Какво можем да научим от тодлърите, тези малки, безумно сладки ужасчета, които минават безкопромисно през света? Една майка разказва пред The Every Mom личните си впечатления и нещата, които би взела назаем от двегодишното си дете.
Когато казвам на хората, че имам малко дете, те винаги предполагат, че имам нужда от ободряващ разговор. Поглеждат ме със съчувствие или ме потупват успокояващо по рамото. И казват нещо от рода на „Ще става все по-добре“ или „И това ще мине“. Разбирам, малките деца са трудни. Постоянно искат нещо, после него искат и като цяло са ирационални, но също така са страхотни учители, ако решим да се учим от тях.
1. Всеки ден правят нещо ново
Тези дни имам чувството, че прекарвам по-голямата част от живота си на автопилот. Толкова се опитвам да държа главата си над водата с работа и майчинство, че посягам към това, което е лесно. Ходя в същия парк, в който винаги ходим. Поемам работните задачи, в които знам, че съм добра. Вместо тези, които ще ме предизвикат. Дори поръчвам една и съща храна за вечеря. Защото не трябва да мисля и за това. Въпреки че има какво да се каже за комфорта на рутината, тя може също така да намали любопитството ни и да ни откаже от научаването на нови неща.
Малките деца обаче непрекъснато търсят в средата си непознатото. За да могат да я изследват. Всеки ден е ново приключение, съвсем буквално. Техните мозъци растат с удивителна скорост, която нашите възрастни умове вече не могат да имитират. Можем обаче да гарантираме, че продължаваме да растем и да се учим, като търсим нови преживявания по същия начин, по който те го правят (само може би не като слагаме всичко в устата си).
2. Присъстват тук и сега
Онзи ден моето двегодишно наблюдаваше багерите и камионите на строителната площадка повече от 20 минути. Беше напълно съсредоточен. Аз, от друга страна, не мога да си спомня последния път, когато правих едно-единствено нещо толкова дълго. Мултитаскингът се превърна в начин на живот за мен. Проверявам имейла, докато обядвам. Слушам подкасти, докато тренирам, планирам хранене, докато съм под душа. А онзи ден пазарувах онлайн, докато слушах съпруга си как е минал деня му (съжалявам!).
Малките деца, от друга страна, правят само едно нещо наведнъж. За разлика от нас, те не са фокусирани върху увеличаване на производителността. Всъщност те са фокусирани върху увеличаване на удоволствието. Независимо дали отделят 30 минути или три секунди за нещо. След това преминават към следващото нещо, отново със 100% фокус. Копнея за тази способност, вместо да мисля за бъдещето и да пропускам момента.
3. Малките деца показват емоциите си
Бях креативно, експресивно дете, но като пораснах, научих, че изразяването на чувствата ми ме определя като „истерична“ и „драматична“. Подобно на много жени, се научих да туширам гнева и разочарованието, защото не искам да бъда съдена. Дори когато става въпрос за майчинство, което по своята същност е емоционално, се научаваме да изглеждаме смели. Предполагаме, че всички останали са щастливи, защото това е, което виждаме в социалните медии, така че се държим по този начин и не показваме на света как наистина се чувстваме.
Малките деца обаче нямат покер фейс. Те могат да преминат от смях през плач към нов смях за 60 секунди. Гневят се и веднага щом избликът им свърши, се връщат в скута ви и почват да пеят „Малкото паяче“. Сякаш нищо не е било. Не предлагам всички да започнем да удряме с юмруци по пода и да плачем, когато нещо не ни върви. Въпреки това изразяването на емоция, вместо да я потиснем, може да ни помогне да се върнем към положителното мислене по-бързо.
4. Те са изключително социални
Малките деца ще играят с всеки, абсолютно всеки. Ако имате пулс, детето ми ще се приближи до вас на детската площадка, за да види дали искате да играете. Различна възраст, различни способности или различен език не са неща, които се регистрират в мозъците им като потенциални пречки за приятелство.
За тях животът е една голяма игра и всички са поканени. Всеки нов човек, когото срещат, представлява потенциален нов приятел, независимо дали за цял живот, или само следобед. Колкото и да обичам да се мисля за непредубедена, истината е, че имам цял набор от неосъзнати предразсъдъци. За съжаление, първата ми реакция, когато видя някого, не е да го посрещна с отворени обятия, а автоматично да сканирам нашите различия и прилики. Благодарна съм, че имам детето ми всекидневно ми напомня, че мога и трябва да се справям по-добре.
5. Двегодишните си искат своето
Като жителка на Средния запад, която се бори да преодолее своите пасивно-агресивни корени, понякога ми е трудно да изразя мнението си. Детето ми няма подобен проблем. Аз съм дипломатична и се опитвам да мисля, преди да говоря. Синът ми свободно споделя мислите си за всичко – от това къде трябва да седнат хората на масата за вечеря до това дали иска да носи точно тези панталони в точно този ден. Ясно дава да се разбере какво иска, често с много висок, властен глас и никога не го разбирам погрешно. И не се тревожи дали ще бъде харесван, или как ще се изглежда в очите на другите.
