Създаването на дълготрайна връзка безспорно не е лесно начинание. Особено в днешно време, когато всевъзможни изкушения дебнат на всеки ъгъл. Но не само те са причина някои хора по-трудно да влизат в партньорство. Страхът от предателство, изневяра, лъжа също могат да се окажат препъникамък в този процес.
Страхът от влюбване (наричана още филофобия) е напълно реален. Едва ли има някой, който да не е изпитвал поне веднъж подобна емоция, когато среща човек, когото харесва. В повечето случаи това е нещо съвсем нормално, но понякога може да накара хората да се чувстват изолирани и да предпочетат да си останат сами.
Филофобията едва ли може лесно да бъде разпозната веднага.
Все пак има критерии, които да посочат, че някой страда от нея. И ако тя влияе негативно на живота, консултация със специалист може би не е лоша идея.
„Често твърде много се отлага. Чака се подходящия, който все не се появява на хоризонта. (а истината е, че не може да се отпуснем и впуснем истински в приключението, наречено любов), казва психотерапевтът Антон Даракчиев. -
На пръв поглед сякаш другият не е достатъчно мъж или жена спрямо нашите вярвания и критерии. „Свършиха се истинските мъже/жени“ - го чувам много често.
Това което на пръв поглед може да изглежда при някои като капризничене, лутане, объркване, глезотия, на един по друг план може да е свързано с невъзможност/нежелание за откъсване от родител, непреработени емоции от предишни отношения, стари травми, поколенчески натрупвания, специфични трудности в саморегулацията.
Тук сме, за да се учим. На много различни нива. И тъжното е, че все по трудно се учим в някои отношения. Средата, от която зависи много – все по шарена, непредвидима, сменяща се, с липсата на ценности и хора, които да ни служат за пример, не ни улеснява никак в тази задача.
Съзряването, личностното развитие е свързано с това да виждаш нещата по-различен начин.
В повечето случаи означава да свалиш розовите очила. Не всеки иска да поеме тази отговорност. Не всеки би си признал, че определени вярвания са много удобни и не е готов да се раздели с тях. По една или друга причина. Без да отхвърлим остарели схващания, няма как да се променим. Можем ли да отхвърляме? Знаем ли какво?
Срещата ни с всеки човек не е случайна. Но колко често разбираме, какво се случва, какъв е урокът? Обикновено замазваме нещата със стандартни лафове и продължаваме напред. Напред ли продължаваме?“
"В днешно време имаме изключително много възможности да си корумпираме душата, като търсим бързото, лесното, забавното“, казва още Антон Даракчиев. - „И тук не става въпрос непременно за търсенето на потенциалния партньор, а за стотиците малки навици, които – разбира се за да спестим време, за да сме по-ефективни и други „умни“ наши доводи - всекидневно повтаряме. Докато станат навик, част от нас и мозъка ни в много отношения стане ленив. Или зависим. Често и двете.
Много хора вярват например, че добрият начин на живот е този, в който се чувстват комфортно, имат лесен достъп до блага и нещата се случват с лекота.
Но повечето от нас се убеждават, че съвсем не е толкова бързо и просто да следват фантазията за лек живот, подхранвана понякога от медии, филми или приятелски кръг. Или пък, когато постигнем нещо мечтано, след по-кратко или по-продължително време започваме да съветваме приятелите си – „Внимавай какво си пожелаваш!“ Не трябва да забравяме, че освен всичко сме и духовни същества. А какво е това духовност?“
Ето какво още разказва Антон за хората и връзките, връзките и хората...
Илюзорната лекота на битието
Живеем във времена, в които не се налага да ходим в гората, за да ловуваме храна. Магазините са наблизо. Купуваме си не само блага, но и информация – курсовете са поредният начин да наваксаме ново знание или умение. Специалистите, които да ни посочват къде бъркаме, също са леснодостъпни.
Умеем ли да ползваме услугите им качествено? Или искаме да прехвърлим поредната отговорност в чужди ръце?
Възможностите са толкова много, че лесното става трудно.
Колкото повече избор има един човек, толкова по-често започва да се колебае кое е правилното за него. Иска да пробва и от това, и от онова, но без да си дава сметка, че така губи ценно време. Пилее енергия и губи фокус. Това се отнася с пълна сила и за връзките.
Има хора, които успяват да създадат дълготрайни партньорства. Но има и такива, на които трудно им се получава. Докато живеем по-лековато, си създаваме навици, за които не си даваме сметка по какъв начин управляват живота ни.
Защо някои хора по-трудно създават дълготрайни връзки от други?
Всеки човек е строго индивидуален и връзката със самия него също е индивидуална. Това му носи различни способности, които се проявяват във външния свят и възможности да общува с вътрешния си свят. А този, вътрешен свят не е някаква константа и може да бъде понякога бързо повлиян и разклатен.
Съответно способността да въведем там ред, да поддържаме този ред или да разберем какво ни се случва, е различна. Хората имаме различна зрялост и тя не се определя с число или процент. Имаме и различна интелигентност, която може да бъде много специфична. С други думи – от всеки има какво да научиш.
Един човек може да се държи много зряло за едно нещо, а за друго да е като дете. За всеки спорен въпрос (а и не само) човек би могъл да се абстрахира от всичко, което са му казали роднини, приятели учители и което е приел на доверие, „наизуст“. И да помисли, поразсъждава на база на собствените си преживявания, опит и интуиция, да стигне до отговора, който е най-истински за него. От практиката и от работата със себе си съм се убедил, че отговорите са у всеки от нас. Специалистът може само да съдейства и насърчи този, който го посещава, да погледне по-надълбоко в себе си и да открие тези отговори.“
Детството
Естествено най-голямо влияние върху това какви сме оказва детството. Всичко, което ни се случва тогава и преживяваме, оставя дълбоки следи. Това са първите записи в нашия софтуер, които след това въздействат силно.
Върху тях се крепи всичко останало. В детството се полага основата. Не може да я бутнем така лесно, да съборим „къщата“ и да построим нова психика. Затова детството е изключително важно. Каквото човек поеме там като липси и внушения, такива модели за поведение изгражда.
Вече се знае, че вътреутробният период също влияе в голяма степен. Докато бебето е в майката – импулсите от средата, в която е тя и нейното обкръжение, стигат до детето. Страховете ѝ, целият хормонален коктейл, който се излива в нея при определени обстоятелства, също дават своето отражение на малкото и полагат основи, които се проявяват впоследствие. Затова повечето отговори за това, което ни се случва, може да намерим именно в детството.
Страхът от обвързване
Страхът от обвързване съществува, подобно на други видове страх като този от високо, насекомо или змия. Разликата е, че страхът от обвързване е на по-дълбоко ниво и влияе по-мащабно на всекидневието ни. Говорим за страх от близост. Когато сме близки с някой, сме емоционално отворени и с това уязвими. Това ни прави потенциално лесно раними. И пак се връщаме към отпечатъка от детството. Ако тогава нашата опитност е свързана с това, че близостта е нещо опасно. Обичаният обект е непредвидим - може да ни нарани изневиделица, да ни държи отговорен за неща, за които не сме предполагали, получаваме противоречиви послания. Ако не може да се защитим, болката е непоносима, е нормално да се затворим и да гледаме на любовта с недоверие и скептицизъм.
Тази вътрешна настройка може да се превърне в рефлекс. Повечето хора с нараняващи доверието и себеуважението преживявания могат да се отварят само до някъде. Степента е различна при всеки. В зависимост от осъзнатостта, човек с този страх може да си си мисли, че партньорката му или партньорът му не са подходящи (тук вариантите са хиляди), че той самия още не е готов, че му трябва време например да реши и т.н.
Когато не сме във връзка и нямаме близък човек, сме заредени с много защити (подсъзнателни програми), които ни пазят и не позволяват да се активират нашите страхове. Когато обаче се появи някой, от когото сме привлечени по-силно, част от защитите ни дават път към сърцето ни, за да може да се свържем. Нуждата на всяка душа. Но друга част от защитите ни седят там и не помръдват. Или по-скоро се суетят, пристъпят от крак на крак и – обикновено – другият се изкарва виновен за нещо.
Тук не става въпрос за това да отстоим мнението си– какво ще сготвим, къде ще ходим на почивка или кой филм ще гледаме – а принципно какво не ни харесва в другия, и защо считаме, че той „не става“. Цялостно. С други думи решаваме – еди кой си не заслужава любовта ни. Точка!
Същевременно тези страхове, както и определени, пречещи вярвания, които си стоят затихнали в нас, могат да се актуализират. И то по начин, по който да почустваме, че все едно сега се случва заплахата и това да не ни позволи да се отворим или ако го направим, да стане много трудно. Може да преживеем съвсем малки случки като силно нараняващи ни и това да доведе до голямо напрежение в нас, да не ни позволи да си говорим и дори да не искаме да (си, му) простим.
Описаните ситуации и други подобни свидетелстват, че имаме наранявания (в психологията ги наричаме травми), които управляват отношенията ни. Куцаме психически ранени, като същевременно крием това с противоположни поведения, лъжи, всячески се стремим да запазим поне малкото ни останало достойнство.
Следва да оплевим и изчистим вътрешната си градинка. Колкото можем. И после, като се научим как – да го правим редовно. Това би ни помогнало в отношенията със себе си, съответно с половинката си. Иначе? Джунгла!
Знаците, че се саботираме в отношенията с партньора
- Ако имаме много връзки и все още не сме намерили подходящ партньор.
- Ако винаги ни е най-интересно в началото на връзката, докато не се познаваме, и потенциално си представяме неща, които може да се случат, когато сме въодушевени от тръпката.Но колкото повече опознаваме човека до нас и нещата вървят към връзка с планове за съвместно съжителство или деца, толкова повече желанието ни да сме заедно се изпарява. Много често това не става директно. Започва с появата на съмнения: „Мога ли да живея с тези негови/нейни недостатъци?“, „Добре че видях това или онова“… Когато виждаме повече негативи и забравяме за позитивите на човека, започва и детронирането.
- Знак за саботаж е и ако изпитваме трудности в общуването. Ако избягваме да коментираме някоя по-дълбока емоция. Не изчистваме периодично отношенията. Ако единият партньор се е обидил или иска да каже нещо на другия, но не бъде посрещнат спокойно. Ако няма искреност или приемане, че партньорът ни може да усеща нещата различно. Ако няма обмен в двете посоки и не се позволява на една връзка да расте. Ако има постоянно борба за надмощие, ревност и обиди.
- Когато нямаме достатъчно натрупани умения за да се развива една връзка, ние зацикляме в нея, тя започва да залинява, да „ръждясва“, да трупа проблеми. Така всеки от партньорите или се затваря, или иска да се махне.
Разликата между любовта и влюбването
Влюбването е нещо, което се дължи на различни процеси, не на последно място наличието на определени хормони, феромони. Това са определени фактори, които създават у нас състояние на еуфория. Когато сме влюбени, виждаме в партньора идеалния човек. Силно привличане, но в този момент ние не познаваме достатъчно другия човек. Слагаме розовите очила и надрусани от щастие, му се наслаждаваме до момента, в който вече започваме да го опознаваме по-истински.
Тогава вече може да настъпят по-сериозни конфликти, където да видим, че имаме и различия, които играят значима роля. След определен момент този хормонален коктейл намалява интензитета си. Вече не сме в това състояние, в което всичко е леко. Време е да настъпи по-зрялата любов, с която осъзнаваме с кого си имаме работа. Но тогава е важно да сме наясно кои сме и че имаме възможност да се разграничаваме.
При влюбването има стремеж към сливане, да сме едно с другия, да прекарваме време заедно.
Но такава слятост не може да е вечна, защото всеки е различен и има специфични потребности. Да, може да има време, което прекарваме само с партньора си, но и е добре да си останем за него като се грижим за нашите различия, а за това е необходимо пространство и време да не сме с него.
Още не сме свършили, скрол надолу
Трудното, заради което някои хора предпочитат да си тръгнат
Трудностите идват точно тогава, когато следва да пазим границите си, да знаем какво е компромис. Какъв бихме направили и какъв не. Какво ни липсва. Уважението е от ключовите фактори за добро партньорство.
Всяка връзка преминава през своите трудни моменти, и все пак много хора успяват да имат добро качество на живот с известна хармония и да преживяват щастие. Има и други, които привидно изглеждат да добруват, но да не успяват да намерят обща равнина, в която да намират къде да се срещат и изглаждат проблемите с половинките си.
Много неща зависят и от навиците ни. Нашите програми. Някои хора много забиват в проблемите и то по един деструктивен начин. Започват да се гневят на партньора си и това в един момент става вътрешна въртележка, в която някой път човек не може да излезе и се налага да напусне другия, като се надява при следващата връзка това да не се случи.
Но независимо с кого сме, нашите проблеми си ги носим със себе си и е хубаво да осъзнаем, че те не са само на или от партньора ни. Човекът до нас често играе ролята на огледало и помага да разберем себе си. Във всеки човек живее голям потенциал и от самият човек, партньорът/партньорката, както и средата в която живеят (включително храна, роднини, съседи, физически и химически фактори, наследственост и др.) зависи, какво ще се активира, какво ще излезе. Да отразяваш половинката си по един или друг начин (разбира се, пречупено през определена призма, не сме идеални огледала, слава богу) е и една от основните функции на партньорството.
Все очакваме другият да притежава определени качества. По-близо до истината е, че имаме определена способност да понасяме различия, които преживяваме като трудности, определени умения да се справяме с тях и може да се окаже, че партньорът ни е всъщност по-строг учител от това, което може да понесем. Т.е. изважда от нас повече проблематични страни, отколкото може да се справяме. Тогава може да го възприемем за лош и неподходящ.
Обратното – ако сме с някого, с когото се живее много лесно, може пък да ни стане скучно. Така че идеалното е смес между трудност и лекота – но такива, с които можем да се справим, за да продължим да се развиваме.
Ако циклим в търсене на подходящ партньор, има надежда, че все пак ще намерим.
Всеки сам определя в какво да вярва. Ако човек загуби надежда, това е негов проблем.
Има една притча за Алиса и Шапкарят, в която той ѝ казва:
"Първо губиш всякаква надежда, а после всичко се нарежда по най-добрия начин…Надеждата е следствие от навика – смъртоносната инерция за поддържане на състояние. Убий надеждата, убий навика и ……….създай нова себе си".
Т.е. понякога се хващаме за мечти и искаме те да се случат по определен начин и много дълго не ни се получава. Изпадаме в състояние на депресия. Това е кръг, който се засилва. Но ако се откажем от тези мечти и се настроим към други – сходни, но и по-възможни, може да стане нещо различно, което да е много близко до това, което искаме.
Затова надеждата от една страна е важна да ни позволи да сме позитивно гледащи напред, с постоянство да експериментираме, но и да се учим да сме гъвкави. От друга страна е ценно да я пуснем, да не се вкопчваме в някоя наша идея и не виждаме нищо друго.
Така че за всеки има надежда, но някои хора трябва да се простят с актуалните си мечти и да развият нови.
