Нели Трифонова отново ни изпрати текст, от който ни стана малко тъжно, но и някак мило... В него има още повече мъдрост, емоции и признание. Насладете му се!
Наскоро с дъщеря ми се возихме в метрото. Срещу нас седнаха две жени и малко момиче между тях. От половин поглед се виждаше, че са баба, майка и дъщеря. И трите имаха къдрави коси. И трите имаха еднакви усмивки. Еднакви заоблени рамене. Еднакви тънки пръсти. Еднакво бяха кръстосали крака. Но отвъд видимите, физически прилики, имаше и нещо друго. Някаква светлина, излъчване, вибрация, която и трите носеха. Някаква видимо-невидима връзка, която ги обвързваше, привързваше, задържаше заедно. Момичето се закачаше ту с майка си, ту с баба си. Шегуваха се, смееха се. В очите им имаше обич, в жестовете им – доверие, в усмивките им – искреност. Трудно откъсвах очи от тях, толкова приятно беше да ги наблюдавам.
Погледнах моето дете в количката до мен. Детето, което толкова исках и обичам. Погледнах празната седалка от другата ми страна. Там трябваше да стои моята майка.
Загубих майка си, когато бях много малка, едва на 5 години. Тази загуба ми взе време и ми даде време. Взе ми времето с моята майка. Времето за прегръдки, за смях, за скарване и сдобряване, за утеха, за порастване, за приказки, за истории, за присъствие, за споделяне, за „Ти като беше малка…“ Не знам каква реално щеше да е връзката с моята майка в съзнателните ми години, но загубата най-вече ми взе възможността да го разбера. Понеже се случи рано и толкова отдавна, тя също така ми даде време. Време да скърбя, да чувствам всичко, което може да се чувства, да го обмислям, да си задам хиляди въпроси, да намеря някои (възможни) отговори, да говоря за това, да мълча за това, после пак да говоря за това и в крайна сметка да го (пре)живея както и колкото мога.
Но времето никога не стига и ето, че в навечерието на моето майчинство, липсата се усещаше по-болезнена от всякога. Как се ставаше майка, когато ти не си имала майка? Ще знам ли как да прегърна детето си? Как да го успокоя? Как да го нахраня? Как да го приспя? Ще знам ли как да бъда майка? Тези неща ги няма по книгите, защото те не могат да се опишат или обяснят, а само да се почувстват и после да се предадат нататък. Може би все пак ги имах в себе си. Може би се бяха закодирали в мен за тези 5 години заедно, които ни бяха дадени. Може би ще съм майка точно както тя ми е била майка.
Дъщеря ми се роди. Държах малкото ѝ топло телце, което дишаше леко. Гледах полупрозрачните клепки, малкото носле, розовите устни. Ако беше жива, мамо, първо на теб щях да се обадя и да ти кажа:
Взирах се в детето си и се чудех дали преди повече от 30 години аз съм била нея, тя е била мен. Дали се е надвесвала така над леглото ми. Дали ме е притискала така до гърдите си. Дали ме е люляла, за да заспя, или просто, за да ме успокои. Дали ми е пяла тази, същата приспивна песен. Представях си, че е било точно така. Може би сега съм майка точно както тя ми е била майка.
Детето ми растеше и имаше нови въпроси, нови преживявания, нови неща за споделяне. А нея я нямаше, за да ѝ ги споделя.
„Ало, мамо, тя се усмихна днес за първи път, знаеш ли!“
„Ало, мамо, тя каза първата си думичка! Аз кога казах първата си думичка, мамо? Каква беше?“
„Ало, мамо, пращам ти видео как проходи! Нали и аз на толкова съм проходила?“
„Ало, мамо, виж я, май очите ѝ са точно като твоите!“
„Ало, мамо, много съм изморена, не съм спала няколко дни…“
Ало, мамо, много искам да знам, че мога да ти звънна и в 3 през нощта, защото не знам какво да правя. Всичко го пише по книгите, мамо, по статиите в интернет, по форумите. Всичко го има някъде записано, обяснено, разчертано, но аз много искам да знам, мамо, ти какво мислиш, ти какво си направила, ти как си се справила.
Понякога, когато видя отражението си в огледалото или пък сянката си, докато се грижа за дъщеря ми. Понякога, когато ѝ приготвям закуската. Понякога, когато чуя собствения си глас, докато ѝ казвам „Тук съм, всичко е наред!“ или дори докато ѝ се карам, ми се струва, че някъде зад мен наднича мама. Че е сложила ръка на рамото ми. Че движи ръката ми. Че моята ръка е нейната ръка. Че моят глас е нейният глас. Може би все пак наистина съм майка точно както тя ми е била майка.
Още не сме свършили, скрол надолу
А може би с майка ми щяхме да сме малко или много различни. Може би много неща бих направила по друг начин, по моя начин. За много неща не бихме се съгласили. За някои неща дори бихме се скарали. Може би в крайна сметка щях да съм майка не както тя ми е била майка. Но искам да вярвам, че пак щях да мога да я потърся в 3 през нощта. Точно както моето дете знае, че мама винаги е там и мама винаги ще се отзове.
първо на теб щях да се обадя да ти кажа: „Имаш внучка!“ На мен се пада сега да те разкажа, да те измисля малко дори. Да ви „свържа”. Да свържа детето си с теб, но и с всички преди теб. Да почувствам и предам нататък онова, което го няма по книгите, защото то не може да се опише или обясни. Може би го имам в себе си. Може би се е закодирало в мен за тези 5 години заедно.
Представям си как седалката до мен не е празна. Представям си ни трите в метрото. Аз, мама и моето дете. И трите имаме еднакви усмивки. Еднакви заоблени рамене. Еднакви тънки пръсти. Еднакво сме кръстосали крака. И трите носим една обща светлина, излъчване, вибрация. Тази видимо-невидима връзка, която ни обвързва, привързва, задържа заедно. Шегуваме се, смеем се. Между нас има обич, доверие и искреност. Дори в различията ни. Трудно откъсвам очи от нас, толкова ми е приятно да ни наблюдавам.
Много обичаме да ни разказвате вашите истории, а ние да ги четем и да ги награждаваме. Така ще правим цяло лято. Този път конкурсът за читателски текстове е подкрепен от нашите приятели dm България и dm babybonus – вашия съветник по време на бременността и отглеждането на детето ви. Те ще наградят 5-ма от вас със страхотен сет от продукти на различни dm марки – всичките са ви любими. Ние от Майко Мила пък ще подарим на още 10 души най-новата ни книга „Майко мила, бременна съм!“.
Всички имаме истории, свързани с очакването, появата или първите мигове с бебето. И няма значение дали вече сме родители, дали говорим за близко до сърцето ни дете (племенник, внуче, дете на приятели) или тепърва ни предстои да имаме свое бебе. Така че може и да не сте били бременни конкретно вие, а да ви е развълнувала нечия друга бременност и да искате да ни разкажете.
Изискванията към текстовете можете да видите в края на материала. Очакваме ги до 25 август на konkursmaikomila@gmail.com.
Колко е важно времето и защо все си мислим, че имаме толкова много от него? Това ни кара да се замислим с историята си Ирина Живкова.
За целите на историята нека започнем с кога разбрах, че съм бременна.
Фатална дата.
И сега някой може да си помисли, че това е от онези истории, в които бременността е непланирана, родителите са неподготвени и в шок, и чак когато бебето се роди и погледнат в мъничките му очички, разбират що е то любов и осъзнават, че за това малко същество биха скочили пред влак, биха се хвърлили в пропаст и биха надвили Хълк.
Е, последната част е вярна – не мисля, че има нещо, което не бих направила за детето си. Но останалото... ами останалото не беше точно така.
когато през лятото на същата година ми се случва най-лошото за една очакваща дете жена: спонтанен аборт в ранна бременност. С мъжа ми се съвземаме, минавам лечение и скоро опитите ни за бебе са подновени, а успехът идва съвсем бързо.
В началото на ноември усещам, че нещо в мен се е променило, но от страх и премисляне, от желанието да не се самонавивам и да не бързам, чакам ли чакам и не правя тест. И така до петък 13-ти, когато вече любопитството ми надделява и започвам да дебатирам (със себе си) няма ли да донеса лош късмет на предполагаемото ми бебе, ако разбера за съществуването му на тази фатална дата. Толкова ли не мога да изчакам до утре например, за да му спестя каквито неприятности дяволът и лошата съдба биха му подготвили.
Залъгвам се за час-два, че съм голям човек и мога да проявя търпение, после излизам, купувам си тест и за втори път тази година с мъжа ми виждаме двете чертички.
А и едно решение – моето решение – че отсега нататък петък 13-ти няма да ми носи лош късмет, а точно напротив, ще бъде моята късметлийска дата, моят малък личен празник.
С първата ми бременност исках едва ли не целият свят да узнае за радостта ми. Представях си как споделям с всички близки, как сме радостни и празнуваме. Но след загубата новината за втората ми бременност ми донесе тиха радост и премисляне на всеки един детайл около малката точица, растяща в мен.
Последваха месеци на притеснения преди прегледите, ежедневни страхове дали всичко е наред и мисли от сорта:
и още с появата си доказва, че е малък ангел, пратен при нас, за да ни покаже, че въпреки всичко животът е прекрасен и доброто винаги побеждава.
Първите месеци са мъгла. Не знам кога намирам сили и време да ям, да се изкъпя, да подредя и разчистя и въобще да правя нещо различно от това да се грижа за бебето. Мисля си, че времето е спряло и че ще мине цяла вечност, преди да се почувствам отново себе си.
Знаете ли онова чувство, когато отидете на почивка или на екскурзия, и първите дни си мислите как имате много време, как ще можете да посетите всичко набелязано, ще успеете да направите мечтаните снимки, да се докоснете до всички онези мънички магазинчета или пък до бляскавите бутици, ще си откраднете време за опознаване и релакс, а само след няколко мигвания е време да си тръгвате? Не сте успели да направите и половината от нещата, които сте искали, защото сте си повтаряли „Има време, има време“. Ами напоследък си мисля, че и с майчинството е същото.
Миниатюрните бодита вече са заменени от рокли на Елза и Ана, бебешките чорапчета – от „елегантни обувки като на мама“, а дрънкалките и залъгалките – от смело размахвани вълшебни пръчици, с които дъщеря ми създава вълшебства. Прави светът ни по-пъстър, по-весел и по-смислен.
Аз я уча на всичко, а тя ми връща жеста. И в някои дни съм убедена, че ме учи на много повече. Опитвам се да хвана всеки един миг, но често ми се изплъзват, а аз продължавам да се самозалъгвам, че има време.
Това е и всичко, което искам – време. Време с нея. Време за нас като семейство. Време за обич, за прегръдки и за много, много игри. И още много споделени „фатални“ петъци, 13-ти.
Много обичаме да ни разказвате вашите истории, а ние да ги четем и да ги награждаваме. Така ще правим цяло лято. Този път конкурсът за читателски текстове е подкрепен от нашите приятели dm България и dm babybonus – вашия съветник по време на бременността и отглеждането на детето ви. Те ще наградят 5-ма от вас със страхотен сет от продукти на различни dm марки – всичките са ви любими. Ние от Майко Мила пък ще подарим на още 10 души най-новата ни книга „Майко мила, бременна съм!“.
Всички имаме истории, свързани с очакването, появата или първите мигове с бебето. И няма значение дали вече сме родители, дали говорим за близко до сърцето ни дете (племенник, внуче, дете на приятели) или тепърва ни предстои да имаме свое бебе. Така че може и да не сте били бременни конкретно вие, а да ви е развълнувала нечия друга бременност и да искате да ни разкажете.
Изискванията към текстовете можете да видите в края на материала. Очакваме ги до 25 август на konkursmaikomila@gmail.com.
Това е историята на Елица Атанасова, в която най-много се набляга на „... и какво стана след това“. А то в нейния случай е като мистерия, достойна за разгадаване само от Еркюл Поаро: НА КОГО ПРИЛИЧА ТОВА ДЕТЕ??!?!
Първото дете беше изненада тип „Честито, имаш награда, без да си участвал в томбола“. Закъсня ми пет дни и – хоп – две чертички. Без планове, без умишлени опити, без интуиции и прочие.
С второто вече беше професионална работа: опити, графици, направо ексел таблица на овулацията. И точно в разгара на лятото, когато най-накрая щях да изляза без мъжа, детето и колата, след няколко неуспешни опита и решение за кратка пауза, една бледа втора черта реши да ми размаха среден пръст от теста.
Така не само че не можах да се насладя на спокойствие и малко вино, не само че трябваше да измисля достоверна лъжа и да я кажа убедително, ами си направих и абонамент за „За мен една минерална вода, моля“ на всяко парти, който ползвам вече 13-ти месец. (Да, да, знам. Телето ще порасне и аз от дойна крава отново ще се превърна в нормална жена. Ще си пия вино колкото ми душа пожелае, а сега трябва да се наслаждавам на този съкровен момент.)
Проблемна бременност, преждевременно раждане в пика на COVID пандемията, рехабилитации, консултации с различни специалисти. С две думи: сериал в три сезона, ама от онези, на които повече плачеш, отколкото се смееш.
С второто – всичко перфектно, чак скучно… докато не се роди. И тогава се появи загадката на десетилетието:
Родата (да се чете основно свекървата) започна дискусия дали новороденото е копие на мен или на баща си. Не можеше да прилича и на двамата. Трябваше да е „одрало кожата“ или на единия, или на другия. И в никакъв случай не можеше да прилича просто на себе си. Обсъждането беше като на научна конференция и се задържа като тема номер едно в продължение на четири месеца.
То си е класическо новородено – смачкано, набръчкано и прилича най-много на… новородено.
Чух какви ли не реплики, сравнения и предположения. Първоначалните залагания бяха, че прилича на моята рода. Ама на кого точно – на майка ми или на баща ми – не беше ясно. Те двамата така си приличат, че все едно са еднояйчни близнаци: тя със сини очи и светла кожа, той – с почти черни очи и тъмна кожа. Та върви разбери на кого точно приличал.
В един момент приличал на брата на свекървата, после – на девер ми Петко, зълвин син… От девет кладенеца вода се вадеше, само и само да заприлича на „другата рода“. Чух и „В определени моменти прилича на теб, в други – на баща си.“ Ежедневните обсъждания не секваха, а аз – с търпението на прясна родилка – ги прекъсвах леко нервна.
Тъкмо когато си мислех, че битката е приключила и няма голямо значение на кого точно прилича, получих обаждане от свекървата:
– Гледам снимката, дето снощи качи в албума. Е, извинявай, ама няма нищо от вашата рода. Все едно гледам батко му!
А батко му, според нея, е 100% на баща си. И така… В последните два месеца живея спокойно, че загадката бе разрешена. Или поне така си мисля аз. Защото знае ли се, не се ли знае... Утре може пък да заприлича на брата на съпругата на петия братовчед по бащина линия от майчина страна.
Много обичаме да ни разказвате вашите истории, а ние да ги четем и да ги награждаваме. Така ще правим цяло лято. Този път конкурсът за читателски текстове е подкрепен от нашите приятели dm България и dm babybonus – вашия съветник по време на бременността и отглеждането на детето ви. Те ще наградят 5-ма от вас със страхотен сет от продукти на различни dm марки – всичките са ви любими. Ние от Майко Мила пък ще подарим на още 10 души най-новата ни книга „Майко мила, бременна съм!“.
Всички имаме истории, свързани с очакването, появата или първите мигове с бебето. И няма значение дали вече сме родители, дали говорим за близко до сърцето ни дете (племенник, внуче, дете на приятели) или тепърва ни предстои да имаме свое бебе. Така че може и да не сте били бременни конкретно вие, а да ви е развълнувала нечия друга бременност и да искате да ни разкажете.
Изискванията към текстовете можете да видите в края на материала. Очакваме ги до 25 август на konkursmaikomila@gmail.com.
Лидия Якимова се включва в конкурса ни с разказ за второто си забременяване, от което резултатът са първо две точки на видеозона, а после още много страхове, радости и емоции, умножени, разбира се, по две.
Аз съм от онези жени, които забременяват само няколко минути след предложението „Искаш ли да опитаме?“, и въпреки всички примери около мен, че нещата не стават толкова лесно по принцип.
Като типичен Овен, обичам да планирам всичко, като предварително чертая в главата си всички възможни сценарии. С мъжа ми (тогава все още със статус „гадже“ пред социалните медии и семейството ми) решихме, че 10 години са достатъчно дълго време, през което бяхме заедно, за да се решим, че ни е време за деца. Беше нещо като нашият начин да отпразнуваме неговата магистратура след дълго и трудно следване, установяването на стабилна работа и постоянни доходи.
Вродената ми прагматичност набързо сметна плюсовете и минусите. И още на следващия месец се пулехме срещу двете чертички с онова смесено чувство между щастие и страх дали ще се справим.
Цялата ми бременност протече като по учебник, като в онази глава, в която пише, как би трябвало да се развиват и майката, и бебето през всичките 9 месеца. Имахме лек смут, породен от следящия ме лекар. Той до четвъртия месец се колебаеше дали пък онова безформено авокадо, което растеше в мен не е момче, и попари цялата рода на мъжа ми, когато категорично отсече „Момиче е“.
От тези, които по форумите и социалките ги наричат еднорози. От ден първи започна да спи по цяла нощ, растеше си по табличките на всички педиатри, не плачеше много и не боледуваше. И някак много лесно ни тласна към идеята за второ дете. И двамата със съпруга ми имаме голяма възрастова разлика с брат или сестра и категорично решихме, да не чакаме толкова. Само месец след като празнувахме втория рожден ден на дъщеря си, вече я подготвяхме за идеята, че ще става кака.
С мъжа ми си разменихме няколко шеговити съобщения, но ясно си спомням как ми написа: „Имам много работа и не мога да говоря по телефона. Ако не са поне 2 – не ми се обаждай“. И с това изречение на екрана на телефона влязох с усмивка в кабинета и се покатерих на магарето. И тогава стана нещо, за което не бях подготвена.
Лекарят разходи по корема ми студената глава на видеозона. Огледа ме от всички възможни ъгли. Разпечата няколко черно-бели снимки и уверено загради 2 точки, които по това време приеха кодовите имена Т1 и Т2 (Twin 1 + Twin2, близнак 1 и близнак 2).
Че мъжът ми се е разбрал с лекаря, за да се пошегува с мен и затова ми е написал онова съобщение. Дори не съм сигурна, че тогава повярвах на доктора напълно, колкото и пъти да ми показваше кръгчетата. После ми обясни, че в този момент са просто два сака. Все още няма признаци, че и в двата има ембрион. Говореше за проценти, за шансове, за празен сак, за това, че е нормално понякога да отделям повече от една яйцеклетка и т.н.
Излязох и както може да се досетите, първото нещо, което направих, беше да се обадя на съпруга си. Даже ми мина някаква мисъл, че сега шегата е за негова сметка, без изобщо да осъзнавам какво е да имаш малко дете на 2 години и близнаци. Впоследствие имах и мъж, оцелял след катастрофа със средна телесна повреда и извадено рамо, но това е друга история.
Пауза. Прекалено драматична пауза. „Ще ти звънна след малко.“ И ми затвори. Малко по-късно имаше още много емоции, много страх, много сълзи, много трудности, радости, кувьози, помпа за кърма, пюрета, гърнета, безсънни нощи, болести, операции, първи стъпки, първо колело, първо падане от колело, от пързалка, от люлка, откъде ли не.
Понякога се шегувам, че обичам да планирам всичко, и само едно от децата ми е непланирано, но не знам точно кое. Скоро моите малки проценти и ниски шансове тръгват на училище и нямам търпение да разбера с какво още ще ме изненадат.
Много обичаме да ни разказвате вашите истории, а ние да ги четем и да ги награждаваме. Така ще правим цяло лято. Този път конкурсът за читателски текстове е подкрепен от нашите приятели dm България и dm babybonus – вашия съветник по време на бременността и отглеждането на детето ви. Те ще наградят 5-ма от вас със страхотен сет от продукти на различни dm марки – всичките са ви любими. Ние от Майко Мила пък ще подарим на още 10 души най-новата ни книга „Майко мила, бременна съм!“.
Всички имаме истории, свързани с очакването, появата или първите мигове с бебето. И няма значение дали вече сме родители, дали говорим за близко до сърцето ни дете (племенник, внуче, дете на приятели) или тепърва ни предстои да имаме свое бебе. Така че може и да не сте били бременни конкретно вие, а да ви е развълнувала нечия друга бременност и да искате да ни разкажете.
Изискванията към текстовете можете да видите в края на материала. Очакваме ги до 25 август на konkursmaikomila@gmail.com.
Анна Ангелова е бременна отскоро (честито!) с дълго чакана рожба. Тук е историята на нейното забременяване, което според лекарите не е имало как да се стече точно така, но една почивка в Испания променя нещата.
С моя партньор сме заедно от три години и половина и още от началото мечтаехме за дете. Опитвахме почти веднага, но една година мина, без да се случи нищо. Тогава започнахме посещения при репродуктивни специалисти – изследвания и на двама ни, спермограма, хормонални тестове...
Промених начина си на хранене, взимах витамини и добавки, преминах през безброй тестове за овулация… но бебе така и не идваше. Годините се нижеха.
Преди около шест месеца отново посетих ендокринолог. Коригирахме терапията и хормоните влязоха в норма. Но и тогава надеждата не се превърна в реалност. При последния преглед и направена цветна снимка се установи, че фалопиевите ми тръби са нагънати, което силно намалява шанса за естествено зачеване.
Един от водещите специалисти в Пловдив ни каза ясно: „Единствените реални възможности са инсеминация или инвитро“.
Започнахме да се ориентираме към клиника в Турция. Оказа се обаче, че за процедурата задължително трябва граждански брак, а ние нямахме. Вече бяхме избрали дата и кумове, почти бяхме готови да резервираме ритуалната зала…
И тогава, като по чудо, предстоеше почивка в Испания. Там за първи път от години изцяло забравих за мислите за бебе. Починахме си, насладихме се на времето заедно и се прибрахме заредени.
„Може би съм бременна.“ Купих тест, направих го… и две ярки черти се появиха мигновено. Не повярвах на очите си. Повторих теста – пак положителен. Кръвният резултат показа висок ЧХГ, а при първия преглед вече се виждаше сакче.
Днес съм в 13-та гестационна седмица. Всичко засега е наред и всеки ден благодаря на Бог за това чудо.
След толкова години борба, надежди и разочарования сега най-съкровената ни мечта е на път да се сбъдне. Сърцата ни са пълни с вяра, че догодина ще държим в ръцете си нашето дългоочаквано малко момиченце.
В епохата на относителното съчувствие сме все по-склонни да мерим кой заслужава повече нашето дигитално състрадание, коя кауза е по-важна от другата, коя война, кой бежанец, коя жертва на насилие… Цъкаме с капкомера на чувствата, понеже от висотата на привидно сигурното си съществуване сме напълно наясно кой, кога, какво по света и у нас. Пишещата тези редове не прави изключение от собствената си констатация.
За щастие, има хора като камерунската писателка Джаили Амаду Амал, на които грам не им пука за нашата относителност на чувствата, понеже никога не са имали време да се занимават с глупости. Макар че по дефиниция би следвало тъкмо тези хора да попадат в обхвата на нашето „Горката“ или „Така ѝ се пада“ (според зависи) в социалните мрежи.
Джаили невинаги е била писателка. Първо е съвсем, съвсем млада булка (17-годишна) на един доста по-възрастен от нея политик (55-годишен). Разбира се, женят я против волята ѝ, какъвто е обичаят в нейната общност. После насилието (защото и женитбата против волята е такова) продължава в най-различни форми и измерения. Родена в Маруа, в Северен Камерун, на около 1300 километра от столицата Яунде, Джаили едва на 17 се оказва в брак, който ѝ докарва депресия, булимия, анорексия, последвани от опити за бягство и самоубийство.
И това, което я спасява, е четенето – книгите и литературата.
След 10 години страдание тя успява да се освободи от оковите на принудителния брак. Днес е един от най-важните гласове по теми като правата на жените, социалната несправедливост и трудностите, пред които са изправени африканските жени.
Съвсем скоро на българския пазар излезе най-новата ѝ книга – „Жени, лишени от търпение“, в чиято основа е и нейната лична история. Освен че представи книгата си тук, Джаили беше и участничка в една много важна конференция – „Момичета с мисия“, посветена на важността на образованието, което в някои случаи е не просто задължително, а е единственият спасителен пояс, за който могат да се хванат момичетата и младите жени в много общности по света. Включително и в България.
Радваме се, че имахме възможността да се срещнем с тази прекрасна, смела и умна жена. Ето я в Майко Мила.
Как разбрахте, че образованието всъщност е изключително важно? Знаем, че не сте имала подобен пример в дома си.
В обществото, в което израснах, нямах пример, от който да се поуча. Всички жени, с които бях заобиколена, бяха перфектни майки, перфектни съпруги, но нито работеха, нито излизаха. Но пък с възхищение наблюдавах другите независими и еманципирани жени и мечтаех да бъда като тях. Мечтаех да мога да взема живота си в свои ръце. Това, което наистина изгради живота ми, бяха книгите. Те ми дадоха желание да постигна свободата. Те ми дадоха възможност да мисля за един по-различен свят и да желая да постигна повече в живота си.
Книгите ми дадоха всъщност и това, за което можех да мечтая. Идеята ми за свобода или за независима жена беше доста абстрактна. Просто желаех да мога да излизам, да работя и да печеля собствени средства.
Това въобще не звучи абстрактно, даже си е съвсем прагматично. А когато създавахте „Жени, лишени от търпение“, как точно решихте през чии очи да разкажете историята? Спестихте ли си нещо, за да може да стигне до по-широк кръг хора?
Когато започнах да пиша, настоявах да представя нещата такива, каквито са в действителността. Много често ми се случваше да се самоцензурирам, да не разкажа историята до края, защото си задавах един трагичен въпрос: какво ще си помислят другите. Мога ли да си позволя да кажа нещата, които искам да кажа? Но с течение на времето придобих все повече увереност и повече свобода и спрях да се самоцензурирам.
Но трябва да призная, че последната ми книга – „Жени, лишени от търпение“, беше най-трудна за написване в емоционален план. Защото разказаните истории всъщност се припокриват с моята лична история, с изживяното от мен. Така че бях длъжна да разкажа. Да стигна до края на историята. И много често ми се случваше, дори докато пишех, да се срина и да се разплача върху белия лист. Тогава съпругът ми ми каза: „Ако писането те довежда до такова емоционално състояние, може би не си готова да разкажеш историята“. А аз му зададох един прост въпрос: в кой момент бих била готова да разкажа подобна история!? Няма подходящ момент и няма готовност, когато става въпрос за насилие. Но при все това следва да отбележа, че нищо в историята не е преувеличено.
По какъв начин се промени представата ви за свободна жена и какво е изобщо да си свободен, след като вече бяхте от другата страна?
В действителност, в началото може би романтизирах идеята за независимост, за това що е еманципирана жена. Веднъж след като постигнах тази свобода, си дадох сметка, че има и друга страна на въпроса, която не е толкова бляскава. Това е жената, която трябва да работи, и жената, която трябва да си плаща сметките; която трябва да има спестявания. И трябваше да се науча на всичко това сама. С течение на времето. Така че, трябва да призная, започването на живота като свободна жена не беше без известна трудност.
Вашата свобода Ви дава възможност да направите така, че и други да придобият представата за свобода и евентуално да пожелаят да се стремят към нея. Вие сте посланик на УНИЦЕФ в Камерун по въпросите на борбата с насилието и равнопоставеността. Според Вас тази дейност и тази Ваша кауза стига ли до когото трябва?
Когато говорим за насилие и за мястото на жените в обществото, не знам дали има правилна публика, до която това съобщение трябва да стигне, защото всъщност то засяга всеки един от нас. Изключително горда съм, че моите литературни произведения и книги влязоха в учебната програма на децата в Камерун. Тоест теми, които са табу в обществото, в което живея, станаха литературни произведения, изучавани от децата, и те могат да говорят по тези теми свободно със своите учители. Тази промяна в манталитета ме прави горда. Може би публиката в крайна сметка са младите, а може би и съобщението следва да се разгърне още повече, за да стигне и до официалните власти на страната, до онези, които вземат решения на политическо ниво.
Как изглежда Камерун в момента? Как се е променил от времето, в което сте била 15–17-годишно момиче, каквито са част героините в книгата?
Би било претенциозно от моя страна да заявя, че книгите ми в действителност са повлияли за промяната в страната. Но тази промяна съществува. Сега светът е много по-отворен, включително и Камерун. Сега всеки има телевизия, интернет или смартфон. Тоест, действително има промяна в манталитета на страната, откакто аз бях на 15 –17 години. Но трябва да призная, че книгите, в това число и моите, имат влияние, защото те поставят акцент върху проблеми, които иначе щяха да останат невидими. Веднъж щом отворим дебата, при всички положения ще има еволюция и промяна.
Има една дума, която минава като мантра през цялата книга – търпение. За какво най-много Ви е помогнало то?
Търпението е фундаментална ценност на обществото, но и ценност, проповядвана от монотеистичните религии. Ако кажа, че повече не искам да проявявам търпение, би било в известен смисъл богохулно. Но в книгите си исках да дам глас на онези жени, които казват „Повече няма да търпя“. И тъй като всъщност търпението, както го разглеждам в книгата, се оказва връзката между различните форми на насилие върху жените, то придобива смисъл на потисничество.
Още не сме свършили, скрол надолу
Имало ли е момент, преди да се измъкнете, в който сте била на ръба да се откажете да се борите?
Това е всекидневно състояние, всекидневен въпрос, който си задаваме. Трябва да знаете, че аз съм много чувствителен и емоционален човек. Но моментът, в който достигаш границата и даже развиваш психосоматични реакции, когато се чувстваш притиснат в клетка и когато си казваш „Да, не мога да изтърпя повече“, се оказва и моментът, в който разбираш, че всъщност можеш. Можем да страдаме и можем да понесем повече. Можем да приемем още от същата съдба. Това, което ме измъкна обаче, беше желанието ми да променя съдбата на дъщерите ми. А, да, и инстинктът за самосъхранение, който беше останал в мен. Знаех, че остана ли в тази ситуация, просто ще умра.
Кое е най-важното, с което бихте искала да Ви запомнят дъщерите Ви?
Иска ми се те да бъдат жени, които не се примиряват; силни жени, които имат мечти и които не се страхуват да стигнат до края на тези мечти, за да ги реализират. Мисля, че това, което ме характеризира като жена, и това, което се опитвам и да им предам, е тази целенасоченост и увереност, с която живея живота си.
Дора Габе е изключителна българска поетеса и писателка, оставила вечен отпечатък в националната ни литература. Тя е част от българския елит през 19-ти век и е толкова магнетична, че до ден-днешен всички говорят за нея и необикновената ѝ съдба. Дора Габе оставя зад себе си не само много ценно творчество, но и изключително интересни истории за живота си.
Изидора, както е истинското име на поетесата Дора Габе, идва от семейство на руски евреи. Баща ѝ Пейсах или Петър Габе е човек с демократични разбирания, заради което е принуден да напусне Русия през 1884 година, търсейки убежище в България. Идва от рода на левитите, а фамилията му е изпълнена с учители равини – хора с чисто духовни интереси. Екатерина Самойловна Дуел е майката на Дора Габе. Тя пък е дъщеря на богат търговец на зърнени храни и собственик на фабрика за спирт. Двамата се женят през 1881 година.
Интересното е, че е спорна не само датата, но и годината на раждане на Дора Габе. Някои твърдят, че тя е родена през 1883 година, други – на 11 юли 1886 година, а трети – на 5 юли 1886 година. Според някои исторически източници рожденият ѝ ден е на 16 август 1888 година. Авторитетното издание на Българската академия на науките „Енциклопедия България“ посочва нова рождена дата – 28 август 1888 година. През 80-те години на ХХ век се налага мнението, че Дора Габе е родена на 24 август 1888 година.
Поетесата завършва гимназия в гр. Варна, а след това записва естествени науки в Софийския университет. По-късно следва и френска филология, както в Женева, така и в Гренобъл. Така Дора се изгражда като будна и еманципирана девойка, която трудно се подчинява на нормите и иска да живее свободно.
Йордан Йовков е приятел на брат ѝ и се влюбва силно в нея, но присъщата му стеснителност му пречи да признае чувствата си.
Пейо Яворов също изпитвал силни чувства към нея, които всъщност са били споделени. Той дори редактира и дописва някои от първите ѝ стихове, а самата Дора Габе твърди, че той е написал „Две хубави очи“ за нея. Девическата ѝ незрялост обаче е била и причината той да замине за чужбина и двамата да не бъдат заедно. Яворов преживява всичко това много тежко.
Боян Пенев се запознава с поетесата на среща, която тя си уговаря с Яворов. Той идва по-рано от него и успява да направи впечатление на Дора, което Яворов не му прощава никога. Боян е доцент в университета, предлага ѝ брак и не се отказва дори когато става ясно, че булката трябва да се прекръсти в православната вяра, за да получат благословията на Църквата. Съвместният им живот е сложен и изпълнен с болка и изневери, а до развод така и не се стига заради смъртта на Боян Пенев.
Йордан Стубел пък е посветил първата си стихосбирка на Дора Габе и дори ѝ е признал, че ще бъде истински щастлив едва когато се ожени за нея. Тя обаче заявява, че единственият мъж, с когото иска да бъде, е дипломатът Александър Ликов.
Поетесата Елисавета Багряна и Дора Габе са били близки приятелки, но в същото време и съпернички в любовта, като успяват да се забъркат се в не един и два любовни триъгълника. Докато Дора Габе е била омъжена за Боян Пенев, Елисавета Багряна е имала връзка с него. По-късно, след като двете се помирили и когато Дора Габе е била сгодена за дипломата Александър Ликов, Елисавета Багряна тайно се омъжва за него.
Говори се също така, че двете приятелки са спорили и за сърцето на Витезслав Незвал. Незвал пишел трогателни писма до Дора и се кълнял, че заедно с тях ѝ изпраща и „доверчивото си сърце“.
Вазов, вече възрастен, също с удоволствие я посещавал, разговарял с нея, чакал я да му отиде на гости в деня на смъртта си.
Въпреки слуховете за скандали и изневери големият учен внася в живота ѝ широки интереси, страстна любов към сериозната музика, към изобразителното изкуство, досег до световната култура, изключително благодатна среда от писатели, поети, университетски преподаватели, преводачи. Внася и много болка. Двамата се събират и разделят няколко пъти. Всъщност се оказва, че той ѝ е изневерявал и дори има извънбрачно дете от своята любовница, но се твърди, че нейната толерантност най-вероятно е допуснала всичко това.
След години Дора ще признае част от грешките си и ще посъветва жените следното: „Да не крием нищо от мъжете ли? Не смятам, че трябва да се разкриваме изцяло. Защо ли? Защото скоро ще се изчерпим и ще им станем скучни. Особено жени, които непрекъснато дърдорят и уморяват мъжа, завърнал се вкъщи уморен. Трябва да остане в душевността на жената нещо неразкрито от мъжа – нещо в характера ѝ, нещо в мнението ѝ за някоя негова проява. Да знаем кога да премълчим, за да оставим мъжа сам да разкрие неправилността или грозотата на своята постъпка“.
В крайна сметка Дора Габе надживява всички свои мъже и любови. И остава в историята не само като голяма поетеса, но и като обожавана жена.
„Срещнах я в най-тъмната гънка на вселенския анус – на снимачната площадка на „Зеленият фенер“ – това споделя актьорът Райън Рейнолдс за запознанството си със съпругата си Блейк Лайвли. Красиви, талантливи, безкрайно забавни, сплотени и много руси – това е семейство Рейнолдс. Но каква е тайната за 14-годишна успешна връзка в Холивуд?
По това време Лайвли има връзка с колегата си от сериала „Клюкарката“ Пен Баджли, а Рейнолдс е женен за актрисата Скарлет Йохансон. Но само след няколко месеца Блейк и Пен се разделят след 3-годишна връзка, а след тях и Скарлет и Райън обявяват край на 2-годишния си брак.
Премиерата на „Зеленият фенер“ през 2011 г. минава и заминава, а Лайвли и Рейнолдс продължават да поддържат приятелски отношения година и половина след това. И двамата остават необвързани, въпреки че опитват да се върнат в света на срещите. И то как…
На нея Блейк е с друг мъж, а Райън е с друга жена. Но по думите на му: „Срещата беше адски неудобна за останалите двама, защото между мен и Блейк през цялото време сякаш хвърчаха фойерверки.“
Така се решават да опитат и да излязат само двамата. „Бяхме последните останали клиенти в едно малко ресторантче в Ню Йорк. По радиото пуснаха някаква приятна песен и аз я поканих танц. В този момент осъзнах, че съм прекрачил някаква невидима граница. Изпратих я до вкъщи и след това… е, няма нужда да ви разказвам какво стана после“, шеговито разказва в свое интервю Рейнолдс.
Само година по-късно се женят на супер тайна церемония с малко гости. Двамата са известни с това, че ревностно пазят личния си живот и не се появяват често в публичното пространство. Първата им официална поява на червен килим като женена двойка е цели 2 години след сватбата им по времето на Met Gala.
И така започват няколко шеметни години, в които се появяват още цели 3 деца – през 2016-та, 2019-та и последното попълнение в отбор Рейнолдс влиза през 2023-та. Общо три дъщери и един син.
За бременностите и ражданията на Блейк винаги се разбираше впоследствие и тя никога не е искала децата ѝ да бъдат снимани и да са публично разпознаваеми. Двамата с Раян споделят, че искат да им осигурят нормално и спокойно детство. До скоро дори не беше ясен полът на четвъртото им дете, както и неговото име.
Грозни снимки, смешни пожелания за рождени дни и всякакви номера – двамата не престават да се дразнят един друг шеговито през годините.
В свое интервю Райън Рейнолдс разкрива, че би използвал съпругата си като щит, ако се наложи да защитава дъщеря си. „Всеки съпруг би казал, че обожава жена си и ще поеме куршум за нея. Но в момента, в който видях новородената си дъщеря, ми стана ясно, че бих използвал Блейк като човешки щит, ако детето ми е застрашено.“
„Аз съм неговият дом, децата ни са неговият дом. Независимо в коя точка на света се намира, винаги бърза да се прибере у дома при нас“, споделя Лайвли за живота им и как съчетават работа и семейство.
„Блейк и децата са цялото ми сърце, цялата ми надежда, цялото ми щастие. Шегувам се, че семейството ми ме изтощава, но истината е, че те ми дават най-голямата сила на света.“
Съвсем наскоро Лайвли открехна още малко завесата към личния си живот и сподели един сладък момент от първите месеци на връзката им: „Когато станахме двойка, Райън ми изпращаше букет с цветя всяка седмица. Букетът винаги беше придружен с картичка, на която е написано само едно изречение. Винаги беше нещо смешно или пък емоционално, което се е случило на един от двамата през седмицата. Чаках с нетърпение тези букети.“
Дългоочакваната лента по едноименния бестселър роман на Колийн Хувър сякаш предизвика по-голям интерес не толкова заради самите качества на филма, а заради драмата, която се разиграва между актьорския и режисьорския състав.
Фенове забелязаха, че Блейк Лайвли и Джъстин Балдони (режисьор и актьор в главната мъжка роля) буквално не си говорят, не се снимат заедно на червения килим и не промотират съвместно по никакъв начин филма, който са създали с общи усилия.
От една страна, са твърденията, че Блейк е виновна, защото се държи зле, искала е да „превземе“ филма и не промотира лентата с основното ѝ послание – борбата срещу домашното насилие. От друга страна, са нейните защитници, които твърдят, че Джъстин Балдони е много труден за работа и е правил неуместни намеци за килограмите на Блейк по време на снимките.
Никой не може да бъде сигурен какво се е случило между тях, но едно е ясно – семейство Рейнолдс, Блейк и Райън, контролира боксофиса в момента, а „Никога повече“ и „Дедпул срещу Върколака“ най-вероятно ще се превърнат в най-гледаните филми за това лято.
Емили Джейн Бронте е родена на днешния ден (30 юли) 1818 г. в Торнтън, Великобритания. Тя е една от най-популярните английски писателки в света, макар да има един-единствен роман – „Брулени хълмове“.
Макар да е единственото ѝ произведение, „Брулени хълмове” е абсолютна класика в англоезичната литература. Романът е адаптиран няколко пъти и за големия екран. Нейните сестри Ан и Шарлот също са били писателки и дават своя авторски принос в световната литература.
Писателките израстват в голямо семейство, където рано влиза смъртта и отнема майка им, а туберкулозата безмилостно покосява рожбите на английския духовник Патрик Бронте – техен баща.
Животът на всички от фамилията Бронте е жестока борба с неизличимата за времето си болест, с несгодите, с безпаричието и закостенелите порядки на викторианството. И шестте деца – пет момичета и едно момче, са любознателни, умни, надарени с художествени таланти. Страстта, жаждата за знание и за творчество е общата характеристика за всички от фамилията Бронте.
Голямата библиотека на бащата е основният и най-сериозният университет, който подхранва въображението и вдъхновява децата Бронте да живеят в измислени светове, континенти, острови. Те отрано упражняват способностите си. Художествените и писателските умения на сестрите Бронте проличават още в крехка възраст, но са принудени да се крият под псевдонимите на мъже с фамилията Бел заради времето и порядките в обществото, което не дава път на жените в политиката, литературата и изкуството.
От всички Шарлот живее най-дълго – до 39-годишна възраст. Тя остава в класиката на романистите с творбите си: „Джейн Еър“, „Шърли“, „Вийет“ и „Учителят“, издаден след смъртта ѝ от известната писателка и нейна приятелка Елизабет Гаскел.
Незабравима е Емили Бронте с романа си „Брулени хълмове“, която си отива от този свят едва на 30 години. А най-малката, Ан, която умира на 29, има два романа: „Агнес Грей“ и „Тайнствената непозната“, които я представят като сериозен реалист за разлика от романтичните наклонности на двете ѝ сестри.
Емили имала трудно детство и особен характер. Твърди се, че е била меланхолична и е сочена за най-мистериозния член на семейство Бронте. Не обичала да разговаря с непознати или в дома им да идват гости. Била доста резервирана и мълчалива, а някои дори я определяли като студена и негостоприемна.
„Брулени хълмове“ може и да е сред най-великите любовни романи, но се оказва, че авторката му може би никога не е била влюбена. Книгата ѝ разказва история за страст, обич, гняв и изпепеляващи чувства, докато животът на самата Емили преминава встрани от емоциите, които толкова майсторски описва. Тя се е чувствала най-добре сама или в компанията на по-малката си сестра Ан. Ан Бронте е била най-голямата любов в живота на Емили. Често са ги описвали като „близначки“ – неразделни приятелки с изключително силна връзка.
Но как жена без опит в любовта е написала такъв роман? Точно така разбираме колко е гениална Емили Бронте и как прави своето феминистко изявление пред обществото. Използвайки изцяло собственото си въображение, Емили Бронте под псевдонима на мъж създава измислен свят, който шокира обществото и вдъхновява създаването на още романи, поеми, песни и филми за години напред. Неразбрана жена в мъжкия свят, преживяла невъобразими трудности, Емили разбира какво означава да обичаш. И няма нужда от мъж, който да ѝ го покаже.
През 1847 г. Емили завършва първия си и единствен роман – „Брулени хълмове“. В тази мрачна и емоционална книга са описани чувствата на целия ѝ живот – разочарование, отчаяние, жажда за отмъщение за несправедливостите на света и в същото време чиста и светла обич.
По-късно същата година брат ѝ умира от туберкулоза, а няколко месеца по-късно Емили също е поразена от опасната болест. От записките на Шарлот разбираме подробности за състоянието на сестра ѝ. Тя пише, че от ден на ден Емили става все по-слаба. Становището на лекаря за болестта ѝ е неясно. Опитват лечение с различни медикаменти, но без особен резултат. Шарлот добавя, че единственото, което може да направи, е да се моли на Господ за спасение и подкрепа.
По обед на 19 декември 1848 г. състоянието на Емили се влошава. Тя умира в същия ден в дома си в Хауърт. Днес къщата е превърната в музей. Емили така и не успява да види огромния успех, на който се радва единственият ѝ роман.
В памет на талантливата Емили Бронте ви припомняме някои от най-красивите и вдъхновяващи цитати от „Брулени хълмове“:
„Имаш ли добро сърце, ще имаш и хубаво лице. И най-хубавото лице ще стане повече от грозно, ако сърцето е лошо.“
„От каквото и да са направени душите ни, неговата и моята са еднакви.“
„Един разумен човек би трябвало да може сам да си прави компания.“
„Страшно е! Един-единствен човек да означава толкова много и толкова различни неща!“
„Тя светеше прекалено ярко за този свят.“
„Великият смисъл на живота ми е той. Ако всичко друго загине, а той остане, аз пак бих продължавала да съществувам. Ако пък всичко друго остане, а той загине, вселената би станала страхотно чужда за мен и сякаш не бих била съставна част от нея.“
Текстът на Саша Гетова е част от конкурса ни Истории от лято 2022. Споделете ни вашата лятна история и спечелете награди от Майко Мила и Неда Малчева.
Голямата награда ще получи един от вас и тя включва: книгата на Неда Малчева “Ще видиш ти, като родиш”, двете книги на Майко Мила – „Да оцелееш като родител“ 1 и 2, пътеводителя “Стигнахме ли вече”, както и книгата на Красимира Хаджииванова „Животът от нещата„, плюс тапи за уши, безценно шишенце валерианови капки и чаша с дизайн от Неда Малчева. Ще раздадем и 10 поощрителни награди с някоя от емблематичните чаши на Неда.
Пишете ни на konkursmaikomila@gmail.com до 15 септември. Няма ограничение за обем и жанр. Вие сте!
Морските хора не ходят на море. То е същото като хората от София - те пък не ходят на Витоша. Тези, които 365 дни в годината живеят за едното цопване в морската вода и рояците комари, са готови на всичко, за да прекарат петте безценни дни на курорт незабравимо.
В това число да изпият несметни количества морска вода, ама на червен флаг да са единствените в морето. Или да прецакат наемателя на плажа, като шест човека седнат на три шезлонга. Или пък да си запазят първа линия, като още в 6:00 заранта намятат плажни кърпи и не дойдат поне докъм 14:00 изобщо.
Ето ме и мен - средностатистическа обрулена от живота труженичка на сайтовия фронт, която смело заяви на колегите, че няма да е на разположение изобщо. Като казвам "изобщо", имам предвид точно това - нито по вайбър, нито по месинджър, нито по мейл, нито с бутилка в морето ще могат да ме открият. Не защото отивам на някое забравено от Бога място, а защото и аз съм човек, и аз искам да съм интернет недостъпна.
То палаво ме докосва по ходилата, а аз вътрешно умирам от кеф, ама не пищя, да не се издам. Сядаме на шезлонгите, идва момче с рекламна тениска и неработещ касов апарат (после се оказа, че си е съвсем работещ, ама касови бележки за платени шезлонги се издават от дъжд на вятър). Започваме обичайното пазарене - ние не искаме масичка за 8 лв, а той не ни дава допълнителен шезлонг за 5 лв. и след кратка словесна битка се нареждаме под чадъра.
Обилното мазане е част от ритуала по плажуване. Тийнът нещо мучи пак, че не е бебе и защо флагът е червен. На първия въпрос от поредицата “с деца на море” съм свикнала и го игнорирам. За флага, обаче, ме хваща натясно. Ето обяснението на факта, че спасителят свири като за последно със свирката.
Разбирам, че е спасител само от факта, че раздава команди, тип “айдиииии, излизайтиииии” и ръкомаха, докато майка с малък младеж не го засича с въпроса “ам, чи, можи ли да са топним по-натам, то нали е по-спокойну”.
Ако в левия сектор е бурно и за червен флаг, по средата е по-спокойно и къпането е разрешено. За следващия път ще знам.
Не чувам добре какъв е отговорът на “лайф гард-а”, защота на една ръка разстояние от мен една госпожа е открила петата си чакра и се съединява със слънцето. Няма нищо лошо в това, ако целият този ритуал не беше придружен с напеви с високи децибели. Щом и спящият наблизо руснак я изгледа кръвнишки, значи нещата съвсем са излезли извън контрол.
За радост сърби няма, които да крещят “Йоване, тури гумууууууууууу”, но за сметка на това украинците се забавляват като за последно. Няма да влизам в излишна полемика за хора, бягащи от войната, които отказват дадени им даром домове, защото са без джакузи.
Квалитетно ще рече с покривки, салфетки и о, чудо - чиста тоалетна. Намусена девойка ни посреща с “Ко ша заръчати?”. Знаем си отлично урока - таратор не се поръчва, защото е с лед и чешмяна вода, миди - също, рибата “прясна ципура”, както е обявено в менюто, неизвестно колко е прясна. На всяко наше предположение отговорът е “нямами” и “свършИ”. Топла минерална вода също не е налична, “всичкой студено”, и зупа (разбирай 7up) и той.
Хапваме пица - то на морето, ако не ядеш пица, не ми го хвали. Питам дали има аптека, указанията са да завия след “казанити”(кофите).
Целият този текст не е ирония към диалекта на морето, а към туристическия манталитет. После да не се чудим защо хората са готови стоически да висят по границите, само и само да получат една усмивка и един елементарен поздрав в добавка към безплатния шезлонг.
