Обилната и продължителна менструация, както и силните болки по време на цикъл, са причини за нередовно присъствие в училище и по-слаби резултати на изпити, показва проучване в Англия. To установява, че повече от една трета от участвалите момичетата (36%) страдат от обилно или продължително кървене. Това се асоциира със средно 1,7 допълнителни дни отсъствие от училище годишно. Симптомите се свързват също с по-лошо представяне на изпитите за завършване на етапи в средно образование.
Повече от половината от участничките (56%) съобщават за силни менструални болки и спазми. Те се свързват с още 1-2 дни отсъствие от училище и средно с половин оценка по-нисък резултат на изпитите.
„Нашето изследване показва, че обилното или продължително кървене и менструалната болка са свързани с нередовно присъствие в училище и по-ниски образователни постижения“, констатират авторите. „Необходими са още проучвания, за да се разберат механизмите зад тези връзки и да се разработят стратегии за преодоляване на неравенствата.“
Авторите на проучването предполагат, че за тези затруднения може би допринасят менструалната тревожност, притесненията от изцапване, чувствата на срам и неудобство поради стигмата около менструацията, тормозът, трудностите при справяне със симптомите в училище и затрудненията с достъпа до тоалетни по време на часовете, както и преживяването на тежки симптоми.
Данните идват от анализ на 2700 момичета на възраст 13–16 години, държали изпита GCSE между 2006 и 2009 г.
„Трябва да внимаваме да не заклеймяваме жените като по-малко способни заради менструацията“, казва д-р Гема Шарп, доцент по епидемиология в Университета в Ексетър, ръководила изследването. „Не става дума за самите менструален цикъл, а за това, че обществото не е устроено така, че да подкрепя жените, когато са в менструация, особено ако имат обилно кървене или болка.“
Д-р Джейсан Чарлсфорд, преподавател по психология в Университета в Плимут, коментира: „Това е много важен поглед към случващото се в училищата и може да е индикатор за проблеми във веригата. Момичетата с тежки менструални преживявания в училищна възраст по-рядко постигат резултати, позволяващи достъп до висше образование.Тъй като това засяга непропорционално жените и момичетата, трябва да бъде разглеждано много сериозно като въпрос на приобщаване и равнопоставеност.“
Още не сме свършили, скрол надолу
Отделен доклад за неравенствата, свързани с менструацията, публикуван наскоро, посочва, че училищните тоалетни често се държат заключени, а излизането от час до тоалетна е забранено, „което оставя някои ученички да прокървят през униформите си“.
Изследването, водено от PHS и Irise International, показва, че две от три ученички (65%) нямат свободен достъп до училищни тоалетни по всяко време. Почти една трета (29%) трябва да искат разрешение от учител, а 15% дори се нуждаят от специален пропуск.
Източник: The Guardian
През 2024 г., благодарение на петиция на Ирина Манушева бяха увеличени от 3 на 15 отсъствията, които могат да се извиняват с бележка от родител. Същите тези, които сега искат да намалят, но без да е ясно защо. Ирина ни е гостувала и по повод преразглеждане на външните оценявания и кандидатстването с резултатите от тях. Днес тя е в Майко Мила, защото има идея какъв трябва да бъде по-важният разговор за образованието, до който така и не се достига.
Бързо беше задушена малката надежда, която припламна след първоначалните заявки на настоящия образователен министър за фундаментални промени, целящи да извадят българското образование от блатото, в което тъне от десетилетия, и където бавно, но сигурно завлича цялото общество. Разговорите за преосмисляне на целите на училищното образование, учебните програми, осъвременяването на подготовката на учителите и пр. – жизнено необходими промени – буквално заглъхнаха пред призивите за затягане на мерките, за оценки за дисциплина, санкции, забрани, контрол върху присъствията и всичко това, гарнирано със задължително религиозно обучение, което, кой знае защо, някои смятат, че ще сее добродетелност като с магическа пръчица.
Някак пак се оказа, че въпреки множеството анализи и становища на български и чуждестранни специалисти, единственото, което пречи на нашата инак чудесна система да постига отлични резултати на НВО, ДЗИ и PISA, е безотговорността на децата и, естествено, на техните родители.
Лайтмотивите за дисциплината и възпитанието, уважението, авторитета и отговорността от много години витаят във всички аспекти и модуси на разговора за образованието. Те безспорно са важен фактор и в ученето, и в човешките взаимоотношения изобщо.
Решенията безспорно са трудни – но в плаващите пясъци на толкова проблеми всеки недобре преценен опит за отскок може да доведе до още по-безнадеждно затъване. Естествено би било да се започне с анализиране и осмисляне на проблемите и приоритетите за тяхното решаване. Част от проблемите са фундаментални (смисъл и цели на съвременното образование и средства за постигането им), други са с приложен характер (подготовка на кадри, учебни програми), а трети са неизбежните текущи. И въпреки че е важно всеки проблем да бъде решен, няма как да не приемем, че основното внимание и усилия трябва да са насочени първо към фундаменталните.
За жалост, отново се хванахме за текущите, и то по крайно неконструктивен начин.
Все по-категорично се чуват старите гласове, които твърдят, че решението са по-строги наказания. Настояват за санкции, оценки за дисциплина, договори между училището и семейството, отпадане на правото на родителите да извиняват отсъствия до 15 дни годишно в случай на здравословни неразположения и важни семейни ангажименти.
Договорът е взаимно, доброволно споразумение между равнопоставени страни, а не благовиден начин за изтръгване на писмено съгласие от хора, които нямат никакъв избор. А родителите носят крайната отговорност за добруването на децата си и естествено, че могат сами да преценят кога последните не са в състояние да участват адекватно и ползотворно в учебния процес и без медицинска бележка, каквато, впрочем, е практиката във всички европейски страни без ограничение в общия брой дни годишно. Тук хиляди родители, учители и лекари едва се пребориха за една малка, но символична възможност миналата година.
Ала сега, въпреки че няма никакви данни да е използвана неразумно и безотговорно, се подхвърлят безпочвени обвинения и искане за отмяната или орязването ѝ.
Що се отнася до непрестанното искане за санкции, би трябвало отдавна да сме научили от психологията, педагогиката и личния си и обществен опит, че със забрани и наказания не постигаме нищо. Освен краткотрайно подчинение, мотивирано от страх. Както неведнъж съм казвала, най-простият пример е безотговорното шофиране.
Ние учим поколение след поколение да изпълняват правила, защото някой така казва и само докато този някой гледа, а не защото правилата са важни за всички ни.
Наказанието е израз на безсилието ни да овладеем ситуацията, на стремежа ни да подчиним човека насреща, вместо да го приобщим. То веднага го поставя в позиция да се отбранява, да се противопостави и/или да се почувства незначителен в тази ситуация, която не зависи от него.
Или както пише големият френски педагог Селестен Френе: „Наказанията винаги са грешка. Те са унизителни за всички и никога не постигат целта си.“
С тях буквално снемаме отговорността от себе и я прехвърляме върху детето, казвайки: „Не се справяш, виж там, направи нещо, за да се държиш по-добре“. Само че ако детето може, то ще се държи добре и това е психологически факт. Поведението е неговият начин да прошепне или да извика „Имам нужда от помощ“. Единственото, за което трябва да мислят всички възрастни край него, е подкрепа, не санкции.
В същото време има куп прекрасни примери за създаване на култура и отношения в класната стая и в цели училища. И в тази култура всеки ученик се чувства важен и значим участник. Не само в педагогическата литература, не само в чуждестранния опит, но тук, в България. Може би самите вие го правите. Може би го правят колеги във вашето училище или учителите на вашето дете.
Затова предлагам преди всичко да спрем да подменяме истинския разговор за образованието с всевъзможни не просто неефективни, а вредни, буквално човеконенавистни мерки, излъчващи едничкото послание, че децата пречат на системата.
Вместо поредните промени на парче, най-после да проведем сериозен професионален и обществен дебат, в който да определим върховните цели на образованието у нас. И на тях да подчиним всичко, което правим.
В решенията си да стъпваме на научни анализи и да проверяваме по надежден, своевременен начин целесъобразността и ефектите от тях.
Да се заемем да направим училището такова, че учениците да виждат смисъл в него.
Да приотизираме ученето пред оценяването.
Да разработим съвременни рамкови програми и система от модули, за да гарантираме, че всяко дете ще има възможност да развива интересите и заложбите си. А учителите ще могат да работят адекватно с конкретните ученици пред себе си, без да следват подробни задължителни програми, създадени от чиновниците за несъществуващи деца със „средни“ способности.
Да не забравяме нито за миг, че готвим децата си за бъдеще, което никой от нас не може да предвиди. Затова трябва им помагаме да развиват важни умения, които ще ги мотивират и ще им помагат да учат през целия си живот.
Да направим така, че децата наистина да имат думата и в решенията за образованието си, и в училищното ежедневие. Ние никога не питаме децата, или го правим проформа, а после се чудим защо не поемат отговорност. Просто е – никой не може да поема отговорност за чужди решения.
Да направим така, че децата наистина да имат думата, като създаваме училищна култура, в която всяко дете се чувства зачитано и ценено като личност. Добре е да осъзнаем, че единственият начин да възпитаваме уважение е като се отнасяме с уважение. Дори само това да успеем да направим, решаваме почти всички проблеми на отношенията в класната стая.
Да помним, че детето попива ценности и норми не толкова от думите, колкото от поведението на възрастните около себе си. Нека си даваме по-често сметка, че възпитаваме във всеки момент, с всяко гласно и негласно послание. Нека не забравяме, че всяко дете и подрастващ има нужда от здрава връзка със зрели възрастни до себе си. И когато прекарва огромна част от времето си в училище, няма как тази роля да не се пада и на учителите.
Нужно е да помагаме на децата всеки ден и всяка минута да разбират, че правилата са важни за благото на общността. В момента границата между важните правила и капризите на възрастните е напълно размита. Децата от малки свикват, че е важно да не те хванат и да не те накажат, а не да бъдеш едновременно отговорен и равноправен участник във всички проявления на обществения живот.
В това число свобода в работата, възможности за развитие и усъвършенстване, ефективно наставничество и подкрепа във всички аспекти.
Да обърнем изрично внимание на подготовката на учителите в университетите и на продължаващата им квалификация, за да отговарят на целите, които сме си поставили като общество.
Да приобщаваме родителите като реален и активен участник в образованието на децата. Каквито са и по закон. Да не им звъним само когато има проблем. Да не ги обвиняваме постоянно и за всичко, защото те са продукт на същата образователна система, която толкова десетилетия не успяваме да доближим нито до съвременен, нито до човешки облик. И да не забравяме, че родителите са специалисти в своята си област, а част от работата на учителя и директора като специалисти в образованието е да комуникират с родителите конструктивно в името на детето.
Още не сме свършили, скрол надолу
Да осигурим реална свобода на избор на децата и родителите им, които по силата на природата и закона носят отговорност за тях. Включително по отношение на формата и начина на обучение. Детето е носител на правото на образование, а държавата и всички ние – на задължението да му гарантираме качествени и достъпни възможности.
Изобщо, нека да си дадем сметка, че училището и образователната система съществуват, за да помагат на децата да се развиват като пълноценни личности. А не е обратното – не захранваме системата с деца, за да може тя да съществува.
Хората в Министерството на образованието и науката бих помолила да не забравят, че диалогът между всички страни е важен, но най-важните им партньори в начинанието, наречено ОБРАЗОВАНИЕ, не са политическите сили, църковните институции или синдикалните и работодателските организации в системата, а тези, на които тя би трябвало да служи – учениците.
Външните оценявания оценяват всичко друго, но не и образователната система, с каквато цел всъщност са създадени. Тъкмо този парадокс е повод и за текста, който публикувахме преди време в специалния ни образователен проект „Има ли образование отвъд частните уроци?“. Засега изглежда като да няма.
Публикуваме становището на Люба Йорданова от „Заедно в час“ във връзка начина, по който се провеждат националните външни оценявания, защото смятаме, че всяка дума в него е важна.
Тази седмица започват националните външни оценявания (НВО) – изпитите след 4., 7. и 10. клас, които би трябвало да покажат как се справят училищата и накъде трябва да се насочат националните и общински политики, така че всеки ученик да получи качествено образование. Би трябвало, защото НВО никога не е изпълнявало тази си цел.
Вместо това изпитите служат за класация, която измерва възможността на родителите да компенсират дефицита на системата посредством частни уроци. Създават напрежение както за ученици и родители, така и за директорите и учителите. Генерират излишен смут в образователната система и обществото – седмици наред се обсъжда колко ученици са преписвали, имало ли е „технически“ грешки в изпитите, работили ли са камерите в училищата и други несъществени въпроси, които по никакъв начин нямат отношение към образованието на учениците в България.
Идеята на външното оценяване е да направи независима оценка на постигнатите от училищата резултати. Да се види доколко учителите са развили в децата и младежите знанията и уменията, които държавата е заложила за учениците на края на всеки образователен етап (4., 7. и 10. клас). В този смисъл резултатите от външните оценявания би трябвало да се използват, за да се съберат данни и да се направи детайлен анализ по теми като:
Когато Министерството на образованието и науката решава например в какво да вложи милионите от националните програми или европейските фондове, би могло – на база на анализите – да създаде цялостна и качествена програма за подобрение на училищата с най-ниски резултати на НВО.
Или пък да заложи мерки за допълнителната квалификация на учителите по теми, по които учениците се справят най-лошо. Анализите на общинско ниво пък могат да послужат на местните власти когато определят приоритетите си за финансиране в сферата на образованието.
За да изпълни външното оценяване истинските си цели, дори не е нужно всички ученици да минават през него. Достатъчно е да се направи на извадков принцип, без предварително оповестяване, без камери, без теглене на варианти в ранни зори в Министерството на образованието и науката. Това ще спести и голяма част от сериозния бюджет, който се отпуска за организиране на българските национални външни оценявания.
За да са наистина независими и обективни, стандартизираните външни оценявания трябва да отговарят най-малкото на три основни условия:
Българските изпити не отговарят на нито едно от тези условия. Те се правят година за година, трудно позволяват сравнимост на резултатите, оценяват най-вече наизустена информация, прагът за получаване на тройка е несериозно нисък и често са съпътствани от медийна истерия и родителски смут.
Дори четвъртокласниците живеят с натиска да се „подготвят“ за НВО, защото точките от него се вписват в удостоверението им за завършен начален етап на основното образование. Стига се до абсурда медиите да наричат външното оценяване на 11-годишните „малките матури“, внасяйки допълнително напрежение около един по замисъла си диагностичен инструмент за измерване на това как се справя държавата в сферата на образованието.
И тъй като в България учениците на родители с финансови възможности масово посещават частни уроци, за да се подготвят за НВО в 7. клас, външното оценяване мери не постигнатото от учителите в училище, а това на колегите им, които преподават (и) „на частно“. Фиксирането върху резултатите от външното оценяване води и дотам учениците да се фокусират единствено върху включените в изпита български език и математика и да пропускат ценни (в идеалния вариант) знания и умения по други предмети.
В крайна сметка учителите са под напрежение, защото от тях се изисква да подготвят учениците за оценяванията. Директорите месеци наред се занимават с организиране на стаи, квестори, отпечатване на изпитни материали и медийни запитвания. Част от родителите се заразяват от изпитната истерия и треперят за резултатите на децата си.
Но най-големите последици са за учениците, които години наред са под стрес, защото им се насажда мисленето, че това как се представят на изпитите е решаващо за живота им оттук нататък.
Единствените, за които националното външно оценяване няма последици, са представителите на държавните и местните институции в сферата на образованието – тези, чието представяне изпитите всъщност мерят.
Днес д-р Бояна Петкова е в Майко Мила с текст, посветен на опита ѝ като родител на невронетипично дете, и по-специално опита ѝ в сферата на образованието. Обикновено невронетипичните деца, както обяснява по-долу и Бояна, биват набедени за "несправящи се" в училище, което води до редица проблеми през годините.
Но когато тези години стигнат до великия житейски вододел, наречен Национално външно оценяване след 7. клас, нещата съвсем излизат от контрол. Истината е, че те излизат от контрол за всички родители на седмокласници - не само за тези с „несправящи се“ деца. И всичко е на сметката на самите деца.
Трябва да настояваме най-сетне разговорът за бъдещето на образованието в България да бъде проведен качествено и смислено. И след него да започнат конкретни действия. Защото при счупена система всички останали усилия изглеждат напразни.
Моето дете е невронетипично. Или neurodivergent. Означава, че мозъкът ѝ е „навързан“ различно и не може да покрие стандартизираните изисквания за мозъци на МОН. (И не само на МОН, разбира се, живеем в невротипичен свят, в който има „невротипична норма“ и едни и същи неща се очакват по един и същи начин от всички хора по подразбиране.)
Невродивергентни или невронетипични са децата с аутизъм, ADHD, дислексия, дисграфия, диспраксия и други „дис“- начини на различно функциониране на мозъка. Имайте предвид, че това не са „деца с увреждания“, просто са деца и хора с различни мозъци. Те имат затруднения в сферата на „изпълнителските умения“, executive function, които включват емоционална регулация, контрол на импулсивността, мотивация, task initiation - инициация на процес/задача, работна памет, планиране и приоритизиране (да разделиш една задача на части/стъпки и да ги изпълниш в определена последователност), организация, гъвкаво мислене и др. Това само за контекст.
Ако вашето дете е набедено за „проблемно“, „проклето“, мързеливо или глупаво от учителите си, вероятно е невронетипично. Просто образователната система няма понятиен апарат, с който да го „категоризира“ правилно, нито има знание за методите, с които да му помогне да учи. Нито има желание да го разбира и да му помага.
За невронетипичните деца годините, прекарани в образователната система, са пълна загуба на време. (Аз лично мисля, че и за другите не е много по-добре...) 12 напълно пропилени и загубени години, в най-добрия случай. В най-лошия – 12 дълбоко травматични години.
Та така и нашето дете отрано беше набедено за проклето, зле възпитано и мързеливо, за трабълмейкър, който училището с всички средства се опита да изтласка. Елитното столично училище, в което с комсомолски плам се налага тотална уравниловка. И понеже по онова време и аз още не бях схванала защо е такова, каквото е (детето), и как да го родителствам, имам спомени за редица грозни сцени, в които го овиквам, удрям го по главата с учебната тетрадка, заплашвам го и го наказвам. Без никакъв ефект. Защото, както по-късно научих, не можеш да „избиеш“ от детето дефицитите в изпълнителските умения. Те просто са част от начина, по който функционира мозъка му.
Голяма част от тях дори са много умни, но държавните образователни стандарти и стандартизираните тестове не могат нито да засекат, нито да развиват специфичната им интелигентност.
В пети клас децата излязоха в дистанционно обучение (ДО) и, колкото и мъчителни да бяха тези три години, вероятно онези първи месеци бяха най-доброто, което можеше да ни се случи на нас конкретно. Сутрин си сипвах Бейлис в кафето, за да избутам предстоящия учебен ден. Спрях да работя, за да мога да бъда учителка. В Класрум валяха задачи от учителите, нямаше преподаване, чиста самоподготовка.
И това, колкото и ужасно да беше, ми даде възможност да разбера как функционира мозъкът на детето ми. Със сигурност не функционираше според очакванията. Бях си направила дупки в ръката с пластмасовия триъгълник, докато в продължение на три седмици се опитвах да обясня как се спуска височина в триъгълник. И макар в пети клас да се учи фотосинтеза за трети път, моето дете сякаш никога не беше чувало. И така беше по всяка дисциплина и с всяка задача (освен български език и литература).
Тогава видях как са написани учебниците и си дадох сметка, че детето не е „тъпо“, просто мозъкът му не е в състояние да възприема информацията, поднесена по този начин. Проблемът е, че образователната система не познава друг начин на поднасяне на информацията.
Потърсихме специалисти, направихме оценки. Всеки специалист, който е виждал детето ми, обича да работи с нея. Изведнъж вместо инатлива, проклета и мързелива се оказа готина, умна и изключително отговорна, лоялен приятел, честна, добра и взискателна към себе си. Отне ѝ известно време наистина да повярва, че ние вече сме на нейна страна, че сме "реформирани" родители, а не обикновени задници. Но повярва и всичко си дойде по местата. От тормозено неуравновесено дете за три години се превърна в разумно, спокойно, чудесно същество.
Обаче. Въпреки всичките ни усилия, училището остана вярно на себе си. Миналата година беше с дисциплинарно наказание за „непокорство“. Всичките ми опити да комуникирам с учителите оставаха глас в пустиня. Когато написах дълго обяснение на учителката по математика какви затруднения сме установили при нея, не получих никакъв отговор. По-късно директорката обясни, че учителката била „възрастна, прекарала ковид, грижела се за майка си и не можела да се занимава с моето дете“.
Например бях свидетел в реално време как учителката по „Човекът и природата“ чете дословно и монотонно за устройството на атомите от пауърпойнта си, без да обяснява каквото и да е било, и очаква от децата да преписват в тетрадките. Толкоз. Вследствие на това аз имам бъдеща осмокласничка, която не знае какво е атом. Не защото не иска, а защото за нея е невъзможно да учи по този начин. Същевременно училището не спира да изисква. Три нови урока по математика за 4 учебни часа. Упражнение? Какво е това? Нали децата и без това ходят на уроци.
Апропо уроците. През последните две години съм инвестирала сумата за малка семейна кола на старо в частни уроци. Намерихме най-прекрасната учителка по математика, от която детето ми не изпадаше автоматично в истерия, и дори само̀ си поиска два урока седмично, вместо един. И така частната учителка преподаваше материала, който се учи в училище, след което двете пишеха домашните за часа по математика в училище. Не си представяйте, че е останало време за надграждане. Дори не успяха да минат целия материал за седми клас до матурите. Ето така е „безплатно“ държавното образование.
Първият изпит беше във вторник. До понеделник в 10:30 директорката отказваше да ѝ отпусне допълнително време като за дете със затруднения. Последната жалба в МОН я входирахме предишния петък. Преборихме се. изкара 82 точки по БЕЛ (най-слабият ѝ резултат от всички пробни изпити) и 25 по математика. Можете да смятате, нали? Прави бал 290 - за момиче. Adieu, мечти за Втора английска.
И сега какво? Мен, ако питате, имаме страхотен късмет. Приета е на първо и трето класиране в 90-то СУ „Генерал Хосе де сан Мартин“ в... Люлин-2. Ние живеем в Младост на Околовръстното. Но, добре, с метрото е по права линия. Училището, обаче, е сред най-бързо развиващите се в София. С най-иновативните преподавателски практики и методики в сътрудничество със „Заедно в час“ и Фондация „Темпо“. Аз съм доволна, защото се надявам, че когато отида да обясня на учителите там защо детето ми не знае какво е атом, те ще се опитат да ѝ помогнат да разбере, вместо да ѝ обяснят, че е тъпа и не си дава достатъчно зор. От досегашните си наблюдения нямам основание да храня подобни надежди за друго училище. Детето обаче искрено страда.
Проблемът е, че през последните десетилетия с общи усилия МОН и родителите сме създали образователна система, която дели децата на „гениални“ и „лузъри“, както дели училищата на „елитни" и „лузърски“ (квартални, „цигански“, каквито щете). Всяко училище, в което те приемат с бал под 440, се смята за „провал“ и „издънка“. Има, да кажем, някакъв "втори ешелон" за деца с балове между 390 и 440. Три-четири училища за София са това.
Оттам нататък „образователната“ система целенасочено отглежда неграмотни, необразовани хора. Далече съм от мисълта, че „нарочно ни държат глупави, за да гласуваме за тях“, просто толкова си можем. И академикът по физикохимия, уви, не прави изключение. Защото не може да идентифицира реалните проблеми на системата. Реалните проблеми не са в броя на часове по даден предмет плюс/минус пет минути. Не са дори в такава степен в съдържанието на учебните планове или текстовете на учебниците (които са тоталщета, нали).
Реалните проблеми са в класните стаи, на терен, в отношенията учител-ученик, в това дали си там, за да стовариш материала и кой разбрал – разбрал, останалите да се оправят - или си там, за да направиш така, че това дете с нестандартния мозък в края на часа да не се чувства демотивирано и тъпо до смърт.
Ние ще се оправим. Нашето дете има нас и цяла армия от помагачи, приятели, треньори по езда и по танци, невротерапевти и частни учители. Дано 90-то училище поне наполовина да оправдае надеждите ми. Дано тя да се почувства на място там, въпреки че не е училището, което, ако имаше избор, би избрала за себе си.
Още не сме свършили, скрол надолу
Тя уврежда любопитството и мотивацията им, превръща ги в зомбита, които измерват чувството си за човешка стойност в точки на НВО, изкривява ценностите им и ги оставя наранени и ограбени. Смея да твърдя, че това важи за всички деца. Просто едните, за които сега всичко изглежда наред, ще го разберат след 15-20-25 години...
По-драматично от кандидатстването след 7 клас може да е само кандидатстването след 12-и. Не, грешка. Няма нищо по-драматично от кандидатстването след 7 клас.
Но все пак след 12 клас човек има ексклузивната възможност да провери знанията си с държавните зрелостни изпити, по-познати като “матури”, и да избере в каква посока да продължи живота му на база интереси и познания. Или да влезе да следва “висшО”, каквото майка му и баща му са му казали.
Последното се надяваме да се случва все по-рядко. Имаме предвид намесата от родителите - не самите матури. Самите матури са си сигурни и човек каквото и да прави, няма как да ги заобиколи.
Затова възможността да се провери на една от тях е много ценна. На 15 и 16 януари в специална платформа, предоставена от издателство Klett, всеки зрелостник може да провери безплатно знанията си, като държи матура по български език и литература.
Най-ценното е възможността за получаване на обратна връзка по отговорите, затова е необходима предварителна регистрация. Всеки дванадесетокласник може да я направи тук. Изпитът е изцяло съобразен с новия модел на МОН и включва взетия до момента материал. Може да бъде държан в удобно за зрелостника време в един от двата дни, когато ще е отворена пробната матура.
А ако искате, пробвайте се и вие, за да видите, че никак не им е лесно на децата.
"Не възнамерявам да предложа на Народното събрание отмяна на Националното външно оценяване в 4-и и 10 клас, тъй като не считам, че епидемичната ситуация през юни, когато изпитите се провеждат, ще бъде по-лоша, отколкото е сега", обясни пред БНТ министърът на образованието и науката Красимир Вълчев, цитиран от dnews.bg.
"Дадохме възможност при 1-3 клас да се удължи с три седмици учебната година, 4-6 клас с две седмици. 313 училища избраха тази възможност. Над 300 училища ще учат през юни за сметка на декември", каза още министърът.
Той сподели, че желанието от началото на учебната година е да има максимум присъствено обучение, но осъзнава, че то не може да се реализира. "Ако върнем всички ученици, рискуваме след това всички отново да останат вкъщи", допълни Вълчев.
"Януари, февруари са най-епидемичните месеци всяка година. Ние през януари имахме относителен късмет, нашите мерки дадоха ефект. Успяхме да направим така, че близо половината ученици да учат през целия месец и това е най-добрата новина", каза той.
По думите му, онлайн обучението е спасило натрупването на дефицити, забавянето в образователното развитие на децата. То е по-добра алтернатива на нищото, но в никакъв случай не е пълноценна алтернатива на присъственото обучение.
Според министъра много са споровете дали училищата и учениците са основните фактори за разрастване на заразата и няма съмнение, че те допринасят. Въпросът е колко - в някои случаи повече, в други по-малко, в зависимост от възрастта на учениците, от предприетите мерки.
"Доказа се тезата, че малките деца не са основните заразители. Колкото по-малки са децата, по-малко рецептори имат, по-малко репликират вируса, безсимптомните преносители по-малко заразяват. Не са проблемът децата. Проблемът е класната стая", каза още Вълчев.
Първи-четвърти клас не са учили по-малко от предходни години присъствено, а като цяло са учили повече, тъй като предходни години има една седмица екскурзии, две-три седмици грипни ваканции, ваканциите поради усложнена климатична обстановка. В момента има 5 - 12. клас близо 600 деца, които са избрали да останат да се обучават вкъщи - обобщи министърът.
Според него, системата като цяло функционира, но проблемът е, че електронното обучение от разстояние не може да бъде компенсаторна заместваща алтернатива на присъственото обучение - намалява мотивацията за учене, ефективността на педагогическото взаимодействие не е толкова силна, и тези загуби са толкова по-големи, колкото са в по-ниска възраст децата.
Вълчев обясни, че повечето родители искат децата им да учат в клас. "Настроенията се менят, преди два месеца на цялата общественост мненията бяха 50 на 50. Сега категорично родителите и учителите са сигурни за присъственото обучение. Единственото, което можем да сложим на везната срещу здравето, е образованието. Това е, за което поехме риск", допълни той.
За тази седмица има малко увеличение на случаите спрямо миналата, но като цяло сме в благоприятен сценарий. Ако този сценарий се задържи, можем да се мисли за по-голямо разхлабване. Няма антиваксърска настройка сред учителите, категоричен беше министърът. Има предпазливост. Има едно изчакване. Въпреки това, има 24%, които са заявили желание за ваксинация.
Всички ученици ще завършат учебната година дистанционно, но ще бъдат в училищата за изпитите си. Това се реши на среща между министъра на образованието Красимир Вълчев, родителски организации и Отрасловия съвет за тристранно сътрудничество в образованието.
Предстои допълнително уточняване на датите на изпитите като всичко ще зависи от епидемиологичната обстановка в страната, но се предлагат следните варианти:
– за учениците от 7. клас: между 15 и 19 юни
– за учениците от 12. клас: между 1 и 5 юни
Въпреки дистанционната форма на обучение ще се допускат индивидуални консултации в училищата по желание на ученика или при преценка на преподавателя. Обмисля се и вариант за летни занимални, с които да се облекчат родителите, изчерпали отпуските си по време на извънредното положение, с цел да се върнат на работа спокойно.
Все още не е ясно какво ще се случи с изпитите на 4. и 10. клас. Не е взето решение и за детските градини и ясли. Предполага се, че следващата седмица може да има яснота и за тях.
Edit: (вече има решение на МЗ).
