след 15-20-25 години...
Вчера излезе дългоочакваното оценяване по НВО след 7 клас по БЕЛ и математика. За много родители и деца това е дългоочакван и ключов момент. Хиляди левове са похарчени за частни уроци, много нерви са похабени в дистанционно обучение, в решаване на задачи и писане на есета, в изчисляване на шансове и какво ли още не.
Матурата се превръща в повратен момент за много животи, а за някои – и в препъникамък по независещи от тях причини. Например за Дани – дете, което след двугодишна (почти само) онлайн подготовка за лелеяната матура, влиза в болница ден преди изпита по математика. Няма как да не влезе, защото състоянието му е спешно.
Това го лишава от възможност да се яви на изпита, с което отлитат и мечтите му да учи в природо-математическата гимназия в града. „Честно ли е?“, ни попита сестрата на Дани в имейл и ние не можем да ѝ отговорим друго освен „Не, не е честно“.
Това е само една от недомислиците в образователната ни система – едно дете да няма шанс да се яви на изпит на друга дата, защото нещо го е възпрепятствало да се яви на първата.
Днес обаче ще ви запознаем и с нещо друго, върху което много родители, сигурни сме, си мислят – така нареченото профилиране след 7. клас. Има ли го, как изглежда реално, какво учат децата в училищата, които са избрали и най-важното – щастливи ли са?
Надежда Цекулова е тук с текст по темата, в който задава всички тези въпроси, а ние, като в оня хубав виц, си казваме „оти ручахме жабетата“ и се надяваме да доживеем времена, в които това оценяване ще има истински смисъл за децата.
Добър ден.
Аз съм Надежда и съм майка на дете, което ще има бал под 300 (от 500) за кандидатстването след седми клас.
През последните години детето преживя много. За част от преживяното съм виновна аз, с родителските си можения и неможения. По-голямата част обаче дължим на държавата, в която децата са обекти и украса, а не субекти и личности. Но сега няма да ви занимавам с процеса, а с резултата.
Случило се е каквото се е случило, детето е изкарало резултат, който ще му даде бал за кандидатстване под 300. Добре, това е.
Детето говори английски свободно. Занимавало се е с основи на програмирането, има интереси и умения в тази посока, а преди да му се случат три години дистанционно обучение, имаше интереси и в природните науки и е запазило някакво естествено любопитство към тях. Но няма никаква идея какво иска да учи.
След дълги разговори, чуденки и взиране в себе си детето казва, че ще се спрем на някоя от множеството паралелки с профил, носещ звучното име „Софтуерни и хардуерни науки“ в някое от по-достъпните училища. Защото водещите са недостъпни за него.
После обособяваме тези от тях, до които се пътува до 60 минути от мястото, където живеем ние. После лудата майка прави справка в кои от тях минималният бал за прием през миналата година приблизително съответства на този на детето. После започва да преглежда сайтовете на училищата и да чете учебните им планове.
И ето тук, чак на този етап, майката (с нерви като корабни въжета) си изпуска нервите и започва да псува безогледно. За една част от училищата този профил е съвсем нов и няма как да видите какви са учебните планове, които ще ги изпълнят със съдържание (качеството на съдържанието е друг аспект, който не коментираме). За друга част учебни планове се намират само за осми или само за осми и девети клас, тъй като въпросният профил се преподава в училището от две години примерно.
В част от тях през първата година децата ще изучават интензивно английски (18 часа седмично, лошо няма), и ще имат един час информатика или ИТ например. Един. В девети клас – същото, но с по-малко английски и повече общообразователни предмети (пак лошо няма).
Как се продължава нататък не е ясно, защото това е ново, нали, а и на какви се правят родители и ученици, че да имат претенциЙ да направят информиран избор?!
Четейки учебните планове (там, където те са публикувани или изобщо съществуват), научавате, че всъщност поне до 10. клас реално няма профилиране, ОСВЕН според изучавания по-интензивно език, или в гимназиите, които са си били профилирани и преди прословутата реформа от 2016/2017 г.
Разликата е, че принудителното ранно профилиране създава своеобразни образователни гета, разпределяйки децата не толкова по интереси, колкото по успех. Това личи ясно, като погледнете таблицата с минимални и максимални балове за влизане в гимназиите.
Този проблем не е всеобщ, той засяга около половината от децата, тъй като е в голяма степен софийски, в по-малка степен на другите големи градове и в никаква степен на малките населени места.
В малките населени места просто избор няма, няма бясна конкуренция и ходене на уроци по математика от 4-годишни, защото децата учат каквото има в местното училище, а не каквото са си мечтали. И пак няма профилиране по интереси.
Та, искам да ви кажа, че целият цирк, който образува бели коси, убива милиарди нервни клетки и струва камиони с пари, е абсолютна пунта-мара.
Изтезаваме себе си и децата си абсолютно безсмислено. И ако си мислите, че на тези с по 100 точки им е лесно, за десерт ще ви почерпя с изследване, според което децата в най-елитните училища са най-нещастни.
Всички сме прецакани. И от нас зависи това да спре и да започне да се гради нещо смислено и най-вече – човешко.
Днес премина втората матура за седмокласниците. След като тази по български език събуди доста въпроси относно това какви текстове се падат, от какви автори и как точно се проследява това, дойде време и на тази по математика.
В нощта преди нея Зорница Драгнева-Василева ни сподели какво минава през съзнанието на една майка на седмокласник днес.
Национално външно оцеляване или също така познато като Национално въстание за оценяване.
Състоянието на майката вечерта преди втората матура, когато си е взела дозата непукизъм за година напред, доволно полята с розе.
В началото на учебната година на 7 клас: "Ще му дам шанс. Той е умно дете, знам, че ще се справи. Може би има нужда от малко мотивация, но с правилен подход и търпение всичко се постига".
Зимна ваканция: взема на отрочето си частен учител, след като е изразходвала всички неработещи стратегии, барабар с летящи закани, отнемане на укрито мобилно устройство, рязко навлизане в личното пространство от засада и други.
Междусрочна ваканция: седмокласникът още го раздава ербап, сякаш назряващата война на световете не го касае, тъй като живее на друга планета. Той е над нещата. Майката започва да редува скубане на коси (собствени) с продънване на уши (седмокласнишки) и късане на нерви на всички от махлата в диаметър от километър, който би следвало да се установи с точност до десетична запетая по формулата за лице на кръг.
Пролетна ваканция: отчаянието започва да се просмуква все по-ясно в щръкналите като гръмоотводи побелели коси на родителката в очакване на поредна математическа буря с участието на отрочето в главната роля.
Май месец: майката е пред нервен срив, но думите на частния учител "Има светлина в края на тунела" ѝ вдъхват надежда "Дано не е от насрещно идващия влак".
Юни: майката се люшка в безпаметни умопомрачителни тиради - къде вдъхновяващи, къде отрезвяващи, и предъвква отново претоплени спомени от своето безрадостно и
меланхолично детство, изпълнено с учене от сутрин до вечер в трескава амбиция за успех (в нощта преди изпита).
Майката се моли на всички богове, визуализира, рисува мандали, няколко нейрографики и се кръсти пред всяка икона в дома с надеждата да стане чудо и гордостта на рода да пожъне успех там, където знае, и да удари късмет, където не знае!
Сутринта преди изпита го буди с усмивка, прави му няколко хесбургера, специално издание с натурални съставки от градината на баба, малко моцарела и щипка любов, люсва една кофа вода по стъпалата (пред него) и го праща да среща съдбата си.
Тя вече е изчислила всички потенциални възможности по неговите хипотетични резултати и е направила няколко плана за действие, разиграни във всички рундове на класиране.
Минала е през всички фази на лудост, като всяка я е поляла със завидно количество телефонни разговори с ентусиазирани съратнички и романтично-възрожденско количество розе.
Резултати, класиране, записване...
Следва.
