Любовта, разбира се, се показва предимно с действия. Може и 500 пъти да кажеш на някого заветното изречение, утвърждаващо обич, но поведението към този човек да говори обратното. И все пак за едно малко дете прегръдката, съчетана с „Обичам те“, е равносилна на уют и топлина. Наша читателка, която предпочита да остане анонимна, ни изпрати история, която обаче не е толкова подкрепяща. Историята няма извод, експертно мнение и не цели да укорява. Само разказва, с основната цел да ни провокира да се замислим.
Не знам дали живеем в твърде динамично време, в което препускането към работа и градината, училището, се превръща в основен битов стълб в живота ни, но е факт – препускаме. И после пропускаме.
Изпускаме да погледнем какво се случва НАИСТИНА с децата ни, отвъд беглите им, едва извадени едносрични отговори на въпросите какво са правили през деня и как са. Пропускаме и да си дадем въздух като родители, да не говорим като партньори. Понякога дори пропускаме да се запитаме защо искаме да имаме деца, и то преди да преминем към създаването им. Или знаем, че искаме да запълним една дупка, силно вярвайки, че детето ще оправи всичко.
Какъв е случаят с майката, за който ви пиша, не знам. Но ситуацията, на която станах свидетел, хем ми стана неприятна, хем побързах, преди да укоря тази жена, да си представя, че това може да съм и аз. Че утре може и аз да извикам толкова отчаяно. А дали вече не съм го правила по един или друг начин?
Синът ми ходи на тренировки по плуване. Групите са с деца, обикновено на сходна възраст. В един от дните, чакайки да излязат децата от предишната група, видях как от басейна излиза дете, което беше различно. Казвам го, използвайки клишето, което възрастните бихме сложили. Всъщност различното беше поведението му. Изглеждаше като на 8-9 години, а се държеше като по-малко. Не видях да е направило нещо лошо на някого, да е изразило тази различност по начин, който да засяга друг човек.
Издаваше някакви свои си звуци и изглеждаше като да е в собствена проекция за света. И в този момент влезе майка му, която явно беше минавала няколко пъти в посока на гнева и обратно, през целия си живот с това дете. И когато детето излезе без бельо от съблекалнята, бутонът на яростта беше натиснат. Майката започна да крещи, че е ѝ е писнало „с брат ти да се държите така“, след което му обеща, че повече няма да го води на тренировки, а за финал му тръшна в ушите категоричното:
Дорева ми се. Скъса ми се сърцето, защото цялото ми същество в тоя момент беше на мястото на това малко дете, което наведе глава. Чувството за вина бликаше от посърналите му очи, забити в пода.
Още не сме свършили, скрол надолу
Щях да съм твърде емоционална, щях да я осъдя пред детето ѝ. И не стига че вече чуваше как майка му не го обича, ами щеше да разбере от страничен човек, че така не се постъпва. Щях да му отнема чувството за уют, което току-що му беше пречупено.
В първите няколко минути силно НЕ харесвах тази майка. Мислех си лоши неща за нея. Чудех се как е създала дете, на което да казва, че не го обича. Наистина ли не го обича? Разбира ли как го наранява, какво граби? Знае ли, че доверието му към хората може да се скърши с три думи?
И после по естествен път дойдоха другите въпроси, които да балансират и без това неясната картина. Детето дали има някакви затруднения в развитието? Дали се нуждае от специално внимание, което може би тази майка не е спирала да дава, но в един момент избухва. Дали всъщност няма нужда и тя да бъде подкрепена? Ами ако е самотен родител? Ако не е спала тази нощ, за да бъде всъщност майка на ниво?
Нека се сетим сега, оставяйки укорите встрани, колко често сме имали усещането, че в момента просто не искаме децата ни да са около нас. За да си починем, за да си дочетем книгата, да догледаме филма, да допием кафето в тишина…
Умората е спътник на родителството и понякога може да е толкова огромна, че да затисне всякакви емпатични чувства. С нея вървят по същата писта тревогата, гневът и яростта. Защото сякаш някой друг, дори и да е създаден с огромно желание от нас, ни отнема възможността да сме свободни и да правим каквото и когато поискаме. Някой друг, поради някакви причини, не спазва нормата и излиза гол от съблекалнята. Срамът бързо ескалира в яд и БАМ – вадим арсенала с кофти думите и замеряме „виновника“.
Не съм засичала повече майката и момчето. Може би заканата, че приключва с тренировките, е влязла в сила. Понякога се сещам за тях и всичко, което се опитвам да направя, е да се подсещам, че не знам какво стои зад думите на тази може би изтощена жена.
Нямам нейната история. Нямам нейната съдба. Нямам нейното дете. Но познавам умората ѝ… Тази вечна спътница на родителството. И споделям тази история, за да не забравяме, че дори и да не казваме на децата си, че не ги обичаме, понякога се държим така, сякаш не ги обичаме. Не защото няма любов. А защото има предел на силата ни.
Споделям историята и за да напомня на всички, че любовта е в разбирането. Понякога дори в това да приемеш човек, който казва на сина си, че не го обича.
Всяко семейство е уникално, уникални са и решенията, които членовете му взимат. Тук ще откриете личната история на Челси ДеСуза, която НЕ иска второ дете. Защото, да си кажем честно, на никого не му пука какво очаква магазинерката, стринка ви или третата ви братовчедка... Нито нахалната съседка, която подканва: „Хайде, време ви е за второ! Нали няма да я оставите самичка?“
„Къде е малкото ми братче?“, попита дъщеря ми след 3-тия си рожден ден, с широко отворени очи, пълни с любопитство. Не бях бременна, нито исках бебе №2, мислех си. Изпитах чиста паника, така че избухнах: „Не ми говори за никакви братчета! Не са налични сега (сякаш дъщеря ми можеше да ги поръча от магазина за бебета).“
Не ме съдете. Наистина се чудех как да се справя със ситуацията. За щастие, тя не ме отрази, но оттогава го повдига като тема на разговор поне веднъж на всеки две седмици. Тъй като инквизицията ѝ стана по-редовна, осъзнах, че това не е фаза на желание за брат или сестра.
Какво искаш и какво е най-добро за семейството?
Колкото и да исках да дам на дъщеря си всичко, което я прави щастлива, това да има братче или сестриче не беше в списъка. Ако и вие се чудите дали да увеличите семейството си, моите искрени мисли по въпроса може да са ви от полза.
От малка повтарях, че ще имам две деца, точно като майка ми. Брат ми и аз имаме 4,5 години разлика. Това беше планът ми. Докато не се промени. В един момент държах новородено и следващото нещо, което помня, е дъщеря ми Ариа вече на 3 години. А желанието за второ дете не беше наблизо. Колкото повече мислех по темата, толкова повече си променях решението. Ако трябва да съм напълно честна, цели три години след като родих дъщеря си, усещам, че едва сега съм се възстановила от процеса.
След като най-накрая погледнах директно очи в очи моята следродилна тревожност и почувствах, че съм открила коя съм извън ролята си на майка, всичко най-после се успокои.
Честно казано, не съм готова да премина през всичко това отново.
Не мисля, че някога ще бъда, и това е напълно ОКЕЙ. Въпреки че ми липсва да съм бременна и идеята да имам още едно дете, използвайки знанията, натрупани от отглеждането на дъщеря ми, е вълнуваща. Но списъкът ми с плюсове и минуси не е 50 на 50. Вътрешният дебат, който имах със себе си, говори за по-голям казус, с който съм сигурна, че много майки се борят. А именно – да живеем за хората, които обичаме, и да вземаме решения въз основа на това, което ще направи другите хора щастливи. Като същевременно заглушаваме онова, което наистина искаме от сърце. Като майки копнеем да направим околните щастливи и в това няма нищо лошо – докато не ни принуди да изоставим посоката, която реално желаем за живота си.
Още не сме свършили, скрол надолу
Всички сме виждали как във филмите се митологизира, че единствените деца са разглезени и не обичат да споделят, че са самотни или че се превръщат в комбинация от всичко негативно. Колкото и абсурдни да бяха тези идеи, бях разстроена от тях. Това, което трябваше да науча от главоблъсканицата, е да бъда напълно честна за чувствата си, без да изпитвам срам или вина.
Искаме да направим това, което е най-добро за нашите деца, а обществените норми могат да ни вкарат в противоречие със самите нас.
Бях на крачка да имам второ дете, което знаех, че донякъде ще унищожи психичното ми здраве. И то, за да дам на дъщеря си това, от което смятах, че има нужда – или това, което ми казваше ТО (обществото).
В началото ме притесняваше, когато приятелите и семейството ме питаха кога ще имам второ дете. Докато дъщеря ми порастваше, едно гласче в главата ми непрекъснато звучеше като аларма, която ме събуждаше. В един момент си помислих дали и кога ще направя скока и ще се ангажирам ли да имам още едно дете. И тогава натиснах бутона за отлагане. Постоянно давах отсрочки за финалното решение. Когато бях уверена в това, от което се нуждаех, когато си позволих да почувствам истинските си емоции, тогава успях да се примиря с факта, че не искам повече деца.
Това, което трябваше да осъзная, е, че няма да ме убият въпросите за второто дете, а съмнението в собствената ми преценка. Веднъж стигнала до просветлението, че съм приключила с децата, нищо не можеше да ме накара да се усъмня в решението си. Въпросите останаха само въпроси дали бих се придържала към това, което обществото вече ми беше нажило.
И моят отговор отново и отново беше: „Не, няма да имам друго бебе“ и това е ОКЕЙ.
Източник: The Every mom
„Писма за 8 март“ е специален проект на Майко Мила и на dm България, в който ви провокираме да напишете писмо до по-младото си аз или до своето дете. А ние ще наградим най-добрите. Пишете ни на konkursmaikomila@gmail.com до 6 март включително. Победителите ще обявим на 8 март. Наградите от dm България са страхотни – четири сета с козметика и вкусни изненади. Предвидили сме и поощрителни награди – книги от Майко Мила.
Тодорка Атанасова пише писма до сина си и до дъщеря си.
Сине, пише ти мама. Здравей!
Сякаш вчера чух първия ти вик.
После : „Мамо, имам рана“!.
А аз побързах и за миг
превързах болното коляно.
Сякаш вчера четохме с теб,
приказки за царството голямо,
Снежанка, Мечо Пух, Храбрият войник,
а ти прошепна тихо:
„Мамо, Дядо Коледа, защо не живее тук ?“
С теб растях и аз. Опознавахме света.
Учех те, че няма по – велико чудо от това:
да носиш ти любов , където и да стъпиш някой ден,
колкото и да бъдеш устремен.
Да не чакаш нищо наготово, да ти донесе успех.
Да не търсиш отговори, само от А до Я,
защото безкрайна е азбуката на Света.
И да си останеш верен , пък дори и предаден.
Ти, мило детенце, намери своето местенце,
ако ще и на едно листенце.
Избери трудния, но винаги твоя път!
Обикновено, в гъстата гора, чака госпожица една.
Безстрашен мъж бъди, ако искаш да я спечелиш ти.
Но, запомни: Тя на никого не принадлежи!
Можеш само да я обичаш ти така,
както мъж обича истински жена:
с отворени очи, с лекота.
От мен имаш безрезервна подкрепа
и едно майчино рамо,
това е мило дете само.
Майчината сълза сине, побира цялата Земя!
Ще я откриеш, дори, когато ме няма.
Бъди щастлив и много доволен. Волен!
С обич: Мама
Мило, мое момиче, когато ти се роди, или по-точно изгря, малко след полунощ на 17 януари, разбрах, че всички приказки са истински. Толкова истински, че имат силата да преобразуват нощта в ден и деня в нощ и хората в свои герои.
Тогава аз получих най-бялото вързопче на света и цялата снежна белота, която беше отвън влезе в стаята. При нас. Лицето ми лумна и всички януарски снежинки, които виждах през прозореца, отразени от светлината на уличните лампи, които ми приличаха на слънца, се разтопиха.
Оттогава не мога да дам друго определение за уличните лампи. Не мога. Така ги наричам – слънца. Нощта, за която в момента ти пиша е най – красивото нещо, за което съм писала някога и за което толкова много ми се пише, че не знам дали ще ми стигне времето да напиша всичко.
И да ти кажа всичко. Но пък знам, че времето ще напише достатъчно за една приказка, която ти да разказваш. Осъзнавам как се раждат най-красивите определения за любовта. Майчините. И ти ще разбереш, съкровище. Съкровеното.
Обичам те, мое бяло гълъбче, и ти пожелавам ненагледен полет през света на твоята приказка. Успех за сбъдване на съкровени мечти и споделена радост. Здраве и човечност.
И когато аз отлетя като онова балонче, което ти купих от първия панаир и за което ти се натъжи, гонейки го с детските си очички в небесната шир, ми се иска да знаеш, че дори когато ме няма, ще ме има за теб – винаги. Ти само погледни светлината на уличните лампи. Това е.
С обич: Мама.
„Писма за 8 март“ е специален проект на Майко Мила и на dm България, в който ви провокираме да напишете писмо до по-младото си аз или до своето дете. А ние ще наградим най-добрите. Пишете ни на konkursmaikomila@gmail.com до 6 март включително. Победителите ще обявим на 8 март. Наградите от dm България са страхотни – четири сета с козметика и вкусни изненади. Предвидили сме и поощрителни награди – книги от Майко Мила.
Кристиана Зашева споделя своето писмо до нейния син Никола.
Драги мой Никола,
С любов и благословия ти пиша това писмо, докато растеш във вълшебния свят, който творим заедно. Сега, когато честваме 8 март и постиженията на жените, искам да те насърча и да изразя благодарността си за теб. Ти си най-голямото и най-ценното постижение в моя живот.
От момента, в който за първи път те държах в ръцете си, сърцето ми се изпълни с безкрайна любов и отговорност. Ти си светлината в мрака, която осветява всеки мой ден. С твоето израстване виждам пред себе си бъдеще, пълно с възможности и радости.
Ти си постигнал толкова много във всеки етап от своето развитие – от първите ти стъпки до твоите първи думи. Възхищаваме се на твоята любознателност и желание за учене. Помни, че винаги можеш да бъдеш горд с това, което постигаш.
В света, който те очаква, искам да те насърча да бъдеш сам себе си, да следваш своите мечти и да вярваш в себе си. Ти си уникален и способен на неща, които може дори да не си си представял. Стреми се към високи цели, но не забравяй да цениш и малките радости от живота.
С любов и гордост гледам как ставаш все по-независим и мъдър всеки ден. Зная, че ще постигнеш много в живота си и че ще направиш света по-добро място. Винаги ще бъда до теб във всеки етап от твоя път, готова да те подкрепям и обичам.
С любов,
Твоята майка
„Писма за 8 март“ е специален проект на Майко Мила и на dm България, в който ви провокираме да напишете писмо до по-младото си аз или до своето дете. А ние ще наградим най-добрите. Пишете ни на konkursmaikomila@gmail.com до 6 март включително. Победителите ще обявим на 8 март. Наградите от dm България са страхотни – четири сета с козметика и вкусни изненади. Предвидили сме и поощрителни награди – книги от Майко Мила.
Илиана Живкова пише на своето по-младо аз как се е развил животът ѝ и какво я очаква. Пишете ни и вие и можете да спечелите награди.
Сега съм мила, на 33 години и имам 3 деца – момченца на 13, 5 и 3 години. Винаги за това съм мечтала. Но първо исках да завърша университет, за който издържах изпитите и се записах, но вече имах син на 1г и, за съжаление, нямаше кой да ми помага в отглеждането му, защото се разделихме с баща му.
Най-важното в този момент беше синът ми Умут. Не съжалявам, че избрах него пред учението. Животът е такъв. По един или друг начин продължавам напред.
След две години срещнах любовта на живота ми и той ме прие такава, каквато съм. Млада, наивна, с дете на ръце. Той е човекът до мен – и сега, и завинаги, ако Бог даде.
Малко се срамувах, че съм малка, но с дете на ръце и след това разбрах, че не съм единствената млада майка. Пораснах заедно със сина ми. Сега си мисля – ако не бях родила през 2011-та, през 2024-та едва ли бих искала, защото времената са по-трудни, мисленето ми е коренно различно.
Всеки минава през трудни моменти в живота си, но най-важното е да се изправи пред тях и да гледа напред позитивно.
Това, че децата си живеят в собствен свят, е ясно. Че този свят е много по-хубав от нашия – също няма спор. Но можем ли да си обясним всичко, което правят? Категорично не. Някои неща си остават мистерия завинаги.
Преди време ви попитахме в пост във Фейсбук какво не разбирате от нещата, които правят децата ви. И вие ни разказахте ужасно смешни и доста странни неща.
Ето някои от тях (запазен е оригиналният правопис на коментарите).
Ваня Николова
Вчера ми донесе две торби! Обикаляха 3 часа около блоковете и събраха две торби, пълни с части лего, щипки, лимки и какво ли още не. Щателно си ги изми в легенче, като докато ги вадеше една по една, сякаш вадеше късчета злато.Не разбирам почти нищо от света им...и ми липсва да съм дете.Не искам да разбирам, само ще се наслаждавам на тези мигове 
Tania Tabakova
Пъзел от играчки- тогава беше на 4. А защо в бутилката от Кола е натъпкан найлон изобщо и не попитах:
Elisaveta Ivanova
Специалните камъни... въпреки, че и аз постоянно си ги тъпчех по джобовете, като малка. Последния път разнасяхме едно доста голямшко павенце в продължение на 3 дена.
Делян Лидия
Аз пък не разбирам защо дъщеря ми си крие умишлено играчки и всякакви дреболийки из цялата къща и след като забрави къде са, аз трябва да ги намеря СЕГА и ВЕДНАГА. 
Gergana Schobert
Мойто 11 годишно човече- това нещо в дясно е част от копито на кон 
не се и опитвам да разбера защо му е нужно това...
Яница Славова
Защо държи да спи с половината си играчки, а някои дори ги крие под възглавницата 
аз не си играя с тях, няма все още брат или сестра, иска си да са до него и ако някоя липсва, оле мале 
Silvia Angelova
Моята дъщеря е вече в тийнейджърска възраст и не разбирам, защо всички нейни неща се намират на пода - учебници, книги, чаши, дрехи, четка за коса, маркери, моливи... не го разбирам. Като беше по-малка не разбирах, защо в джобовете ѝ винаги имаше камъни, във всеки джоб ги намирах.
Angie Vasileva
Защо някои нови играчки биват разглобени още по пътя към вкъщи..... и защо купуваме играчки с дистанционно, само за да бъде то разглобено, но не и използвано за управление? Защо слагам по 6 батерии, като после ги събирам из къщи поотделно?....
Elena Topchieva
Защо солницата, няколко чаши и чука за пържоли редовно ги откривам в шкафа ми за бельо?
Yana Kurteva
Като се опиташ да му облечеш блуза с копче/копчета и пищи все едно го колиш. Вече е на 9 и копчета на дрехи не иска. Даже на една пижама рязах копчетата, че не може да спи с нея.
Dea Kazakova
Единият ми близнак още от бебе искаше да мачка пръстите ми, когато заспива. Играеше с всички пръсти по всевъзможни начини. Кълчи, огъва, по едно време си пъхаше ноктенцата под моите.. ( В тези моменти се сещах за Д. Талев и "Илинден", мъченията на турците).. А аз съм с ревматоиден артрит и страшно чувствителна на болки в малките стави...Понякога ми причерняваше от болка.. Но нали, дребен човек, какво да му обясняваш.. Траеш и се молиш да заспи най-накрая. 
Сега е на 3,5 год, още заспива с ръка, но поне сега мога и му казвам, кое не ми е приятно и ме боли. Вече разбира, и по-скоро ми държи ръката.Една позната, още като бяха малки ми каза "Ауу, защо си го научила така, не бива!"Щях да й отговоря, че специално този АЗ лично съм го научила на това, след като другия просто заспива за 10 мин, но реших, че е кауза пердута
Bella Belinda
В момента сме на площадка, натоварен като шерп. Само в единия раздел на раницата носи това от снимката (като тайно извадих другите спинъри и осем CD, че тежи)
Следва продължение
Liliya Dyulgerov
Или защо имам изпринтени самолетни билети и ѝ ги давам да ги яде (като беше под година) за ужас на странични наблюдатели. АМА ИСКАТЕ ДА ЛЕТИТЕ БЕЗ ДА ВИ ОРЕВАВА БЕБЕ, НАЛИ!
Deny Dancheva
Защо трябва да си събуе панталона, за да си обуе чорапите. И защо, когато си е залепила велкрото на едната обувка накриво, трябва да събуе и двете обувки и да започне от начало. Всичко друго ми е ясно.
Yolina's Helvetia
“Мама, ела да видиш какви интересни неща донесох от кофата за боклук в училище!”
Наталия Димитрова
Не разбирам защо малката щерка иска всички камъни отвън да бъдат в апартамента..Също не разбирам и защо пък голямата,която е на 5г. събира и не дава да се хвърлят ролките от тоалетната хартия.Идея си нямам..Казва,че и трябвали.Вече един чувал имаме у дома
Velina Marinova
Синът ми (5 г.) от почти една година е вманиачен на тема Lego. Изучил е в детайли кое лего колко части, книжки и пликчетата има. Гледа клипчета в YouTube как се сглобяват различни легота и се впечатлява от най-големите с по няколко хиляди части. Обича да играе със своите сглобени легота, но повече му харесва да си пълни с части пликчета, тях ги слага в кутии и си разиграва как купува ново лего от магазина и как го сглобява. 
Инж. Мария Иванова
Не разбирам защо трябва да се изпикае в кофата с вода за чистене. Не разбирам защо след като са ти продънили главата за някакво ядене и им го дадеш отказват да го ядат. Не разбирам защо трябва да натъпчеш всичките бонбони в устата и да не дадеш на брат си. Не разбирам защо трябва да изядеш 2 килограма банани и после да те заболи корема. Не разбирам защо трябва да спиш отвит и после да станеш на кубче лед! Няма да продължавам, че осъзнах колко чепати деца имам 
Kremena Ivanova
Аз не разбирам защо използва щипките за простиране като конструктор. Иначе съм осигурила 5-6 вида "оригинални" конструктори, с които не играе!
Nadezhda Abramova
Моят брат на 3-4 г. събираше в три отделни плика сапуни, дезодоранти и запалки. Ама с фанатична отдаденост. И не дай Боже някой да му вземе и един от сапуните, почваше “Фумовете (сапуните) мииии! Няма ми фумовете мииии!”. Броеше си ги и не ни позволяваше да му пипаме пликовете дори. Баща ми си палеше цигарите с кибрит заради него. И досега (на 26 г.) брат ми си е Плюшкин, само че манията му е прерастнала в колекциониране на машини, инструменти, резервни авточасти, гуми, кабели и всякакви други ел.и авто неща. Гаражът (в това число канала на гаража!) и склада му преливат, не знам как въобще има място за самите коли.
Естервина Ариас
Защо си прави скривалища за играчки, до които няма достъп по-късно?!?
Стела Балджиева
Аз ще ви застрелям всички - моята дъщеря на почти 3 години от много време насам се разнася навсякъде из къщата с възглавницата си, И, забележете, я плюнчи! Просто така - допира си я до устата и си я плюнчи!!!?!? Отказах се вече да питам каква е целта на занятието, и просто сменям всеки ден калъфката 
Nadezhda Yanachkova
Не мога да разбера защо вече повече от 3 години синът ми (в момента на 6) е вманиачен на тема банки, банкови карти, банкомати, пос-терминали, касови бележки от тях...Радва се повече на касовата бележка от подаръка, отколкото на самия подарък.Едни от най-ценните му притежания са чаша на Пощенска банка и ръчно правена бяла тениска с имената и логотата на повече от 15 банки, някои от които е виждал само в Турция или Германия.Всички ни/го знаят, подаряват ни карти (стари и/или празни) и 100% ни има на камерите на стотици банкомати в различни градове (и държави).
Mariella Nikolova
Кашето под възглавницата:
Elitsa Nikiforova
за дълъг период от време искаше да носи само едни и същи чорапи. Не от един модел или същия цвят, трябваше да са точно тези и никои други. Перяхме ги вечер на ръка, а сутрин понеже нямаше как да изсъхнат толкова бързо ги сушахме с ютията. Един ден седим пред градината и той ме пита "ти днес изгладили ми чорапите?" много се издигнах в очите на другите родители, щом даже чорапите гладя:))) След време разбрах, че дели чорапите на "лесни" и "трудни" и точно в този период в градината го бяха оставили вече сам да си ги обува. Научил се да обува тези конкретно, т.е. станали са "лесни", не е искал никои други, които да го затруднят.
Zorri Petra
Нашият е по ВИК и др. съоръжения. Откакто проходи, обикаляме квартал след квартал да разглеждаме (в хронологичен ред): шахти, климатици, улуци, трансформатори и в момента пак сме на шахти. Ако видите четиригодишно, клечащо до шахта и крещящо щастливо: ШУМИИИИ - ние сме
Stefani Valkova
Ох, голямата ми дъщеря ( на 9г.), събрала камъни от един язовир, нарисувала ги с логото на Fb, Tik tok, Instagram и т.н... Стори ми се странно, но си казах "детска работа". Тя обаче е имала план... Излязла на улицата пред къщата, наредила ги на тротоара да ги продава. И даже беше "изкарала" 4-5лв. Лошо ми стана като разбрах.
Миглена Василева
Не разбирам, защо последното залче от всичко, което яде го хвърля зад леглото
Какво се случва с нас като професионалисти, когато излезем в отпуск за гледане на дете? Жените отдавна си задават този въпрос и открай време се говори, че балансът между кариера и семейство едва ли не е непостижим. Как обаче изглеждат нещата, когато родителят, който напуска работа, за да се грижи за детето, е таткото? Гай Патън разказва какво е да си търсиш работа, а работодателите критично да цъкат как пет години “не си работил”.
Никога не съм си мислел, че ще изляза по бащинство. Работех като водещ 20 години, така се бях слял с работата си, че тя определяше кой съм. Също така никога не съм бил близък с баща си. Родителите ми се разведоха и след няколко грозни свади аз и татко спряхме да си говорим, когато бях на 15, и не си продумахме никога повече. Случайно разбрах, че е починал: брат ми видял некролога му в местния вестник и ми се обади с новината.
Но, въпреки това, ето ме, без пътна карта как да бъда баща, напускащ работа, с двуседмично предизвестие за шефа ми. Отговорът му: "Наистина ли?" Това назадничаво отношение към мъж, избрал да излезе по бащинство, ме изненада, но бащинството щеше да е пълно с изненади.
Прочетохме всички книги, говорихме с приятели с деца, но с жена ми решихме, че ще разгадаваме родителството в крачка. След това се появи синът ни Фин - не искам да звуча патетично - но от момента, в който го видяхме, и двамата разбрахме какво е любов. Разбира се, че се обичахме един друг, но това беше истинска, ще-скоча-под-влака-за-теб любов, която само родителите познават. Знаем какви са нещата с отпуските за гледане на дете в Щатите, така че и двамата бяхме на работа, преди да се усетим. Много родители са така, просто не осъзнавахме колко ще ни е гадно.
Пробвахме с ясла. Синът ни беше постоянно болен заради бацилите, които децата си разменят, а ние пък боледувахме вътрешно, че не сме заедно. Жена ми плачеше всеки ден, като го водеше, а аз изпитвах смазваща вина, че оставяме момченцето си с непознати. Решихме, че един от нас трябва да остане вкъщи с него.
Знам, че имаме изключителна привилегия да вземем такова решение, защото за много хора това е чисто финансово невъзможно. За щастие, имахме добре платени работи и живеехме достатъчно скромно, за да можем за известно време с малко допълнителни усилия да се вместим в бюджет, подсигуряван от една заплата на пълен работен ден. Съпругата ми имаше по-стабилно работно място, по-добри осигуровки и понеже така се вземат тези решения в Америка, аз напуснах работа. И всеки ден съм благодарен, че го направих.
Да остана вкъщи, за да гледам сина ни, беше период, който ме промени. Изисква се търпение, за да се грижиш за дете по цял ден, и разбрах, че имам повече, отколкото предполагах. Радостта му от всяко ново нещо беше заразителна. Вдъхновен от неговата свобода и креативност и аз самият се впусках в приключения и строях космически кораби от Лего редом с него. Вместо да му налагам моите интереси, се стараех да му помогна да изследва неговите. Въпреки че нямах достатъчно добър модел за подражание в моето детство, се опитвах самият аз да съм такъв, а жена ми е много горда от начина, по който бащинството ме промени. Синът ми ме направи по-добър човек и осъзнах, че това, че съм родител, ще ме направи и по-добър в работата ми.
Фин започна предучилищна, а нашите спестявания вече бяха на критично, отлагаме-пенсионирането ниво, така че вече беше време да се върна на работа. И сега научих това, с което жените се сблъскват години наред - да се върнеш на работа, след като не си бил част от работната сила известно време, е борба. За жените вече е станало по-приемливо да имат “бебе пауза” в сивитата си, но за мъжете не е.
Докато бях по детските площадки с Фин, колегите ми са катерили кариерната стълбица. Компанията, за която работех, беше сменила собствеността си, а и индустрията като цяло беше претърпяла грандиозни промени. Посрещнах смело всичко произтичащо от ситуацията. В мотивационните писма, с които кандидатствах за работни места, описвах подробно как съм напуснал работата си на пълен работен ден, за да отглеждам сина си, и че съм работил като фриленсър, осъвършенствайки уменията си. Но в ерата на самопопълващите се документи за кандидатстване в уебсайтовете на компаниите се чудех каква ли част от историята ми изобщо ще бъде прочетена от истински човек. За пет месеца кандидатстване за работа получих покана само за едно интервю.
Позицията не беше точно в моята сфера, но беше нещо, в което искам да се развивам: писане за телевизия. Изпълнителният продуцент на нов сериал по една от големите стрийминг платформи си търсеше асистент- сценаристи. Това е най-ниското стъпало, пътуването до работа щеше да е два часа в посока, но бях решен да направя всичко, за да получа работата. Продуцентът дори ме похвали за избора ми да изляза в отпуск по бащинство. Незабавно приех офертата му.
Видях какви са опциите за занималня след предучилищната на детето и започнах да подготвям Фин, че няма да ме има по цял ден с него. И всъщност започнах да се чувствам доста добре. Така минаха две седмици, докато един ден не дойде новината: бюджетът е орязан и офертата отпада. Продуцентът се извиняваше ужасно много и действително разбирах неловката ситиация, в която се намира, но бях съсипан. Трябваше да започна всичко от начало.
Макар че никога не съм си представял, че ще бъда родител, който напуска работа, за да си гледа детето, сега знам, че съм роден да правя това. Да съм баща е най-голямата привилегия в живота ми. С Фин сме изключително близки и ми е мъчно за бащи като моя, които никога няма да изпитат тази близост. Трябваше да напусна работа, за да изградя тази връзка и си струваше. Но искам да разбера какво ми предстои в бъдеще в кариерно отношение. Оставам оптимист, че ще намеря компания, която ще види, че “дупката” в сивито ми е пълна с мъдрост, търпение и емпатия, и че времето, прекарано вкъщи в грижа за сина ми, е добавило към стойността ми и като служител, и като човек.
"Мъжки рожби в изобилие!" “Нека Бог те благослови със син!” “Хайде сега след момиченцата и едно момченце!” Не е рядкост да се чуят такива пожелания на много места по света. Ако си част от семейство с много момичета обаче, вероятно след като чуеш нещо подобно, доста ще му се ядосаш. Защо, по дяволите, мъжката рожба да е благословия, а тия с момичетата да са за оплакване, се чуди и Йенсен Брадшоу – майка на четири момичета, сестра на още две и горда съпруга на мъж, който изобщо не се страхува от това женско царство.
Наскоро родих четвъртата си дъщеря.
Месеци преди това, когато отидох на първия си ехографски преглед, лекарят ми каза: "Прекалено рано е, за да сме 100% сигурни, но на мен ми се струва, че ще имате момиче."
Разплаках се от щастие.
Със съпруга ми вече имаме три малки момичета и не си позволявах да се надявам много, че ще успеем да си заформим личен комплект "Малки жени".
Няколко седмици по-късно, в 17 гестационна седмица, разбрахме със сигурност, че чакаме още едно момиченце. И след това коментарите, които вече бяха започнали след третата ни дъщеря, се възвърнаха с пълна сила.
Навсякъде – особено след като ставах все по-бременна – хората казваха: "За момченце ли опитвате?" или "ЧЕТИРИ момичета?! Горкият ти съпруг."
Как само ме дразнят тия коментари... Особено когато се правят пред момиченцата ми, които се чудят защо по-точно баща им трябва да е толкова нещастен, че ги има. Защо всички предполагат, че баща им е крайно разочарован, че те са му деца, само защото са момичета?
Съпругът ми е фантастичен татко на момичета. Чете им книги, води ги на скално катерене, гушка се с тях на дивана в съботните сутрини и им купува подаръци за Свети Валентин. Има си свое мнение за дрехите им (мрази каквото и да е в тюркоазено) и се грижи за прическите им. Вечер, когато вече са заспали, си разглежда техни снимки на телефона и иска да знае какво забавно са правили или казали, докато е бил на работа. Измисля им смешни игри и гледа филми с тях в петък вечер.
Никога не е изразявал разочарование, че нямаме синове.
Обича четирите ни момиченца, както и аз, и не можем да си представим живота си, без която и да е от тях.
И все пак всеки предполага, че мъжът ми трябва да е страшно разочарован, че всичките са момичета. И никой не се смущава не само да пита за семейното ни планиране, но го прави и пред впечатлителните ни момичета.
Имам понятие как звучат тези коментари на децата, защото съм най-голямата от три момичета седем години преди нашите да имат две момченца, като по-голямото се роди, когато аз бях на 10. С години чувах "Баща ти сигурно много иска момче." След като братята ми се родиха, хората продължиха да обясняват колко "развълнуван" трябва да е баща ми, задето "най-накрая" има син. Тези коментари ме влудяваха като бях на 10 и продължиха да ме дразнят и през тийнейджърските ми години.
Разбира се, че баща ми беше развълнуван за новите попълнения в семейството ни, както и ние. Но не беше от облекчение, защото най-накрая има синове, а просто защото си обичаше децата, без значение момчета или момичета. Винаги ми се искаше да извикам: "ТОЙ НИ ХАРЕСВА! Не е разочарован, защото не сме момчета!"
Татко никога не е ме е карал да се чувствам все едно му се иска някоя от нас да е момче или като да е чакал със затаен дъх години наред най-накрая да му се роди син. Даже много често цитираше Матю от "Ан от фермата Грийн Гейбълс", който казва на Ан: "Не бих те сменил и за цяла дузина момчета." Винаги съм се чувствала много обичана и желана и винаги съм съжалявала хората, които предполагаха, че семейният ни състав е разочароващ за баща ми.
Няколко дни след като се роди четвъртото ни бебе, я заведох при педиатъра за консултация. Лекарката ме попита дали имам други деца и като ѝ казах, че това ни е четвъртото момиче, тя се усмихна широко.
"Четири момичета?", каза тя, "Какъв щастлив татко!"
Няма как да го знае, но вече сме ѝ пациенти за цял живот.
Новината за 98-годишната жената, преместила се в старчески дом, за да бъде заедно с 80-годишния си син, обиколи света и направи Ейда и Том Кийтинг изключително популярни, пише iheartintelligence.com.
Това е абсолютно разтапяща сърцето история, доказваща, че любовта на майката е безкрайно силна, дори в толкова напреднала възраст. А Ейда Кийтинг си е поставила за цел да се грижи за сина си и така и прави, независимо от всичко.
Том Кийтиг се мести в ливърпулския старчески дом Мос Вю през 2016 г., тъй като имал нужда от допълнителни грижи. Тогава майка му Ейда решава, че ще се премести в същия дом за възрастни хора, за да бъде близо до най-голямото си дете и да може да полага грижи за него. Двамата се наслаждават на всеки миг заедно, гледайки телевизия или играейки на игри.
Те са от Уейвъртри, Ливърпул, и винаги са имали специална връзка помежду си, защото през цялото време са живели заедно, тъй като Том не се е женил никога.
Ейда разказва, че вече са си изградили известна рутина: “Всяка вечер отивам до стаята на Том и му пожелавам лека нощ. Казвам му, че ще се видим на закуска.” Майката и синът са все още много привързани един към друг, въпреки дългите години съвместно съжителство. “Когато излизам за фризьор, той чака да види кога ще се прибера”, разказва Ейда. “И като си дойда, тръгва към мен с ръце разперени за прегръдка. Никога не спираш да си майка.”
Том добавя: “Тук хората са много добри, а аз съм изключително щастлив да виждам майка си по-често, след като вече живее в дома. Понякога ми прави забележки да се държа прилично. Много добре се грижи за мен.”
Ейда и покойният ѝ съпруг Хари имали четири деца. Том е най-голямото и единствено момче, останалите са Марги, Барбара и Джанет, която умира на 13 години.
Том се е занимавал с боядисване и ремонти, преди да се пенсионира, а Ейда е била милосърдна сестра.
Членовете на семейството им редовно ги посещават в дома и винаги са щастливи да видят двойката заедно. Понякога цели пет поколения Кийтинг идват на посещение.
Внучката на Ейда - Деби Хайъм, често посещава баба си и вуйчо си. “Няма как да ги разделиш. И това е едно допълнително успокоение за нас, че за тях някой се грижи денонощно.”
Управителят на дома - Филип Даниелс, споделя, че са много щастливи, че Том и Ейда са при тях. “Трогателно е колко близки са Том и Ейда и за нас е удоволствие, че можем да се грижим и за двамата. Много рядко се срещат майки с децата си в един и същи дом за възрастни хора. При всички положения искаме да направим престоя им тук колкото се може по-приятен. Те са неразделни.”
Първият самостоятелен самолетен полет на децата винаги е изпитание за техните родители, но за Алекса Бьорнсън било още по-стресиращо, като се има предвид, че нейният 7-годишен син Лендън е с "високо функциониращ аутизъм".
За да понесе по-лесно паниката, че детето ѝ ще бъде без нея по време на пътуването си от Лас Вегас до Ню Портланд, където живее бащата му, Алекса предприела няколко предпазни мерки - изпратила чрез сина си бележка до съседа му по седалка, обяснявайки в нея ситуацията и молейки непознатия да помогне на сина ѝ да се чувства сигурно и удобно. Към бележката добавила и 10 долара.
За щастие на майката, Лендън се оказал в съседство с възможно най-приветливия спътник. Въпросният човек, на име Бен Педраза, проявил такова разбиране и доброта към детето, че тези дни майката му се отблагодари със сърцераздирателна публикация във Facebook, която вече има над 140 хиляди споделяния и над 16 хиляди коментара (плюс над 320 хиляди усмихнати и изумени емотиконки и сърца).
В поста си майката разказва, че Бен ѝ е изпратил снимка с Лендън и отговорил на бележката ѝ. В нея пишело: "Казвам се Бен. Аз седях до Лендън по време на полета до Портланд. Той ме попита няколко пъти дали сме стигнали вече. Беше страхотно да пътувам с него. Прекарахме си добре и изиграхме няколко игри на "камък-ножица-хартия". Той е страхотно дете, а вие сте щастлива майка."
Бен обяснил също, че е дарил 10-те долара, изпратени с нейния син, на организацията Autism-Society.org.
Хиляди хора също продължават да изказват своята благодарност към Бен в коментарите под поста на Алекса. Шана Тайзингър пише: "Бен е герой! Имам пълнолетно дете, което е в спектъра, и се надявам, че ако някога лети самостоятелно, ще има такъв спътник."
Алекса се надява, че нейната история може да насърчи хората да разберат по-добре децата като Лендън и те да могат да летят по-често. „Надявам все повече пътници да са внимателни в отношението си към тези деца и да им помагат по време на полетите", казва тя.
Още истории от самолета:
