Както ви обещахме, ето я и втората част на разговора ни с Валерия Рачева – детска психоложка с над 15 години практика и хранителна терапевтка към американската програма SOS Approach to feeding. Вече 5 години Валерия подкрепя семейства с деца, които имат ограничен прием на храна, както и такива, чиито деца имат емоционално хранене. В личен план Валерия е майка на две момчета, която обожава да чете и да пътува.
В предния ни разговор засегнахме темата за захранването, злоядите деца и какво да правим, когато детето отказва да опитва нови храни. Днес си говорим с нея за храненето с екрани, за „нездравословните“ храни, какво да правим, ако детето яде едно и също, и в кои случаи е добре да се обърнем към хранителен терапевт.
Много родители се оплакват, че липсва разнообразие в менюто на децата им и често те посягат само към едно и също нещо на масата, а Валерия ни успокоява, че това е съвсем логично. Но какво да правим в този случай? Ето какво ни отговори тя.
Първо търсим какво не му харесва на детето в тази нова храна, която му предлагаме. Ако някой ви каже – „вземи и изяж този червей, много е вкусен, чудесен е, пълен е с протеин…“, едва ли ще ви спечели и ще го хапнете. Но ако дадем повече информация, ако кажем мек е, крехък е, има вкус на пиле, може и да имаме успех. Ако все пак детето не иска да яде храната, която предлагаме, а ние вече сме дали повече информация за нея, просто трябва да кажем „Окей, не е нужно да я ядеш.“ И тук много често получвам репликата:
Естествено, че ще си яде любимите неща, защото ако се върнем на моя пример с червея, разбира се, че няма да си го включи в менюто. Затова започваме с игрови подходи. „Ето тази краставичка, тя е много скоклива и можем сега да я забодем на една виличка.“
Това, което те правят най-добре, е да играят с предметите по начин, по който им харесва. Трябва да можем да влезем в техния тон и в играта им, защото на тях това им е интересно, а сядането на масата обикновено ги лишава от играта и те чувстват, че храненето е един вид заточение. Трябва да включваме децата в разговорите на масата, в общуването, което се случва около нея. Иначе детето седи, блее и се чуди какво да прави. Или пък още по-зле – сложено е самичко на масата с една купичка пред него и край.
Често при мен идват и родители, които твърдят, че детето им не яде нищо, а когато започнат да ми изброяват какво яде, се оказва, че далеч не е така. Проблемът е, че не ядат основни храни и хапват доста между храненията. Има много семейства с култура да си похапват през целия ден и децата го виждат и правят същото.
Това е голям проблем, защото екранът затваря цял един сензорен канал – очите и в частност зрението. А това е супер важно, защото така не можем да видим храната и да я преценим – красива ли е, вкусно ли изглежда, каква е на цвят.
А при по-малките деца обхватът на внимание е малък. То гледа детското, чинно отваря уста и хапва като едно послушно пате. Но в един момент това дете пораства още малко и обхватът на внимание се разширява. И изведнъж, докато си гледа детското, вижда храната, която му даваме. И то решава, че няма да я яде, но ще продължава да си изисква екрана, а вече ще си избира и храната.
После детето пораства още малко, обхватът на внимание става още по-голям, а с нея расте и хитростта. И детето казва „Оф, пусни ми YouTube и ще ти го ям това нещо, което ми предлагаш“. И се започва едно ядене с часове пред екрана, защото на детето вече не му трябва екран, за да се храни, а му трябва да каже, че ще се храни, за да си увеличи екранно време.
Екранът захранва съзнанието с бързи картини и ние спираме да мислим за много неща, които се случват около нас, не само за храната. Представете си един възрастен, който си скролва по телефона. Той може изобщо да не ни чуе, ако му говорим нещо, и да не знае какво се случва наоколо. Да, храненето с екрани е бързо решение, но реално ни прави мечешка услуга.
В никакъв случай не упреквам родителите, които са прибегнали до хранене с екрани, защото никога не знаеш кой каква битка води у дома, колко е изморен и колко безсилен се чувства.
Може да е майка, която няма никаква подкрепа и това е било единственото ѝ спасение в даден момент. Но все пак този навик следва да се промени и хубавото е, че може да се промени. Важното е да бъде в правилното време, когато родителят е спокоен, за да може детето да получи това, от което има нужда. И е хубаво да стане, колкото се може по-рано, защото на детето на 5–6 години вече му е все тая.
При най-малките става най-лесно. Важно е в началото да дадем някаква алтернатива. Децата трябва да разберат, че могат да живеят на по-ниски обороти и всички бързи картини от екраните не са най-великото нещо на света. Да, екранът никога не забранява, комуникацията с него е лесна, бърза, поглъщаща и на децата това започва много да им харесва. Трябва да ги научим, че ритъмът на комуникация извън екраните е доста по-бавен и по-различен.
На кой му се яде, когато е болен? Важно е да запомним, че децата ни вярват и не бива да ги лъжем. Ако кажем „изяж това и ще оздравееш“, детето вярва, че ще стане точно така и го изяжда, но после продължава да кашля. И то си казва „значи мама ме лъже, мама не е права“. И следващия път детето ще каже „Не, аз оздравях, защото ядох хляб, а не тази супа“. Когато едно дете е болно, най-важното е да бъде хидратирано. Количеството храна е нормално да намалее, самите ние ядем по-малко, когато боледуваме.
И като цяло, количеството храна е нещо много относително. Днес мога да изям 1 килограм храна, а утре мога да изям 200 грама. И причините могат да бъдат какви ли не – била съм заета, движила съм се много малко или пък защото съм тъжна. Децата също ядат различно. Те често отказват храна, когато са много тъжни, както и когато са много щастливи и превъзбудени. Трябва да се притесняваме, ако детето започне да смъква килограми. Тогава можем да помислим за изследвания и за по-сериозна терапия.
Кога и по колко сладко да даваме на детето? Тук най-важното е да се имат предвид хранителните навици на цялото семейство. Защото ако семейството обича и си похапва много сладко, детето го вижда и няма как да го спрем.
Аз съм на мнение, че до втората година на детето е добре да не яде захар и пакетирани храни. Но реално е неизбежно в един момент да се запознае с тях, просто това е светът, в който живеем. Самите ние не можем да се контролираме съвсем, а какво да очакваме от едно дете.
Храните трябва да бъдат равнопоставени. Детето не трябва да различава ябълката от тортата като опция за десерт. За детето ябълката или бананът трябва да бъдат представени като нещо сладко, точно както им представяме шоколада или тортата. Най-важното е как представяме нещата и как говорим за тях с детето. Казваме: „Ябълката също е сладка и е достатъчно добър десерт“. Тази храна трябва да е равнопоставена на другата.
„Ако си изядеш супата, после ще има десерт.“ Защото по този начин детето решава, че трябва да се бори за наградата. И докато са по-малки ще се борят, а после си казват „я да пробвам какво ще стане, ако не се боря“. И така децата започват да отказват храна и да гладуват. „Когато си изядеш едното, ще получиш другото“ не е добър вариант.
Ако в семейството има навик винаги да се хапва нещо сладко след вечеря, можем да поставим нещата по следния начин: „Ние първо ядем супата, а после ядем десерта“. При 2–3-годишните деца дори можем да кажем, че няма проблем първо да си изядат десерта и след това останалото. Защото те имат нужда да го усетят веднага, те не могат да отлагат задоволяването и след това може да се продължи с останалата част от храненето. Оказва се, че не е огромен проблем, ако обърнем реда по този начин.
Човек трябва да си познава детето и да работи според неговия темперамент. В доста ситуации това действа, децата са спокойни, че са си изяли десерта и всичко е наред. Но пак стигаме до най-важното, а то е, че всички храни трябва да са равни в представите на детето.
Ако кажем, че една храна е лоша, автоматично заявяваме на детето, че прави лоши избори и то вярва в това. „Аз съм лош, аз правя лоши избори.“ И когато това се превърне във вътрешно убеждение, тогава проблемът излиза извън храненето и дори може да прерасне в личностен.
На по-големите деца можем да обясним искрено за ползите и вредите от някои видове храни. Например: „Тези храни са много вкусни, но те не носят нищо на тялото. Тези пък са полезни заради това и това.“ Да се говори за хранителните пирамиди, коя храна какво ни дава. Но не бива да се изключват храни като наказание, да не се изключват като тотална забрана.
Още не сме свършили, скрол надолу
Когато няма доверие, те го усещат и често свръхкомпенсират с избора на сладко. Защото тези храни носят радост. В междучасието децата тичат, за да си купят нещо сладко от лафката, защото искат да се почувстват по-добре. И в крайна сметка някои хора просто обичат да хапват повече сладко от други и това е напълно нормално. Има и деца, които не обичат сладко, и не можем да ги впечатлим по никакъв начин с тези неща. Придирчивите деца в никакъв случай не ядат само сладко. Може да предпочитат тестени неща, защото са лесни за хващане с ръце и не цапат, или пък да искат само месо. По-рядко се случва, разбира се, но се случва.
Когато има нещо, което ни притеснява, винаги е добре да се обърнем към специалист. В днешно време достъпът до специалисти е доста лесен. Дори да се окаже, че е фалшива тревога и няма повод за притеснение, е добре да се потърси специализирано мнение.
Алармиращи признаци биха били следните:
Моят съвет е – ако нещо ви тревожи, потърсете мнение на специалист за ваше успокоение.
Още ценни съвети за детското хранене и развитие, можете да откриете в страниците на Валерия: Facebook, Instagram, YouTube, TikTok.
ПОДАРЪЦИ ОТ 100 грама сладки
Не може да сте в Майко Мила! и да не обичате сладко! Рожденият ни ден продължава и днес и специално за всички почитатели на сладките вкуснотии, днес ще дадем не един, а ДЕСЕТ подаръка - сладки изненади от 100 грама сладки! Как да си ги спечелите, ще видите във видеото 
Народът е казал, че смехът е здраве. Дори и усмивчица да не трепне във вас от този текст, поне ще имате малко по-критичен поглед върху някои от примамливите, но логически неиздържани аргументи в подкрепа на една или друга хранителна идеология с елементи на догматизъм.
В този текст, който идва с подкрепата на Live to Lift, ще разгледаме някои от митовете за популярните диети, както и защо се проваляме с гръм и трясък всеки път, когато се закълнем във всичко свято, че ПОВЕЧЕ СЛАДКО НЯМА ДА ПИПНЕМ!
Дори и да приемем, че хората, които не ядат червено месо, страдат от дефицити, а всички, които ядат червено месо, ще развият рак на дебелото черво, това далеч не значи, че човек има пред себе си само тези два избора.
Изобличаването на лъжата, че 2 + 2 = 5 не означава, че предлаганата друга алтернатива, че 2 + 2 = 1 е по-правилна, дори напротив.
Някои прилики с действителни лица и събития са напълно тенденциозно подбрани.
Какво е общото между мобилния ви телефон и обиколката на талията, ще разкрием по един сензационен начин в този текст!
Фалшива дилема
Да вземем например ниско-въглехидратните фенове, които изтъкват хранителните дефицити на веганите в своя полза. От другата страна са веганите, които неуморно цитират данни, „доказващи“, че яденето на червено месо причинява рак. В бързината обаче пропускаме простичкия факт, че разнообразието от хранителни режими на този свят не се изчерпва с нисковъглехидратната диета и веганството.
Дори и наивно да приемем, че всички неядящи червено месо страдат от дефицити, а всички ядящи червено месо ще пипнат колоректален рак (или рак на дебелото черво), от това не следва, че човек има пред себе си само тези два избора. Подобно схващане е крайно елементарно и може да бъде от полза само на лишените от логически аргументи. Или въображение.
„Те ви лъжат!“
В общи линии става дума за същата тактика, но в малко по-различна премяна. Сравнително неутрален пример можем да дадем с омразните на абсолютно всички официални препоръки за здравословно хранене, които поголовно угояват, разболяват и морят народа. Ето ви една добра основа за лансирането на алтернатива, но има и един тънък момент, за който никой не се сеща.
Първо, къде са данните, че сме по-дебели, по-болни и по-умиращи от всякога?
Второ, къде са хората, които спазват официалните насоки за здравословно хранене?
Народът се тъпче като невидял с каквото му попадне пред очите, а май никой никъде не препоръчва подобно нещо.
Трето, но не и последно по значение - по коя логика изобличителят на една лъжа се превръща в носител на истината? Казано по детски, изобличаването на лъжата, че 2 + 2 = 5 не означава, че предлаганата на нейно място алтернатива 2 + 2 = 1 е по-правилна, дори напротив.
„Изглеждам добре, следователно разбирам от хранене!“
Това има и друг вариант, който го допълва: „Оня, който ми противоречи, изглежда по-зле от мен, следователно разбира от хранене по-малко от мен!“.
Да, живеем в суетен и първосигнален свят, в който хората винаги ще се влияят на първо място от външния вид на човека, който се опитва да ни продаде дадена идея. Батките с мускулите очевидно знаят това-онова за тренирането. Или за анаболите…
Ако един онколог на световно ниво заболее от рак и умре, това ще омаловажи ли знанията и постиженията му? Питате ли зъболекаря си дали си е вадил зъб, преди да му дадете да извади вашия? Това, че автомонтьорът ви не намира време и желание да си оправи колата, ще понижи ли доверието ви в него?
Проблемът със здравословното хранене и още повече - с храненето за поддържане на определена физика, не е проблем толкова на методика и знание, колкото на воля и постоянство. Има поне сто и един начина да изглеждаш и да се храниш добре, тези начини са известни открай време, но големият въпрос е как да накараме хората да ги спазват.
Това, че някой изглежда по определен начин, ни дава представа единствено за начина, по който изглежда той. Неговата експертиза може и трябва да бъде оценена по коренно различни критерии.
Еволюционни недоумения
Ако разбирате поне малко от силите, които диктуват еволюцията, би трябвало да се смеете на изказвания от сорта на „Човекът е еволюирал, за да се храни по еди-кой-си начин!“.
Ако не започнете да разбирате поне малко от силите, които диктуват еволюцията, тогава ще продължите да се връзвате на подобни лафчета. Засега е добре да знаете, че когато говорим за храни и хранене в еволюционен контекст, ние неизменно говорим за онези храни и онзи начин на хранене, които са ни позволили да достигнем до репродуктивна възраст (известна още като пубертет) и да предадем гените си нататък.
Не говорим за дълголетие, не говорим за предпазване от болести, които настъпват с напредването на възрастта – говорим все за неща, които са малко или много даденост за модерния Хомо сапиенс. С други думи, бръщолевим си на тема, която не е особено интересна, колкото и това да не е в синхрон с определени догми в диетирането.
Всеки от нас поне веднъж в живота се е заричал, че:
„Спирам сладкото!“
„Спирам алкохола!“
След първончалния ускорен и мотивиран старт, често се случва, обаче, и залез в мотивацията и стремежа:
„От утре няма да ям повече сладко“,
което води до понеделник-вторник-сряда-четвъртък-цял ден без сладко; и после идва петък, когато сме на рожден ден, имали сме тежък ден в службата, вкъщи любимият не се е сетил да изхвърли боклука и може да усетим това дори (с мноооооого напъване) с носа си и … не щеш ли – се появява рожденикът, и започва да черпи с дизайнерски, швейцарски бонбони по домашна рецепта, всеки от които с различен дизайн и по-апетитно изглеждащ от останалите.
„Нямаме избор“ и си взимаме един и … О, Боже! …#шаомра… Божествен е! …#OMIRAM…
Последните микрони шоколадово блаженство се свличат надолу по гърлото ни, когато в главата ни протяжен вой надава аларма и се надига чувство на вина.
Вина. Чувстваме се зле. Вина. Самообвинение. Самобичуване. Себе-неуважение. „Как може да си толкова слабохарактерна?“…
… и така вече цялото неядене на сладко няма смисъл и …
… се омазваме от ядене на сладко!
В крайна сметка сме изяли доста повече захар, отколкото ако ни се ядеше и просто бяхме задоволили желанието си за сладко.
Въпросът е: „Какво да правя?“
„Разбий си телефона!“
Поне 99% от четящите този текст имат мобилен телефон и поне 99% от тях са го изпускали поне веднъж в живота си … не фатално! Как реагирахте, когато това се случи? Вероятно се стреснахте?
Притеснихте се да не се е повредил! Може да изгубите информация!
И изведнъж си спомняте – изпускали сте си телефона и преди, а преди две седмици се заклехте, че това повече никога няма да се случи! Повече няма да си изпускате телефона! В никакъв случай!
Но ето че това се случва отново, и се случва сега.
Разбрахте ли?
Следващия път, когато започнете даден хранителен режим и в един момент стъпите извън границите му – попипайте се за телефона – почти сигурно ще е във вас или поне някъде около вас.
И преценете – искате ли да си разбиете телефона?
Ако сте решили да минавате на даден хранителен режим – никога не казвайте „никога“, „завинаги“ и „повече няма“. Вместо това си дайте срок – една седмица, две седмица – максимум месец като начало.
Винаги си оставяйте 5-10% толеранс, колкото и стриктен режим да решите да правите.
Практиката е показала, че режимите с 90%, че и с 80% спазване дават по-добри резултати и дългосрочно и цялостно от тези, които се опитваме ограничим нещо на 100%.
Ако все пак не успеете да се вместите и в тези два съвета – помислете – бихте ли искали да си разбиете телефона докрай, ако просто сте го изпуснали и се е одраскал?
Успех!
Мирослава Илиева ни е изпратила текст, в който ни разказва за една диагноза, която е начин на живот за много хора. В Майко Мила! вече сме дискутирали какво е да имаш дете с диабет - Диабет 1 – нежеланият КЪСМЕТ, но авторката ни днес задава резонния въпрос - защо никой не се страхува от диабета толкова, колкото и от рака? След като го прочетете, ще разберете, че въпросът ѝ е повече от резонен.
*************************
Когато бях малка, ми се налагаше да влизам в ролята на маникюрист почти всеки път, когато ходих при баба и дядо в Кресна. Всъщност аз си бях личната маникюристка на дядо.
Не за друго, а защото след инсулта, дясната половина на тялото му остана парализирана и въпреки раздвижванията и упражненията, му беше почти невъзможно да извършва толкова прости и на пръв поглед незначителни дейности като рязането на нокти.
Така това обичайно и отбслъкващо за някои хора нещо, се превърна в наш ритуал. Знаех, че отида ли, дядо винаги ще ме попита дали имам време да му изрежа ноктите. Което си беше едно закодирано “Имаш ли малко време за мен?”.
Или пък аз сама поемах инициативата и правех щателна проверка дали е време да заработя още някоя усмивка и благодарности, като окастря израстъците кератин.
Беше мило. Тогава не го осъзнавах напълно, но това беше нашето специално време и моята възможност да се погрижа за него по един малко странен начин.
Нали знаете каква е кожата на възрастните, особено ако като дядо не вършат почти нищо с ръцете си, защото са твърде обездвижени от болестите. Парализираната му ръка беше магически мека, със светла кожа и ужасно твърди, но красиви нокти. Нокти с характер. Набраздени с прави ивици, като нива.
Такива си бяха някои от нашите ритуали, странни, но специални. Баба я разкрасявах, като скубех космите по брадичката ѝ (не се мръщете, нормално е), на другия ми дядо вадех трънчетата от ръцете, а на този дядо режех ноктите.
Какъв по-искрен начин да изразиш обичта към старчетата, чиито гени носиш…
Е, имаше нещо, което така и не приех като израз на нежност. Ноктите на краката въобще не бяха по моята специалност. Там работа имаше само баба. Някак не го чувствах като нещо, което да бих могла да правя без видна погнуса.
Днес обаче… какво ли не бих дала само за да изрежа ноктите на краката на дядо.
На краката, които вече ги няма. Защото ги отрязаха. Вместо аз да му режа ноктите, те му отрязаха краката. Първо единия, а няколко месеца по-късно - и другия.
Вече няма нокти, които да ме е гнус да режа. Защото дядо е един от 500 000 човека с диабет в България. И са верни другари от около 25 години… Най-малко. Едно дълго и не чак толкова щастливо приятелство.
Ако на деденцето в началото не му е пукало особено и е пиел по каса бира на ден, то сега едвам се храни. Контрасти.
И макар толкова години по-късно да е жив, то вече е с ампутирани крака. Постоянно е на легло. Сменя позите от време на време, за да му е с една идея по-малко неудобно или когато се наложи да го водят отново в болница, заради поредното усложнение.
Това е Диабетът. Той е тиха и бавна смърт. Мъчителна. За болния и за околните.
Диабетът не извиква у нас страх, както Ракът. Диабетът е сладка болест. Сладникава. Както когато ядеш шоколад, а малко по-късно усещаш кисел вкус в устата. Нещо такова.
И именно диабетът е надвиснал като заклинание над цялото ми семейство. И виждам пипалата му все по-често. Ако преди години само чувах за него и за възможните последствия, то днес ги виждам.
Не знам какво да правя. Не знам какво повече да кажа. Знам само, че всичко зависи от нас. Не е Божа работа, както често чувам от бабите. Не е съдба, а избор.
Диабетът идва, защото ти си си тръгнал от тялото си. Не си го слушал… не си се грижил за него… мислил си си, че то тези с отрязаните крайници са рядко… не може да ми се случи… или че няма да е толкова зле.
Всички си го мислим. Надяваме се и стискаме палци. Диабетът обаче не е просто някое и друго хапче в повече, нито една игла с инсулин в корема няколко пъти дневно… Не е и забраната да ядеш сладко…
Диабетът е това да видиш смъртта, да я гледаш дълго без да можеш да направиш нищо. Не е миг, а вечност. Диабетната смърт идва бавно и взима част по част. Буквално… От човека, когото обичаш.
Първо беше само 1 пръст на крака… после два… после крака до под коляното… след това и другия.
Кое е следващото? Не искам да знам. Искам си дядо. Цял. Защото с всяка ампутация се отрязва и частица от сърцето ми. Без упойка.
Онзи ден бях на гости в Кресна. И го видях, дядо ми Серафим, като избледняваща снимка. Като тази черно-бялата, която нося в портмонето си. Там е млад, може би на моята възраст, и красив. И няма и догадка за това, което ще се случи.
Не знам колко още пъти ще го видя и каква част от него ще бъде там, прикована за леглото. Знам, че вече ми липсва. Онова пухкаво лице, оплешивялото му теме, песните му и повтарящите се фрази – малкото останали думи, които няколкото инсулта не му изтриха от паметта.
И си представям как с времето снимката в портмонето ми ще избледнее, ще се смачка и съсипе. Както дядо ми сега, който чезне досущ като очертанията на планините след залез. Който се топи като шоколадов бонбон, притиснат между езика и небцето. Но вече не е сладко.
Мили и невероятно готини хора, участвали в конкурса „Мама и аз готвим“, който провеждаме заедно с издателство РИВА - оказа се, че сте толкова много, че ни отне известно време да подберем само пет от вашите супер разкази в думи и картинки, и да ги публикуваме за радост на всички, които ни четат!
Искаме да благодарим на тези, които ни писаха и споделиха личните си истории от кухнята – страхотни сте, на някои от разказите много се смяхме (ще ги прочетете по-долу), а вкусотиите, които правите заедно с децата си, ни причиниха чудовищен ГЛАД!
Изказваме и специални благодарности от Красимира към Теодора Петрова, която е разяснила какво означава йероглифът „с. л.“, а именно - „супена лъжица“, а не например "сто литра".
И така – дойде време да обявим победителите. В следващите редове ще прочетете историите на петимата наградени участници, ще видите техните снимки и рецептите на това, което се вижда на снимките!
Пожелаваме на всички чудно хубаво лято и много кулинарни творения – а победителите да очакват куриера, който ще им донесе книгата „Мама и аз готвим“!
***************************
Йоан и майка му Рали
Изпращам ви един разказ в картинки, който реализирахме преди четири години с моя тогава по-малък син. Отидохме да живеем в Аскона (Швейцария) и представете си - там заварихме средиземноморски климат и много слънце! Това беше първото сладко в живота ми приготвено просто, защото в мястото където живеем в двора живееше и една смокиня (стара баба, подпряна с пръти в ъгъла на двора), която реши през август да се скъса да ражда смокини.Тогава направихме и сладкото, като това наше първо приключение го снимах за приятелите ми от Фейсбук.
Обичаме да готвим заедно, но по-скоро да приготвяме нещата за ядене, защото това мое дете сигурно е дете от минал живот на Лидия Ковачева: дай му зеленчуци без сол и без зехтин - просто нарязани в една чиния, и не го търси... добре, че отидохме в държава близо до Италия, че прояде следолед (до 5-годишна възраст отказваше!)... и шоколад.
За съжаление, ние сме наематели там, където живеем, и тази година много страдахме, когато хазяинът еши и отряза бабата смокиня...а както може би знаете сладко от хортензии не става!
****************************************************
Павлина Симеонова
Мили ми Майки Мили! Общо взето, уча децата си да готвят от чист егоизъм.
Още от съвсем малки знаят, че в събота и неделя сутрин мама не се буди, освен ако не си мноооого, ама мнооогоо гладен или при друг природен катаклизъм. Спя леко и ставам рано. По моите виждания 8,30 е нормално време за ставане, виж, 7 часа, когато те стават, не е нормално. И те от малки знаят да мажат филии и да ползват микровълновата.
Една сутрин обаче (Явора е била на 4 г., а Тодор на – 2,5 г) чувам шушукане и суматоха в кухнята. Казвам си - „Аха, ще ме изненадват нещо!“ и търпеливо си доспивам, докато.... тадаааам:
„Мамо, ела имаме изненада, направихме закуска!“.
Влизам в кухнята и о, потрес!. На масата подредени чинии, салфетки, прибори, едно листо от палмата сложено във ваза, а в чиниите сипано по лъжица от отпадъците от предишната вечер, които бях изсипала в една тенджера да изхвърля. Обаче се постарали децата! Съжалявам обаче случая не е документиран.
На по-късен етап забелязах как всичко, в чието приготвяне са взели участие, е много вкусно и се изяжда без мрънкане. И мама захитря! Седя си като диригент на диванчето, пийвам си кафенцето и казвам кое как става (е, и помагам, когато е нужно). Вярно, че става бавно и закусваме по обяд, но пък те се забавляват, учат се, трупат спомени, а аз си пия кафето и им се радвам. Ама на 4 години бил малък да чупи яйцата - айде бе! Ама на 5 години не можела да се оправя с миксера - само гледайте! И дори месенето - с малко помощ докато стане компактно тестото, им се получава.
В момента Явора е на 12 г., а Тодор на 10 г. и спокойно ги оставям да експериментират в кухнята. 8 март 2016 г. ми показа, че мога да им се доверя напълно. Прибирам се от работа и по стълбите разпилени листенца от рози, следвам пътечката, минавам през кухнята, където забелязвам нещо не както трябва в мивката, но следвам листенцата, отварям вратата на трапезарията и там ме чакат балони, свещи, букет и крем карамел, достоен за Мастър шеф. И като ревнах, ама не от щастие (от щастие по-късно ревнах), като си помислих как са горили карамел и са вадили тавата с вряла вода и какво е можело да стане! Та от рев не документирах съвършено гладкия, без нито една шупла и с прекрасен златист карамел крем, който бяха направили, гледайки клипче в интернет!
После видях, че кухнята ми прилича на малък Бейрут!
А последната ми гордост е баницата на Тодор. Видя, че я почвам и каза „Искам аз!“
Ами, добре - сипах си вино, седнах и казвах кое след кое следва. Баницата стана У-НИ-КАЛ-НА! Обаче сега ще ви дам рецептата за кекса.
Разбивате 3 яйца с 5 супени лъжици захар. Добавяте 2 чаени чаши смлени орехи, 1 пакет натрошени бисквити (става с всякакви) и 1 чаена чаша брашно. Добавяте 2/3 чаена чаша олио, 2 чаени чаши прясно мляко (става и с вода) и 1 чаена лъжичка сода бикарбонат, угасена с 1 супена лъжица оцет. Разбърквате хубаво, печете и......ни споменавате с добро.
И накрая малко черен хумор - „Добрите майки оставят крем по бъркалките, по-добрите майки дават на децата да ги оближат, а най-добрите майки първо изключват миксера). (тук май ще възникне дебат).
*******************************************
Зиная Енчева
Казвам се Зиная Енчева и заедно със сина ми, Георги Енчев, сътворихме страхотен десерт - специално за Вас. Надявам се снимките да могат да Ви убедят в това колко хубав се получи.
Ползва се бутер тесто, което се разточва, а след като е готово, шоколадът се поставя в единия му край. Загъват се краищата, нарязани на лентички. Отгоре се намазва с яйце Пече се за 15 минути на 200 градуса.
**********************************
Теодора Петрова
Много сме развълнувани да ви изпратим едно от нашите съвместни творения в кухнята. Ние сме Борис (6.5 г.) Теди и Лъчо (няма значение колко години) и понякога готвим заедно. Любимо ни е да правим заедно торти, палачинки, коледни курабии. Тривиалните неща, като кисело зеле със свинско, ги готви обикновено Теди.
Веднъж направихме тримата заедно торта "Естерхази", която Борис видя в едно кулинарно списание и поиска да пробваме. След като пекохме блатове до откат и бъркахме два вида крем, и отделно глазура, сглобихме тортата и се оказа, че имаме "ситуация" - почти пълен провал! Кремът ни стана много рядък, защото Борис каза, че не иска да слагаме в крема орехи, както беше по рецепта. Всичко се разпльоска, но някакси я закрепихме, докато влезе във фризера, и той си свърши работата. После грозна - не грозна, си я изядохме. Но за сметка на вида, уверявам ви, беше много вкусна.
Но, нека да преминем към конкурса. Сега ви изпращаме сушито, което направихме заедно, защото по неведоми пътища се оказа, че нашето балканско дете, захранено с кюфтета, боб и супа топчета, изведнъж сподели, че е голям почитател на сушито. Знаете може би, че децата на тази възраст постоянно си правят класации - този приятел ми е на първо място, еди-кой си на второ и така... Честичко Борис ни пита кои са любимите ни цветове (на първо, второ и трето място), кои детски филмчета и прочие. Имахме разговор, в който той ни попита, ако попаднем на необитаем остров и имаме право да изберем само 3 храни, които можем да ядем до края на живота си, какво ще изберем.
Ние си изрецетирахме любимите неща, вкарвайки, разбира се и леко образователно-здравословен елемент в предпочитанията. И каква изненада! Като попитахме Борис кои три храни би избрал, той каза: суши, шоколад и млекце с мед и канела (това пие вечер преди заспиване). Извинете, ако изглеждаме от тези много модерните, био-вегански фамилии. Точно напротив, ядем си съвсем нормално, без кой знае какви отклонения, но ето - случва се и в най-добрите семейства... детето ни се оказа почитател на империалистично-ексцентричното ястие "суши".
Но стига приказки, хайде по същество. Прибрахме се и решихме дружно - ще участваме в конкурса. Какво ще готвим? - суши.
Противно на нагласите на незапознатите, суши се прави много лесно. Само трябва да имате няколко по-изчанчени продукти. Ето продуктите и начина на приготвяне:
1 пакет кори от водорасли Нури (продават ги във всеки по-голям супер)
250 г. ориз за суши
Оризов оцет - 2 с. л. (тук за корифейките от Майко Мила! пояснявам: това значи "супена лъжица") – ХАХАХА, КРАСИМИРА СЕ СМЕЕ С ГЛАС!!!
1 с. л. захар
1/2 с. л. кристална сол (морска, хималайска, обикновена - каквато имате. Имате основание за притеснение, единствено, ако на пакета “Сол” е в мн.ч. - има вероятност да са Соли за вана). И внимавайте с 1/2-та!
Около 250-300 г. пушена сьомга, която нарязвате на ивици с приблизителна дебелина от 1 см.
1 краставица, обелена и нарязана на дълги, тънки ивици
Няколко лъжици топено сирене "Филаделфия" - това е извън класическата рецепта, слагам го, за да стане сушито по-сочно и ароматно
Соев сос (аз предпочитам светъл)
Уасаби
Евентуално маринован джинджифил на лентички (продават го в буркан в по-големите супери)
Как се приготвя?
Сварява се оризът според указанията на кутията. Няма да ви губя времето - можете да четете. Само уточнявам, че аз не правя онези сложни процедури, описани в началото: да се измие, отцеди за 1 час в гевгир и пр. Направо го слагам да се вари, както е описано. Готовият ориз почива малко под затворен капак, след което го отваряме, за да изстине. Разбъркваме в малък съд оризовия оцет, захарта и солта и заливаме с тях ориза.
Разбъркваме добре (спецовете казват - с дървена лъжица. Напук съм пробвала и с метална - нищо не се променя!). Филаделфията може да я разредим в съотношение 1:1 като я разбъркаме много добре на каша с вода. Така става по-лесна за намазване вътре в рулцата, иначе е много твърда.
Слагаме едно листо Нури с лъскавата част надолу. Разпределяме по него възможно най-тънък пласт ориз. Голяма мацаница е, защото оризът за суши е много лепкав. Аз се спасявам от това, като честичко мия лъжицата с вода, за да не ми залепва. В единия край слагаме лентички сьомга, лентички краставица и малко Филаделфия.
След това навиваме стегнато (със или без бамбукова рогозка, аз лично не използвам). За да не се разпадне, крайчето на рулото може да остане свободно от ориз и да се намаже леко с вода, от която нурито залепва.
Изчакайте готовите рула да "починат" около 15 мин. Нарежете с остър нож на шайби, дебели колкото ви харесва и подредете в табла или чиния.
Хапнете със соев сос, уасаби и лентички джинджифил (ако обичате люто).
Приятен апетит!
Ако ви се иска да опитате това суши, но смятате, че има опасност да настъпи Трета световна война при опита ви да го приготвите, можете да ни се обадите, ние ще обмислим дали да не ви поканим на гости!
****************************************
Райна Атанасова
Изпращам снимки на Васил (на 3 години и половина), който забърква яйчената смес за козунак. Винаги е готов да помага, особено щом има копчета за натискане!
Изпращам и рецептата като снимка, защото Васил има 8-месечна сестричка, на която ѝ растат зъби.... вярвам, че ще ме разберете!
Рубриката на Майко Мила! с текстове от специалисти в различни области бе стартирана със статията Кризата в партньорските отношения след раждането на детето от психолога Елена Кръстева, а днес ще бъде попълнена с материал по един много разпространен проблем - емоционалното хранене при жени, които са родили наскоро. Много от тях изпаднат в дълбока дупка, породена от бушуващи хормони, промяната в живота, с която не могат да се справят лесно, липсата на подкрепа у семейството и партньора и много други фактори.
Следродилната депресия е сериозно състояние, но често остава неглижирано както от самата жена, така и от нейните близки. Така става, че жените постепенно започват да намират утеха единствено в неконтролируемото хранене и буквалното „тъпчене“ със сладки неща – вафли, шоколади, сладолед и какво ли още не.
Безразборното поемане на храна е симптом за проблеми, които трябва да бъдат правилно и навременно адресирани, за да не се развият в по-големи мащаби.
Какво ни кара да посягаме към храната, когато се чувстваме зле, ще ни разкаже Детелина Стаменова.
Детелина Стаменова е психотерапевт и в своята практика се среща с хора, които реагират на стреса в живота си чрез „емоционално хранене“, както и такива, които страдат от хранителни разстройства. Била е дългогодишен главен редактор на Cosmopolitan България, работила е и в други медии.
********************
Слава Богу, сладкото е законно удоволствие, което дава ефект, когато много други неща не помагат. Действието му е чиста биохимия и малко психология.
Защо сладко?
Сладки са и кърмата, и адаптираното мляко. От първите си дни свързваме сладкия вкус с онова блажено удоволствие, което ни прави изцяло безгрижни.
В живота на жените, които са родили скоро, се случват много промени - те постепенно осъзнават голямата отговорност, която дори и да сте очаквали, вече придобива все по-ясен и детайлен образ. Пренастройването на собствените виждания изисква време, но също и разбиране, и приемане, и свикване – и те имат огромна нужда от нещо, което да ги връща назад във времето, когато всичко около тях е било по-различно.
Често обичам да давам един пример, който шокира и мен, когато го чух за пръв път:
еднакво силни стресови фактори за човек са появата в живота му на нов член на семейството и смъртта на близък.
Причината?
Огромната промяна в живота.
Решението?
Дайте си време. Опитайте се да си починете. В България следродилната депресия се подценява от широката публика, а в специализираната изключение правят единствено психотерапевтите и някои психиатри.
Какво можете да направите, за да не посягате толкова често към сладкото
Опитайте се да заместите сладкото със... сладко, но в по-малки количества, които да ядете бавно, или пък го заместете поне на първо време с плодове. Ако ви става все по-черно, а сънят бяга от вас, непременно се свържете и вижте с психотерапевт и ако той/тя прецени, може да ви предложи да отидете на друг лекар в случай на нужда!
Ето и част от въпросите и проблемите, с които се сблъскват жените в моята практика
През бременността бях добре горе-долу, но след като родих, започнах да ям неконтролируемо и качих близо десет килограма за около година. Не мисля, че съм в депресия, просто всичко ми е вкусно.
`
Апетитът, освен с храненето, идва с умората. Жените често компенсират умората от всекидневните грижи и недоспиването с храна. В зависимост от това колко време спите и дали ви стига това време, зависи и вашето здраве. Щом успеете да увеличите съня, дори и да лягате с детето следобед, ще се почувствате по-добре.
Знам, знам - докато то спи, на вас ви идва да направите нещо друго – пералня, телефон, кафе... Но в момента сънят е, точно така – здраве.
Колко часа е количеството сън, което ви зарежда на 100%?
Това е сънят, който сте имали в най-добрите си периоди преди бременността и раждането на детето.
Много хора подценяват съня (българската класика гласи „от сън спомен няма“), но истината е, че той е основен фактор, за да се чувствате добре, а недостигът му води до компенсаторни поведения, някои от които може да е свръх храненето.
Зад засиленият апетит може да стоят и други причини – като проблеми в семейството и дори трудно раждане - всеки случай е индивидуален.
Изпитвам пълно безразличие към това, което ям. Ям, когато се сетя и каквото ми падне. Нямам никакво отношение към храната и всички казват, че не е нормално. Така ли е?
Всички сме с различни способности да оценяваме храната и напитките – само си помислете за сомелиерите, които напълно сериозно изживяват пред отбраната си публика оргазми с носовете си, душейки някое вино!
Безразборното ядене и преяждане често е знак за състояние, познато като „болестно преяждане“, причините за което се коренят в душевни травми. Те са строго индивидуални, но най-общо казано - един проблем се „натъпква“ надълбоко с храна, така че да не се мисли за него.
В същото време обаче, оставайки нерешен, той търси как да напомни за себе си – и чисто телесно това става чрез „дъвчене и предъвкване“. При приемането на много храна наведнъж също има проблем, защото освен психологичния аспект на този процес, вие товарите и стомаха и червата си, което води и до здравословни проблеми – започва се с наднормено тегло, а оттам нататък вариациите са много.
Въпросът с безразборното хранене ме кара аз да си задавам други – а какво обичате? Колко време му отделяте? Какви удоволствия си доставяте в живота? В случай, че не изпитвате никакви удоволствия от каквото и да било – не само от хранене, може би наистина имате проблем и е добре да се видите с някой психотерапевт – или психиатър.
И накрая – ако имате своите удоволствия, но просто храненето за вас не е такова удоволствие, каквото е за кулинарите, и това не ви пречи – значи просто няма проблем и няма значение какво казват другите!
Бях на различни лекари, защото имам болки в гърдите, задух и главоболие, които не минават с лекарства – и джипито, и кардиологът, и неврологът ми казват, че нищо ми няма, а трябва да потърся помощ от психотерапевт? Защо?
Психотерапевтите са добре действащ гръмоотвод при един тип болести, които носят наименованието „психосоматични“. Душата (психе) действа на тялото (сома) и изведнъж душевната болка излиза на сцената като физическа.
При тези болести тялото реагира, давайки „на късо“. Усещането е за сърдечна болка, а сърцето е здраво. Коремът е нервен, но изследванията не показват нищо нередно. Имате усещане, че получавате инфаркт, но след изтощителните минути болката минава. Понякога тревогите взимат за заложник тялото и лекарите вдигат рамене, а някои от тях все пак се сещат да ви изпратят при психотерапевт.
Паническите атаки са пример за такова състояние, при което всякакви други средства имат спорен ефект, а чрез психотерапия се овладяват сравнително бързо. Откривайки какво стои зад паниката, чрез разговор се стига до онези проблемни точки, които провокират физическото състояние.
Не се чувствам никак добре – даже бих си поставила диагноза депресия, като чета разни неща в интернета. Приятелка ми каза да си взимам, като нея, едни хапчета и даже си ги държа в чантата. На психиатър ли да ходя?
Първо, бих ви препоръчала да не взимате лекарства ей така, защото другите ги взимат. Това е безотговорно към вас самата. И второ - да, препоръчвам да потърсите професионална помощ.
Каква е разликата между психолог, психоаналитик, психотерапевт и психиатър?
Психологът, психотерапевтът и психоаналитикът се занимават с физиологично здрави хора и не предписват лекарства, докато психиатърът е учил медицина и работи с органичното състояние на човека и проявите му чрез поведението. Те предписват лекарства, когато се налага.
Има психиатри, които са обучени и като психотерапевти, но са рядкост. При психиатъра рядко ще проведете дълъг разговор как се чувствате, как възприемате света около вас и т.н. Те ще искат да разберат основните ви проблеми и техните проявления – както при джипито, което иска да знае и чуе как кашляте, а не как се чувствате, когато кашляте.
Психолозите са онези, които са завършили бакалавърска или магистърска програма по психология и могат да бъдат срещнати на много места - като специалисти по човешки ресурси, в училищата и в други институции и организации. Те знаят много неща за психологията на човека, но не могат да провеждат друго, освен психологични консултации – не и психотерапия.
Психотерапевтите са обучени да провеждат психотерапия. В България има различни психотерапевтични школи – един психотерапевт може да е обучаван в една или няколко от тях, и да прилага наученото спрямо пациента, който идва при него.
Различните школи са например (без претенция за изчерпателност): телесната психотерапия, юнгианската терапия, психодрамата, когнитивно-поведенческата терапия, арт-терапия и т.н. Психотерапевтът работи чрез разговор.
Психоаналитикът пък е психотерапевт, който работи по най-старата школа – психоаналитичната, която е много сериозна и изисква време и отдаване от страна на психоаналитика и пациента.
Един психолог, психотерапевт или психоаналитик могат да изпратят свой пациент за консултация към психиатър, когато искат да са сигурни за състоянието му и да изключат наличието на болест.
