fbpx
Жените могат всичко

Елена Телбис и един разговор в конфликт на интереси 

4 април 2024
елена телбис
Фотограф: Павел Червенков

Може да сте я гледали в Народния театър, в „199“, в „Сфумато“. Или на кино – в „Каръци“, „Лошо момиче“, „Уроци по немски“. Може и да ви е попаднала в ролята на инспектор Магдалена Парушева от сериала „Отдел „Издирване“ по Нова или да сте я гледали във „Вина“ по БНТ1 като напористата еноложка Елина.

Авторката на това интервю обаче я гледа, откакто се помни. Защото са сестри. И като такива просто им се е налагало да се гледат една друга, дори в моментите, в които не могат да се гледат. Знаете как е с братята и сестрите...

Наскоро обаче въпросната авторка имаше възможност да види самата си сестра по съвсем различен начин в моноспектакъла Prima Facie. Там Елена е чудовищно добра. Изнася 90-минутна история само с помощта на един стол, една маса и една катедра. Нито за миг зрителят не разбира, че пред него се играе моноспектакъл. Защото имаш чувството, че на сцената с Елена има още десетки персонажи и тонове декор.

Фотограф: Мариана Петрова – Мамури

Темата на Prima Facie засяга всеки един от нас – можем ли да намерим справедливост, когато сме най-уязвими и безпомощни, и къде е границата между легалната истина и реалността. Повече за пиесата, за нейната авторка Сузи Милър и за въздействието, което има този текст в глобален план, можете да прочетете тук.

Следващите представления са на 12 април (билетите са тук) и на 18 април (билетите са тук) в „Топлоцентрала“ в София.

А ето я сега и Елена в Майко Мила с присъщите си „ведрост“ и „разговорливост“.


Ти нали си даваш сметка, че това интервю е в абсолютен конфликт на интереси, но, хей, какво от това! Важното е да сме живи и здрави! За теб собствено какво друго е важно?

А няма ли да е излишно странно никога да не ти дам интервю? Първият ти въпрос е доста тъп. Какво за мен е важно? Да не си губя времето с глупости, лъжци и схемаджии. 

Как се промени това, което ти е важно с годините?

Все толкова ми е важно.

Извинявай за този въпрос, но ти защо реши да станеш актриса? Аз, родната ти сестра, как го пропуснах това?! Не знам изобщо как се справяш с концепцията за популярност също така, защото тя тотално противоречи на интровертния ти (за да не кажа темерутски) характер…

Да не почвам да коментирам твоя характер… Не си спомням защо реших. Аз постоянно решавах някакви неща. Щях да ставам неврохирург. После зъболекар. После щях да ходя в Африка да спасявам. И актриса накрая. Това е виц. Популярността е нещо, към което трябва да си отговорен. Аз лично не мога да си представя как отивам във всяко едно предаване по телевизията по шест пъти, за да обяснявам колко съм невероятна, какво ям, в колко часа съм пръднала и колко съм щастлива. Не е ли срамно? Каква популярност? По „Тодор Александров“ минават каручки. Нека се успокоим. Свикнах, че има хора, които понякога ме зяпат. Продължавам да си разхождам кучето с накапания анцуг. Те може би анцуга гледат, а не мен. Сега се замислям за това.

Фотограф: Мариана Петрова – Мамури

Професията на актьора такава ли е, каквато си я представяше, когато те приеха в НАТФИЗ?

Вече не си спомням какво съм си представяла. Не знам дали толкова надалеч ми е стигала мисълта. Знаех, че искам да кандидатствам и да уча при проф. Ивайло Христов. И то точно така взе, че стана. Още си спомням какво ни каза, когато ни посрещна в аудиторията за първи път: „Сега, късметлиите останаха отвън“.

Спомняш ли си първия път, в който се качи на сцена професионално? Какво си мислеше тогава?

Една седмица преди да се дипломирам, беше премиерата на „Почти представление“ в Младежкия театър. Пиеса от Итън Коен с режисьор Явор Гърдев. Страшно хубав текст. И екипът беше супер, и всичко. Юли Петров и Николай Йовин от класа ми в НАТФИЗ също играеха, и тримата бяхме много изпълнителни и притеснителни. Предимно мълчахме и кимахме. И в един момент ми стана ясно, че това е излишно и че ние сме се събрали да работим, т.е. всички сме там за едно и също нещо. И малко преди премиерата имахме супер репетиции. Вече изпитвахме удоволствие. 

Фотограф: Мариана Петрова – Мамури

А сега като се качваш, какво си мислиш?

Във всяко представление имам да свърша някаква конкретна работа. Не мога да ти кажа точно какво ми е в главата преди представление. Нещо си мисля за това, което предстои. Понякога си говорим с колеги за нещо съвсем различно. Понякога си говорим за някоя конкретна сцена. Много се мисли по време на репетиции. Там се чопли, пита, измисля, подрежда. После се действа.

Защо вече не се качваш на сцената на Народния театър – тази, от която започна кариерата ти?

Защото взех решение да прекратя и гражданския си договор през декември. Много е смешно как ти отговарям все едно не знаеш. 

Когато бяха най-големите сътресения в Народния театър, ти не направи нито едно изказване по въпроса, въпреки че беше може би първият щатен актьор, който напусна трупата на театъра, още преди Александър Морфов да реши да пише по вратите. Защо не каза нищо и остави хората да спекулират защо и как си си тръгнала? Защото аз гледах интервюта на журналисти от медии за култура, които обясняваха, че Елена Телбис не си била тръгнала по тази или по онази причина, и ми беше много интересно откъде са толкова убедени в причините за напускането ти, при положение че много добре знам, че не си разговаряла с нито един от тях.

Ама аз и сега няма да се впускам в изявления по темата. Не мисля, че на някого трябва да му пука защо някой друг е решил да си напусне работното място, все едно е ебати събитието това. Напуснах, защото не ми харесва да има правила, които за едни важат, а за други не важат. Пък ако ще и 15 хиляди да ми стане заплатата. Има по-важни неща от заплатата. Разбира се, всеки може да спекулира колкото си иска. Аз още се чудя защо не напуснах при предишното ръководство, което свали един куп представления без обяснение. Но това е минало. По-важно не е ли какво и как работим? Иначе влизането в наратива „и аз казах, и той каза, и после аз казах, а пък той каза“ не ми харесва. 

Фотограф: Мариана Петрова – Мамури

Как се чувстваш в момента като актриса на свободна практика?

Не съм усетила кой знае каква разлика. Играя си представленията и се чувствам добре. А на мое място в „Наблюдателите“ и „Дивата патица“ в Народния влезе Кремена Деянова, талантлива и работлива актриса. Бях до нея на репетициите на „Дивата патица“, предадох щафетата и продължаваме напред, както казва Кобрата. 

Кои са най-големите рискове, които поемаш, когато не си на щат в някоя трупа?

Рискове винаги има. В театъра се правеха много никакви представления. Не е ясно защо го правим това, какво искаме да стане, ей така по инерция. И понеже имаш право да отказваш разпределение в представление веднъж на сезон, започваш да си мислиш: „Аз сега да го откажа ли това, или да не го откажа и да играя, ама после да не пипам нищо до края на сезона“. Всички сме си го говорили това. Много е грозно, но е факт. Сега мога да правя каквото си искам. Или да нямам работа и да умра от глад. Но то пак ще е, защото аз така съм решила.  

За рисковете каза, а коя е най-голямата награда?

Да разбера, че нещо, на което съм посветила месеци труд и пот, има смисъл за някого. На това му казвам аз награда. Надявам се това да се е случило с премиерата на Prima Facie

Каква е личната ти дефиниция за свобода?

Оф, сега пък дефиниция… Боряна… Откъде да знам. Да правиш каквото трябва, пък да става каквото ще. Трябваше да ти отговарям на всички въпроси с поговорки. 

И аз нямаше да оставя нито една от тях, защото не сме Сенека и Цицерон. Пак ще питам за свобода и дефиниции – подготви се. Та, по какъв начин тази дефиниция за свобода се претворява в последното представление, в което участваш – Prima Facie?

Осмелявам се да си помисля, че през цялото време със Светлана Янчева, която е консултант на представлението, сме правили каквото трябва, без да се занимаваме с резултати.

Разкажи малко повече за Prima Facie тогава. Как ти попадна този текст, за какво се разказва в него и защо изобщо реши да го правиш? Какво представление всъщност е Prima Facie?

Попадна ми статия за първата премиера на театрална сцена на Джоди Комър. Много я харесвам. И се оказа, че това е моноспектакъл и че на всичкото отгоре е попаднал в програмата National Theatre Live и си казах, че това задължително трябва да го намеря и да го гледам. И го намерих, и го гледах на дивана вкъщи. И след като представлението свърши, и плейърът се затвори, и екранът заспа, и кучето ми и то заспа, аз продължих да стоя тъпо на дивана, без да мърдам. Толкова е добър този текст. Поръчах пиесата, за да я прочета. Чак когато я прочетох си казах: „Това трябва да се направи тук. Аз що да не го направя?“. 

Пиесата е за нас. Има опасност да се помисли, че е женска пиеса. Не е. За всички е. Всички сме били прецаквани от някоя система, всички имаме нужда да вярваме, че ни вярват. Разказва се за млад адвокат – тя е смешна и успешна, много нахакана и можеща. В един момент се случва нещо в личния ѝ живот, което я поставя на свидетелската банка. И там всичко се променя. Надявам се, че сме направили честно представление. Много сме се грижили да е такова, надявам се да стига и до публиката това.

Фотограф: Павел Червенков

Нямаш режисьор. Консултант ти е Светлана Янчева. Защо реши да нямаш режисьор? 

Аз я предложих на режисьор, който много хареса текста и ми каза: „Не ти трябва режисьор, направи я сама“. Сега, той може и да не е искал да го работи това, обаче като ми я пусна тая муха в главата, и реших, че наистина трябва така да стане. Сам-самичък е абсурд. Трябва да има човек, на когото вярваш, с когото да обсъждаш идеите си, да предлага, да отхвърля. Светлана е човекът. 

Темата на Prima Facie не е лека – „каза̀ продуцентът „Не ми идва да пляскам с ръце“, за да цитираме Уикеда. Как изобщо реши да правиш такова представление в държава, в която ако не е смешно, не се брои? 

Не знам кога стана това със смешничките текстове. Може би в частния сектор повече го има. Да е смешничко. Пръц тука, пръц там, готово. Текстът трябва да е добър, пък каквото ще да става. А този е. Неслучайно се играе в цяла Европа в момента. Пиесата е написана умно. Има си дозата хумор, от която се нуждае. 

Как би описала състоянието на българската театрална сцена в момента?

Мъчи ме мисълта, че има режисьорска криза може би. Няма интерес към тази професия ли… Работят няколко режисьори, които поставят през пет минути нови постановки. „Паприкаш“ е отговорът ми на този въпрос. Следващият. 

Фотограф: Мариана Петрова – Мамури

Не мога да не те питам за телевизията. Тоест, аз мога и почти бях на ръба да го направя, но самата публика няма да прости, ако не те подръчна да кажеш нещо за сериалите и по-специално за „Вина“. Какъв опит дава това?

Да се оправяш много бързо. Което не знам за какво ми е. Квота за олимпиада ли ще покривам? Не разбирам защо трябва да се търчи по терен, да се снимат по 20 страници на ден, програмата да се сменя постоянно – сложете ѝ това, облечете я, принтирайте ѝ тая сцена, айде да го снимаме, бързо, бързо, бързо. 

Уморих се само като те слушам. В какво обаче ти се снима? 

В нещо честно. Петстотин пъти я използвах тая дума… Нещо, дето няма претенция да е не-знам-си-какво.

Работата в киното харесва ли ти? 

Последно снимах „Уроци по немски“. Това беше много отдавна. Преди 5 години някъде. Харесва ми, когато има разговор, репетиции, обсъждане. Когато си подготвен и вярваш в историята и в екипа. Иначе не виждам смисъл.

Защо отказваш роли и предложения за риалити формати? Защото аз знам, че такива е имало. Не е ли всяка реклама добра реклама? Освен това хонорари едно-друго…

Защото не са ми интересни. Защо да ходя? Има си хора за всичко. 

Кажи още нещо за живота на богатите и известните, ама като за финал.

Разхождам Фреди в парка, той спира при едно дърво да си прави кучешките работи и от пейката чувам: „Абе, таа не беше ли неква актриса?“.


Prima Facie е в „Топлоцентрала“ на 12-ти и на 18 април от 19:30. Билети можете да откриете тук.

Боряна Телбис

Главен редактор на Майко Мила

всички статии на автора
Споделете статията
cross