Истинска фурия на вайръл съдържанието, голямата работа на комедийния контент, крещящият сарказъм на фейк нюза. Връчваме ѝ орден „Шуменско плато“ и с аплауз посрещаме актрисата Боряна Ангелова. Хуморът е нейният бутафорен шамар за света на фалшивите проблеми, тежките пропаганди и странните политически тревожности. Къде спира да е смешно и какво е да делиш дом със съпруг, три деца и куче, за Майко Мила отговаря самата тя, Боряна Ангелова!
Пручитети туй интирвю дукрая, за да разбирети малку повечи за унъз жинъ с промоцийти от чиктокъ и инстаграмъ.
Боряна, на какво се смяхте от сърце днес?
Разсмя ме искрено статия на НЕ!Новините, че „Заради мръсния въздух училищата и детските градини в София ще позволят на децата да пушат вътре“. Обожавам ги (НЕ!Новините).
Ще предадем на Самуил Петканов (*бел.ред. Самуил е мозъкът на Не!Новините)! Но обратно към Вас. С изключително приятен хумор разкривате отношението си към сериозни теми по света и у нас. Има ли скрита тъга зад комедията?
О, да. Аз съм клишето за тъжния клоун. Мисля, че съм доста меланхоличен тип.
Всъщност, образът, който изигравате в ТикТок и Инстаграм, какъв тип човек осмива?
Ох, това ще е трудно и дълго… Ха-ха! Ако трябва да обобщя – на тариката, който лапва на всяка фалшива новина, не проявява никаква емпатия и състрадание към някой извън неговия балон… За когото авантата и консумеризмът са най-висши ценности. Абе, сещате се – който ги разбира нещата и шумно и безпардонно иска да ви ги набие в „либерастките“ тикви. Ох, май много назидателно стана.
Стана тя, каквато е станала… А какви мисли се въртят в главата Ви сутрин?
О, най-разнообразни. Между сюрреалистичните, на ръба на дадаизма сънища (много сънувам) през дали ще мога да стана от леглото, без да събудя най-малкото си дете, до дали оправихме казанчето на тоалетната, как можах да кажа така на човека Х снощи, дали не му е станало тъпо, или да си е помислил, че аз съм еди-каква си… Като цяло, каквото и да си мисля, винаги се прокрадва някакво чувство за вина все за нещо.
А с какви мисли си лягате?
Зависи какво съм правила последно, преди да легна. Ако съм чела, гледала филм или сме си говорили с Милко и децата, нещо, свързано с това би било.
Кои са трите вълшебни думи, с които бихте описали каква майка сте?
Не мисля, че мога с три думи. Обич, радост, меланхолия, свързаност, вина. Асоциативна верига се получи май. Ха-ха-ха!
Имате ли ситуации с децата си, от които са Ви почервенявали бузите, но сега бихте споделили с широката аудитория гордо?
Не една и две. Понякога се чудя дали децата не ме виждат като човек с раздвоение на личността. Не се гордея. Поне ми помага в професията. Сещам се за една много смешна история. Приспивам дъщеря ми Ида, когато е на 1–2 години. Тя заспиваше изключително трудно и се приспивахме с часове понякога. Приказка след приказка, песен след песен.
И в един такъв момент, в който аз съм разказала две трети от богатия си репертоар, тя решава, че иска да ѝ изпея песен, която е със следния изключително сложен текст: „Бау-бау, куче, бау-бау, куче. Има, има баба внуче.“ И го изпявам един, два, пет, десет пъти. На 16789-ия път вече съм изгубила всякакво търпение и троснато, почти рапирайки, ѝ казвам: „Бау-бау куче, бау-бау, куче. Има, има баба внуче. Айде, заспивай вече веднага!!!“ И моят мъж избухва в див смях. И си остана като лафче това.
„Третото дете е като първото и второто, но е трето“, нали така? Какви други златни сентенции за родители бихте добавили към този постулат?
Не мога да ви кажа. Пазя ги за книгата със сентенции, постулати и непоискани съвети, която ще издам през 2123 година!
При трето дете има ли все още изненади, за които не сте подготвена, и какви са те?
О, разбира се. Изненадите са от най-различно естество. Което е чудесно. Представяте ли си да не се изненадваме вече?! Би било ужасно. Иначе Емил още от малко бебе започна да ни показва, че е отделен човек, и това, че нещо се е случвало по определен начин с Ида и Антоан, не означава, че и при него ще е така. Като започнем от най-дребни и битови ситуации и стигнем до темперамента му. И тримата са различни в това отношение. Още едно чудесно нещо.
Още не сме свършили, скрол надолу
Вие сте от града, който не е тих, а именно – Шумен. (И ние сме забавни!) С три деца и куче, плюс двама възрастни, у вас вероятно е един малък шумен „град“. Как успявате да избегнете какофонията?
Не успяваме! Приемаме и продължаваме. Понякога се борим с нея, но обикновено тя побеждава. Да са живи и здрави съседите ни! Пожелавам им още търпение и нерви през 2025. Иначе сме свестни.
Коя е най-голямата заблуда, с която сте живели, преди да станете майка?
Че ще бъда добра майка.
Кои са най-абсурдните фалшиви новини, които сте чували в родителските среди?
Там също има благодатна почва за това. Като цяло, малко ме напрягат self-help (самопомощ) настроенията, гарнирани с шумно антиваксърство. Фалшивите новини стоят на един клон. Идеята, че едни хора те лъжат отвсякъде, но ти по алтернативен път си се докопал до истината. Някак си. Голяма илюзия.
Много неща ме покъртват, но в акцентите от миналата година ми останаха протестът във Варна срещу отварянето на център за хора с увреждания, обществената подкрепа на измисления закон срещу „джендър пропагандата“ и фактът, че в дните около Коледа оставихме едни младежи бежанци да загинат в нашите гори. Това са големи обществени провали, зад които обаче стои всеки един от нас, който не се е опитал поне да спре този ад.
Първо, второ, трето… Какво ще сложите в личния Ви списък на всички страхотни неща?
Семейство, приятели, театър, пътешествия, свобода, хубава книга, първото кафе, хубаво вино, да ходиш бос по тревата... Все банални неща.
Преди малко направих препратка към спектакъла „Списък на всички страхотни неща“, чийто режисьор сте Вие. Всички да тръгват към Театър 199, за да го гледат. Това, всъщност, е моноспектакъл, в който участва съпругът Ви – Милко Йовчев. Какво е да работите с мъжа, когото обичате?
За мен е празник да работя с човека, когото обичам. Без патос го казвам. Имаме лукса да работим неща, които обичаме – в театъра, с пътешествията и „Ние, нашите и кучето“. Като хора на свободна практика с голямо семейство, понякога е предизвикателство. Но свободата, която имаме, не си я даваме. Освен това е хубаво да откриваш нови и нови неща, във и със човека, с когото си от 15 години.
Голямо семейство, смелост за околосветско пътешествие, театрални проекти… Кое е следващото лично предизвикателство?
Точно в момента ме хващате няколко часа преди да летя за Америка. Отиваме с Милко по работа. Нещо, свързано със социалните мрежи. И съм благодарна и щастлива за тази възможност. Доста е странно, че сме без децата. Рядко се случва. Но Милко си знае, че ще има малко рев и неочаквани моменти, но то така или иначе това не е нещо неточно за мен, така че всичко е наред.
Ако животът Ви можеше да е меме, какво щеше да има на него?
Вълнени чорапи, сополи и вино.
Да се забавлявате семейно от ситуация, филм, игра или обикновена шега е възможно, ако всички вкъщи са способни да разпознават хумора. Да умеете да развеселявате и да виждате смешната страна на нещата е фина настройка, която се възпитава. Умерено гръмогласното „ха-ха“ у дома е начин да се свързваме един с друг, а доброто чувство за хумор може да направи децата по-умни, по-здрави и по-способни да се справят с предизвикателства.
Склонни сме да приемаме хумора като част от генетиката. Но, уви! Това не са сините ни очи, нито големият ни нос, красивата коса или здравите нокти. Усетът към смешното е качество, което може да се развива у децата, а не е нещо, с което те се раждат.
Доброто чувство за хумор е инструмент, на който децата могат да се облегнат през целия си живот, за да:
Децата с развито чувство за хумор са по-щастливи и по-оптимистични, имат по-високо самочувствие и приемат по-леко различията – както своите, така и тези на останалите, посочва childrensmn.org. Според цитирани от изданието изследвания хората, които се смеят повече, са по-здрави. По-малко вероятно е да страдат от депресия и е възможно да са по-устойчиви към заболявания или физически проблеми. Те изпитват по-малко стрес, имат по-нисък пулс, кръвно налягане и сърдечен ритъм, както и по-добро храносмилане. Смехът може дори да помогне на хората да понасят болката по-добре. Проучванията показват, че подобрява и функционирането на имунната система.
Способността на малките деца да се смеят и да се шегуват е разграфена по възраст за първи път чрез изследване сред близо 700 деца. В групата попадат от новородени до 4-годишни от цял свят. Изводите, направени от изследователи от Университета в Бристол и публикувани в списание Behavior Research Methods, определят кога се ражда хуморът и как се развива през първите години от живота.
Най-ранната отчетена възраст, при която някои деца се радват на смешки, е 1 месец, като се уточнява, че 50% от децата започват да оценяват хумора на 2 месеца, а 50% да използват хумор на 11 месеца. Друг извод от изследването посочва, че след като развият чувство за хумор, започват и да го прилагат – половината от децата, участвали в проучването, са се били пошегували през последните 3 часа.
Учените идентифицирали 21 различни типа хумор. Деца под 1 година оценявали физически, визуални и звукови форми на хумор. Това включва игри на криеница, гъделичкане, смешни лица, хумор, свързан с тялото (например поставяне на главата между краката), забавни гласове и звуци, гоненици и неправилна употреба на предмети (например поставяне на чаша на главата).
Едногодишните деца оценявали няколко вида хумор, които включвали предизвикване на реакция от другите. Тоест, закачки, показване на скрити части от тялото, плашене на другите и шеги с теми, които са табу (например хумор, свързан с тоалетната). Те също намирали за забавно да се преструват на нещо друго (да речем, на животно).
Хуморът на двегодишните деца отразявал развитието на езика и включвал неправилно назоваване, игра с концепции (например „кучетата казват „му-у“) и измислени думи. Децата от тази възрастова група също проявявали склонност към закачки, като се забавлявали, правейки си шеги за сметка на другите, или чрез агресивен хумор (например бутане на някого).
На 3 години децата започвали да играят със социалните правила (казване на „непозволени“ думи за забавление) и показвали, че вече започват да разбират различна номера.
Д-р Елена Хойка, доцент във Факултета по образование на Университета в Бристол и водещ автор на изследването, коментира: „Нашите резултати подчертават, че хуморът е сложен развиващ се процес през първите четири години от живота. Като се има предвид неговата универсалност и значимост за толкова много аспекти от живота на децата и възрастните, важно е да разработим инструменти, които да определят как хуморът се развива за първи път. Това ще ни позволи не само да разберем появата му, но и как той може да помогне на малките деца да се развиват когнитивно, социално и по отношение на психичното здраве.“
Още не сме свършили, скрол надолу
Дори в най-подкрепящите семейства и класни стаи децата постоянно усещат натиск заради очакванията на възрастните. Ролевите игри и забавленията са чудесен начин да разчупите обстановката. Помогнете на детето да изрази своята индивидуалност, като настроите хумористичния му режим. Ето и няколко съвета от scholastic.com за свежо гъделичкане на деня.
Да виждате веселата страна на нещата може да бъде спасителна философия за живота. Да не забравяме, че „смехът е слънце, прогонва зимата от лицето на хората“.
Така като я гледате, може и да не решите в първия момент, че е способна да счупи корпоративната визия, в която е облечено всекидневието ѝ, и на бърза ръка да смени токчетата с маратонки за бягане. Освен че е способна, го и прави с такава лекота, сякаш не тича по 40 км, а е излязла на лежерна разходка в парка.
„Живота си в офиса“ Ния Йотова живее в ИТ индустрията. А животът извън него, често минава в тичане. В което всъщност е адски добра – съвсем скоро се върна от Световното първенство по маратон за ветерани (40+ години) в Сидни, за което се беше класирала с покрит норматив.
Освен бягането, Ния има още една страст – писането. Авторка е на романа „Лара“ (2018 г., изд. Софтпрес), както и на част от хумористичните разкази в сборника „Няма страшно“, който публикува в съавторство с баща си. Виждали сте я сигурно и на страниците на „Да оцелееш като родител 3“, където има поместен неин разказ, който ни беше спукал от смях.
„Коя е тази жена? Какво работи?“, както се казваше навремето в един от скечовете в „Улицата“ (ако има изобщо хора, които все още си спомнят тези гениални парчета телевизия) – на тези въпроси оставяме да отговори сама Ния Йотова в интервюто по-долу.
Казвам се Ния, на 44 години. Работя в ИТ сферата, като ролята ми е да отговарям за бизнес развитието на компанията. Търся нови бизнес модели, нови бизнес партньорства и нови парични потоци за фирмата, в която съм. Това включва и много нетуъркинг, презентации и комуникация.
Имам две всепоглъщащи страсти – бягането и писането. Омъжена съм, с двама сина – на 17 и на 13 години.
„Помагам на хората да станат още по-богати.“
Досега основно съм работила за визионери. Те вече са създали продукт и търсят пазарната му реализация на световно ниво. Аз съм им помогнала в осъществяването на визията им и целите им. Две от фирмите, за които са работила, са български, като в едната основателите са 10 години по-малки от мен. И двете компании са започнали от нулата, а в момента са солидно реализирани на световния пазар, като в портфолиото им от клиенти фигурират световни имена.
Интересно ми е да работя с хора визионери, които не се страхуват от големи стъпки в неизвестното и от поемане на рискове. Впечатляват ме дълбоко, тъй като аз не притежавам размаха нито на мисълта им, нито на действията им.
Иначе, като конкретни дейности, от всичките ми работни задължения, които са доста разнообразни, винаги съм харесвала най-много публичните изяви – когато трябва да говоря пред хора. Дори и това да е да презентирам компанията пред потенциални инвеститори, пак го намирам за вълнуващо и отработвам всеки детайл от изпълнението си, макар по принцип да не съм много по детайлите.
Напълно органично. Денонощието има 24 часа, в 16 от които съм будна. Много е важно да отбележа, че децата ми вече са пораснали.
Започнах да пиша горе-долу по времето, в което започнах и да бягам. Явно това е било преломен момент в живота ми. До онзи момент, всичката ми енергия отиваше в работата ми и удовлетворението, което получавах от факта, че съм добър служител, беше огромно за мен. В един момент, гордостта ми „най-изпълнителният служител съм“ започна не само да не ми стига, но и да ме дразни. И в онзи момент, търсейки нов източник на мотивация и удовлетворение в живота си, и най-вече в опит да се само-анализирам, започнах да пиша.
„Лара“ е до голяма степен автобиографичен роман, като всъщност най-интересният за читателките му елемент – семейните изневери и от двете страни – е и единствената фикция в него. Не съм обмисляла как ще се развие романът, просто пишех. В един момент забелязах как доразвивам моменти от реалния живот, които са ми направили впечатление.
Ако съпругът ми в реалния живот е флиртувал, макар и невинно с някоя дама, или ако аз съм намерила разговор с друг човек за интригуващ, но в живота всичко е свършило дотам, то в „Лара“ аз разгръщах тези моменти до цели любовни истории. Избрах такова развитие за книгата не заради елемента на скандала, който знам, че продава, а защото винаги ми е било интересно как се чувстват и двете страни в подобен момент. Как човек винаги намира извинения за своите, да речем, грехове, но съди същите много строго у другите.
За мен най-ценното в книгата е това, че благодарение на перипетиите си, Лара се научава да мери околните с аршина, с който мери себе си. Качество, което ценя много високо.
Читателите определено се впечатляваха най-вече от любовните истории. Обикновено ме питаха кое от всичко е истина и кое не. Дори съвсем непознати хора са спирали съпруга ми на улицата, за да го разпитат по въпроса.
Аз лично съм получавала всякакви реакции – от изключително позитивни до крайно негативни, обиждащи главната героиня – не и съпругът ѝ обаче, което е много интересно. Но когато човек пише и дава текста си на света, трябва да е предварително подготвен, че ще има всякакви реакции, особено когато разнищва „щекотливи“ теми, а главните му герои не са черно-бели.
Мисля, че освен генетично зададено, чувството за хумор се изгражда и от заобикалящата среда. Родителите ми се славеха със забавните си истории, които обожаваха да разказват театрално пред приятелите си.
Израствайки в такава среда, за мен това беше единственото „нормално“ поведение. На всяка нова работна позиция, във всяка нова среда, веднъж поопознала малко колегите, започвах да се изявявам по същия начин – разказвах забавни истории от живота си, основно издънките си. Мисля, че това е и най-силната страна на „Няма страшно“ – самоиронията.
В подкрепа на мнението ми, че чувството за хумор се придобива и от заобикалящата среда, ще кажа, че мъжът ми отначало не споделяше моето чувство за хумор, но след 18 години семеен живот, започна да прави наистина хубави смешки на мой гръб.
Започнах да бягам през 2017 – 2018 г., когато бях на 38. На първото ми бягане на дистанция 5 км, организирано от сдружението 5kmrun, с много мъки и напъни, успях да пробягам петте километра за 30:52 минути. Мислех, че съм във форма, а по трасето ме надбягваха баби, дядовци и татковци с деца на рамене, които си говореха лежерно, докато аз пуфтях невярващо зад тях.
След финала обаче ме обхвана т. нар. бегаческа еуфория – организмът след силно натоварване започва да отделя ендорфини. Почувствах се толкова щастлива и тонизирана до края на деня – нищо че бях сред последните финиширали – че започнах да се връщам на бяганията. Исках да си набавям нови дози от ендорфиновата еуфория след финала.
Същевременно обаче се стремях да избягам дистанцията за 25 минути, понеже се бяхме хванали с мъжа ми на бас за 1000 лв., че ще успея за 10 опита да сваля от 31 минути на 25. Мислех, че това ще се случи много бързо, защото 25 минути се смята за много лесно постижим резултат. Но тръгнех ли, още след първия километър усещах как крайниците ми се схващат, как нямам въздух и най-доброто, на което бях способна, беше например 27 минути.
Казвах си – ето, дори и посредственият резултат, е непостижим за мен! И по някаква причина си помислих, че посредственото ми бягане е олицетворение на постиженията ми в живота като цяло.
Оказа се, че съм способна на много по-силни резултати. 25 минути за 5 км в момента е загрявка за мен. Най-доброто ми време за дистанцията е 19:33 и знам, че съм способна и на много по-бързо от това, въпреки че съвсем скоро ставам на 45 години.
Бягам не само 5-километрови дистанции, а също и 10, 21 и 42 км – последното всъщност е маратон. Правя това уточнение, понеже съм забелязала, че хората боравят много свободно с термина „маратон“ и наричат така всяко едно бягане. „Маратон“ е само и единствено дистанцията от 42 км и 196 м, пробягана за пръв път в Древна Елада от Фидипид, натоварен с мисията да съобщи за победата на атиняните над персите при Маратон. Тогава той пробягва разстоянието, донася вестта и издъхва.
Съвсем скоро се завърнах от Сидни, където участвах в Световното първенство за ветерани по маратон. Ветерани се водим всички над 40 години. За Сидни, за моя най-голяма изненада, се класирах с покрит норматив измежду жени от целия свят във възрастовата група 40 – 44 години. Там финиширах 36-та от 119-те участнички от цял свят, всяка от които с покрит норматив.
Избягах много трудното трасе за 3 часа и 14 минути, което е само минутка по-бавно от най-доброто ми постижение. Много обичам да споделям тази снимка от финала ми в Сидни, на която жена с над 10 години по-възрастна от мен финишира наравно с мен, и то правейки си поредица от селфита. Споменът за нея ще ми дава надежда за много време занапред.
Бягането е толкова ключово в моя живот, тъй като благодарение на него успях да избягам от усещането за предопределеност, на което съм робувала още от дете. А именно, че над мен има един невидим таван, който не мога да премина.
Бях приела, че мога нещо, каквото и да е, до една определена степен, да речем – средна. И оттам нататък, не мога да вдигна нивото над средното. Другите може и да могат, но не и аз.
Бягането тотално разби този ми примиренчески мисловен стереотип. Показа ми, че това, което преди години ми е било толкова физически невъзможно, колкото например в момента да летя, сега ми е не само възможно, но и прекалено лесно.
По-горе дадох примера с 5-километровата дистанция, защото първо от нея видях, че клишето „няма невъзможни неща“ е истина. Да, промених начина си на хранене – бях вегетарианка, сега съм месоядна, и започнах да бягам по структурирана програма. Изготви ми я шампионката на България Милица Мирчева и тренирам по минимум час на ден, 6 дни в седмицата.
Разбереш ли кои са правилните стъпки и започнеш ли само да ги изпълняваш, всичко се нарежда. Резултатите се подобряват главоломно, а мотивацията органично скача до небето.
Така че накратко – с бягането успях да избягам от дотогава непреодолимите ограничения, които сама на себе си бях наложила за способностите си във всички сфери от живота.
Бягам към всички възможности в живота, които ми се разкриха благодарение на променения ми от бягането мироглед.
В момента бягам от рестрикциите, които сама съм си поставила, но вече в съвсем други сфери на живота си. Щом успях да постигна „невъзможното“ в една, защо да не мога и в повече?
Като например – „мога да напиша книга, но не мога да я разпространявам/продавам самичка“.
С „Няма страшно“ правя точно това. Издадох предишната си книга „Лара“ с издателство, но не останах доволна от това какво получи един сравнително неизвестен автор като мен от финансова гледна точка. С „Няма страшно“ реших да се самоиздам и да разпространявам книгата си през сайта си.
Да, предприех конкретни стъпки – да си направя уебсайт, на който да развия блог, да сложа онлайн магазин, да внедря възможност за плащания в него, да си построя и развия аудитории, да търся начини да ги активирам и т.н. Но ето – невъзможното отпреди няколко години в момента е реалност.
И я постигнах само чрез малки последователни ежедневни стъпки, в свободното ми време, без абсолютно никакви геройства от моя страна като например недоспиване. Продавам успешно книгата от сайта ми. Признавам, че продажбите ми вървят по-бавно, отколкото когато бях с издателство, но пък тази стъпка е финансово оправдана, уча много нови неща за дигиталния маркетинг и се чувствам оценена.
Бягам и към по-добри резултати в спорта. Всичките ми приятели ми казват как след 45-тата година натам жената се „срива“ физически и, съответно, това се отразява и на спортните ѝ резултати. Дори да е така в масовия случай, аз избирам да търся добри примери, които опровергават това. Следя в Instagram няколко дами, които са много над тази възраст и в момента имат резултати, които са много по-силни от моите. В Сидни срещнах на живо няколко такива.
Бягам и към други неща, които чувствам, че са важни за мен – в момента много искам да започна да прилагам наученото с годините в бизнеса и да започна да работя за себе си. Още съм на етап обмисляне, но само преди няколко години тази идея дори не би си позволила да прехвръкне през главата ми.
За мен „жените могат всичко“ е факт, а не фраза.
Това го казвам не в контекста „борба между половете“. За мен и жените, и мъжете са човешки същества, които, освен че имат нужда един от друг, имат нужда да вървят и по собствения си път.
За мен „жените могат всичко“, „мъжете могат всичко“ и най-вече „хората можем всичко“.
Да, жените често търсим вдъхновение от други жени, защото сме в една и съща социално-обществена позиция, която носи собствените си конкретика и предизвикателства.
Лягаме и ставаме с обратно броене до едно от най-чаканите събития в последните две години - стендъп вакханалията с елементи на разсъждение и ужасно много смях ONE NIGHT STAND.
Вече се виждаме на 7 март - спретнати и строени в зала 1 на НДК. Билетите сме си ги купили от Eventim, настроението сме си го донесли сами с ей тия две ръце, а смехът ще е от Красимира Хаджииванова, Letiashtata Kozilla Erato (Елисавета Белобрадова), Оля Малинова, Радосвета Стаменкова, Алекс Раева и Ива Тодорова с преки включвания на къс пас от Мария Силвестър.
И понеже нямаме търпение вече, само ходим и ги тормозим тези жени да ни разказват разни работи за 7 март, но и за живота въобще. Днес наред е разкошната, стихийна и ужасно смешна Алекс Раева, която има много таланти, но един ѝ е особено силен - този да се смее на себе си.
Вижте я днес в Майко Мила и на сцената на зала 1 на НДК на 7 март в ONE NIGHT STAND.
Аз съм екипен играч. Обичам партньорството с някого. Това ме улеснява, защото, когато има на кого да подадеш топката и той да ти я върне, играта става по-сигурна, по-лесна.
One Night Stand ме вади от зоната ми на комфорт, защото тук съм сама... Солов играч, с моите си мисли, с моите си смешки, с моето си сърце.
И тук е моментът да разбера дали ставам или не! А и това е зала 1 на НДК!!! Била съм на тази сцена, но като беквокалист. Сами разбирате, че нещата са несравними и това по-скоро е едно ново, по-смислено начало за мен.
Трудно казвам “да”. Много мъже ще го потвърдят! Но въпреки вълната от страх, която ме заля, защото ми звънна Оля Малинова, бързо се дадох. На нея, разбирате, няма как да се откаже.
Най-голямото предизвикателство е да стоя адекватно до жените, с които съм замесена. Като екипен играч знам, че е много по-важно цялостното представяне. То оставя хубавия вкус в устата.
Имам склонността да се събирам с хора, които са по-добри от мен в конкретна област. С повече опит, с повече знания - хора, които могат да ме научат на нещо, да извадят най-доброто от мен, да ме мотивират.
Така че в този случай предизвикателството е голямо, тъй като излизам с шест брутални женища и нямам право на провал!
Ще говоря за моите психични заболявания. Имам си и ще ги предоставя на аудиторията, като очаквам адекватна медицинска помощ от нейна страна.
Ще обсъдим кое е по-важно - да сме здрави или здравомислещи? Как може да ти няма нищо, но да си създадеш заболяване, с което да заживееш? Абе, не са добре нещата...
Защото, както казах, тук си себе си. И то разголен. Тук си с целия си багаж, интелект, знания, опит. И тъй като аз имам и по-комерсиален, телевизионен образ, балансът между това да си абсолютно себе си и все пак да внимаваш и да си правиш една постоянна автоцензура, е доста труден.
Тук имам възможността да се проваля, но и големия шанс да оставя нещо след себе си. Нямам предвид, че ще оставя някакви безкрайно смислени следи със сатирата си - не! Искам да оставя усмивка.
Ами така е устроен светът. Мъжът има чувство за хумор, жената готви мусака.
Не разделям чувството за хумор на мъжко и женско. Само по себе си то не е константа, а е едно съвпадение на мироглед, интелект, интереси.
Това, че нещо не ми е смешно, не означава, че човекът срещу мен няма чувство за хумор. Въобще, репликата „Важно е да има чувство за хумор“ е като „Важно е да прави хубав секс“.
Няма да ви лъжа, хуморът, и по-конкретно самоиронията, е най-големият ми спасител. Просто така винаги обезоръжавам противника, дори това да е самият живот.
Да, станах тотално безпардонна към себе си. Няма нещо по тялото и характера ми, с което не бих си направила шега. Не знам защо така се получи? Дали заради хемороидите, дали заради стриите…
Вероятно с годините има натрупвания, които променят чувството за хумор. Опитвала съм се да се сетя за неща, които са ме разсмивали като дете. Дали биха ме разсмяли и днес? И отговора дойде с детето ми.
Така не съм се смяла никога, а виждам, че на хората около мен не им е толкова смешно. Не са добре нещата. Абсолютно съм се вдетинила и съм започнала от време на време да говоря и в множествено число - пишкахме, ачкахме, което ме плаши!
Но фактът е, че няма по-пречистващ смях от този, споделен с детето ти.
Мисля, че е заложено. Но като всяко нещо трябва да се развива. Трябва да се превърнеш в професионален крадец на ноу-хау. Да умееш да общуваш пълноценно с хората, да се образоваш непрекъснато, да можеш да се надсмиваш над себе си, да си любознателен, наблюдателен, защото парадоксът и абсурдното са навсякъде около нас. Те са семката, от която пониква смешното... Тогава хуморът има шанс да стане смислен.
А колкото по-добър е един хумор, толкова повече нива на възприемане има той. Това означава, че е достъпен дори за един напълно неподготвен човек. Колкото по-богато и сложно е едно хумористично произведение, толкова по-широка и разнородна е неговата публика. Всеки намира в него нещо лично и го отнася със себе си.
С ежедневните спектакли, които смятам да ѝ изнасям, докато не стане човек... или не изперка, горкото!
Няма как да научиш някого на чувство за хумор, ако не го носи. В моя случай мога да ѝ предоставя среда, която да и помогне да се надсмива над себе си и съответно да я направи по-устойчива в живота.
Много се надявам да овладее смеха във всичките му измерения и той да стане неин вечен партньор, но това зависи изцяло от заложбите ѝ и от усилията, които ще положи.
Най-смешно ми беше, когато мъжът ми ми каза два дни, преди да родя, да се насладя на последните си часове сън, защото след това нямало да спя две-три години.
Голям смях падна, ей. От раждането досега не съм се смяла на тази смешка. Нещо не ми е смешна!
Билети за ONE NIGHT STAND 2022 можете да откриете в мрежата на Eventim, както и на касите на OMV, Orange, Технополис, На тъмно и Office 1 Superstore.
А след това директно се телепортираме на афтър партито в Carusel Club, за да си продължим, както трябва.
Още информация за събитието можете да откриете на страницата на Три жени на микрофона във Фейсбук.
Остава по-малко от месец до ONE NIGHT STAND на 7 март. Събитието, след което през 2020 г. затвориха света и животът тръгна по съвсем друг начин.
Сега си го вземаме този живот обратно, слагаме си го в джоба заедно с билетите за ONE NIGHT STAND и се запътваме към светлото бъдеще, като преди това минаваме през зала 1 на НДК на 7 март - в навечерието на празника на жените 8 март, за да ги честваме тези жени, да им се посмеем, да СИ СЕ надсмеем и да ни е смешно, смело и освобождаващо.
В спектакъла тази година участват Красимира Хаджииванова, Letiashtata Kozilla Erato (Елисавета Белобрадова), Оля Малинова, Радосвета Стаменкова, Алекс Раева и Ива Тодорова, а прекрасното свързващо звено ще е магнетичната Мария Силвестър.
Режисурата е на Стоян Радев, сцената е най-голямата възможна, забавлението е абсолютно гарантирано.
Дотогава загряваме по тъча, като ви срещаме с някои от супер жените, които ще видим на сцената на зала 1 в НДК тази година.
Днес с нас е д-р Радосвета Стаменкова - жената, която отговаря за секса на нацията. С други думи - изпълнителният директор Българската асоциация по семейно планиране и сексуално здраве, с която сме ви срещали и преди и винаги имаме за какво да поговорим.
Поканата дойде по телефона – Оля ми се обади. Беше напълно изненадващо и неочаквано, а тя снесе информацията стегнато-обстоятелствено.
Аз си знаех какви сте ги вършили в предишните издания на събитието, фен съм на такива изтрещявания и, изобщо, много харесвам и намирам за смислени формати от стендъп тип.
Не съм се колебала нито секунда, а веднага и с голямо удоволствие се навих да бъда част от лудницата. За мен е чест, дет' се вика! Благодаря ви!
Ма никак не е странно! Няма парадокс въ-об-ще! Ще се опитам да обясня: обожавам сценичните изкуства.
Покрай обявеното ми участие в One Night Stand моя съученичка ми припомни, че още във Френската на един фестивал поставихме една пиеса по разказ на Илф и Петров - за двама журналисти, които трябва да пишат статия за психиатрична клиника, но попадат в научен институт и не разбират докрай, че са объркали локацията.
Е, в нашия случай журналистите бяха объркали психиатрията с гимназията ни. Аз, освен че играех другарката по география, бях и нещо като подстрекател и режисьор на фарса. Голям шум се вдигна, щяха да ни намаляват поведението, но любовта към сцената си остана.
А иначе човек всъщност е на сцена, когато говори пред хора, защото преподава например. Толкова много семинари, тренинги и лекции съм водила, а и в последните години в различни зали и формати от TEDх тип на различни сцени съм се вихрила, засичали сме се неведнъж и с двете Майкомили… Tа се опитвам да се успокоявам, че - ОММММ - на 7 март просто става дума за промяна на мащаба.
Иначе ще се спека трайно. Абе, да обобщя: страшно много искам да се вземем със сцената дългосрочно, сладка любов е тази, може би най-дългата в живота ми.
Още не знам със сигурност. Всяка сутрин се будя с различно очакване. Напрежението и вълнението нарастват, без майтап.
Като изключим стреса, очаквам да се забавлявам, да се радвам на това, което ще разкажат другите луди жени, на възможността да се погледна с намигване и да позволя на залата да се посмее с мен на мен самата.
Също така искам да изляза от балона си, от уюта на калъпа и да пробвам нещо ново - като това да се изтъпаня пред зала 1 на НДК например, без да се подмокря.
Всичко ми се промени, не само работата. Ма то животът на света се промени, нормално е и при мен да има обръщане с главата надолу. Научих много неща по трудния начин, като всички.
Ако преди обяснявахме на тийнейджърите колко е важно да ползват презервативи, за да се предпазват от венерически болести и нежелана бременност, сега обясняваме на мало и голямо колко е важно да си мият ръцете и как да кихат. И както винаги при криза, най-много страдат най-уязвимите.
Вследствие на затварянето вкъщи и струпването на различни поколения за дълги периоди на малка квадратура скочиха случаите на семейни конфликти и домашно насилие. Това поникна на благодатната почва на пермисивното отношение към насилието, дето си е семейна работа и обществото много-много не бива да се меси. Естествено от това страдат основно най-беззащитните, жените и децата.
Пандемията удари лошо и ромите. Масово живеещите извън страната загубиха работата си и се върнаха у нас, като скоро останаха без средства. В много ромски квартали инфраструктурата просто я няма. Няма канализация, водата е на двора, не в къщата, калта и липсата на нормални улици или изобщо на улици пречи на линейки да откликват на сигнали към Спешна помощ...
Как се бори пандемия в такава реалност само здравните медиатори си знаят. И всичко това е богато наръсено с фалшиви новини, в които хората трудно се ориентират и вземат кофти решения за себе си и околните.
Какво правим сега: работата на терен винаги е предизвикателство и не може да бъде извършвана дистанционно. Или поне не напълно и не така ефективно. Затова се ориентирахме към интензива работа на живо през топлите месеци и онлайн и видеоформати през студените, досущ селскостопански труженици, зависещи от милостта на сезоните.
Обичам да разсмивам хората. Често ми се случва, като си говоря с някой много сериозен човек, да си кажа: „Хайде сега, Радосвето, да видим дали ще може да се усмихне и на кое изречение ще се засмее”.
Когато се усмихнат, хората стават други. А като се разсмеят – ехееей! Много, много рядко не ми се получава, но и в това няма нищо лошо – светът е менлив и това му е чарът.
Освен това животът не е панаирджийска въртележка, ние не сме клоуни и не може всички да се хилим 24/7. Макар че като се земисля сега, не би било зле...
Хуморът за мен е оръжие срещу грубостта, супер егото, надувките, депресарщината, съвсем по Монти Пайтън. Но той е и мост – конектинг пипъл.
Когато се смееш, по-трудно те нараняват, а ако са те наранили, околните не го разбират. Та може би хуморът е и вид защитна реакция. Себеиронията, иронията и сарказмът са най-висшият пилотаж.
Установено е и от науката, и от практиката, че жанрът вицове, особено такива от рубриката политически, процъфтява в общества, в които има опресии, диктатура, абе нещо гнило в политическата система. Вицовете са като свирката на парния локомотив – освобождават напрежение. Понякога това не стига, та като почнат да се намножават вицовете, скоро се пълнят площадите.
Отвътре ми иде така, макар че като всички имам своите черни, мрачни мигове. Най-важният урок, който искам да предам и на сина ми, и на други младежи, е да не се вземат сериозно и да знаят че И ТОВА ЩЕ МИНЕ. Независимо дали е хубаво или лошо.
Може би и с други хора е така, трябва да питам настойчиво, ама на мен като ми разказват история или като чета книга, визуализирам. Все едно някой прожектира филм в главата ми. И като гледам, почвам да му намирам смешни детайли, моменти, страни. Често са смешни през сълзи, но намигане има във всичко.
Така създава светове и един от менторите ми – Тери Пратчет. Щом той може, кои сме ние, че да не се опитаме?
Най-важното е да се смееш С някого, не НА някого, изяснихме го, нали? Да нямаш срама не е добре – никой не ще безсрамни хора, но тук не иде реч за това. Става дума за преодоляване на фалшиви табута с усмивка.
В любимия ми Хари Потър има едни магически съpдания - богърти. Те тормозят хората, като се преобразяват в най-големия страх на всеки и всяват ужас и паника.
Начинът да бъдат победени е с магията РИДИКУЛУС - да намeриш магията, която прави най-големия страх смешен. Същото е и със срама. Ридикулус му е майката, вярвайте ми.
Ако всички ние се върнем години назад до времето, в което сме били тийнейджъри, с умиление ще видим, че повечето от срамовете и страховете ни от това време изглеждат трогателни, наивни, невинни, смешни.
Понякога начинът да помогнеш на човек да преодолее срама си или страха си е именно този – да го накараш да погледне с полуусмивка на срама. И после като Тодор Живков – „Тази година полуусмивка, догодина – цяла усмивка”. Не мога да повярвам, че завършвам си цитат от Тодор Живков, не е ли смешно!
Билети за ONE NIGHT STAND 2022 можете да откриете в мрежата на Eventim, както и на касите на OMV, Orange, Технополис, На тъмно и Office 1 Superstore.
Още информация за събитието можете да откриете на страницата на Три жени на микрофона във Фейсбук.
Добре, че са нашите приятели от Не!Новините, за да ни кажат как да го живеем това бъдеще с тия деца, защото, ще се съгласите, понякога е много трудно. Този безкрайно практичен текст е изцяло хумористичен (да не се обърка някой!) и, както пише и в Не!Новините, "е плод на вашата фантазия, Интернет не съществува".
Живеем в страховити времена и като родители трябва да изпаднем в паника, защото традиционните работни места бързо се променят, а някои дори изчезват. Автомобилите и прахосмукачките вече са роботи, изкуственият интелект се развива все по-бързо и съвсем скоро ще може да върши почти всичко по-бързо, по-евтино и по-добре от когото и да е.
Децата ви уж се учат на четмо и писмо, но нямате идея с какво ще изкарват хляба си, не че вие сте доволни от собственото си трудово дередже, а Иван Костов е пенсионер и не би си мръднал пръста да ни избави от инфлацията, която тепърва започва.
Не се безпокойте, Не!Новините са на линия, за да ви успокоят и да ви рекат така, щото да тласнете челядта си към футуристичните перспективи. Ето какви умения, таланти и познания ще са им нужни, за да прокопсат след 10-15-20 години.
Освен страшните перспективи пред радиото и подкастите, светът има нужда и от още хора, които играят игри, докато говорят в малко квадратче в ъгъла на видеото. И футболни анализатори за полувремето. Все поприща, които няма как да изчезнат дори след хилядолетие.
Ще попитате "ама как така алкохолизмът е професия на бъдещето?", но това е така, защото добрите програмисти ще си напишат изкуствен интелект, който да пише код вместо тях. И през това цялото открило се свободно време какво мислите, че ще правят добрите програмисти?
2001: Космическа одисея не вещае страхотно бъдеще при експлорацията на нови светове ръка за ръка с изкуствения интелект, но така или иначе ако не децата днес, то техните деца ще трябва да си потърсят нова и читава планета за живеене, понеже тази ще се превърне в пустиня заради песимизма на Грета Тумберг.
Като казахме името на двойничката на Пипи Дългото Чорапче, се сетихме и за друго перспективно поприще. Измислете на потомството си някаква кауза и го използвайте, докато изглежда малко и невинно да рисува с кривия си почерк плакати.
Докато има хора, ще има нужда от това някой да им иска 500 лева под масата, за да ги оперира. Обаче другата страна на монетата е, когато не спасите живота на човек, който пие по два литра ракия на ден и всички ви намразят. Но много по-спокойно и безстресово звено е патоанатомията, така че ако детето ви човърка с пръчка охлюви, може да го насочите към това поприще.
Хората са по-склонни да кихнат 30 лева за гривна от глинени топчета, криви като зъбите на англичанин, ако пише, че са ръчно направени. Научете потомството си да си играе с пластилин, ако не друго, така че като порасте и го закъса, да се впие в бизнеса с хендмейд декоративностите.
Няма да има нужда от много шофьори, но помислете дали една по-мощна магнитна буря няма да парализира всички електрически автономни МПС-та. Тогава детето ви ще извади Опел Зафирата, която е наследило от вас и ще спаси цивилизацията. Или поне ще занесе пица някому.
Едно поприще, в което новите технологии се провалят, е VAR. Просто цивилизацията иска да псува конкретно лице, а не някаква безлична технология. По-добре е да лансирате рожбето си за страничен съдия - по-голям риск да го нацелят с шише от трибуните, но по-малко ще знаят името му и съответно по-малък риск за вас като родител.
Единственият спорт, който, дори да не съществува след години, ще гарантира на потомството ви умения да оцелее при зомби апокалипсис. Може и да не е топ съвет, преценете си, по-скоро искахме да споделим съществуването на този спорт с надеждата да повишим шансовете му да заеме място на олимпиада.
Какво пише на тая размазана картинка? На кои снимки виждате светофар? Решете задачата? Детето ви може да взима парите на роботите, за да им решава тестовете, за да могат да влизат в Интернет.
Попадна ни това ужасно смешно “упътване”, публикувано в thedaylimash.co.uk как да се отървем от великата чест да държим нечие чуждо лигавещо се и бълващо мляко бебе и решихме да го споделим с вас.
Знаете ги какви са новите родителите… Сигурно ви се е случвало да ви връчат по някое скъпоценно бебе, което да подържите. А то често не мирише особено приятно, освен това и пищи безобразно. Ето как да откажете тази височайша чест.
Бебето отделя невероятна лига от всеки телесен отвор, а вие сте с кашмирен пуловер. Родителите сигурно много си харесват бебета независимо от тяхната абсолютно безспорна непривлекателност, но вие пък имате хубави дрехи… Защо да ги съсипваме.
Това е самата истина, тъй като вие имате идея как трябва да се държи бебе точно колкото знаете как трябва да се държи Хумболтов пингвин. И въпреки това родителите настояват да ви поверят бебето си. Сигурно не им пука, вероятно вече не го искат.
Обърнете играта във ваша полза с тази хитра маневри и ще видите как незабавно ще ви вземат бебето. Никой не иска да види 4-месечното си бебе удавено в мерло и стомашен сок.
Бебетата са тежки и затова родителите си умират да ги връчат на някой от нищо неподозиращите присъстващи. Носете си голяма диня, за да могат да ви върнат услугата.
Понякога честността е най-добрата стратегия. Може и да се обидят, но само след 6-месеца и те ще бягат от разглезено едногодишно, крещейки “Не, няма шанс, категорично не”.
"Къде сте, тиктокъри, че имам нещо да ви кажа". В този дух горе-долу е текстът "писмо" на Виолета Йорданова, която въпреки цялата си либералност и вродено човешко любопитство, не успява да разбера какъв, аджеба, е смисълът на платформа като TikTok и защо е толкова успешна. Да, поколенията и забавленията са различни. Но само това ли е?
Привет, тиктокъри!
Позитивен и усмихнат човек съм, който живее в непрестанно развиващия се глобален свят, широко отворена към всякакви новости в сферата на информационните технологи и интернет пространството.
Обичам миризмата на хартия, разлиствайки нова книга, но и не отричам удобството от четенето на книги онлайн. Обичам романтизма, нежните и стилистично подбрани слова в романите на Джейн Остин, но приемам и симпатизирам на циничността и дързостта, с които са пропити произведенията на Буковски.
Освен всичко това, с което егоцентрично представих себе си, съм и майка на 5-годишна дъщеря. За всеки един аспект на живота съм непреклонно толерантна и търсеща информация за всичко, което не разбирам и имам желание да опозная.
И ето, че дойде моментът, в който у мен се пробуди неистов порив да сваля приложението TikTok и да разбера, или поне да се опитам да проумея, защо е толкова популярно.
Свалих го и започнах да скролвам по екрана на телефона, без въобще да знам принципа, на който се зареждат кратките клипчета. Най-вероятно и никога няма да разбера. Съдържанието варираше от полуоблечени млади момичета, танцуващи под ритъма на поп-фолк хитове (и не само), до “хумористични” халтурно режисирани сценки, които на фона на моите 33 години и, бих казала приемливото ми чувство за хумор, бяха всичко друго, но не и смешни.
Тънката граница на хумора и премереността бе яростно потъпкана, размита и неглижирана в полза на кратковременните танци и “умения”, демонстрирани в TikTok.
Пред погледа ми се визуализираха безкрайно красиви млади момичета, обляни в различни филтъри на телефона и леко подпухнали от филърите в устните им, даващи различни съвети за минималното време, в което приложението им позволява да се изявят.
Повярвайте ми, като средноинтелигентен човек и сравнително либерална майка, започнах да си задавам фундаменталния въпрос, аз ли не разбирам променящия се свят, или светът не иска да кореспондира с моите възгледи за него.
Докато пиша тези редове, в съзнанието ми изниква картина на подрастващи, които гневно скандират: “Лелче, какво разбираш ти от TikTok?! Това е най-яката платформа!" Смело мога да заявя, че нищо “яко” не откривам, нито пък нещо градивно или обогатяващо човешкото съзнание.
Някъде прочетох, че таргет групата на TikTok били тийнейджърите. “Мили Боже, колко съм стара”, си казвам наум и ококорвам отново очи пред поредното лип синк предизвикателство.
По мое време, много преди ерата на социалните мрежи, драги тиктокъри, на това си му казвахме бездарност. Когато не можеш да пееш, плейбекът те издаваше. Имало и доза артистичност да си отваряш устата, казват запознати тиктокъри.
Според мен талантът е дар, който трябва да бъде споделян пред определена аудитория и на точното място. Талантът бива оценяван не с гледания и натискане на палче или сърчице, а с реално измерими критерии – адекватно жури на музикален или театрален конкурс, участия на истинска сцена, продадени албуми, ако щеш.
TikTok създава поле за изява на всеки, но това има ли стойност, градивно ли е?
Аз съм майка, която не е консервативна, но категорично няма да позволя на детето си да има досег до подобен тип платформи. Поне докато мога.
Паник атака след 3... 2... 1... СЕГА!
Няма родител, видял тези снимки, на когото да не му се е разтупкало сърцето, да не го е стегнало челото, да не е креснал срещу екрана поне едно ВНИМАВАЙ. За щастие, нищо от тях не е истина и всичко, което виждате, е продукт на перфектна работа с Фотошоп. Бащата и детето все пак са истински.
Героят, който, както казва един от хората, коментиращи под снимките му, или е най-лошият родител на света, или тъкмо обратното - най-добрият, се казва Стивън Кроули и е дъблинчанин. И освен че притежава чудесно чувство за хумор, успява да вкара и своя кауза чрез снимките.
Както Стивън разказва за The New Yorker, дъщеричката му се разболява от рядко имунно заболяване, когато е 4-месечно бебе. Прекарва половин година в болница, където преминава през химиотерапия и трансплантация на костен мозък. В един момент Кроули си дава сметка, че всички роднини имат нужда от малко разведряване, и започва да "поставя" малката в какви ли не опасни ситуации с помощта на Фотошоп.
После снимките отбелязват голям успех. Хората не просто ги приемат добре, но и чуват историята на семейство Кроули и тяхната дъщеричка и започват да питат Стивън как и те самите могат да дарят костен мозък. Затова бащата продължава да снима дъщеря си, която е вече близо 4-годишна, за да може да продължи да дава гласност на каузата си.
А ето ги и разкошните снимки на малката, които могат да докарат всеки до ръба на нервна криза и после да го върнат със смях обратно:
.
Aquaman със сигурност ще бъде филмът, на който хиляди майки по света ще заведат децата си поне три пъти, изхрупвайки с кутията пуканки и целия главен герой. За съжаление 39-годишният актьор Джейсън Момоа е не просто секси, за да ти стигне един блокбъстър с него. Той е забавен, възпитан, готин партньор и баща и, както отбелязва ScaryMommy, няколко пъти тази година накара всяка втора жена да си мечтае да бъде неговата малка русалка. Ето всичките разтърсващи Момоа моменти накуп:
„Обожавам да откривам нови талантливи хора в мрежата. Така се сдобих с този пръстен. Направих подарък на Лени, като му купих същия“, написа Джейсън под тази снимка в Instagram, която ни направи разногледи. Лени Кравиц е бившият съпруг на Лиза Бонет. Тя и Момоа се ожениха през 2017 г., след дългогодишни отношения.
Той също така е в прекрасни отношения с дъщерята на Лиза и Лени - 30-годишната актриса Зоуи Кравиц.
Лиза и Джейсън имат две деца – Лола Йолани Момоа и Накоа-Уолф Манакауапо Намакаеха Момоа. Семейството очевидно е супер важно за него, защото редовно публикува снимки с децата си.
Той беше с децата си и по време на невероятния си Хака танц на червения килим за премиерата на Aquaman.
Момоа в ролята на стриптизьор в коледно тв шоу беше поредният тризъбец в сърцето.
По показател "чувство за хумор" Момоа напредна много и хаквайи сватбените снимки на тази двойка.
И като искаме да се снимаме само с него, ще се снимаме само с него!
I told my husband I wanted a picture alone with Jason Momoa, but he wasn't comfortable with that. Сърцераздирателен кадър, получил над 600 хиляди харесвания...
Снимка с Лиза Бонет, която Момоа е публикувал едва преди няколко часа във Facebook.
Това е засега, че почна да става горещо. До нови срещи!
Още:
