fbpx
И аз съм човек

Депресията не пита кога ни е удобно да дойде

29 януари 2017

Йоана (това, разбира се, е псевдоним - по молба на авторката спестяваме истинското ѝ име) ни изпрати този изключителен по своята откровеност текст. Темата е тежка и в България тя често остава необговорена или неглижирана - да, става въпрос за следродилната депресия, на която ние, в Майко Мила, сме повдигали завесата вече два пъти - с текстовете "Скъпи, депресирах се!"  и Даниела в страната на следродилната депресияСега ви предлагаме един абсолютно изчистен и директен разказ на човек, който все още се бори с причините и последствията от това състояние, и който би се радвал, ако може да помогне на поне една жена със същите симптоми да потърси помощ навреме. Прочетете го и ако се сетите за своя приятелка или близка, която отговаря на описанието - помогнете ѝ преди да е станало твърде късно.

*********************

Детето ми е близо двегодишно, а аз нямам почти никакъв ясен спомен за отминалото време. Добре е, че имам снимки – поглеждам ги - да, на този ден е бил на девет месеца, ето тези панталонки вече са му малки.

Спомням си и как бутам количката нагоре по една по-стръмна улица, както правя неотменно всеки ден и точно там понякога усещам проясняване и нещо като щастие от това, че съм млада, здрава и имам прекрасно дете.

Щастие, на което всяка нормална майка би следвало да може да се радва и тема, относно която всичките ми приятелки изглеждат единодушни, само аз мълча гузно, защото ме е срам да им призная, че през повечето време не съм щастлива въобще.

Подозирах, че ще имам нелек следродилен период по много причини, най-сериозната от които е, че бременността ми премина почти изцяло в болница.

Броях дните и часовете, през които „плодът“, както го наричаха, растеше, а заедно с него и шансовете му да оцелее.

Бях събрала толкова страх, че по време на раждането, когато едва не го изгубихме, стоях напълно безразлична и сякаш безчувствена към случващото се около мен.

Кулминацията на страха, както по-късно разбрах, е просто шок, толкова мощен, че оставя нервната ти система без чувствителност, а ужасът от случващото се рикошира в главата ти седмици, след като събитието е отминало.

През тези следващи седмици всичко, което исках, беше да ме оставят на мира, за да си почина и да поема глътка въздух. Както е добре известно, обаче, глътките въздух на новите майки се отлагат за след първите няколко години на детето. Тези, които имат късмета да имат подкрепящи родители, разбиращи партньори и възможност да наемат помощ, са извадили по-голям късмет и биха могли да подишат и преди това.

На всички останали им стига да оцелеят.

Тази равносметка я правя по-късно, сега на дневен ред са безсънието, неуспешното кърмене, преместването в нов дом, пълната липса на познати и близки наоколо, рутината, безкрайният плач, хранене, миене, преобличане, в обратен ред, отново и отначало.

Аз знам, че съм уморена, но не знам дали е само това, не знам и колко точно съм зле. Имам чувството, че хората са предимно недобронамерени, никой не ме разбира, не ми съчувства, лесно се обиждам, а наоколо няма някого, с когото да (съм готова да) споделя.

Партньорът ми по начало не е въплъщение на емпатията - той предпочита хората да идват с инструкция за употреба и да има на разположение сервиз за евентуален ремонт, тъй като ако някой от близките му даде „error”, той няма никаква идея какво да прави с него.

Аз съм пълната негова противоположност и крайната ми емоционалност в тази ситуация ми изиграва лоша шега - просто прелива от мен и става неконтролируема.

Правя неща, на които не съм знаела, че съм способна.

Преминавам от настроение в настроение.

Плача по абсурдни поводи.

Планирам самоубийство по няколко различни начина, всеки един премислен до най-дребни детайли и готов да бъде реализиран в удобен момент.

Страхувам се от себе си, страхувам се, че някой ден бих могла и да навредя на детето си – не защото го искам, а защото не се владея, а в симбиозата между майка и бебе тя няма право да изгуби контрол.

След доста време ми хрумва, че извън чисто физическото изтощение, обоснованите притеснения и шока от всичко ново, което ми се случва, изглежда преживявам и още нещо.

Започвам да ровя в интернет. Намирам симптомите на следродилната депресия, които покривам идеално като отговори на изпит, за който съм добре подготвена.

Повече от шест месеца след раждането на детето ми, до съзнанието ми успява да достигне мисълта, че по всяка вероятност съм извадила късата клечка и не просто съм сред онези 50% от жените, които имат преходен психологически дискомфорт след раждането, ами и една от тези 15%, които развиват тежка следродилна депресия и имат належаща нужда от помощ.

Намирам се в точната статистика, в идеалната среда на всички клишета, значи няма нищо страшно и непоправимо, нали?

Да, следродилната депресия се оказва състояние, на което може да се помогне, ако имаш достъп до специалист, финанси и време, за да се погрижиш за себе си. Само че специалистите са малко, информацията за тях е оскъдна, в разпределението на финансите по време на майчинство детето е с приоритет, а времето е последното нещо, с което разполагаш.

Въпреки всичко е наложително да намериш някакъв начин и да опиташ да се измъкнеш, защото си наясно, че алтернативата е малкият човек да остане без теб.

Чудото все някак трябва да се случи.

Случват се няколко. Най-голямото е самото ти дете, което расте и се променя, обича, радва се и общува все по-пълноценно. Чудото е и късметът да познавам лекар – не специалист, но достатъчно добронамерен, за да ме изслуша внимателно, да ме изпрати в аптеката с дълга рецепта и да ме задължи да му докладвам за състоянието си всяка седмица със загриженост и човечност.

Той е наясно с няколко неща, които нито жената в следродилна депресия, нито нейните близки приемат лесно:

раждането не те прави майка автоматично

Понякога инстинктът идва по-късно и това е в реда на нещата. Умората се натрупва, напрежението – също, и ти не си длъжна да си безупречна постоянно.

Ти и твоето бебе имате уникални по рода и силата си взаимоотношения, в които обаче има и моменти, когато няма да се харесвате особено - това също е нормално.

Като нова майка имаш нужда от всяка помощ, която може да ти се окаже, и това не те прави нито слаба, нито некомпетентна. Никой няма право да поставя под съмнение или критикува уменията ти, ако правиш всичко, което е по силите ти и го правиш с любов.

Ако имаш дори най-малкото съмнение, че нещо с теб не е наред, напълно нормално е да поискаш помощ - това не означава, че се справяш зле.

Колкото по-рано я потърсиш, толкова по-добре и за теб, и за детето ти.

Към днешна дата аз не зная дали съм излекувана. Последиците за мен и семейството ми са големи, защото натрупването при нас продължи твърде дълго.

Времето, в което стояхме на двата бряга на една и съща река и си крещяхме на различни езици няма как да бъде заличено.

На този етап от живота си съм убедена, че независимо от всичко, което се случва в живота ми и независимо от хората, които идват и си отиват, оттук нататък

най-важно за моето дете ще бъде аз да съм добре, за да бъде добре и то.

Около всичко преживяно знам също така и че не съм единствената, която се бори с подобно състояние. Важно е майките да знаят, че такива усещания могат да се появят, както и да знаят какво да правят със себе си тогава – това може да спаси живота и щастието им.

Не по-малко важно е с проблема и евентуалните му последици да са наясно и близките им, защото две неинформирани и изтормозени страни са в състояние да вземат куп грешни решения, които често се оказват необратими.

Ако поне за миг накарам някого да се замисли и спестя някому болката и объркването, през които все още преминавам, това ще даде повече смисъл и на моето оцеляване.

МАЙКО МИЛА ИЗДАВА ПЪРВАТА СИ КНИГА - МОЖЕ ДА НАПРАВИТЕ PRE-ORDER ТУК

Стани автор в Майко Мила

В Майко Мила сме отворени за нови гласове, искащи да разкажат своята история. Винаги сме на линия, ако имате желание да ни изпратите текст, с който да се забавляваме или да научим нещо полезно, или да ни споделите нещо важно. Пишете ни на editorial@maikomila.bg.
ИЗПРАТИ НИ МАТЕРИАЛ
Споделете статията
cross