Електрическите тротинетки – какви са последствията от паданията и инцидентите с тях? Защо при този тип произшествия черепно-мозъчните травми се срещат по-често и защо понякога на пръв поглед невинен инцидент може да доведе до изключително тежки последствия?
В този епизод на „Следващите 10“ разговаряме с проф. Николай Габровски – началник на Клиниката по неврохирургия и заместник-директор по медицинската дейност на УМБАЛСМ „Н. И. Пирогов“.
Къде е личната ни отговорност и защо е важно като родители да не пренебрегваме слагането на каски? Как и на какво да учим децата по отношение на личната им безопасност?
Говорим и за това какво трябва да направим, ако станем свидетели на инцидент. Как да реагираме при човек, който е паднал или е получил удар в главата? Кога не трябва да го местим? Защо стабилното странично положение може да бъде важно и кои действия при подобни ситуации всъщност могат да бъдат опасни?
Проф. Габровски обяснява защо първата реакция на очевидците може да има значение до пристигането на спешната помощ.
В епизода ще чуете още:
На финала поставяме и темата за изкуствения интелект и бъдещето на медицината. Ще замени ли AI лекарите и има ли място за притеснения? Гледайте епизода:
Ако този епизод ви е бил полезен и интересен, споделете го с вашите приятели и се абонирайте за канала ни, за да имате достъп до всяко ново съдържание.
В 14-ия епизод на видео поредицата ни „Майко Мила, БЕБЕТО!“ си говорим с д-р Бояна Петкова – лекар с опит в лечението на детски заболявания и проследяване на нормалния растеж и развитието на децата. Тя официално потвърди, че НАСТИНКА НЯМА! Оказва се, че не разгащването и студът са виновни за боледуването на децата.
От разговора с нея ще разберете още за профилактиката до първата година на детето, както и кои са най-често срещаните заболявания при бебетата. Докога антителата на майката вършат работа и от кой месец бебето започва да изгражда собствен имунитет?
Д-р Петкова обяснява как работи като цяло имунитетът и добре ли е децата да се срещат със заболявания. Тя отговаря на фундамендални за наскоро превърналите се в родители хора въпроси като:
Засягаме и темата за неконтролируемото и безкритично приемане на антибиотик – до какво води това и има ли промяна в нагласите към антибиотика днес.
Гледайте епизода тук:
Още не сме свършили, скрол надолу
Последвайте ни в каналите ни, където ще се стараем да ви излизаме максимално често:
Откакто времето се затопли, пациентите, паднали от тротинетки, велосипеди и други подобни превозни средства, са се увеличили. Скочил е и делът на пострадалите деца, отчита д-р Стефан Овнарски от Клиниката по неврохирургия в „Пирогов“. Той ни разказва и как цицината при едно безобидно на пръв поглед падане може да се окаже фрактура на черепа, което само усилва родителската ни тревожност на 10, но като не сме искали да се тревожим, да не сме търсили неврохирург за интервю. С него още разговаряме и защо паданията от електрически тротинетки носят след себе си толкова щети и как може да се реши проблемът с нерегламентираното и необезопасено каране.
Кои са най честите летни травми при децата?
Това са паданията. Детето не може да бъде контролирано – то си има своите игри. Нормално е да пада от дивани, от спални, от други мебели вкъщи. Но когато е по-хубаво времето, естествено, зачестяват травмите извън дома.
При 5–6-годишни деца са доста по-чести паданията от катерушки, пързалки и люлки. Докато при по-големите зачестяват паданията от електрически тротинетки и колела. Именно при тях е най-сериозният травматизъм.
Какви са последствията при падането от различните видове превозни средства или съответно от дърво или катерушка?
Последствията за децата зависят от тежестта на удара, от енергията на травмата. Естествено, когато е по-голяма енергията и когато ударът е по-силен, тогава са по-тежки и последствията. Не всяко падане с колелото или от катерушката е травматично. Но когато е с голяма енергия, естествено ударът е по-тежък. Това съответно води до по големи последствия. Дори едно мозъчно сътресение, което макар и да е най-лекият тип черепно-мозъчна травма и да е чисто функционално, то пак си черепно-мозъчна травма.
Когато вече е по-хубаво времето и спряха дъждовете, определено зачести травматизмът след падане от колела и тротинетки. В отделението и в момента имаме няколко деца, които са със сериозни травми.
Имате ли по-конкретна статистика за травмите от началото на годината например? Колко деца са минали за преглед при Вас след такива падания?
Може би единственото място в София, което преглежда неврохирургично травмите при деца, е „Пирогов“. През „Пирогов“ минава едва ли не целият поток от такива деца. Предходните месеци, когато беше по-лошо времето, средно през кабинета минаваха между 50 и 70 пациенти на денонощие, от които между 50 и 60% са деца. Тоест – около 30 до 40 деца на денонощие. В момента тази бройка се е увеличила почти двойно, като всички пациенти на спешния кабинет за денонощие са около 90, а децата са между 60 и 70%. Има нарастване с поне 20% при затопляне на времето.
А дали има връзка това увеличаване на броя пострадали деца с необезапасеното и нерегламентирано каране на електрическите тротинетки?
След 10-годишна възраст зачестява травматизмът след каране на електрическа тротинетка. Като всяко електрическо превозно средство тази тротинетка ускорява сравнително бързо. Самият механизъм на травмата е свързан с абсолютно отпуснатото тяло. Не е както при колелото – там все пак има някаква определена позиция на тялото [която го държи нащрек, б.а.]. Докато на тротинетката си изправен, държиш кормило, на което реално се подпираш, и падайки с голяма скорост и енергия, нямаш никакви защитни сили и реакции, които да предотвратят някакви по-сериозни травми.
В България явно нямаме нито културата, нито възпитанието да караме тротинетки и велосипеди с предпазни средства. Лекарите имаме и социална функция. Освен да прегледаме пациента, обясняваме на родителя, че това, което се е случило на детето му, е можело да се избегне, ако все пак е било с каска, с някакви предпазни средства, които да омекотят удара или да поемат тежестта му. Защото каската би помогнала за предотвратяването на немалко травми.
Много специалисти, включително и ваши колеги лекари, са на мнение, че е най-добре тротинетките да се ползват от хора, които имат книжка, и да са изцяло забранени за децата, включително и тийнейджъри. Вие подкрепяте ли подобна идея?
Има държави в Европа, в които официално са забранени тротинетките като превозно средство [Франция, а в Ирландия и Литва е забранено ползването под 16-годишна възраст, б.а.]. Мисля, че немалко пъти вече се споменава по медиите, дори от органите на МВР, че на практика за тротинетките няма никаква регулация за движение по пътищата. Абсолютно е задължително това превозно средство – защото то е превозно средство, а не играчка –, което вдига 100 км/ч, а това дори за градски условия е висока скорост, да се ползва само от хора, които знаят как да го управляват.
Връщаме се на травмите, на опасностите и на последствията след падане. Цицината кога може да е опасна? Въобще опасна ли е?
От цицина до цицина има голяма разлика и ако човек няма наблюденията и познанията да прецени, е по-добре да посети лекар. Не говоря за подкожно кръвонасядане, но например при малките деца, които са под едногодишна възраст, дори привидно за нас безопасно падане от 30–40 см може да има последствия.
На толкова малки деца черепите не са с дебелината и структурата като при възрастен пациент. И много по-лесно се получават фрактури. Дори има цицини, които са характерни за такива счупвания на черепа при толкова малки деца.
Много често родителят може изобщо да не е обърнал внимание на някакво падане отпреди три дена. Но пък за сметка на това му е направило впечатление, че има цицина, която за два-три дни рязко е нараснала. Ако детето е с дълга коса например, може да не се види дали има контузия на главата, дали има по-изразен подкожен хематом. Водят след това детето на лекар, защото е паднало и има цицина, а накрая се оказва, че то е с фрактура на черепа, която не е безопасна и безобидна.
Ако все пак родителят е бил свидетел на падането, сторило му се е силно, тежко, дори и да няма видимо никакви травми по главата на детето, по-добре е да се посети лечебно заведение, където то да бъде прегледано. По-лесно е да се направи преглед и да се установи, че няма нищо, вместо посещението на лекар да бъде забавено, което може да влоши нещата.
Още не сме свършили, скрол надолу
Споменахте по-рано мозъчното сътресение. Какво точно представлява то?
Това е функционално нарушение – дали пациентът е губил съзнание, дали има гадене, повръщане, световъртеж, дали го дразни светлината. Може да се припокрива и с по-тежки травми, но е чисто функционално нарушение.
При децата е индивидуално. На едни буквално на другия ден след мозъчно сътресение вече им няма нищо. Може би е въпрос на нервна система. Има други обаче, които се възстановяват по-бавно. Така или иначе е преходно нарушение, което не би трябвало след себе си да има каквито и да е последствия.
Нека да обобщим – кои са симптомите след падане, които трябва да са като червена лампа за родилите?
Гадене, повръщане, световъртеж, залитане. Необичайно сънено и отпуснато да е детето след травмата. Много родители казват: „Ама то след травмата стана нервно, само тича и не мога да го укротя.“ И аз им казвам: „Радвайте се, защото хората след сериозни травми не стават игриви, а сънени, отпуснати, поспаливи, трудно се будят.“ Тогава вече най-вероятно има някакъв проблем. Лекар трябва да се посети и ако в момента на удара съществуват съмнения за загуба на съзнание – детето не помни какво точно се е случило. Голям процент от децата след много тежки травми дори нямат загуба на съзнание. Невинаги загубата на съзнание може да бъде точен ориентир колко тежка е травмата.
Случва ли се пациент да дойде толкова късно при Вас, че вече да няма какво да се направи?
За жалост, да. Обикновено са пациенти от провинцията. Не навсякъде има неврохирургия, където своевременно да получат нужната помощ, съответно пациентите трябва да се транспортират. И не става толкова въпрос за забавено лечение или за пропуски, а е въпрос с транспорта на пациента примерно от Гоце Делчев или от някой друг по-отдалечен район. За щастие, тези случаи са много редки, особено в детската възраст. И сега с наличието на медицинските хеликоптери някои процеси се ускориха. Все пак е различно, когато детето е паднало в София и след половин час вече има лекар, който да го прегледа.
Уморени, болнави, но незнаещи причината. Много жени се чувстват така, а се оказва, че не е лесно да намерят точния специалист, който да ги насочи какво да правят при подобни симптоми. Оказва се, че не са много лекарите, които знаят какво да посъветват пациентките си, когато са в перименопауза.
Споделен опит дава Кейти Елиът – редакторка в Scary Mommy, майка на две деца от Марбълхед, Масачузетс.
При последния ми годишен преглед при личния лекар споделих как се чувствам: гадно. На 45 години съм и бях сигурна, че това, което чувствам, е нещо различно от обикновените симптоми на ПМС (предменструален синдром). Бях уморена, мрачна, всичко ме болеше и ми беше дошло до гуша от това състояние.
Очаквах, че ще получа богата информация от лекарката ми, защото сме на една и съща възраст, а и тя има две деца. Помислих си, че ще разполага с всички най-нови професионални знания и опит от първа ръка за перименопаузата.
Вместо това просто ме попита дали пропускам менструация. Не, макар че понякога цикълът ми се разминава с няколко дни – казах аз. А след това сви рамене и каза, че заради медицинската ми история и риска от рак на гърдата трябва да отложим хормонозаместителната терапия (ХЗТ). Единственото, което можеше да предложи, беше да си направя кръвни изследвания.
Резултатите, които ми съобщи по телефона няколко дни по-късно, показаха, че холестеролът ми е повишен, а всичко останало е в норма.
Толкова ли нездравословно живея? Мислех си, че се храня чудесно! Приготвям повечето си ястия от нулата и постоянно ходя пеша!
Лекарката ми препоръча да се упражнявам повече и да увелича приема на растителна храна… Ами аз това правя!
Попитах за диетолог, но очевидно застраховката ми нямаше да го покрие. Най-доброто, което можехме да направим, беше да повторим някои изследвания след шест месеца. И това беше всичко.
Разговорът приключи, а нищо не беше решено. Чувствах се все едно са ме оставили на изчакване, чудейки се дали съм добре, или не, без да имам представа накъде да продължа.
Е, сега вече го разбирам. От това, което научих през изминалите месеци, ми стана ясно, че повечето лекари получават не минават през кой знае какво обучение за менопаузата.
Объркана какво да правя по-нататък и без отговори от моя лекар, се обърнах към интернет и социалните медии, където само се обърках още повече.
Трябва ли да ям по-малко захар, да пия по-малко кофеин, да ям повече протеини, да приемам куп витамини, да работя върху кортизола си, да правя повече кардио, да правя по-малко кардио, да вдигам повече тежести или какво? Бях изгубена и се опитвах да разбера всичко сама.
Знаех, че има лекари, които могат да ми помогнат, но не знаех къде да ги намеря. Живея в Бостън, град с едни от най-добрите здравни грижи в страната. Уж би трябвало да е ясно на кого да се обадя, но не бях сигурна къде да отида. Започнах да преглеждам списъка с лекари на уебсайта на Северноамериканското дружество по менопауза, но там имаше стотици страници.
Бях претоварена и се отказах да търся от разочарование. По-късно влязох на страницата на местната група за майки във Facebook. Тогава попаднах на пост от майка със същите симптоми като мен – промени в настроението, умора, цялостно усещане за гадост – и научих, че е намерила местна лекарка, която е обърнала внимание на притесненията ѝ.
Други майки също бяха отишли при нея и я описваха като човек, който е изслушал притесненията им и е предложил решения. Вдъхнових се.
Върнах се на уебсайта на NAMS и намерих лекарката, спомената в групата, като сертифициран специалист по менопауза. Свързах се с нея и успях да си запиша час след два месеца. Междувременно се задълбочих онлайн в опознаването на периода на перименопаузата и започнах да следя д-р Мери Клер Хавър, д-р Росио Салас-Вален и д-р Рейчъл С. Рубин.
Още не сме свършили, скрол надолу
В края на краищата отидох на първия си преглед в края на юни тази година при д-р Мери Х. Маккафри, която е специализирана по темата „Менопауза“.
Бях притеснена, но когато влязох в кабинета, се почувствах различно. Регистрираха ме и бързо накараха медицинската сестра да ми направи изследвания, а след това ме върнаха обратно в чакалнята, вместо да ме карат да седя в стаята сама по бельо.
Когато лекарката беше готова, ме покани в кабинета си и не ме помоли веднага да скоча на магарето. Просто разговаряхме. В продължение на един час тя изслуша историята ми и потвърди притесненията ми. Прегледа последните ми изследвания и процедури, а след това извади празен лист хартия и записа в нагледен вид какво се случва с тялото ми. Написа бележки и точки върху кои симптоми ще се съсредоточим първо, като имаше и стъпки за действие.
Тръгнах си с чувството, че съм изслушана и облекчена. Д-р Маккафри ми предписа прогестерон, SSRI и тренировки с тежести и каза, че съпругът ми трябва да си направи вазектомия, защото тялото ми не се справя добре с противозачатъчните.
Даде ми направление за клиника за високорискови заболявания на гърдата, защото сестра ми имаше рак на гърдата миналата година, без да има фамилна анамнеза (предишният ми лекар каза да се придържам към мамографиите). Каза ми да си запиша час за след три месеца. Тя щеше да прегледа как се чувствам и при нужда да коригираме и обсъдим по-нататъшното лечение.
В крайна сметка преживяването на перименопаузата (а по-късно и на менопаузата) при всеки е различно, а повечето лекари не са обучени за тези периоди. Това, което научих от целия този опит, е, че ако не чувствате, че лекарят ви ви слуша, намерете друг лекар.
Да, допълнително усилие е, но можете да го направите. Говорете с приятелки, особено ако познавате по-възрастни жени, които може би са в напреднала менопауза. Някъде има някого, с когото ще се почувствате чути.
Източник: Scary Mommy
Когато станете родител, получавате незабавно второ висше – медицина. Независимо дали бършете сопол или вадите млечен зъб с конец, в крайна сметка малко неща могат да ви притеснят. Понякога изчакването и наблюдаването как ще протекат симптомите е добър подход, но има случаи, когато важно да се действа по-бързо.
Как да определите кое налага да се обадите на личния лекар? Коя температура всъщност се класифицира като „висока“? Какъв вид болки в корема означават, че на детето ви може би му има нещо повече, а не го е полазил обикновен стомашен вирус?
А когато се случи нещо истински стряскащо – да речем, детето изведнъж пламне в уртикария – трябва ли да се обадите на педиатъра, или да отидете направо в спешното отделение?
За по-конкретни насоки, които да следвате, от Parents.com разговарят с водещи педиатри за 12-те симптома, които винаги изискват медицинска помощ.
Педиатрите подчертават, че когато температурата се повиши, не е толкова важно какво показва термометърът, а какво е настроението на детето. Единственото голямо изключение са бебетата под 3-месечна възраст, които се нуждаят от незабавна медицинска помощ, ако температурата се повиши над 37,7°C.
„Ако температурата е от бактериална инфекция, например на пикочните пътища, може бързо да се инфектира целият организъм“, казва педиатърът д-р Дженифър Шу, съавтор на книгата Heading Home With Your Newborn: From Birth to Reality („Да се приберем вкъщи с новороденото: От раждането до реалността“).
„В повечето случаи симптомите се дължат на обикновен вирус, но трябва да проверим, за да сме сигурни.“ Важно е да се обадите на лекаря си веднага. Ако е след работно време, за по-сигурно отидете направо в спешното отделение.
При деца над 2 години температурата не е спешна, стига детето ви да изглежда добре хидратирано и да се държи нормално. Обадете се на личния лекар на детето, за да ви даде насоки.
Това е температура, която не спада при лечение или продължава повече от пет дни.
Ако сте дали на детето си лекарство за понижаване на температурата като ацетаминофен или ибупрофен, и температурата не спадне в рамките на четири до шест часа, обадете се на педиатъра. Това е знак, че инфекцията е твърде силна и вероятно организмът не успява да се пребори с нея.
Температура, причинена от вирус, обикновено отминава в рамките на пет дни.
Ако се задържи по-дълго – дори когато е ниска – температурата може да е показател за инфекция като бактериална пневмония, която изисква антибиотично лечение, обяснява педиатърката д-р Алана Левин.
Говорим за температура, придружена от скованост на врата или главоболие, или пък от обрив, който прилича на синина, или е на малки червени точки.
Ако наблюдавате тези симптоми, незабавно се обадете на лекаря си, тъй като това може да са признаци на менингит, който изисква медицинска помощ.
Обрив, който прилича на око на бик или се състои от малки червени точки, които не изчезват при натискане на кожата, или прекомерно посиняване.
Кръгообразен обрив с бледо петно в центъра може да означава лаймска болест. Потърсете незабавно помощ, ако видите петна с размер на точица под кожата, които могат да са сигнал за много сериозни състояния.
Всяко необяснимо, широко разпространило се по тялото посиняване може да е признак на възможно кръвно разстройство. А петнист обрив, често леко груб, може да е признак на алергична реакция. Ако детето ви също така има затруднения с дишането или е превъзбудено, или пък е летаргично, трябва незабавно да бъде прегледано от лекар.
Бенка, която е нова или се променя.
Следете бенките на детето си, особено тези, които има от раждането си, тъй като при тях рискът да станат злокачествени е по-висок, казва д-р Ари Браун, педиатър в Остин и автор на книгата „Бебе 411“.
Проверявайте всеки месец кожата по време на къпане. Уведомете лекаря си, ако забележите бенка с неправилна форма, с накъсани граници, която не е в един цвят или е обемна. Всички тези признаци са на потенциален рак на кожата.
Болка в долната част на стомаха или внезапна и спазматична болка – идва и си отива.
Ако детето ви изпитва болка долу вдясно, помолете го да подскача нагоре-надолу. Ако му е трудно, може да е признак на апендицит. Въпреки че апендиксът се намира в долната дясна част на корема, болката, причинена от възпаламен апендицит, може да започне около пъпа и да продължи надясно.
„При стомашен вирус обикновено има температура, след това повръщане, после болки в стомаха и диария“, казва д-р Браун. „При апендицит понякога се наблюдава диария, след това болки в корема, след това повръщане, последвано от болки и накрая температура.“
Ако забележите тези симптоми, обадете се на лекаря.
Още не сме свършили, скрол надолу
Ако детето ви е на възраст под 4 години и има болки в стомаха, които в един момент го карат да се превива, а в следващия се чувства добре, това може да е признак на инвагинация – заболяване, което обикновено засяга малките деца, и при което една част от червата се приплъзва в друга.
Болката се появява на интервали от 20 до 60 минути и може да бъде придружена от повръщане, повишена температура, кръв в изпражненията или изхождане с вид на „желе от касис“. „Обадете се на лекаря си, ако детето ви има силна болка“, казва д-р Ливайн. „Ако има спазми плюс следи от кръв в изпражненията, насочете се направо към болницата.“
Главоболие, което се появява рано сутрин или събужда детето ви посред нощ, или което е придружено от повръщане.
Това може да са признаци на мигрена. Мигрените при децата не са опасни. Въпреки това сутрешното и среднощното главоболие може да са сигнали и за нещо по-сериозно и затова посетете лекар веднага.
Сухота в устата и устните, намалено уриниране, плоска фонтанела (при бебета), суха кожа или кожа, която остава нагъната, когато я притиснете, силно повръщане или диария.
Всички тези признаци са свързани с дехидратация и трябва да се лекуват бързо, защото дехидратацията може да доведе до шок. Обадете се на 112 или отидете в болница, ако смятате, че детето ви е близо до този етап. В противен случай се обадете на лекаря и се опитайте да осигурите повече течности на детето.
„Проблемите с дишането са по-обезпокоителни, когато звуците идват от гръдния кош и белите дробове, а не от носа“, казва д-р Шу. Критичните проблеми с дишането често се дължат на задушаване, алергична реакция, астматичен пристъп (може да се появи при деца на няколко месеца), пневмония, коклюш или круп. Незабавно потърсете помощ или се обадете на 112.
Ако не е очевидно, че детето има сериозни проблеми, проверете дихателната му честота. Пребройте всяко вдишване в продължение на 30 секунди и след това умножете по две.
Нормалната честота на дишане е:
Подуване на езика, устните или очите, особено когато е придружено от повръщане или сърбеж.
Те често са сигнал за сериозна алергична реакция (анафилаксия). Симптомите могат да включват подуване, проблеми с дишането и силна уртикария и в този случай детето се нуждае от незабавна помощ.
Обадете се на 112 и, ако е възможно, дайте на детето си антихистамин. При по-леки реакции се обадете на лекаря и попитайте какво е добре да дадете на детето за потушаване на симптомите.
На такива спешни ситуации трябва да им бъде обърнато внимание от лекар. Паданията обикновено не са проблемни при деца на възраст над 6 месеца, ако не падат от височина, по-голяма от техния ръст, и не се приземят върху нещо твърдо или остро.
Порезна рана, която се отваря достатъчно широко, за да можете да пъхнете памучен тампон в нея, или която не спира да кърви в рамките на няколко минути след прилагане на натиск.
Това са признаци, че детето ви се нуждае от медицинска помощ (и може би от шевове, лепило, специална превръзка и т.н.). В зависимост от сериозността на нараняването следващата ви стъпка трябва да бъде да се обадите на 112, да отидете в спешното отделение или да се обадите на педиатъра.
Винаги трябва да се обръщате към лекар и ако детето ви е ухапано от животно или друго дете и кожата му е разкъсана.
Източник: Parents.com
Страдали ли сте някога от цистит? Ако не сте, няма как да разберете колко е неприятно, болезнено и досадно. Досадно, защото никога не си отива завинаги, все някога пак се връща и ти вгорчава живота.
Ако пък сте от абонираните за това заболяване, значи няма какво да ви обясняваме. Направо ви предлагаме да четете следващите редове, които със сигурност ще ви бъдат полезни. Защото ако има едно нещо, което човек с цистит трябва да прави, то е да не забравя, че циститът може да бъде държан под контрол... с информация – кое го предизвиква, кое не го и най-вече – как да го лекуваме правилно.
В Майко Мила си поговорихме с уролога д-р Житиан Атанасов, за да разберем малко повече за тази болест.
И така, ако никога не сте си задавали въпроса какво точно е цистът, въпреки че често страдате от него, редно е да се запознаете с него и официално.
Циститът е възпаление на пикочния мехур, което се стимулира и предизвиква от различни патогени и рискови фактори. За съжаление, засяга по-често жените (мъжете много рядко и когато мъж има цистит, то вероятно е от друг вид, най-често – лъчев цистит) и в доста случаи е силно рецидивиращ.
Защо жените са по-предразположени? По чисто анатомични причини – родени сме с по-къса уретра и страдаме от това още от раждането си. Да, циститът засяга и малките момиченца, които, докато още са с памперс, циститът винаги дебне отблизо.
И все пак, ако малкото ви момиче има цистит, непременно направете консултация с уролог, съветва д-р Атанасов, защото е редно да бъде изключено друго състояние - везикоуретрален рефлукс (или връщане на урина от бъбрека) заради нарушени клапни механизми на артериите от пикочния мехур към бъбреците.
Обикновено симптомите на цистита удрят впезапно - с чести позиви за уриниране, парене, болка, дискомфорт, а в по-тежки фази – с кръв в урината. Лечението би трябвало да започне веднага, с изследване на урината за микробиология, както и със съпътстваща терапия с фитопрепарати.
Никога да не се започва лечение директно с антибиотици без направена антибиограма – това е съветът на д-р Атанасов. По думите му, изключително погрешно е да се ползват и антибиотици, които са ни помогнали някога в миналото, без да направим антибиограма, защото така се появяват резистентните щамове към всички антибиотици.
След като сме приключили с антибиотичното лечение пък е редно да направим нова антибиограма, за да се види дали са изчезнали бактериите, както и да продължим с дълъг прием на фитопрепарати или хранителни добавки, подходящи за този тип лечение.
Разбира се, винаги можете да започнете прием на антибиотик, но това, което трябва да знаете, е че този подход е неправилен. А при веднъж излекувана инфекция идва и въпросът как да поддържаме пикочните пътища здрави.
Според специалиста най-добрият начин е чрез дългосрочното употребяване на хранителни добавки, за които не е необходима рецепта. Според препоръките на лекаря, апликациите на фосфомицин веднъж на 10 дни и изследване на стерилна урина веднъж на 30 дни също показват добър резултат, но пак подкрепени с чести микробиологични изследвания.
Най-вече да се пазят от настинки, от спорадични сексуални контакти, особено по-груби и интензивни такива, както и от хронифициращи инфекции. Също така, установена е връзка между цистита и редица заболявания, като тези у имуносупресирани пациенти, анатомично предразположените, генетични анатомични малформации, диабет.
Циститът и басейнът също са в много близки, но лоши отношения – първо, заради температурата на водата. Без значение дали е много студена, или много топла, това дразни пикочните пътища.
Другият фактор отново е контактният път, отново заради късата уретра, по който могат да проникнат микроорганизми.
Някои хора страдат и от един малко по-особен тип цистит – интерстициалния такъв, който е хронично заболяване, при което се смята, че имунната система атакува стената на пикочния мехур. Симптомите включват хронична болка в таза, чувство на дискомфорт и повишено налягане в пикочния мехур, често уриниране.
Поставянето на диагноза при него става само по един начин – с цистоскопия и биопсия. Това обаче е травмиращо за пациента, свързано е с хоспитализация и анестезия и начинът на доказване много пъти е по-лесен чрез метода на изключване, казва д-р Атанасов.
Тоест, изключват се всички други видове цистити, докато не се стигне до този и пациентът не бъде подложен на тези процедури. В лечението се прилагат препарати, като натриевия хиалуронат, провеждат се и интравезикални инстилации – чрез уретрален катетър този препарат се аплицира в пикочния мехур.
Намаленият прием на течности например. Той не е полезен и добър за никого, но все пак прекомерното стискане и регулярно неходене до тоалетна по малка нужда трудно би довело до цистит.
От антибиотично лечение също не може да се получи цистит, но пък може да се стигне до други усложнения, като кандидоза и бактериурия, които да доведат до симптоми, подобни на циститите.
Прекомерната употреба на алкохол, пържени и пикантни храни също биха могли да предизвикат симптоми, сходни на цистит, но да причинят цистит е невъзможно.
Ако сте жена, страдаща от хроничен цистит, и в момента кърмите, положението е сложно, признава д-р Атанасов. Първата линия на лечение в този случай са хранителни добавки и фитопрепарати, а от антибиотиците – цефалоспорини или други от групата на пеницилиновите препарати. Съветвайте се с лекар и не приемайте медикаменти на своя глава.
Д-р Атанасов съветва пациентите винаги да настояват уринарната и отделителната система да бъдат разглеждани като едно цяло, когато идат на преглед. Ако пациентът има анамнеза само за парене и често уриниране, препоръката му е да не се гледа само пикочният мехур, а да бъдат огледани и горните пикочни пътища, защото камък в бъбрека например сам по себе си е източник на инфекция, а тя може да слиза надолу заедно с урината, и да предизвиква циститни оплаквания.
Страдате често от цистити и вече се чудите дали да не се ваксинирате против него?
Ваксинационните препарати против цистит са добър избор, казва д-р Атанасов, защото засилват както локалния специфичен имунитет, така и общия.
Ако обаче все още не сте взели такова решение, спазвайте поне най-съществените препоръки - никога не започвайте лечение на своя глава, не пийте антибиотиците само 2-3 дни, докато отшумят симптомите, защото така се създават резистентните щамове към антибиотичното лечение, и обърнете внимание и на нещо много прозаично – бельото.
По-изрязаният тип бельо по-често води до инфекции, предупреждава лекарят, така че – сетете се с какви гащи ходеше Бриджит Джоунс и взимайте пример от нея. И никакви пържени картофи в леден басейн!
Съветите на д-р Житиан Атанасов споделяме с подкрепата на Bucconox.
Всички ние имаме различно поведение като родители. Идваме със своя си багаж, претенции, умения, запаси от търпение и любов, колкото поеме. Но на всички ни се случва (рано или късно) едно и също нещо - ти я мислиш една, тя става съвсем друга.
Това е аксиома в родителството - едно си представяш, съвсем друго излиза.
Не казваме, че винаги е така, но се случва често. А при някои се случва още със самия старт на начинанието, така да се каже.
Подобна е ситуацията и на Вяра Янакиева (Меме Мама), която още на първата обиколка от родителския маратон (разбирай раждането) осъзнава, че тая работа не е баш както си я представяш.
Особено ако по коридора се зададе бодро акушерка с една банка окситоцин и с ведрото намерение да ти я пусне.
Ето ги и преживяванията на Вяра. Ако искате да ни споделите вашите, не се колебайте да ни пишете на maikomilabg@gmail.com или във Фейсбук.
Ако се чудите кой е вечният въпрос, с удоволствие ще ви кажа. Повярвайте ми, не е „Кокошката или яйцето?“, а любимият на всички: „Как мина раждането ти? Наистина ли боли толкова?“
Искаше ми се да мога да кажа: „О, беше невероятен момент, толкова докосващ, изпълващ ме с невероятни емоции и сълзи от щастие.“ Да, горе-долу беше така, с няколко отклонения.
Още през деня имах нерегулярни контракции, съвсем леко болезнени и тъй като вече веднъж бях вдигнала на крака всички познати и роднини до 9-то коляно, че ще раждам, реших, че този път отново е фалшива тревога.
Така или иначе се бях разбрала с една приятелка да се разходим и тъй като „к`во толкова, едни контракции“, не отказах срещата и отидох. Обиколихме огромния парк поне три пъти, говорихме си за минали и неминали неща, смяхме се, задъхвахме се (АЗ) и си прекарахме невероятно, докато леките ми контракции продължаваха.
Прибрах се в страхотно настроение, изчистих, измих си чиниите (за всеки случай, ако родя), почивах си, подремнах си (Ах, ако знаех, че това ще е последната ми дрямка, в която няма да бъда обезпокоявана, как щях да спя!). Вечерта се настаних удобно пред дивана, за да гледам любимото си шоу, тихо нашепвайки на корема си „Не се раждай до 22:30, защото ми е много важно да разбера дали Елизабет ще се върне от острова на отшелника“.
ДОКАТО в 2 без 10 не се събудих от силна менструална болка. Пробвах пак да заспя (защото е фалшива тревога и никой лекар не обича да му звънят за глупости посред нощ), но след 2-3 минути отново ме заболя.
Не беше кой знае каква болка, напротив, дишах по съветите на Елена Василева (акушерка Елена Василева, бел. ред.) и смея да твърдя, че се справях много добре. Към 3:30 реших да звънна на доктора, защото очевидно нещо странно се случваше. Разбрахме се да се чуем отново в 5.
Запазих пълно спокойствие, събудих сладко спящия ми нищо неподозиращ съпруг по възможно най-нежния начин – „Ъъъ, май раждам“. „Сигурна ли си?“, чух отговора му, докато се прозяваше и запазих голямо самообладание, за да не бъда саркастична и отговорих със скромното „Да“.
Аз, правейки се на мега-супер-много-хипер подготвена родилка, реших, че трябва да започна да скачам на фитнес топката, за по-бързо разкритие.
Съпругът ми влезе в свещеното място наречено тоалетна, а аз реших да си полежа, че „тежък ден ме чака“. Иии в 5 без нещо почувствах едно силно "пук" и си казах "Ехе, т`ва бебе как ме изрита!". Нооо... изведнъж усетих как потича нещо по мен и с 200 км/ч станах от дивана, защото е нов и не си заслужава да бъде изцапан с разни течности.
След като цялата бях подгизнала и малка локвичка се бе образувала на ЧИСТО НОВИЯ ПАРКЕТ констатирах, че може би водите ми изтичат. И така, кранчето на „чешмата“ бе пуснато и водата се изливаше (колко благозвучно, нали?).
Звъннах на доктора, той, вдъхвайки ми цялото спокойствие на света, ми каза да тръгвам към болницата. Преоблякох се, спокойна, че вече няма какво да тече, докато не си сложих якето и отново подгизнах.
Отказах се и просто тръгнах. Контракции имаше, вървях като ранен пингвин, но все още всичко бе поносимо.
След като ме провериха за разкритие в 6:00 (дори няма да споменавам колко „приятен" е този преглед), бях с жалкото един сантиметър (много зор за нищо, както се казва).
В 7:00 дойде и моят лекар, провери ме (тук отново няма да споменавам за този „любим“ мой преглед.) - имах цели 4 см. (ПО БИВА!) Вече, доста по-болезнени, контракциите ставаха и по-начесто.
Въпреки всичко се чувствах подготвена и дори горда с представянето си досега. Нито ме болеше толкова, че да викам, нито се тресях от болка. Гордостта ми се издигна на нивото, в което си мислех колко е глупаво всички да ме плашат, че било много страшно! (Бла, бла, бла – смела съм и държа на болка!).
Всичко вървеше като мед и масло, докато не стана 8 часа сутринта, слънцето се бе показало на хоризонта, хората бяха щастливи, някои пиеха кафе, други вече закусваха, трети спяха в топлото легло, а към мен се отправяше акушерката, която носеше една банка система.
Съгласих се разбира се, нямах търпение да видя малкото личице на живота, който растеше цели девет месеца в мен. И така, тази малка „системчица“ се оказа окситоцин. Какво мога да ви кажа за него...
ЕМИ, ИЗПИТВАМ СТРАШНА АГРЕСИЯ КЪМ ОКСИТОЦИНА, ПРИЗНАВАМ!
Започнаха едни болки, едни топли и студени вълни, контракциите - доста по-силни, напредваха стабилно. Аз стоях и се превивах на леглото като риба на сухо, извинявах се на акушерките, че викам. (А иначе бях твърде убедена, че ще се разхождам... Да, да).
Ако си мислите, че контракциите са гадни, то не сте усетили напъни, породени от тях (АМА КАКВИ НАПЪНИ!). Казах си: "А, не. Спирам да раждам, аз бях дотук, стой си вътре, младежо!"
Забравих лекции, забравих си името, забравих да дишам, единственото, което помнех беше фразата на мъжа ми "Коте, хайде да си направим бебе!" и лекичко се агресирах. (Къде ми беше умът?)
Акушерката ми обясняваше как да дишам, как да напъвам, изпълнявах заповедите така, както може само един войник пред генерал.
В цялата суматоха, трябваше да се придвижа от предродилна зала до магарето. Движех се като баба на 90 години с дископатия. (Най-трудните три крачки в живота ми!) Качиха ме на магарето, а аз продължавах да се извинявам, че крещя и невинаги дишам правилно.
Докторът ми масажираше гърба, повтаряйки ми, че „ей сегичка ще излезе бебето“, докато аз почти изкъртвах дръжките на магарето и в един момент усетих... Празнота, облекчение, болката я нямаше. (УАУ, колко яко! Не знам дали има по-невероятно чувство от излизането на бебето от теб!)
Погледнах напред и едно малко лилаво картофче със страхотна прическа и цялото омазано със слуз, ревеше и се чудеше защо излезе на студено, аджеба, и какви са тез лели, които го пипат така безобразно!
Успокоих се, сетих се как се казвам, почнах да дишам, осъзнах колко е прекрасно беззащитното същество пред мен и си казах: "Това са 2 часа от живота ми, които не искам да преживявам отново скоро!".
Много ми се иска да кажа, че забравих болката в мига, щом го видях, но... минаха почти четири месеца и колкото и сладко да е бебето, все още помня! (О, само как помня!)
П.П. Таткото се разплака! А съм го виждала да плаче, само когато Върколакът от Х-men умря! (SPOILER ALERT)
Родителите на малки деца знаят, че повечето от тях с огромно удоволствие лапат всякакви боклуци и/или си ги завират в носа. За да може от своя страна родителят да получи адреналинов шок, докато прилага всякакви техники за първа помощ и едновременно с това търси УНГ, който да извади фас от носа на бебе. (Последната история по-добре да не ви я разказваме).
Зачудихме се какви най-странни неща сте вадили от устите на децата си, ако, разбира се, сте успявали да ги хванете, преди да ги преглътнат. Ето част от вашите отговори, някои от които ни потрисат до дъното на душите ни. Заслужават си определено.
Десислава Шуманова
Изкуствен нокът... 
Мисля е на първо място. Сребърният медал е за калинка, ама тази година хапеха по морето, та си заслужаваше съдбата. На трето място са стандартните неща, фасове, камъни, пясък, абсолютно всеки боклук.
Nevena Dramcheva
Пила за нокти. Много плака, като му я отскубнах от устата. Остави си отпечатък на единствените 6 зъба
Desislava Dimitrova
Гъсеница, тлъста и зелена.
Delina Bogoeva
Още се потрисам като си спомня, а беше преди около 10 години. Дъвкана и изплюта на земята дъвка 
. Откачих, като дойде до мен и ми замириса на дъвка, а бяхме сами пред блока и нямаше кой да ѝ я дал.
Светослава Първанова
Пеперуда, която само си улови. Редовно смуче камъни и миди от плажа. Котешки гранули. Общо взето, за последното си е виновен котакът- много бавно яде 
Драгомира Атанасова
В устата не, но беше сложила като антенки две клечки за уши в ушите, тъкмо купени ит магазина и скачаше на леглото. Докато стигна до нея, тя падна и си нарани ухото... Върнахме св от бърза помощ, докато се събуя и се обърна, дъщерята сложила две клечки, този път в носа... Слава Богу, успях да й ги взема навреме.
Ilina Gergova
Кучешко лайно, взе го за Зайо Байо, направи отвратена физиономия и го изплю. Аз 10 минути след това бях вцепенена и едва се съвзех. Мравки по примера на маймуните от една книжка. Корка на чехлите на мъжа ми. Пяната за търкане на пети. Итн
Lora Avramova
В устата не помня, но в носа - винтче. Никой не разбра, докато то не стигнало до синуса и не тръгнаха зелени миризливи сополи, та й направиха рентген и ми показаха винтчето 
Трябваше да я стискам в скута си, докато докторът с помощта на една сестра не го докопа с пинцета. После ми дава валериан на мен... 
Иван Нончев
Глава на скакалец. Оставена от котките, които бяха изяли "филето"...
Iva Primovska
Голяма ми дъщеря я намерих да ръфа стъклена топка за елха...малката, прибирайки я от детската градина, си забърсала едно камъче, което се оказа замръзнало кучешко ако
Lilia Katsarova
Стрелките от часовник-будилник
Tanja Delcheva
Шнола за коса - пеперуда. И чак в гърлото беше 
Снежана Христова
Ето това - краят на кабел за касетофон. Лошото е, че другият край беше включен в контакта... 
И втвърдител за автокит. Червена на цвят пастичка е това...
Бояна Грудева
Стотинка! Но не успях да я изкопча, чаках е на изхода…
Elena Mihaleva
Миризливка! За жалост (и гадост), докато стисках бузките и виках "плюй", малката госпожица си я сдъвка и изяде. 
Eli Koyumdzhieva
Имам запечатани три картини в съзнанието: старателно смуче гумите на количката след разходка в кален дъжд (така научих, че вече пълзи); 2. седи на килима, любувам се на сините очички и руси къдри- ангелът се усмихва широко и виждам тлъста черна муха; 3. първи "любезен" разговор: - маме, дай да избърша сопола (гъст, зелен). - Не, благодаря! (кратка приятна изненада). Ще го изям. Сестра му като че ли беше по-капризна. Помня консумация само на настъпени пуканки, разбира се, 10 мин. след като е питана дали иска.
Елена Димова
Баба им е голяма чистница - мие, лъска, чисти... Но на терасата пропуснала да види, че се е изакало пиленце... Ама едногодишната ѝ внучка не го пропусна 
... Не съм напълно убедена, но мисля, че това, което ѝ вадих в паника от устата, си беше птиче лайно.
Ваня Стоянова
Между 1 и 2-та година синът ми имаше интерес единствено от фасовете по улицата и кошчетата.С такова усърдие махаше хартията и лапаше остатъка от филтъра....така и не разбрах защо.Наричахме го човека-фас.Незнам колко фаса съм му изкарала от устата.Обичаше също и да яде мазилката от стената,беше си изчоплил една прилична дупка около тръбата на парното.Сега е нормален 27годишен Овен..неженен още.
Annie Stoitzev
Кучешки гранули. Котешка тоалетна. Хоросан. Стереопор. Пясък. Стотинки…
Ивелина Илиева
Ножче от макетно ножче като нямаше 2г. На годинка - заешки дарадонки
Silvia Zenginova
Божа кравичка, камъни, охлюв, списъкът е дълъг, а животът е пред нас 
Iv Slavkova
В момента детето ми е 1г.и8м.и яде всичко което намери.Най-странното обаче беше, когато бяхме на гости на баба му и той намерил едно от онези безумни плетива на една кука(не знам как се казват) и си беше отхапал едно парче, доста солидно. Дъвчеше го с огромно удоволствие
Dayana Summer Bojkova
Туко що вадих парче сапун 
не му хареса
Ваня Ангелова
Охлюв... не успяхме да го спасим
Ваня Шекерова
Кравешка тор, като взех да му бърша езика от нея, се напъни да повръща, иначе си я джвакаше сладко, сладко.
Нели Тушлекова Боуен Терапевт
Черна хлебарка от големите
Светът на Гери
От стотинка през малка пеперуда - радвам се, че някои неща даже не ги разпознавам, след като бъдат изплюти 
Reneta Borisova
Шепа карфици (топлийки).
Как се вадят?!?
Не помня...
Nadejda Doychinova
Ако от чайка и зарязана от някой палачинка са най- гадните за които се сещам!
Иванка Александрова
Кост от умряло животно...
Veneta Georgieva
На около 4 годинки. Излиза от тоалетната и ми заявява:" Тоз бонбон много гаден. Кой държи бонбонки в тоалетната?" Водя да ми покаже какво е ял. Ми.... тоалетно пате, от онези кръгличките. Извадил си го е от тоалетната чиния, гладникът
Мила Джи Гатев
Самото нещо не е странно, но все още не мога да проумея как 8 месечното успя да натика две големи, цели филии хляб в устата си
Denitsa Dilova
Кифла, оставена на пейката в парка цялата в мравки
Живка ИлиеваГумените копчета от детските музикални GSM - и ...И после от истински GSM, на комшийката 2006 г.
Desislava Draganova
Точно беше проходила дъщеря ми и напипала прахта за пране /на гранули/... Взела лъжица, гребе и сипва в устата...В Пирогов казаха, че не е опасно... Разминахме се с активен въглен и успокоително за мен..
Denitsa Kodzhabasheva
Сим карта! 
Запазен е оригиналният правопис и начин на изразяване.
Това е просълзяващата история на Марина Георгиева за раждането на първото ѝ дете. Тя ни я сподели в групата ни във Фейсбук "Положението е Майко Мила", а ние и още стотици хора се почупихме от смях на този епичен резил, както го нарича авторката.
Ако и вие искате да ни разкажете за вашето раждане (има се предвид, когато вие сте родили дете, а не когато са родили вас - но може и това, стига да го помните), пишете ни на maikomilabg@gmail.com. Обещаваме ви, че и на вашата забавна излагация ще се посмеем, а ако се налага, и ще съчувстваме.
Ето го сега знаменателното раждане на Магдалена точно преди 15 години.
Боже, раждането на Магдалена беше епичен резил! За да стане ясно, че думата "епичен" е използвана уместно, ще кажа само, че на следващата година, като се появих за раждането на Дара, ме посрещнаха с думите: "Госпожа, нима идвате за второ раждане толкоз скоро?"
Да те разпознаят на Пещерско в родилното година и три месеца по-късно, при положение че на вечер се раждат 7-10 бебета, явно доста си се постарал.
Та. Него ден петък, жега от сутринта, се помъквам рано да пия кафе с приятелка. Сядам, поръчвам и се почнааааааааа.
Ще раждам, да идва Атанас (мъжът на Марина, бел. ред.)!
Хващаме такси и след час вече съм налична в болницата. Ей тъй, от стола на кафенето се телепортирах направо там.
По принцип съм куражлия и излишни драми няма, но в тоя случай мога да се закълна, че ако се бе наложило да пледирам временна невменяемост, единодушно всички биха се съгласили, че друго не мож' да е.
В мен се всели някакво същество, дето не знае какво прави, ма го прави със Сички Сили, спонсорирани от ужасТ! От вратата стана ясно, че се задава проблем.
Викат ми: "Охоооо, вие сте от ония... Ама я се успокойте малко, всичко ще е наред.
Ко? От "ония"? Че аз съм баш на върха на тая пирамида от жени, дет' не знаеш какво да ги правиш, докат' родят. Тоалети - моалети, легло и хоризонтално.
Ако са правили разбор на поведението ми, със сигурност са осъзнали, че допуснаха стратегическа грешка. Да пльоснеш някаква луда под прозорец, дето слънцето бавно ѝ пече мозъка на 40 градуса, е предпоставка за последвалите събития.
Към момента на моята поява има още 8 жени, които кротко си търпят и чакат ред. Б*х тия контракции... Викам си, тези нещо са се объркали, напънът отвътре предполага да са появи дете първи клас.
Уплаших се, че няма да се справят и скъсах рязко синджира с реалността и добрите обноски. Циркът продължи 10 часа. През това време успях:
1. Да сваля панталона на акушерката, да се докопам до парцала, с който бършеше машината до главата ми, и хубаво да си омажа лицето с него, исках да пия и вода от кофата.
2. Да апелирам от високата трибуна на болничното легло за “сдобиванесъссърца, щото вие такива нямате"!
3. Да подстрекая другите потърпевши да викат силно, а не лицемерно да се стискат. Дет' се вика, един път ще раждаш, ще ни изтърпят.
4. Да търся точен размер на ръката на лекаря, щот' ми се видя много голяма и не пасва според стандартите за гинеколожка употреба.
5. Да вия като чакал независимо дали имам, или не, контракции.
6. Да искам среща с ръководството и незабавно закупуване на нови щори.
7. Да питам във всеки свободен от други дейности момент другарките по съдба "Всички живи ли са?" и "Нали няма да умрем" (това на фона на жена, дето небрежно си вееше с някакъв лист).
1. Успях да се откопча при влизане и да хукна по гол гъз из залата.
2. Като кандисах да се качвам на магарето, държах "Никой да не ме пипа, щот' мъжА ми е отвън". На първото вдигане на крака се отказах и реших, че е време да си ходя. Започнаха преговори.
3. Те победиха, а аз нищо не чувах от инструкциите, щот' НЕ МЛЪКНАХ!
4. Не знам как ставаше така, че всеки път като трябваше да напъвам, всички сили ги хвърлях в концентриран вик от дълбините на Земята – за работа по същество нищо не оставаше.
5. За някакви секунди припаднах, май ме свестиха с шамар.
6. Извикаха подкрепление (разбирайте колеги, дет' да видят това чудо). Такива глупости съм говорила, че отделението се тресеше от смях на фона на мойта битка за живот.
7. Родиха ГООоооооооооооооооооо. Не помня името на лекаря, 'ма е първият мъж родил чрез чуждо тяло, свърши всичката работа.
8. Заподозрях подмяна на бебето. Чаках първолак, показаха ми бебе 2850 г.
9. Кандисах!
1. Преговори за заслужена почивка. Не може ли утре да продължим?
2. Рев как от мен нищо не е останало и по-добре да не си правят труда да ШИЯТ "тая съсипия".
3. Използване на краката като лост, за да копна лекаря под мишниците в опит да го вдигна и изхвърля.
4. Край на манипулациите и осъзнаване, че имам бебе.
5. Пълна ахница и прилив на неимоверна гордост от добре свършената работа... от моя страна. Междувременно са излизали сестри да питат "Чийна е таз жена?", има ли някаква вълшебна реплика, дет' да ме свърне и "Казвайте ги тия неща, бе, че водите туй нящо". (Всичко, съпроводено с много смях.)
Атанас е изпушил две кутии цигари, взрян в икона на Христос върху кибрит.
За да стане още по-ясен колосалният размер на това падение, съм длъжна да кажа, че нямам никакво оправдание. Бях качила 9 кг през бременността върху 53 и в чудесна физическа форма. Седмица преди това се чепих върху маса да боядисам тавана.
Нямам в крайна сметка нито един шев РЕАЛЕН (жената, дето си вееше с листа, бе с 30-32 броя). В нито един момент не е имало заплаха за мен или бебето. Раждане по учебник.
Съзирам планувано представление от страна на Всевишния за разтоварване и забава на цял етаж медицински персонал.
На изпроводяк към стаята, седнала на носилката, с високо вдигнати ръце, като Цезар в колесница на почетна обиколка на Колизеума, виках с пълно гърло: "Аз го родих това бебе"! Добре, че не съм решила да го вдигна над главата си като "Цар Лъв". (Атанас: "Ти го роди, браво, душо, ти си герой"! Муахахха и героя!)
Честита да ни е Магдалена!
П.П. Как Атанас ми донесе корсета от сватбата за изписването (а ми забрави гащите!) в комбинация с фру-фру нощница и боти – догодина по същото време. Сега само ще кажа, че от болницата си тръгнахме с Ладата на татко, цялата в слама, защото беше товарил бали за конете, аз с корсет и по гол гъз, Атанас с работни дрехи и Магдалена, която беше олицетворение на Снежанка в някакъв пънк вариант. Щастието бе безмерно.
Този текст, написан от майката на Красимира (няма да ви казваме кога, ще видите сами накрая), посвещаваме на всички лекари и здравни работници, които неуморно и безусловно упражняват професията си, грижейки се за нас. Благодарим ви!
… дата на раждане … ЕГН … адрес … личен паспорт … омъжена … неосъждана … предявявам иск и настоявам за наказание по съдебен ред за извършените срещу мен престъпления, както следва:
Системно, съзнателно и целенасочено разрушаване на моите човешки и професионални качества, изграждани с години и струващи скъпо на обществото. От ентусиазиран млад поликлиничен лекар аз бях превърната в безличен и бездушен чиновник, заринат до шия в неразбиране и отхвърляне на моите най-естествени професионални стремежи. При това бях обвинена, че самата аз съм опозорила тази толкова хуманна професия, превръщайки я в чиста бюрокрация.
Тази теза беше приета с въодушевление от моите пациенти, които търсеха отговор на много въпроси и го намериха в тази удобно скалъпена причина. Никой от тях обаче не се запита защо ми е на мен да се превръщам в бюрократ, след като самата аз страдам от този факт.
Но така или иначе всичко лекарско и човешко у мен отстъпи място на бясната гонитба за проценти, бройки и показатели. Търпях с години, но сега търпението ми се изчерпа и с малкото съвест и съпротивителна сила, които са ми останали, заявявам: не мога, не искам и няма да превръщам моите пациенти в бройки за амбулаторни прегледи, домашни посещения и диспансеризация!
Не мога, не искам и няма да им оказвам нито медицинско, нито здравно обслужване, което в продължение на години ми бе натрапвано и замени толкова простата, естествена и вековна медицинска помощ!
Не мога, не искам и няма да ги вписвам в картони, карти, талони, журнали, тетрадки, тефтери и листове, които постепенно, коварно и неусетно изместиха моята мисъл, моето сърце и моята душа!
Не мога, не искам и няма да участвам в работно време в събрания за повишаване качеството и културата на медицинското обслужване, които ми отнемат още един час от и без това краткото време за общуване с моите пациенти!
Не мога, не искам и няма да попълвам отчети и да пиша планове, защото плановете в сфера като здравната са, най-меко казано, смешни, а отчетите никога не са верни!
Не мога, не искам и няма да изписвам скъпи лекарства и такива, които никога не се намират по аптеките.
Не мога, не искам и няма да участвам в съвещания на никакво равнище и да отчитам показатели за детска смъртност, социално-значими заболявания и неврози сред учениците, защото никой не може да бъде накаран да отговаря за неща, за които не е виновен!
По точка първа отправям обвиненията си към онези, които години наред, безсилни да се справят с растящото недоволство сред моите пациенти и влошените здравни и демографски показатели сред населението, си измиваха ръцете с уж моята некомпетентност, бездушие и незаинтересованост. В стремежа си да загладят нещата, те вдигаха лозунги, измисляха „нови организационни форми на обслужване”, рушаха традиции и се опитваха да създават нови. Измисляха нормативи и наредби, издаваха заповеди и всекидневно ги изменяха.
Обвинявам ги, че ми отнеха възможността да творя в професията си, да проявявам инициативност и съответно да нося отговорност за резултата от нея.
Обвинявам ги, че системно и преднамерено ме унижаваха с проверки и комисии, като никога не докосваха същността на нещата, а се интересуваха единствено от цифри и стандартни фрази.
Обвинявам ги, че никога не вникнаха в моите нужди и затруднения, а ме товареха с дейности, с които целяха да ми отнемат и последната възможност да мисля по горепосочените проблеми.
Обвинявам ги, че никога не защитиха моето име, достойнство и професионално верую, щом това засягаше тяхното спокойствие или заплашваше поста, до който са стигнали.
Обвинявам ги, че ме предадоха.
В продължение на години сред моите пациенти беше насаждана мисълта, че аз съм им длъжник – теза, основана единствено на факта, че съм положила клетва. При това не Хипократова клетва, а нова, социалистическа клетва, с което ми бе отнета възможността да се чувствам по особено романтичен и обвързващ начин продължител на древно и непреходно човеколюбие.
Разбирайки, че съм безсилна да отхвърлям техните капризи, моите пациенти се втурнаха да ме очернят и заплашват, да пишат оплаквания и жалби, да ме нагрубяват и огорчават. А аз бях длъжна да търпя и да пиша обяснения, да се явявам пред комисии и да споря с невежи. Подобни всекидневни сцени подкопаваха бавно, но сигурно моите физически и психически сили и, изправена пред стената на принудата и заплахата, аз се примирявах с наложените наказания, преглъщах огорчението и сълзите и навеждах смирено глава.
Но сега търпението ми се изчерпа и затова заявявам най-отговорно: не мога, не искам и няма да мълча пред пациенти, които се отнасят към мен като към непослушен, развален или неусъвършенстван робот!
Не мога, не искам и няма да прощавам, когато ме вдигат посред нощ на шега заради сключен бас или истерична прищявка!
Не мога, не искам и няма да позволявам повече да се руши авторитетът ми, както няма и да позволя този авторитет унизително да бъде обсъждан от безпринципни и неориентирани лаици. Защото никакви дискусии, обсъждания и открити диалози не могат да ми го върнат!
По точка втора обвинявам онези, които години наред гледаха на лекарската професия като на послушна и зле платена домашна прислужница, а на медицината – като на нейна капризна и неграмотна леля.
Обвинявам ги в разточително прахосване на интелектуален потенциал, в заговор срещу професията и срещу мен, с пагубни за моите пациенти последици.
Обвинявам ги в профанизиране на медицинската наука, което доведе до масови псевдонаучни и псевдоздравни знания у моите пациенти и измени фатално тяхното отношение към мен.
Обвинявам ги, че възможностите им за регулиране на социалните взаимоотношения между мен и пациентите ми се разминават драстично с дадените им права.
Години наред бях системно лъгана, че разполагам с модерна медицинска апаратура и навременна специализирана информация, които ми позволяват да осъществявам лечебно-диагностична дейност на световно ниво. И докато аз се измъчвах с разваления апарат за кръвно налягане, мен ме уверяваха, че разполагам със скенери, томографи и литотриптери, доказваха, че тази апаратура, доставена по второ направление, повишава многократно възможностите на клиниките, институтите, научните звена и лаборатории. В същото време години наред ми забраняваха да се интересувам от болестта СПИН и ми пробутваха дилетантски научни съобщения и неспециализирани издания, оставяха ме без учебници, справочници, списания и вестници.
Затова заявявам най-отговорно: не мога, не искам и няма да повярвам, че разполагам с въпросната апаратура, докато обикалям новите комплекси пеша, с развален апарат за кръвното налягане!
Не мога, не искам и няма да повярвам, че се намирам на световно научно-техническо ниво, докато в моя кабинет не бъде прекаран елементарен телефон!
Не мога, не искам и няма да хукна на домашно посещение със скенер под мишница, защото моята стара, мила, добра пациентка, чийто домашен лекар ме направиха, не се нуждае от скенер, а от домашна рехабилитация и социални грижи!
Не мога, не искам и няма да ползвам модерната медицинска апаратура, защото по време на грипната епидемия (която тъй рядко поразява нашата страна!) 40-те деца пред кабинета ми в поликлиниката не се нуждаят от горепосочената апаратура, а от моя опитомен и осъвременен вариант на доктор Охболи, от моя опитен и сигурен слух, от вярната ми слушалка и все по-оскъдната ми усмивка!
Не мога, не искам и няма да специализирам във водещи клиники и институти, защото колегите ми там гледат на мен като на човек от втора ръка, недоучен просяк, чирак от низините, недобросъвестен изпълнител на техните гениални идеи!
Не мога, не искам и няма да черпя научна информация от взет назаем циклостил, откраднато ксерокопие или струващо една моя надница омазнено списание, купено от битака!
Не мога, не искам и няма да участвам в колегиуми, на които се повтарят учебници, издадени преди 30 години, докато видяното и наученото по време на дълготрайни задгранични командировки остава в нечии дисертации и никога не стига до моята нещастна, забравена, бедна поликлиника!
По точка трета обвинявам онези, които години наред системно и некадърно, съзнателно и безотговорно проваляха материално-техническата база на здравеопазването и неговата информационна осигуреност, както е прието да се нарича липсата на елементарни за тази област пособия.
Обвинявам онези, които не виждаха или не искаха да виждат необходимостта и престъпната липса на такива лекарства като антистенокардин, резерпин и аспирин, на елементарни сърдечносъдови препарати, кръвозаместващи разтвори, експресни лабораторни тестове, апарати за кръвно налягане, шевен материал, спринцовки за еднократна употреба, учебници и научни списания, хирургичен инструментариум, рентгенови филми.
Обвинявам онези, които внасяха скъпоструваща апаратура, а после я разпределяха неправилно и я оставяха да гние по складове и дворове.
Обвинявам онези, които поставиха компютри в сринатите бараки на болниците и поликлиниките, обявявайки този акт за постижение на научно-техническия прогрес.
Обвинявам онези, които разрешиха или безучастно търпяха да се строят мраморни площади в съседство на петнадесетгодишните дупки на първите копки за строителство на болници и поликлиники.
[…]
Обвинявам онези, които ме поставиха в допотопна, пълзяща линейка, счупена и изгнила, студена и необорудвана, за да оказвам висококвалифицирана бърза, спешна и неотложна медицинска помощ.
Обвинявам ги затова, че поради незнание и недалновидност не съумяваха да отделят първостепенните от второстепенните нужди и не разбираха огромната и многократна възвращаемост на капиталовложенията за здравни цели.
Години наред ме убеждаваха, че упражнявам най-хуманната, най-благородната професия и за това мое изключително право ме възнаграждаваха символично. Опитваха се да компенсират с набързо скалъпено тържество за 7 април, благодарност по радиото или потупване по рамото. Определиха ми тарифа за час, за разположение, за дежурство, за „нощни и дневни”.
Опитваха се да ми внушат, че единствено аз, лекарят, изпитвам такива алтруистични чувства към целия народ, че безвъзмездно, всеотдайно и неуморно трябва да отдавам своите знания, умения, сили и чувства за неговото благо, при това безплатно.
Принудиха ме да се карам с колегите за платени дежурства. Да карам такси. Поради това – да се явявам сутрин в кабинета си недоспала и нервна. Определиха ми тарифа за благодарността – един брой кутия бонбони и три стръка цветя. Не ми позволиха да купувам книги, да ходя на театър и да се обличам добре. Ерго – отнеха ми възможността да имам самочувствие.
Затова най-отговорно заявявам: не мога, не искам и няма да празнувам 7 април в хотел „Родина” защото от една година чакам обещаното повишение на заплатата ми! Повишение, което бе унизително спазарявано и отъждествявано с точки и точици.
Не мога, не искам и няма да бодърствам героично в спешното звено, защото адски ми се спи от прекараната с таксито нощ!
Не мога, не искам и няма да вписвам извънредните часове в специална тетрадка, защото самото вписване струва повече, от полагаемите ми се 50 стотинки на час!
Не мога, не искам и няма да вървя с гордо вдигната глава, защото нямам никакво основание за това!
По точка четвърта обвинявам онези, които години наред не издигнаха глас, за да защитят моя единствен по своята неповторимост труд. Обвинявам онези, които не го оцениха, защото не го умееха. Както и онези, които им вярваха. Обвинявам ги, че ме направиха уязвима. Че единствено на мен не ми дадоха право на свободна практика. Че ми отнеха професията. Че я приравниха с най-комерсиализираните услуги, без обаче да ѝ дадат съответните облаги.
Обвинявам ги, че ме обвиняваха и преследваха.
За да няма никакви недоразумения, искам да поясня, че обвиняемите са онези конкретни, неизмислени и съществуващи началници, ръководители, главни лекари и техните заместници, завеждащи отделения, методисти, специалисти, председатели на комисии, шефове на направления, управления и обединения, профсъюзни деятели и партийни отговорници, които ревностно изпълняваха, администрираха, командваха, наказваха и рапортуваха, но никога не управляваха.
Онези, които винаги стриктно следяха дали съм събрала членския внос. Онези, които измисляха викторини и конкурси, които провеждаха мероприятия и срещи, разговори и дискусии, годишни отчетни събрания и безброй други задължителни и безкрайно ненужни кръгли маси, заседания на комисии, подкомисии и работни групи и съвещания на активи. Онези, които вземаха мерки, съставяха програми със срокове и отговорници, вкарваха ги в компютри, отпечатваха листовки и размножаваха доклади, кичеха коридорите на поликлиниката със знаменца и лозунги, закачаха красиви номерца на кабинетите, а своите обзаведоха с дипломатическа мебел.
Но никога не говореха с мен.
Никога не застанаха на моето място.
Никога не се втурнаха с подкосени крака към нечия избухнала болка.
Никога не разбраха на кого всъщност са призвани да служат.
Никога не отстояваха принципи.
Никога нямаха собствено мнение.
Никога не ме защитиха.
Никога не протестираха.
Никога не си подадоха оставките.
Имената им не мога да назова.
Доказателства нямам.
Към всичко казано дотук прилагам единствено моята изгубена вяра, смачканата ми любов към професията и това, което е останало от мен самата.
Затова моля да бъде започнато следствие и виновниците да бъдат издирени и сурово наказани.
За истинността на всичко се подписвам:
д-р ИВОН КОЖУХАРОВА
Сп.”Отечество”, бр.20/1989 год.
