Василена Радева е от театралните режисьори, за които връзката с текста е от изключително значение. Не е задължително той да е писан специално за сцена. Но е важно тя да намери темата, която да не я оставя на мира и която да ѝ показва, че не може да се захване с друга, преди да е създала спектакъл тъкмо от нея.
Дали ще се впусне в травмата от заложническа криза, както прави в отличения с „Икар“ „Нордост – Приказка за разрушението“, поставен в Младежкия театър преди повече от 14 години, или ще нищи проблема за домашното насилие в „Синята брада – брак без приказка“ в „Сфумато“, Василена не се страхува от турбулентни дeстинации за своите представления.
Следващата ѝ постановка, която можем да гледаме през септември в Народен театър „Иван Вазов“, се казва „Бебе на борда“ и също е в синхрон с актуалните ѝ вълнения, тъй като Василена е майка на три момчета, последното от които е едва на няколко месеца.
И понеже ни се стори в повече сложното съчетаване на ролята на майка и на режисьор, решихме да я попитаме как се справя като родител, какво я е накарало да се спре на тази професия и защо в постановките ѝ винаги присъства социалната ангажираност.
Израстване
Като ученичка Василена посещава детска театрална студия „Златното ключе“ във Варна. Един ден на гости в студията идва Галин Стоев и от него Василена узнава за професията на режисьора. „Вдъхновиха ме думите му, че режисьорът създава светове“, разказва тя.
„Като завърших режисура в НАТФИЗ, разбира се се сблъсках със задължителния въпрос „А сега накъде?“. Тогава ме намери Инна Церовска, която е директорка на Младежкия дом в Пазарджик и продължава мисията на своя покоен съпруг – режисьора Христо Церовски, започнал Шекспировата театрална школа в с. Паталеница. Задачата, която Инна ми даде, беше да създам спектакъл заедно с деца и възрастни със специални потребности, включвайки също професионални артисти, както и ученици от селското училище.
Общуването с точно тези децата и възрастни позволява на Василена да осъзнае какво щастие е да се занимаваш с изкуство и да имаш преимуществото да се гмуркаш дълбоко в себе си и в големите теми, защитен за няколко часа от трудностите на бита. Тогава тя усеща радостта на тези хора, че се занимават с театър.
„Те ми станаха учители в честното присъствие на сцена. Тогава осъзнах, че мечтите ми от НАТФИЗ да поставям важни класически текстове, да имам успех, да бъда разпознаваема – все неща, с които се помпаме като артисти, не могат да ми донесат радостта, която получих от общуването с тези деца.“
Най-хубавото е, че със спектакъла „Малкият принц“ някои от тези хора, често затворени между своите четири стени, стигат до публиката. След всяко представление държат кратка реч за своя начин на живот, а част от тях виждат за първи път морето по време на гостуването на спектакъла във Варна.
„Дадох си сметка, че от позицията на артисти можем да постигнем много хубави неща. Но те се получават не като пуснем кепенците и като се затворим във висотата на нашето изкуство, а като работим, потапяйки се в болките на деня.“
Така във Василена се заражда интересът към социалните теми.
Представленията
В професията си тя обича да събира съмишленици и заедно да си организират „експедиция“ по определена тема. Да търсят заедно изразните средства, своеобразния театрален език, на който да преведат научените факти и изпитаните вълнения.
„Паник бутон театър“ – независимата театрална компания, която основават Василена и Нейтън Купър, им позволява да се занимават именно с темите, които ги вълнуват.
„Основахме това сдружение с идеята да експериментираме заедно. Първата ни работа беше върху автобиографични сънища на актьорите в светлината на колективното несъзнавано по Юнг. Нейтън тъкмо се беше преместил от САЩ в България и всекидневието му се струваше като сън“, разказва Василена.
Дисонанс за двама
И докато партньорът ѝ преживява своя съвсем естествен културен шок, в който едновременно разбира хората, но и всичко му е непознато, Василена и Нейтън започват работа по авторското представление „Дисонанс за двама“. Методът, по който работят, им се услажда.
„Нарича се дивайзинг театър – процес на създаване на представление без първоначален текст за театър в авторска колаборация на екипа“, разказва режисьорката. В процеса на репетициите се заформят текстът и изразните средства. Много често едно такова представление се прави с години.
Синята брада – брак без приказка
Такъв тип спектакъл в професионалната биография на Василена е „Синята брада – брак без приказка“ с актрисите Елена Димитрова, Ивелина Колева, Мила Люцканова, Богдана Котарева.
„Питахме се как домът – нещото, което трябва да е най-защитено в живота, се превръща в ад, в затвор. Как сигурността се изражда в смъртоносна опасност. Правенето на театър по действителен случай е до голяма степен свързано с проучване, с нещо като журналистическа дейност.
Проведохме доста срещи с жени, претърпели домашно насилие или още намиращи се в такава ситуация. Имахме консултанти психолози от Фондация Асоциация „Анимус“. Голямото предизвикателство беше да се създаде представление, което говори по един екзистенциално универсален начин, на моменти философски, за проблем, с който според статистиката са се сблъскали една четвърт от жените в България“, разказва Василена.
След всяко от тези представления в Театрална работилница „Сфумато“ се е провеждала дискусия. Там зрителите са споделяли лични истории. Но по-важното е, че тези истории събуждат друг тип самосъзнание, в което обичайната фраза „Това, което се случва при съседите, си е тяхна работа“ вече не важи. Нивото на толерантност към насилието е сведено до нула.
И макар този тип социално ангажиран театър да няма силата на политическата и институциионална подкрепа, той помага за събуждането на общественото съзнание.
Тяло, хвърлено под ъгъл към хоризонта
След спектакъла за домашното насилие с Василена се свързва режисьорката на документално кино Петя Накова, която събира в книга лични преживявания на жени, чули диагнозата рак на гърдата.
Отначало Василена е скептична, че от тази ужасяваща тема може да стане представление, но докато чете впечатляващите детайли от книгата, си дава сметка, че почти всеки човек има познати, които преминават през подобен труден момент.
„Книгата бръкваше в темата по много човешки нежен начин, без да натоварва, а давайки надежда и перспектива, че диагнозата не е присъда“, допълва режисьорката. „Диагнозата не е присъда“ се превръща и в мото на авторския спектакъл „Тяло, хвърлено под ъгъл към хоризонта“.
Нордост – Приказка за разрушението
Може би най-знакова постановка до момента за Василена е „Нордост – Приказка за разрушението“ по текст на немския драматург Торстен Бухщайнер. Спектакълът е по действителните събития от 2002 г., когато чеченски терористи прекъсват мюзикъла „Нордост“ в театъра на „Дубровка“ в Москва и взимат за заложници артисти и публика.
Спектакълът преплита три гледни точки – на заложничка, попаднала със семейството си в театъра, на лекарка, която стои пред сградата в очакване на развръзката и на възможност да окаже първа помощ на пострадалите (в хода на действието става ясно, че дъщеря ѝ и майка ѝ също са вътре), и на младо момиче – чеченка, която е вербувана за терористка.
„Това е драматургична фикция, която авторът създава по действителен случай. Той комбинира интервюта и реални реплики на очевидци в първите два образа на жертвите и привнася хипотетична истина в образа на чеченската терористка, тъй като накрая не е имало оцелял терорист.
Още не сме свършили, скрол надолу
Постановката събира тези три гледни точки от трите страни на конфликта в едни задъхано преплетени женски гласове, които накрая се сливат в един общ вик за мир“, разказва Василена.
„Нордост“ се оказва важен момент за режисьорката не само в професионалнален, но и в личен план. След като спектакълът се играе на фестивала „Варненско лято“, един американски продуцент кани Василена да участва в международен семинар за млади режисьори на Бродуей. Там тя среща съпруга си актьора Нейтън Купър, който по онова време е и директор на независима театрална компания. Двамата започват творческа колаборация, която се превърща в житейска, семейна, и както вече споменахме – неин плод са и три деца.
„Бебе на борда“
Най-новата постановка на Василена е „Бебе на борда“ от американския драматург Кристофър Дюранг, известен с унищожителното си чувство за хумор.
Тук той е използвал типичния за него пиперлив език, докато изследва какво се случва на едно дете, чиито родители са крайно нестабилни и дори безпомощни в отглеждането му.
През пиесата Василена и нейният екип се заиграват с начините, по които се преобръщат приоритетите в живота с посрещането на първото дете. Шокът от появата му с цялата съвкупност от радост, неопитност и експериментиране с границите на партньорските отношенията в двойката са в центъра на представлението.
„Бебе на борда“ е и за неизменното чувство за вина, което родителите често изпитват, защото не могат да посветят напълно времето си на децата. „Вечният конфликт между реализацията в професията и реализацията като родител може да ни извади от равновесие. Този житейски абсурд го живеем и често хич не ни е смешно“, казва Василена.
Все пак режисьорката зарежда пиесата с всички необходими елементи на черната комедия, като съвсем не на шега я оставя да се движи по ръба на хумора и тъгата. „Смееш се на неща, които реално са на границата на приемливото. Чак ти става неудобно, че се смееш“, казва тя.
Сюжетът се заформя през смешните ситуации покрай това, че двама души имат бебе, без да са готови да бъдат родители. Но постановката продължава доста по-обстойно да дълбае темата за родителството и стигаме до идеята, че ние като родители сме потърпевши от грешките на нашите родители.
„Питаме се доколко са заложени в нас гласовете на хората, които са ни възпитавали – техните принципи и грешки. Доколко ги повтаряме и доколко успяваме да ги надмогнем и надградим. Правим го през смеха, който е прекрасно начало на едно приятелство, а и на един размисъл.
Обикновено нещо ни става смешно, след като сме го преболедували. За мен черната комедия е начин да се забавляваш с това нещо, което може дори в същия ден да те е накарало да плачеш. Действа като бърз антидепресант“, казва Василена.
Премиерата на „Бебе на борда“ е на 13 и 14-ти септември в Народен театър „Иван Вазов“. Постановката е част от програма Театър +.
