Нели Трифонова, която редовно ни изпраща текстове по различни теми, отново е писала за емоциите на майката и детето. Този път текстът е свързан с адаптацията при тръгването на ясла.
Тази година септември месец не донесе очаквания хлад. Независимо от температурите обаче началото на учебната година си остава по план и за големи, и за малки. Дори и за най-най-малките. За някои това е повод за радост, за други – за тъга, а някои… Някои си оставаме със смесени чувства. Неминуемо обаче на повърхността отново излизат вечните теми, свързани с всичко хубаво и лошо, което ни очаква с настъпването на този период. А социалните мрежи традиционно са най-голямото бойно поле.
За и против яслата
Що се отнася до най-малките (каквото е и моето дете), битки като „за и против адаптираното мляко“, „за и против режима“ и „за и против екраните“ са (временно) изместени от „за и против яслата“. Майки, бащи, баби, лели, стринки и работещи в ясли и детски градини спорят ожесточено кое е „най-доброто“.
От едната страна на барикадата са тези „за“ яслата. Обикновено те настояват, че детето ще се социализира, ще научи нови неща, ще свикне да спазва ред и като цяло ще „напредне“. Майката пък ще се върне на работа, ще продължи да се развива професионално, ще е отново сред възрастни хора, ще си „върне част от себе си“ и… най-накрая ще може да си изпие кафето, докато е още топло.
От друга страна са тези „против“. Те говорят за травми и цитират проучвания, че детето е най-добре да се отглежда в семейна среда до 3 години. Изтъкват, че всички „умения“ могат да се придобият у дома и че всъщност децата на тази възраст не играят заедно. Освен това групите (в яслите) са големи, децата боледуват често, системата е остаряла и в крайна сметка „защо сте ги правили тия деца, като не искате да си ги гледате, БЕ?!“.
По средата остават онези със смесените чувства. Като мен. Те вероятно биха се грижили по-дълго за децата си у дома, но в крайна сметка, както е казал народът – сиренето е с пари. Тук са (сме) и тези, които имат нужда да се реализират и по друг начин и… нека не се лъжем, не е лошо от време на време човек все пак да си изпие кафето топло.
Може ли успешната жена да е майка и обратното?
Може много да си говорим за това как се стигна дотук. Как се стигна до това грижата за децата, себереализацията на майките и успешното финансово оцеляване на семейството да са често несъвместими. Като, разбира с, и по тази част от темата най-настървените воини ще намерят аргументи, контрааргументи, а понякога и най-обикновени поводи за заяждане. Но нека останем в реалността, в която в крайна сметка живеем. Ясла има и деца, които я посещават – също. Затова криво-ляво, за доброто на децата (а и на родителите), обявяваме (временно) прекратяване на огъня и слагаме на масата за преговори нейно величество Адаптацията.
Как да помогнем за адаптирането на детето?
Как да подготвим детето, какво да му говорим, колко често да ходим до яслата да я вижда предварително, какви книжки да купим? После за същинската адаптация – с родител ли да е, или без, колко да стои детето първите дни, да спи ли, да не спи ли. Говорим си и какво да очакваме и как да се справим с него – раздялата, плача, храненето, съня, боледуванията. И тайничко се надяваме, че имаме дете еднорог, което няма да плаче (много), ще ходи „с желание“ и няма да боледува повече от 1-2 пъти.
Потънала във водовъртежа на всичко това обаче, се питам какво всъщност се случва с майката. За връщането на работа, възможността да проведеш нормален разговор с друг възрастен и най-накрая да си изядеш обяда седнала и на един път – ясно. Но какво се случва вътре в майката. И тук пак имам предвид тези от нас със смесените чувства.
Сякаш вчера дъщеря ми беше всичко на всичко две шепи, сгушени на гърдите ми, а сега я държа за ръка и я водя по пътеката към входната врата, през която ще влезе. Сама. Без мен. Приемането на това, че детето ти постоянно расте и се променя и заедно с това става все по-отдел(е)на и самостоятелна личност, е неизменна част от това да си родител. Преминаването през тази врата обаче е нашата първа истинска раздяла и може би най-силното осъзнаване, че бебето ми вече не е бебе. И това е ужасно трудно.
А как тази раздяла ще се отрази на връзката ни?
Повтарям си, че тя знае колко много я обичам и че нищо не може да отмени това. Казвам ѝ, че съвсем скоро ще се върна и отново ще сме заедно. Опитвам се да запазя привидно спокойствие, защото знам, че аз и тя сме огледала и всичко, което чувствам, чувства и тя. Но как да неутрализирам болката от момента, в който виждам как вратата се затваря зад нея, а аз не мога да я прегърна и утеша?
Стоя отпред и си задавам хиляди въпроси. Дали ще успеят да я успокоят? Дали ще се грижат добре за нея? Дали все пак ще ѝ хареса там? Осъзнавам колко много време ще прекарва в яслата и как хората около нея ще станат неизменна част от живота ѝ, от израстването ѝ, от превръщането ѝ в личност. Дали ще са добър пример за нея?
Отдалечавам се и усещам физически как контролът вече не е изцяло в нас, родителите. Постепенната загуба на контрол също е част от това да си родител, но тук няма нищо постепенно. Мисля си за доверието. За доверието към мястото и хората, останали зад гърба ми. Знам, че чувството, че съм изоставила детето си е хиперболизирано. Че там наистина ще се грижат за нея, че все пак ще играе, ще срещне нови хора, ще има нови преживявания, нови емоции, а аз ще си остана нейният сигурен пристан завинаги.
Опряла съм гръб в оградата и прекарвам през ума си това, което ме чака сега. Работата, колегите, възможностите за реализация, може би в някакъв момент и… хобитата, мисля си плахо. Усещам вина, че „избирам“ малко повече себе си. Знам, че имам право да се вълнувам за едното и да съм тъжна за другото. Но това не прави противоречието по-лесно за осмисляне.
За първи път съм далеч от детето си за толкова дълго време. Повече от година съм градила тухла по тухла един нов живот, нова рутина, една цяла нова идентичност. Не беше никак лесно, а сега се налага да разруша 1-2-3 от стените и да започна отново. Дали ще се справя? Дали ще мога да съм толкова много неща наведнъж, колкото трябва, колкото всъщност знам, че искам и имам нужда да съм? Мисля си, че сега всеки момент с дъщеря ми ще ми е още по-свиден, още по-мил. Мисля си, че сега всеки момент за мен също ще ми е много ценен.
Чакам да взема детето. Вълнувам се. Дали ще плаче сега, или пък ще се зарадва да ме види? Прегръщам я силно, много силно.
Казват, че адаптацията в яслата трае различно за всяко дете. Някои се адаптират веднага, на други им отнема седмица, две, месец. Понякога тя така и не се получава. Питам се колко време отнема адаптацията на майката? Дали всъщност някога се случва изцяло? Или просто, както с много други неща в майчинството, продължаваме напред въпреки всичко. Въпреки въпросите, съмненията, вината, че може би това не е непременно „най-доброто“.
А всъщност, можем да водим безкрайни битки за това кое е „най-доброто“. Проблемът обаче е, че ние не живеем в идеален, стерилен свят и това „най-добро“ идва с толкова много условности, че в крайна сметка често се оказва, че в реалността то просто не съществува. Тук ми се иска да кажа, че в такъв случай, вместо да кръстосваме шпаги, е по-добре да помислим какво искаме да променим в тази реалност. Това обаче е амбициозно и дългосрочно начинание и междувременно можем просто да търсим повече начини да разговаряме, да слушаме, да се свързваме, да подкрепяме. Това със сигурност е най-доброто за всички.
