Ако трябва да сме още по-точни – важно е и възрастните да закусват. Първото хранене за деня се приема от организма с най-голяма лекота и се храносмила бързо. А как стои въпросът конкретно при децата – испанската журналистка Каролина Пинедо дава отговор в статия за El País.
Закуската е първото хранене за деня след нощния сън и възстановява енергията, необходима за посрещане на деня. Въпреки това, според експертите, на децата им е особено трудно да закусват заради редица причини, както и поради ранния час, в който идва това хранене. Други фактори, които влияят върху по-голямата или по-малка готовност за прием на сутрешна храна, са свързани с нощния сън и с вечерята от предходния ден.
„Недостатъчният или некачествен сън променя апетита. Детето може да се събуди уморено и раздразнено, което намалява желанието му да закусва. Също така има значение какво и кога е яло предната вечер. Вечерята трябва да бъде лека и навреме, за да може нощният сън да е възстановяващ“, обяснява Росаура Леис, педиатър и координатор на Комитета по хранене и кърмене към Испанската педиатрична асоциация.
Промяната в апетита се дължи, както обясняват от Националния здравен институт на САЩ, на разстройване на хормоните, които регулират глада и засищането, както и на промени във физическата активност и избора на храни. Освен това липсата на сън може да повиши нивата на грелин – хормон, който играе важна роля в регулирането на апетита и енергийния баланс в организма. „Това може да доведе до засилено желание за ядене, особено на висококалорични и нездравословни храни“, посочват от здравната институция.
„Фактът, че е минало известно време от събуждането до първото хранене за деня, също е важен – трябва да са поне 20 минути, за да има детето време да се разсъни“, добавя нутриционистката. Това време позволява на тялото да се събуди и да се подготви за храносмилане, обяснява Леис.
„В ранните часове не се изисква толкова много енергия (тялото е отпочинало след нощния сън), за да се извършват основни функции като поддържане на сърдечен ритъм и дишане, поне докато не започне дневната активност, която изисква повече физическо и умствено усилие. Затова някои деца нямат апетит сутрин“, обяснява от своя страна нутриционистката Ана Исабел Хаддад.
Според изследването ANIBES от 2022 г. (на испанска организация по хранене) само 24% от испанските деца закусват пълноценно, като приемат поне 20% от общата дневна енергия и включват три или повече групи храни (зърнени, млечни, плодове, протеини).
„Навикът за прием на балансирана закуска е намалял през последните години и върви редом с нездравословния начин на живот като липсата на физическа активност. Това води до затлъстяване, както и до хипертония, хиперхолестеролемия (висок холестерол) или инсулинова резистентност“, отбелязва Леис.
Има няколко причини, заради които е важно, особено за най-малките, да имат полезно хранене в началото на деня. „Балансираната закуска подпомага правилното развитие на метаболизма и изграждането на здравословни хранителни навици за бъдещето, освен това предотвратява наднорменото тегло и затлъстяването“, казва Леис.
Да не забравяме и че децата имат енергийни нужди, различни от тези на възрастните: „Техният метаболизъм е по-бърз и първото хранене за деня им помага да възстановят нивата на глюкоза – основният източник на енергия, особено за мозъка, но и за останалата част от тялото“, обяснява Хаддад.
Но какво представлява добрата детска закуска? „Тя трябва да е балансирана, така че да включва трите групи макронутриенти (хранителни вещества, които доставят нужните компоненти и енергия на тялото ни): протеини, въглехидрати и мазнини с добро качество (Омега-3)“, подчертава Леис. „Пример за подходящо меню би била филия пълнозърнест хляб със зехтин, домат, бъркани яйца, кисело мляко с плодове или орехи, но без подсладители, или омлет с авокадо, сирене и един плод“, препоръчва Хаддад.
„Захарта (индустриални сладкиши), тъй като рано сутрин може да предизвика прекалено рязък скок на кръвната захар поради високото съдържание на бързоусвоими въглехидрати, особено след нощен сън и неприемане на храна от над осем часа“, обяснява специалистката. „След това ще се освободи и прекомерно количество инсулин, а рязкото спадане на кръвната захар може да доведе до умора, главоболие и лоша регулация на апетита, което ще се отрази на представянето и поведението на детето през деня“, допълва Леис.
Децата от предишни поколения са закусвали по-добре от настоящите. Според Леис влошаването на сутрешното хранене се дължи на широкия избор от ултрапреработени продукти, бързи за консумация, предлагани от хранителната индустрия, като някои зърнени закуски. „Повечето от тези храни се рекламират много привлекателно за децата, а понякога ги продават като здравословни. Но повечето от тях не са такива, защото съдържат много рафинирани въглехидрати (с доста захари и калории, но бедни на фибри)“.
Още не сме свършили, скрол надолу
Хаддад подчертава, че когато детето няма апетит рано сутрин, не бива да бъде принуждавано да яде. „Напротив, може да му се предложи нещо леко и постепенно да се увеличава приемът, като винаги се стремим да заменяме ултрапреработените храни (сладкиши) със здравословни (яйце, плод, кисело мляко)“.
Възможно е детето системно да отказва нови храни (неофобия), особено между 2 и 3 години. „В тези случаи е необходимо да се предлага храната многократно и детето да я опитва няколко пъти (до 9–10 пъти), за да я включи сред предпочитаните си храни“, съветва Леис. Тя залага на здравословна закуска през цялата година: „Детето трябва да закусва и да го прави правилно както през учебната година, така и по време на ваканциите, за да се гарантира добър растеж, развитие и здраве както в краткосрочен, така и в средносрочен и дългосрочен план“.
Източник: El País
Повишеният апетит по време на бременност е факт и е съвсем естествен. Невинаги може да предвидим какво ще ни се прияде, докато чакаме бебе. Но има една храна, на която (почти) никоя бременна не може да устои – киселите краставички.
И въпреки че изглежда странно, се оказва, че причините за желанието на бременните да си потопят главите в буркан с кисели краставички са много.
Освен хормоналните промени, които съпътстват всяка жена в този период, се появяват и изменения в хранителните навици. Съществува и психологически елемент – закъде без него!
Някои бременни мечтаят за „класическа“ закуска с кисели краставички и сладолед, а други могат да си изберат още по-странни неща (сякаш има!), като например горчица направо от буркана и снакс с лют сос.
Нека разгледаме някои от биологичните промени, които настъпват по време на бременността и които могат да обяснят защо ни се ядат именно кисели краставички.
„Съществуват хормонални изменения, които биха могли да предизвикат прословутия апетит на бременните“, казва акушер-гинеколожката д-р Ребека Кийт. Тези промени включват увеличаване на прогестерона и естрогена през първия триместър и поддържането на високите им нива през втория и третия триместър“, казва д-р Кийт.
Друга хормонална промяна по време на бременността е увеличаването на невропептид Y (NPY). „NPY увеличава приема на храна по няколко начина, включително увеличава мотивацията за хранене и забавя усещането за ситост“, обяснява тя.
По-старо проучване от 2004 г. установява, че 76% от бременните променят обонянието и вкуса си. Те може да усещат „намалена чувствителност към солени храни като киселите краставички“, обяснява д-р Кийт.
Промените в хормоните могат сериозно да повлияят на вкусовите ни рецептори, казва д-р Кийт. Това може да обясни и защо на жени, които преди бременността им рядко са им се прияждали кисели краставички или които всъщност не са ги харесвали, по време на бременност са обсебени от тях. „Тъй като храните могат да имат различен вкус за бременните жени, те могат да изберат да ядат неща, които обикновено избягват“, обяснява лекарката.
Хранителните дефицити са често срещани при бременност като например дефицитът на желязо и някои витамини. Едно проучване установява, че над 40% от жените с повишен апетит по време на бременност имат недостиг на желязо, а почти 30% – на витамин D.
Акушерката Люси Чапин смята, че недостигът на натрий може да е причина за по-силното желание за кисели храни и туршии по време на бременност.
Обемът на течностите се удвоява при повечето бъдещи майки, посочва Чапин. „Кръвта и амниотичната течност трябва да се увеличат, за да поддържат растящото ви бебе“, обяснява тя. „За да поддържа здравословни нивата на амниотичните течности, тялото ви се нуждае от електролити, които получавате под формата на сол.“
Да не пренебрегваме и психологическите фактори, когато става въпрос за кисели краставички и бременност. Вероятно цял живот сте чували, че бременните не могат да им се наситят и това определено може да повлияе на желанието, ако чакаме бебе.
„Ако някоя жена ви каже, че е изпитвала глад за кисели краставички, докато е била бременна, това може да ви подскаже, че и вие ще изпитвате същото по време на бременността си“, казва д-р Кийт.
„Много от хранителните прищявки по време на бременност са психологически“, казва тя. В някои отношения бременността ни дава определен вид разрешение да желаем неща, които обикновено не желаем.
„Смята се, че е социално приемливо да „желаем“ определени храни през бременността и да изключим нормалните си задръжки“, казва д-р Кийт. „Често чувам жените да казват: „Няма страшно… аз съм бременна“.
Медиите вероятно също оказват силно влияние върху избора на кисели краставички, казва Чапин. „Във всеки филм, в който има бременна жена, тя иска… кисели краставички.“
В по-голямата си част гладът по време на бременност не е проблем, стига консумацията на тези желани храни да е умерена. Според д-р Кийт е притеснително, ако човек постоянно яде нездравословни храни с високо съдържание на захар или на нездравословни мазнини. Съветът ѝ е да се отдадете на удоволствието, но да го правите осъзнато.
Още не сме свършили, скрол надолу
„Например, ако обичате да си хапвате шоколад, вземете по-малката опаковка и се ограничете до едно или две парчета на ден“, препоръчва д-р Кийт. „Ако обичате сладолед, помислете за обезмаслен.“
Източник: Parents.com
Много важен текст, в който авторката (пожелала да остане анонимна) накълцва на парчета стереотипа, че пълните хора са лакоми, безволеви и мързеливи. А стереотипът, че ако една жена готви, то тя непременно е безработна или пък обсебена от храната, е настърган през най-ситното ренде.
Много хора казват, че са „нещотърсачи“. Аз не търся неща. Не търся и хора. Търся себе си в нещата. И у хората. Не познавам сама себе си до край и възприемам всяка трудност, като възможност да се опозная, да се разбера, да се намеря и дори да се обикна.
Тези дни мислите ми се въртят около вкуса на живота, вкуса на храната и женствеността – не точно в тази последователност.
Всъщност, последователност няма, само безкрайно много въпроси, чиито отговори търся през целия си съзнателен живот.
Преди няколко дни внезапно изпитах силно желание да сготвя нещо на себе си и на любимия си мъж. Замислих се от кога не съм готвила и най-вече – защо?
Малко преди тези мисли, ме занимаваха едни други. На почти 31 години, осъзнах, че изобщо не съм сигурна какво обичам да ям, кога обичам да ям и какъв вкус има храната за мен. И понеже съм „търсач“, взех да търся отговорите на всички тези въпроси.
Започнах да записвам всяко свое хранене – но не за да следя калории, грамажи и макроси, а за да разбера дали наистина харесвам храната, която приемам – какво ми носи тя - като емоция и като енергия.
Този експеримент продължи два дни и чрез него разбрах няколко неща – първото е, че от много време храната ми няма вкус. В стремежа си да работя за здраве и визия, започнах да виждам и преживявам храната само като химия : 100 гр. А е равно на 30 гр. Б, което трябва да се впише в общата картина на N %.
Много дълго време нямаше особено значение дали харесвам храната, която консумирам, дали я обичам и дали тялото ми я приема. Беше ултимативно. По формулата „Щом искаш онова, трябва да направиш първо това и това“.
Един известен фитнес човек в своя статия беше казал, че за да отслабнеш, трябва да убиеш вкуса. Ако ти е вкусно – ядеш повече от нужното. И това така дълбоко се запечата в под съзнанието ми, че сякаш предизвикваше срам, ако храната ми е вкусна.
Въпросът е там, че при мен нещата не стоят точно така. С убийствата де. Аз всъщност много рядко прекалявам с вкусната храна. Точно обратното – ям много по-малко от нея, защото насладата и задоволяването идват бързо, а липсата на вкус, провокира желание за запълване на тази липса с количества.
На мен, на сетивата ми и дори на стомаха ми, ни стига нещо малко – хапка от ястието на приятел (аз всъщност много обичам да споделям храната в чинията си с другите и приемам за висша форма на доверие и обич, да си взема от чинията на някого нещо малко).
Стига ми малка порция нещо сладко, нещо вкусно, нещо хрупкаво, нещо напоено с емоция. Но никога не бих си взела от чинията на някого, когото не харесвам, на когото не вярвам и в чиято компания не бих искала да бъда. Защото за онзи, който познава „магията“ на храната, е ясно, че тя е социален акт, че тя е сакрално действие на даване и приемане. Вероятно, ако имах възможност, бих избирала местата на които се храня, според начина, по който приемам готвачите.
Второто нещо, което разбрах за себе си от този експеримент, е обвързано със срама да ми бъде вкусно и вината, следваща този срам.
В нашето общество е някак закодирано мисленето, че пълните хора са лакоми, безволеви и мързеливи. Темите за отслабване са пълни с изповеди на жени, които постоянно наказват себе си, които декларират нуждата да бъдат съдени или оневинявани, чрез споделянето на грешки и отклонения от режимите, които са избрали да спазват. А изпитват вина най-често, защото са изяли нещо вкусно. Или са изяли голямо количество не-вкусна храна.
Хората функционират по различен начин – за някои от нас, убийството на вкуса на храната е посегателство върху „вкуса“ на живота. Ние се храним сред хора, консумираме, храна отгледана и приготвена от хора. Храненето е ритуал.
Ако отнемем част от тази ритуалност, като вкуса, подправката, сладостта, отнемаме сами на себе си една цяла вселена от преживявания и емоции. И не говоря само за храната. Просто различни процеси минават и се свързват с нас през храната, вкуса ѝ, мястото и компанията. Храната е грижа – преди всичко към нас самите.
Осъзнаването на тази грижа и обич при мен доведе до отдалечаването от всичко вредно, което някога консумирах. И в тази статия, под думата „храна“ разбирам именно това – ястие, компоненти, подправки, продукти.
В никакъв случай не говоря за силно преработени храни, носещи на тялото ни само празни калории. Но тези храни също заслужават особено внимание, може би в някоя друга статия. Защото, без да пренебрегвам личната отговорност на всеки от нас, не може и да мълчим до безкрай за всички съставки на този тип „храна“, които провокират определени центрове в мозъците ни, влияят ни и ни карат да искаме още и още и най-вече, да се чувстваме „слаби“, „безволеви“ и виновни.
Осъзнавайки, че не съм от хората, на които им е „все тая“ какво ядат, у мен се зароди любовта и към готвенето. Месеци наред не бях готвила нищо, освен когато приятели идваха на гости у дома.
Провеждайки „себеизследването“ си се запитах – защо? Защо спрях да готвя? Нахвърлях различни думички на белия лист и една свързваше всички тях – с р а м.
Вече споменах, че съм на почти 31 години. Освен това преди няколко месеца придобих образователна и научна степен „доктор“. И съм безработна. И за 2 години свалих 50 кг, които задържах 3 години, след което качих 8 от тях.
А защо ме беше срам да готвя ли? Вероятно точно поради тези факти от живота ми. Не заради тях сами по себе си, а заради стереотипите обвързани с образите на „безработната жена“, „домакинята“ и „дебелата жена“.
Често ми отправяха упреци, че готвя прекалено много и качвам твърде често снимки на храна в социалните мрежи. Само човек, който не ме познава, може да допусне, че огромният ми вътрешен свят се свежда до готвене.
Всъщност, много по-често предпочитам да тренирам, да чета, да правя градивни неща, пред това да прекарвам часове в кухнята. Но понякога обичам да готвя. Обичам от ръцете ми да излиза нещо, което после носи емоция.
За мен да нахраня приятелите си, любимия си, семейството си, е нещо женствено, творящо, съзидателно, раждащо емоция и преживяване. Всъщност, за себе си бих казала, че много повече харесвам да готвя, от колкото да се храня.
За известен период бях попаднала в клопката на мисленето, че в този модерен и бърз свят, ако имам време да готвя и то не по задължение, не за децата и семейството си и не, за да изкарвам пари с готвенето си, то тогава имам прекалено много „празно“ време. Или съм обсебена от храната и готвя от лакомия, през желанието да консумирам.
Което всъщност, днес си давам сметка за това, беше огромното противоречие, което не осъзнавах. Защото истински аз готвех само за други хора, никога не съм се впускала в кулинарни приключения, за да си доставя вкус само за себе си.
Приемах готвенето като даване и даряване на част от мен на хората, които обичам. Въпреки това, имах усещането, че ме съдят – ако намирах време да тренирам, всичко беше наред – полагах грижи за себе си, за тялото си и за психиката си. Но с готвенето нещата бях коренно различни, чувах „пак ли готвиш?“, „каква манджа измисли сега“, дори няколко пъти чух, че съм прекалено претенциозна към храната си, защото не ям или не изяждам всичко, което друг ми сервира.
И така, смело си признавам, че престанах да готвя от срам. Не исках „хората“ да ме виждат и да мислят за мен, като за безработна, миришеща на лук и запръжка, претенциозна млада жена (пък вече и не толкова млада, както ми бе напомняно).
Може би, ако не допусках, че част от тези стереотипи съществуват и в моето мислене, те нямаше да ме засегнат така дълбоко. Може би и аз съм продукт на криво разбрана еманципация, в която жената трябва да докаже себе си, като редица други неща и области извън кухнята.
Покрай Осми март доста се говореше за жените, техните права и феминизма, като течение и произход. Ако можех да кажа само едно, то би било „нека изгорим етикетите и стереотипите, за да не пламнем в кладите на Средновековието, които сами подхранваме“.
По темата:
Здрава Каменова не просто е любимата ни актриса, която ни е разсмивала до сълзи, ами няколко пъти ни е идвало да нахълтаме на сцената, да я разтърсим и да ѝ извикаме ЧОВЕЧЕ, ТОВА СМЕ НИЕ, ДЕТО ГО ИГРАЕШ – И ГО ПРАВИШ ВЕЛИКОЛЕПНО!
Направо е престъпление, че чак сега ни гостува в рубриката Жените могат всичко, защото Здрава е много неща едновременно: невероятна актриса, режисьор, автор на текстове за фантастични пиеси и на две детски книги, майка на две деца.
Всички, които са я гледали на сцената или познават текстовете ѝ, могат да потвърдят с две ръце причините за възхищението ни, а тези, които не са, имат много да наваксват. Специално за тях най-отдолу напомняме къде и в какво блести талантът на Здрава до края на този месец. Преди това, ето какво ни разказа тя за новите си проекти, за женските роли и майчинството, за лукса да си независим артист и защо, за да си добър автор, трябва да си преди всичко добър човек.
-- Разбрахме, че снощи сте играли Дом за овце и сънища, което ние не сме гледали. Издай нещо?
Благодаря, че ме питате, защото много искам да споделя за това представление. Както с моята любима режисьорка и съавторка Гергана Димитрова нямаме кой знае колко предложения от местната сцена, така дойде тази супер възможност да участваме в проект на берлински театър, който включва и авторски двойки от Гърция и Турция. Проектът е посветен на Балканската и Междусъюзническата войни и последвалите бежански вълни. За да създам текста, изчетох какво ли не за този толкова мрачен и тегав период, че направо ми се сви душата и си викам „това нещо как ще го понесе публиката…“, защото хората искат да гледат нещо забавно, да си починат. И ги разбирам. Но се оказа, че спектакълът им носи светлина, че си тръгват щастливи, давайки си сметка, че живеят в по-добър свят живеят днес.
-- Не може да не си включила някаква абсурдна история?
Включих, разбира се - за кравата Пенка, дето избяга от България в Сърбия и се оказа, че щом е излязла от ЕС, трябва да бъде убита. Една от ролите ми е на журналистка, разказваща историята, около която, ако помните, се вдигна такъв шум, че даже Пол Макартни се беше изказал в защита на кравата. Реших да включа всичко това като контрапункт на тежкото положение на българските бежанци от онова време.
Получи се страшно интересен текст, вече играхме пиесата пред немска публика, която, напук на стереотипа колко е студена, беше много развълнувана. Бяхме и в Цюрих, предстои Люксембург, а пък покрай този проект дойде и покана да участваме във феминистки театрален фестивал в Бремен.
-- Като каза феминистки, разкажи ни какъв беше катализаторът да започнеш да пишеш за съвременни и адекватни женски теми и разчупи тотално женските роли в театъра?
Ще започна с това, че когато завърших актьорско майсторство за куклен театър, много бързо ми стана скучно да играя пред 5-годишни деца, защото някакви други неща исках да говоря, дето тия деца няма как да ги поемат. Например, играя "Спящата красавица“ в Театър 199, обаче така съм го обърнала, че всички кукли са часовници, аз съм времето и т.н. И започнаха да излизат едни гневни баби: „как може, то няма нищо общо с приказката…“
Обичам кукления театър, но бързо усетих, че ми е тясно и трябва да търся други формати. Помня как един много ме бяха ядосали някакви неща и седнах да пиша една сцена за хора, които се бият без причина, за други, които не се познават, но се обиждат – и се получи пиесата „Искам да вярвам, че всичко свършва хубаво“, която се играе и до днес, но с други заглавия.
После осъзнах, че хем жените в театъра са много и са по-талантливи и работливи, хем седят на резервната скамейка. Защото няма кой знае колко роли за тях. Ами, то в класическите текстове няма една бременна жена! Или пък работеща жена, несмогваща жена - няма.
Така се роди Гимнастика за бременни, в която пресъздадох всички лудости, които те обземат в ония 9 месеца, а и имах преки наблюдения върху собствената си бременност. С тази пиеса завършиха няколко класа в НАТФИЗ, „Любен Грос“ и НБУ. Защото момичетата стоят и чакат роли.
Станах нещо като „автор за онеправданите“ или по-точно за тези, на които тим е тъпо да стоят на щат по театрите и са достатъчно смели да поемат риска да правят истински независим театър. Благодарение на такива актьори и актриси, текстовете ми станаха популярни и, ето, Яна Огнянова пълни залата с Жената е странно животно вече четвърти сезон.
-- Лесно ли се случва женското приятелство в театъра?
При мен е различно. Първо, аз много обичам да пиша в съавторство и възприемам и актьорите като съавтори – сядайки да пиша текст за нечий монолог, започвам да ровя в душата му, искам да я опозная и да извадя най-хубавото от нея. И така всеки проект се превръща в интимно преживяване, което се крепи на доверие и благодарност.
По този повод се сещам за актрисата Наталия Цекова, която първа много смело заяви, че е от ромски произход. С нея прекарах един от най-хубавите си творчески периоди, тъй като тя ме запозна със семейството си и традициите му, влязох директно в бита и емоциите им и така се получи пиесата Цигански колела, която и досега обикаля света.
Пиша и за мъже обаче: текстът за моноспектакъла Помощ, имам две деца е любимият ми проект с бившия ми мъж Кирил Бояджиев. Започнах да го пиша, след като го гледах как бърше сопола на едното дете, докато люлее с крак кошчето на другото, казвайки ми да се „махам“, т.е. да ходя някъде да си почина.
-- Няма как да не те питаме как ти се отрази творчеството?
Като си видях и двата теста за бременност, ревах. Мислех, че не искам. И даже вкъщи имаше организация креватчето да стои в другата стая и аз само да оставям детето на бабата да го гледа и да почвам да пиша текстове и да играя. В мига, в който се роди синът ми обаче, не можех да го пусна. Така беше и с дъщеря ми.
Такава майка се оказах, такова прещракване беше, че всички, които ме познаваха, бяха изумени. Много съм привързана и досега към тях, любимо ми е да си говорим, да слушам какво им е интересно и да дивеем заедно. Всичко това обаче съчетавам с един друг мой доста строг образ, защото смятам, че за децата е много важно да виждат, че освен добра, майка им много държи на правилата.
-- Късметът на кукувицата освен, че е чудна пиеса, те върна и на сцената – трудно ли беше?
11 години не бях играла заради децата и писането на текстове, бях забравила, че имам мечти и че май бяха доста добра актриса.
Страхувах се, но осъзнах, че ако сега не го направя, по-нататък още повече ще ме е страх. Написахме текста за пиесата с Мариана Събева, но още на първите репетиции бях сигурна, че ще помоля някоя актриса да ме замести…
В един момент обаче режисьорът Милко Йовчев започна да се смее на всяка моя глупост и да вика „това остава в пиесата!“. Казвам му „ама това е абсурдно“, а той: „е, точно затова“. Така се усетих в свои води, а пък Яна Огнянова много помогна да направим нещо по-сложно като драматургия и се получи жестоко. Харесва ми да задълбаваме в сериозни теми и да им намираме най-комичния и абсурден израз – публиката обожава това. Разбира се, говоря не за низка комедия, а за способността да изразиш с фина ирония най-тъжното.
-- Какво се иска, за да си добър в писането и в актьорското майсторство?
Мисля, че за да си добър автор, трябва да си добър човек. Да са ти интересни хората, но и да ги обичаш тия хора и в лошото, и в доброто. Не мога да си представя друга потребност да пишеш, освен да ровичкаш за някакви светли кътчета в душите на хората и тая светлина да я разпространяваш – иначе няма смисъл.
Актьорството пък е една суетна игра, която много ме зарежда. След хубаво представление, имам чувството, че съм била едновременно на фитнес, спа и психолог. Това пък да си независим артист и да не гледаш на спектаклите си като на единствен източник на доходи, ти осигурява лукса да запазиш романтичното си отношение към тази работа, да си супер искрен с публиката и смел в това, което правиш.
-- Как се справяш с родителство и творчество едновременно?
Не се оплаквам, защото съм случила на семейство. Бившият ми съпруг е много отговорен, майка ми също ми помага. За мъжа до мен сега нямам думи – вчера е сготвил вечеря, прочел е приказки на децата и след това дойде да ме вземе от представлението.
-- За друго, освен за семейство и работа, остава ли ти време? За някакви пороци, например?
Единственият ми порок е, че обичам да ям. И това с диетите не го разбирам, съжалявам. Знам, че е вредно да се яде сладко, но го правя с най-голямо удоволствие. Иначе не пуша и никога не съм се напивала – вероятно ще ми се наложи само ако трябва да играя пияна жена. Искам да намеря обаче време за едно нещо – уроци по хип-хоп за големи.
-- Страхотно, брой ни и нас. Разкажи за финал за някой гаф на сцената?
Гафове винаги има, но любим ми е един по време на куклено представление в Япония, което играя на японски, защото тамошната публика, като чуе английски, и спира да слуша. И играя аз, хората издават едни възторжени звуци и аз така се вдъхновявам, че куклата, дето трябваше да я метна леко зад сцената при един преход, така я засилвам, че тя отпрашва към едно тъмно мазе.
За секунда всякакви варианти обмислям – да спра пиесата и да кажа, че има “technical problem”, но, както казах на японците не им се слуша английски, или пък да продължа да играя без кукла, ама тя пък беше момченце. Сещам се обаче, че мъжът ми отговаря за осветлението и решавам да се спася с „песен“, почвайки да вия
„Киреее, остави ми светлоооо, че ми падна главата отзаааад, моооля тее“.
Той взе, че ме разбра, остави светнато - и си намерих главата.
Какво предстои:
5 февруари, Studio 5 // Жената е странно животно – моноспектакъл на Яна Огнянова по текст и режисура на Здрава Каменова
6 февруари, Камерна сцена „Славянска беседа“, билети на касата на театър „Сълза и смях“ / Късметът на кукувицата със Здрава Каменова и Яна Огнянова по текстове на Здрава Каменова и Мариана Събева
12 февруари, театър „Сълза и смях“ / Апетит с Богдана Трифонова и Здрава Каменовапо текстове на Здрава Каменова и Мариана Събева
26 февруари, Нов Театър – НДК / Дом за овце и сънища - режисура Гергана Димитрова, автор и изпълнител Здрава Каменова
