Карате ли се с партньора/партньорката си? Че кой не го прави! Даже и онези двойки, които не спират да демонстрират идеален живот в социалните мрежи (той идеалният живот включва и спорове, ама хайде да не задълбаваме!), също се посдърпват с любимия човек. Оказва се обаче, че имало как да превърнем различията по определени теми и начина, по който говорим за тях, в предимство за двойката. Така поне твърди в своя статия британското издание The Guardian. Авторката Естер Адли ни запознава с конкретни стъпки за постигането на това умение.
Защо мръсните чинии не се слагат директно в миялната машина? Чий ред е да вземе децата? И защо държиш да правиш онова нещо, което знаеш колко много ме дразни? Не, честно, няма проблем – добре съм.
Може би ако и вие имате дългогодишна връзка, този тип разговор ви звучи познато. А може би сте Джордж и Амал Клуни и никога, ама никога не се карате. Поне така се похвали актьорът в американско сутрешно шоу: за почти 12 години брак, твърди той, със съпругата му – адвокат – никога не са имали дори един спор. „Опитваме се да намерим за какво да се скараме“, пошегува се той.
Наистина ли е възможно да се обвържеш с някого за толкова дълго, че феромоните да изчезнат, и въпреки това от време на време да не се карате за пари, възпитание на децата или кой е трябвало да плати данъка на колата? И дори да е възможно – здравословно ли е? Блаженият брак на Клуни може да е едно на ръка, но за останалите, казват експертите, караниците не е задължително да са нещо лошо – стига да се водят по правилния начин.
„Хората често си мислят, че множеството конфликти са знак, че нещо не е наред във връзката, а липсата на конфликти означава, че всичко е наред“, казва семейната терапевтка Джоана Харисън, авторка на книгата „Петте спора, които всички двойки (трябва да) имат, и защо миенето на чинии има значение“. „Но много често, когато конфликтите се избягват, чувствата се натрупват, пораждат се обиди или намират израз другаде – а това вече може да се окаже проблем.“
Разбира се, не всеки семеен спор е положителен. „Караници, заради които хората се чувстват несигурни или застрашени, или които са враждебни, чести и остават нерешени – особено ако има деца – това не са здравословни конфликти“, казва тя. Но що се отнася до всекидневните разногласия и раздразнения в една дългосрочна връзка, изговарянето на онова, което ви изкарва от равновесие, често не е просто нещо нормално – а и необходимо.
„Всъщност, умението да се карате е страхотно качество за двойките“, съгласява се Стефан Уолтърс от психотерапевтичната служба Harley Therapy. Изследвания показват, че в дългосрочен план „двойки, които се карат, всъщност остават заедно много по-често от тези, които не се карат“, казва той.
Добрата новина е, че можем да се научим да се караме по-добре, казва Уолтърс. „Това е умение, което трябва да упражняваме и усвояваме. За съжаление, за много от нас то не е било добре моделирано в детството. Може би сме виждали родители, които или са избягвали конфликтите, или просто са си крещели. Но можем да се упражняваме и да развием инструменти, които да ни помогнат да се справяме по-добре.“
Но как? Най-важното – макар и далеч не най-лесното – е да спрем да се опитваме да „печелим“, казва клиничната психоложка и авторка Линда Блеър.
„Това не е състезание. Става въпрос за това да се разберете по-добре. Когато се вълнуваме, мислим черно-бяло: печелим или губим, прави сме или грешим. Трябва да намерите компромиса.“
Няколко практични неща могат да направят процеса по-лесен, казва Блеър. Тя често съветва двойки в конфликт да проведат разговора си на публично място. „Отидете например на вечеря, защото е по-малко вероятно да започнете да си крещите. Когато сме по-спокойни, можем да видим сивото между черното и бялото“, казва тя.
Друга препоръка е да излезете на разходка или да говорите, вървейки рамо до рамо, така че да не се гледате в очите – „при всички бозайници това се възприема като заплаха“ – и да се опитате да подхождате към трудните теми, когато и двамата сте спокойни, допълва Блеър. „Всички тези неща ще ви помогнат, дори без да се стараете особено, да стигнете до решение, което не е идеално за никого, но е най-доброто.“
В крайна сметка, една добра караница може да е начин да изградите доверие помежду си, казва Харисън. Тя съветва да се гледа на спора като на „възможност да научите нещо за това, което е важно за партньора ви“.
Това включва и известни усилия за възстановяване на отношенията, след като страстите утихнат. „Когато нещата малко се уталожат, може би ще успеете да се върнете към темата с любопитство. За какво всъщност ставаше дума? Опитайте се да бъдете нещо като детектив. Например: „Опитвам се да разбера защо оставянето на обувките ми там толкова много те разстрои. Наистина ли става въпрос само за обувките?“
Още не сме свършили, скрол надолу
Източник: The Guardian
Писа ни майка на три деца - няколкомесечно бебе и двама батковци на по 10 и 12 години, с молба да сподели натрупаната горчилка. А тя е свързана с непознатите хора, които си позволяват да се държат грубо и да се карат на децата, когато по някаква причина играта им не им допада.
Авторката пожела да остане анонимна. Може би за да не ѝ се скара някой и на нея. Ако е така - разбираме я.
За пореден път непознати хора се карат на децата ми. В случая – на малкия ми син, който е на 10 години.
Играе с приятели на "водна война" - пълнят балони на кварталната чешмичка и се пръскат с вода. На пръв поглед няма за какво да обвиниш децата. Привечер, лятно време, децата се забавляват, бягат, крещят. Намира се обаче сърдит възрастен чичко, който ги заплашва от терасата си, че ще "извика да ги приберат", демонстративно се прави, че говори по телефона и гони децата "да се махат". Обявява, че ще ги съди!
Моето дете се е опитало да се защити с думи, но напразно. Тръгнал си е разочарован и тъжен от играта. Другите деца са се преместили на друга площадка "да си говорят глупости".
Месец по-рано другият ми син на 12 години счупи неволно прозорец от остъклена тераса при игра с топка. Съгласна съм, не е приятно, но се случва. Както бе видно и от другото стъкло, не е за първи път. На другия ден до обяд стъклото беше възстановено. Излезе ни 45 лв.
Думите, които потърпевшата собственичка изрече по адрес на децата ми, още ми запират на гърлото. Тичах 15 минути с бебето в количката, за да стана свидетел как разтрепераният ми син се извинява на жената, а тя го хули и обижда. Накрая посмя да ни плаши, че "ще вдигне кръвно" и "ще ходи в болницата" и "тогава ще видите вие"! А това, че от стреса и обидите детето сънува кошмари цяла седмица, си е за нас.
Малко след като разрешиха излизането по улиците и градинките, съм седнала на пейка в центъра и чета книга. Бебето спи в количката, батковците карат тротинетки на 10-15 м от мен. В един момент чувам как рязко, на 2 м от мен, малкият батко спира. Нали знаете, засилва се много и после рязко спира, за да остави диря с колелетата. За мен не е проблем.
Лошото бе, че успоредно до него вървят жена и мъж. Жената счете рязкото спиране за крайно застрашаващо живота и здравето ѝ, въпреки че детето е на повече от метър от тях. Злобно изсъска нещо към него. В този момент аз се изправих от пейката. Тогава тя явно разбра, че той е с мен, виновно отмести поглед и продължи по пътя си. Остана горчилката.
След 2 месеца като затворници вкъщи, след безкрайни уроци, домашни, презентации, проекти и какво ли още не, сме излезли да вдишаме малко свеж въздух – не казвам чист! –, да се раздвижим и някакви непознати държат да се изрепчат на децата! Връщам лентата и постоянно изникват подобни случки. Накратко - ще съдят децата ми, защото играят. Размахват служебни карти и бастуни, обиждат, заплашват.
Да уточня, децата ми не са опасни, невъзпитани, хулигани и т.н. Просто обикновени деца, с много енергия, с остър ум, чувство за справедливост и състрадателнст.
Много ми е мъчно. Трудно ми е да обяснявам защо непознати възрастни хора реагират така. Непонятна ми е тази агресия. Защо е това отношение към децата? Защото вероятно тези хора си мислят, че като са възрастни им е позволено всичко, че могат да командват, да съдят, да ругаят. Да се скараш на непознато дете, докато родителите му не са наблизо, и да го гледаш как се страхува от теб, как плаче... възможно ли това да доставя някому удоволствие, да го кара да се чувства значим?
Отвсякъде искат толерантността ни за какво ли не. Аз призовавам всички за толерантност към децата! Те са нашето бъдеще и надеждата ни за по-добро. И никога не бива да си пожелаваме "да се махат", защото дори не искам да си представя света, в който ще живеем тогава.
Пътната обстановка сутрин (и не само сутрин) в града е потресаваща и тези, които шофират, биха потвърдили, че често може да ни доведе до лудост. Човек и да не използва цинизми, е склонен сам себе си да изненада, докато е зад волана, което никак не е възпитателно, ако на задната седалка има няколко чифта детски уши. Днес Диляна Данчева (която вече познаваме с текстовете Здравейте, аз съм майка и съм пристрастена към болничните!, Лоши идеи за добри майки и Ани е на 2, Гошко е на 6, Мими е на 12. Кога последно мама беше нормална?) е отново на гости на Майко Мила! и от опит споделя няколко съвета как да филтрираме неподходящите изрази, за да не ги чуем после от няколкото чифта детски усти.
**************************
Човек и добре да живее, рано или късно започва да кара. Ваканцията свършва и идва време за детска градина и училище. Сутрините, в които не ви се е налагало да събуждате децата си по осемстотин пъти, да търсите лУбимата блузка, куклата и/или камионче и т.н., са безвъзвратно отминали.
Сега не само трябва да станете в шест часа, но и да успеете да излезете поне приблизително навреме, за да доставите малки, големи и още по-големи отрочета и хлапета по разните им местоназначения.
А всички знаем, че качим ли се зад волана, рано или късно трябва да освободим бесовете и да изкрещим, изпсуваме или поне благословим майката оня/оная с ш*****я Кайен. Както неведнъж съм казвала, враг номер едно на софийската пътна система са големите коли с малки каки, с още по-малки кученца… И техните спонсори.
Да очертая проблема. Опитваме се да възпитаваме возените в любов и диалогичност, както и че не е редно да говорят глупости, и следователно и ние не можем, разбираш ли, значи.
За тези така чувствителни моменти имам за вас следните напътствия:
1. Приемете, че сте просто човек и най-вероятно рано или късно ще загубите присъствие на духа, спирита или там каквото ви държи да не полудеете напълно;
2. Преди да се качите в колата предупредете децата, че мама е недоспала и нервна, и да си нахлупят шапката ниско, да си сложат ушанките и „Глас да не съм чула!“;
3. Поемете дълбоко въздух, а за математиците – бройте до 365х√24-60, и си мислете за Дзен, Ом и брат им.
4. Пуснете радиото, но в никакъв случай не избирайте станция с новини или политически коментари. Тогава освен да крещите на останалите участници в движението, ще започнете да спорите с онези нефелници в ефира, а да ви призная честно – те съвсем няма ви чуят. Факт. Повече помага някоя яка музичка, на която да припявате и леко да танцувате. Така може да отметнете и сутрешната физзарядка. В тази посока последен съвет: НИКОГА не си пускайте “Speed” на Били Айдъл, когато сте в колата. НИКОГА. Независимо дали сте на градски, извънградски или междуселски път. Just don’t!
Дотук сте направили всичко, което зависи от вас. Ако някое от децата не мрънка или приплаква, а всички просто си доспиват на задната седалка, нещата са в общи линии под контрол.
Това добре, само че сутрин всички бързат, всички закъсняват и толерантността е колкото температурата навън – клони към нула. Това джипове, това джетове, колкото по-голяма и мощна е колата, толкова по – голяма е вероятността шофьорът да ви понатисне, поизбута и поизпревари.
Сега децата са с вас, трябва да запазите присъствие на духа и да не се панирате – и да звъните на 112, и да не звъните - няма кой да ви помогне. Остава само да попържате.
Ето и моите конкретни предложения в тази посока:
1. Зевс да те порази, колата ти на шейна да стане, Афродита да те прокълне, пъпка да ти излезе, дано!
2. Вместо „по дяволите“ може да изкрещите добре познатото „по дядовите“ или по-забавното за мен „по ягодите“. Не забравяйте за „еее,ба… ничка!";
3. Заменете „пее…ас“ с папуняк, прошляк, пипон или простак. Имайте едно наум, че това може само да обогати речника на отрочетата, така че аз просто минах на „лельооо“ и „како“ за лица от мъжки пол. Също така, когато го изричам – визуализирам. А ако се върнем към етимологията и стария смисъл на думата „гей“, то си означава „веселяк“. Даже във Флинтстоун пеят за “gay old time”. Та така: „Къде си тръгнал бе, веселяк!“ е много подходяща за пред малолетни благословия;
4. „Мамицата ти“ може да замените със забавното за челядта „Майка ти да те види, ушите ти да издърпа“;
5. За младите шофьорки имам запазено „муцка“, „шушка“, „джуджка“ и други подобни популярни и непопулярни умалителни. Макар че някои имат съвсем не умалени устенца и други вторични полови белези…
Но какво да се прави – рисковете на професията: без устенце и дупенце няма джипче и ателиенце от любимото меченце.
Въобще добре е да мислите креативно. Шит хапънс. Особено в понеделник сутрин.
