Наскоро ви споделихме историята на една дама лекар, на която ѝ предстои да стане майка за втори път. Нейният супер откровен разказ много ни развълнува.
Сега в Майко Мила отново влиза отново една млада лекарка, на която ѝ предстои да стане майка за първи път. Лина Яди работи в Германия, омъжена е за унгарец и в момента е бременна в 6 месец с първото си дете, както ни разказва самата тя.
А в текста си ни споделя как се опитва да се настрои към бременността и да забави работното темпо, въпреки че работата ѝ е от онези, чийто ритъм е трудно да пренебрегнеш.
Въпреки че като дете мечтаех да бъда писател, да обиколя света и да стана известна, в един момент и аз, като всяко момиче, поисках да имам дете. Може би има общо с „биологичния часовник“, за който мъжете винаги ни натякват, но в един момент имах огромното желание да стана майка и да отдам живота си на друго човешко същество.
Казват, че е най-добре да родим като млади, защото тогава все още не осъзнаваме „в какво се забъркваме“ и вземаме решението по-бързо и лесно. Факт е, че от този момент всичко се променя и приоритетите се изместват в друга посока. Така моята любима работа, на която посвещавах дните, нощите, уикендите и празниците си, започна постепенно да минава на заден план.
Този процес при мен обаче не беше лесен. Борих се до последно, като истинска работохоличка, но малкото същество бавно и методично си проправяше път в живота ми.
Първо, разбира се, беше тестът за бременност. Направих го набързо, просто за да мога да карам колело на следващия ден. Когато видях двете черти, първата ми реакция беше изненада, след това притеснение (след трите чаши вино на предната вечер и тренировката по аеробика с коремни преси преди два дни), и накрая – много зряло – отричане. Все пак има и фалшиво положителни тестове, така че ще се спотайвам, докато не получа два положителни резултата и кръвен тест.
Втората ми реакция беше да се осмеля да се зарадвам, след като бременността се потвърди и гинеколожката ми каза, че всичко е наред. Една вечер всички си бяха тръгнали от работа, а аз се промъкнах при ехографа и се изследвах сама. Няколко минути гледах невярващо малката точица в матката ми. Когато след една седмица, когато забелязах туптящото сърчице, получих щастливата си мисъл, като Питър Пан.
Третата фаза беше белязана от чувството за безсмъртие и мисълта, че мога да постигна всичко. От хормоналните промени получих абсолютно притъпяване на радарите за негативни събития или хора, нищо не можеше да ми наруши спокойствието. Считах, че ще мога да пазя в тайна състоянието си, правейки по осем дежурства на месец, както досега. Какво е това сутрешно гадене?
Четвърта фаза. Разбрах го няколко сутрини по-късно, когато умувах дали да тръгна за работа, или да изчакам да повърна току-що изпитото си кафе. Това продължи всеки ден, като към кафето бързо бяха прибавени и любимия ми шоколад, както и баница. За моя огромна изненада, когато опитах да потисна глада си и да продължа да работя както обикновено, почти колабирах.
Тогава за първи път малкото същество заяви изискванията си и, както каза моя приятелка, започна "да ми дърпа конците". А след поредното, сравнително леко, дежурство имах усещането, че ме е прегазил влак. Затова скоро бях принудена да обявя бременността си и да спра да се скитам из инфекциозните отделения посред нощите.
Петата фаза беше страхът. Започнах да се опасявам да не навредя на детето, да няма то заболявания, да не би да стана лоша майка. Към това започнаха и задължителните разкази на приятелки колко е трудно да си родител и как „ще видиш ти“, като му дойде времето. Когато върху мен се стовари и цялата бюрократична бумащина около майчински, данъци, търсене на акушерка, се почувствах „леко безпомощна“. Изглежда и за това трябва висше образование.
Шеста фаза. Всичко друго в живота ми мина на заден план. Реших да завърша „висшето образование“ поне на теория. Купих си всички възможни учебници и онлайн курсове, разпитах приятели и познати. Подходих като шпионин, който събира информация от всички източници, за да вземе решението си самостоятелно.
При все че вече се задъхвах при изкачване на стълби и трябваше да лягам поне веднъж на ден по време на работа, направих опит да намаля работното си време и излязох в отпуска по-рано от предвиденото. Когато коремчето ми нарасна придобих повече авторитет сред колегите си и те ме щадяха по всяко време.
Вече не ме притесняваше фактът, че поставям кариерата си на „пауза“. Все пак да си родител и да работиш си е амбициозна задача. Не загубих любовта си към професията, но просто я поставих на заден план (поне засега).
Обърнах внимание и на семейството си, а горкият ми мъж, свикнал да се появявам с няколко часа закъснение вечер и всеки втори уикенд да ме няма, най-сетне можеше да вижда жена си. Дори се примири със смяната на настроенията ми, когато от танц от радост в кухнята преминавах към плач, защото продавачът в магазина ме е погледнал накриво по-рано.
Свикнала съм животът ми да е привидно хаотичен, но всъщност напълно логичен. Обичам да правя много неща едновременно до припадък, което вероятно ще имам възможност да правя. Но най-вече, изпитвам непознато досега щастие и удовлетворение – за първи път от раждането си пия бира с удоволствие.
Следва продължение...
