Всяко семейство е уникално, уникални са и решенията, които членовете му взимат. Тук ще откриете личната история на Челси ДеСуза, която НЕ иска второ дете. Защото, да си кажем честно, на никого не му пука какво очаква магазинерката, стринка ви или третата ви братовчедка... Нито нахалната съседка, която подканва: „Хайде, време ви е за второ! Нали няма да я оставите самичка?“
„Къде е малкото ми братче?“, попита дъщеря ми след 3-тия си рожден ден, с широко отворени очи, пълни с любопитство. Не бях бременна, нито исках бебе №2, мислех си. Изпитах чиста паника, така че избухнах: „Не ми говори за никакви братчета! Не са налични сега (сякаш дъщеря ми можеше да ги поръча от магазина за бебета).“
Не ме съдете. Наистина се чудех как да се справя със ситуацията. За щастие, тя не ме отрази, но оттогава го повдига като тема на разговор поне веднъж на всеки две седмици. Тъй като инквизицията ѝ стана по-редовна, осъзнах, че това не е фаза на желание за брат или сестра.
Какво искаш и какво е най-добро за семейството?
Колкото и да исках да дам на дъщеря си всичко, което я прави щастлива, това да има братче или сестриче не беше в списъка. Ако и вие се чудите дали да увеличите семейството си, моите искрени мисли по въпроса може да са ви от полза.
Когато планът за живота ви се промени
От малка повтарях, че ще имам две деца, точно като майка ми. Брат ми и аз имаме 4,5 години разлика. Това беше планът ми. Докато не се промени. В един момент държах новородено и следващото нещо, което помня, е дъщеря ми Ариа вече на 3 години. А желанието за второ дете не беше наблизо. Колкото повече мислех по темата, толкова повече си променях решението. Ако трябва да съм напълно честна, цели три години след като родих дъщеря си, усещам, че едва сега съм се възстановила от процеса.
След като най-накрая погледнах директно очи в очи моята следродилна тревожност и почувствах, че съм открила коя съм извън ролята си на майка, всичко най-после се успокои.
Честно казано, не съм готова да премина през всичко това отново.
Не мисля, че някога ще бъда, и това е напълно ОКЕЙ. Въпреки че ми липсва да съм бременна и идеята да имам още едно дете, използвайки знанията, натрупани от отглеждането на дъщеря ми, е вълнуваща. Но списъкът ми с плюсове и минуси не е 50 на 50. Вътрешният дебат, който имах със себе си, говори за по-голям казус, с който съм сигурна, че много майки се борят. А именно – да живеем за хората, които обичаме, и да вземаме решения въз основа на това, което ще направи другите хора щастливи. Като същевременно заглушаваме онова, което наистина искаме от сърце. Като майки копнеем да направим околните щастливи и в това няма нищо лошо – докато не ни принуди да изоставим посоката, която реално желаем за живота си.
Защо се чувствах виновна, че съм избрала да имам едно дете?
- Чудех се защо мозъкът ми изглеждаше програмиран да мисли, че има нещо нередно в това да остана с едно дете.
- Дали защото имам брат или сестра и съпругът ми е най-големият от шест братя и сестри? Дали защото винаги съм вярвала, че ще бъда майка на две деца?
- Или защото има стигма в обществото относно единствените деца. Дъщеря ми ще бъде ли разглезена, самотна или гранично нарцистична?
Още не сме свършили, скрол надолу
Всички сме виждали как във филмите се митологизира, че единствените деца са разглезени и не обичат да споделят, че са самотни или че се превръщат в комбинация от всичко негативно. Колкото и абсурдни да бяха тези идеи, бях разстроена от тях. Това, което трябваше да науча от главоблъсканицата, е да бъда напълно честна за чувствата си, без да изпитвам срам или вина.
Искаме да направим това, което е най-добро за нашите деца, а обществените норми могат да ни вкарат в противоречие със самите нас.
Бях на крачка да имам второ дете, което знаех, че донякъде ще унищожи психичното ми здраве. И то, за да дам на дъщеря си това, от което смятах, че има нужда – или това, което ми казваше ТО (обществото).
Как ще отговоря на неизбежните въпроси „А второто кога“?
В началото ме притесняваше, когато приятелите и семейството ме питаха кога ще имам второ дете. Докато дъщеря ми порастваше, едно гласче в главата ми непрекъснато звучеше като аларма, която ме събуждаше. В един момент си помислих дали и кога ще направя скока и ще се ангажирам ли да имам още едно дете. И тогава натиснах бутона за отлагане. Постоянно давах отсрочки за финалното решение. Когато бях уверена в това, от което се нуждаех, когато си позволих да почувствам истинските си емоции, тогава успях да се примиря с факта, че не искам повече деца.
Това, което трябваше да осъзная, е, че няма да ме убият въпросите за второто дете, а съмнението в собствената ми преценка. Веднъж стигнала до просветлението, че съм приключила с децата, нищо не можеше да ме накара да се усъмня в решението си. Въпросите останаха само въпроси дали бих се придържала към това, което обществото вече ми беше нажило.
И моят отговор отново и отново беше: „Не, няма да имам друго бебе“ и това е ОКЕЙ.
Източник: The Every mom
