fbpx
Животът с деца

Скритата истина за родителството не е, че е ужасно трудно

20 март 2022

В Майко Мила вярваме, че е хубаво да си казваме истината за това какво е да сме родители. И се опитваме да го правим и с чувство за хумор, доколкото ни е възможно. 

Та ако ще говорим истината, е ясно, че няма как да пропускаме трудните моменти и миговете, в които цялата тая работа с децата изглежда абсолютно невъзможна мисия. 

Обаче в името на истината не бива да оставяме настрана и онези великолепни отрязъци от пространствено-времевия континуум, в които пълното щастие съществува, но то е толкова “обикновено”, че някак е трудно за споделяне.

И все пак… Опит за такова споделяне прави Луси Хъбър в текста си за Time, а ние с удоволствие го публикуваме и искаме да ви попитаме кога сте се чувствали най-щастливи като родители.


От мига, в който обявих, че съм бременна, заваляха коментари от други родители:

“Надявам се, че си готова да не спиш повече никога.”

“Ще ти опада косата.”

Само почакай да стане на 2.”

“Само почакай да стане тийнейджър!”

“Знаеш ли какво е епизиотомия?”

Тези коментари валяха от приятели, от колеги, от непознати, които са забелязали закръгления ми корем. (Добре, де, последното го каза докторът ми.)

Отначало не ме притесняваха. Нищо не можеше да ми развали настроението. Но колкото повече напредваха месеците, толкова повече ставаха и коментарите. 

Започнах да се чудя дали изобщо има някой, който истински харесва да има деца. Никой не казваше нищо хубаво. Винаги съм харесвала децата, но от това, което чувах, ми ставаше ясно, че в мига, в който проимам свои, ще открия “истината”.

Те те изстискват напълно, искат нещо за ядене през цялото време, плачат по цели нощи, сучат прекалено често, не сучат достатъчно, чупят ценни семейни реликви, принуждавайки те да се превърнеш в изтощена човешка купчина, която не може да изпие дори една чаша кафе, без някой малък човек да поиска да гледа детско, докато си бърка в носа и бърше изваденото оттам в безполезната ти диплома от университета.

Това ли щеше да се случи и с мен?

Майчинството беше възхвалявано дълги години. Когато майка ми е била бременна през 80-те, никога не ѝ е хрумвало, че това да си родител може и да е трудно, защото никой не е говорил за трудностите. 

И тя била безкрайно изненадана, когато ние не сме се оказали малки копия на перфектните деца, които си е представяла. Деца, които спят през нощта, и са доволни да стоят тихичко в кошарата за игра, докато не станат на 5.

Вместо това, когато завела брат ми на градина за първи път, той отвъртял кранчетата на всички чешми на двора и наводнил детската площадка. 

Затова днес хората се опитват да спестят грешните представи за родителството, описвайки го само с гушкащи се бебета и деца, които никога не са наводнявали нарочно зеленчукова градина по метода Монтесори. 

Най-накрая започнахме да говорим за проблеми, които бяха пренебрегвани - като например следродилната депресия.

Позволихме на бащите от сериалите да показват емоции и спряхме да изобразяваме майките като розовобузи същества, които правят палачинки за семейството си всяка сутрин и успяват да поддържат коса с перфектно студено къдрене.  

Но може би малко се престарахме. 

Забравихме да споделяме и готините неща заедно с лошото. 

Детето ми се роди през май 2020 г. Може би един от най-тежките моменти в модерната история на света да ти се роди дете. Можеше и по-зле да е, но въпреки това - не беше най-страхотният момент. 

През първите няколко месеца от живота на сина ми в комбинация с нормалните невъзможни бебешки неща, които се случват в този период - като да повиеш бебе или да се научиш да спиш по графика на някой, който изобщо няма идея кога е ден и кога нощ, имаше и още нещо. Не можехме да виждаме никого. 

Показвахме го на семейството и приятелите ни през Zoom или като го държахме зад затворен прозорец. Искаше ми се да го подържат. 

Искаше ми се мен да ме подържи някой. 

Една нощ, когато не спираше да плаче, паркирах колата пред Старбъкс и ревах, докато не се съмна. И тогава си помислих: “Точно такова е, каквото ми казваха, че ще е”.

Но дори в това, че станах майка за първи път по време на пандемия, успях да намеря толкова хубави неща.

Защо никой не ме предупреди за хубавото? Нямам предвид, че детето ми е от лесните (не е!) или че се справям прекрасно като родител (снощи синът ми изяде 30 картофени хапки за вечеря).

Но хубавото е като нищо друго, познато ми до момента. 

Понякога, след като синът ми заспи, си припомням какво е чувството да съм с него - все едно е наркотик. Мозъкът ми освобождава ендорфини само докато гледам снимка, на която си играе с камионче.

Може би затова е трудно да разкажеш на хората хубавото. Най-страхотните моменти от родителството звучат напълно обикновено, но се усещат неземно. 

Първият път, в който синът ми чу “Jump in the Line” на Хари Белафонте и незабавно спря да плаче, а аз танцувах из цялата стая, докато той се смееше. 

Гушкането на дивана, докато гледаме “Колите 3” (отново), галейки го по косата. 

Ритането на топка в парка, докато слънцето залязва и целият свят е лилаво-оранжев - целият свят сме ние двамата.

Преди няколко вечери, малко преди лягане, синът ми мина и каза “Лека нощ, обичам те” на всичките си камиони, на котките, на татко си и на мен. Никога не ми е казвал “Обичам те” досега. 

Почувствах се все едно някой ми изтръгва сърцето от гръдния кош и го стиска толкова здраво, че камерите му ще се пръснат.

Радвам се, че ставаме все по-откровени по отношение на родителството. Но сега, когато мои приятели са на път да станат родители, се опитвам да им казвам следното: има моменти, в които ще сте толкова щастливи, че ще сте абсолютно способни да се пръснете.

Стани автор в Майко Мила

В Майко Мила сме отворени за нови гласове, искащи да разкажат своята история. Винаги сме на линия, ако имате желание да ни изпратите текст, с който да се забавляваме или да научим нещо полезно, или да ни споделите нещо важно. Пишете ни на editorial@maikomila.bg.
ИЗПРАТИ НИ МАТЕРИАЛ
Споделете статията
cross