Нашата читателка Нели Трифонова вече ни е писала с разсъжденията си за бебешкия сън. Може да си припомните статията ѝ за 10-те неща за детския сън, които ѝ се е искало да знае, за да ги знаете поне вие... Евентуално в аванс. Този път тя предлага друга посока на мисълта, свързана с повсеместния бич: ТРЕВОЖНОСТТА!
Нали се сещате как, като усетите някакво неразположение, което е ново или необичайно за вас, ако решите да потърсите в Google какви биха могли да са причините, в крайна сметка винаги излиза, че вероятно имате рак. Ако не се сещате, т.е. не ви се е случвало, браво, спестили сте си много, напълно излишни тревоги!
Като тийнейджър, а после и в 20-те ми години обаче, на мен ми се случваше сравнително често. За щастие, с порастването и помъдряването се научих, че всяко едно неразположение може да има множество други сравнително безобидни причини и че това, че трети ден ме боли глава не значи, че ще умирам (да, да, преди това необичайното няколкодневно главоболие несъмнено се дължеше на тумор в мозъка).
Когато родих обаче, тази мъдрост сякаш се изпари от мозъка ми (както и много други неща за жалост). Всъщност, ако трябва да съм искрена, тя се изпари още като забременях. Та, още тогава сигурно бях направила минимум 74 търсения в Google, започващи с въпроса „Нормално ли е…“, а след раждането бройката експоненциално нарасна.
Лошото е, че и при бебетата повечето неща могат да са от съвсем безобидни до симптом на някое сериозно заболяване. Второто лошо е, че започнеш ли да четеш за диагнози, алгоритъмът те „закача“ и неминуемо в социалните мрежи започват да ти излизат все повече и повече публикации, които сякаш се опитват да те убедят, че на бебето ти му има нещо, защото например: хълца, киха и се лигави (и трите – нормални неща при едно здраво бебе, но и потенциални „симптоми“ на рефлукс).
Веднъж попаднал в този водовъртеж, излизането от него е доста трудно. Така прекарах няколко месеца, в които постоянно се тревожех, че на бебето ми му има едно или друго, кое от кое по-страшно.
Тук трябва да вметна, че известно количество тревожност у родителя, а и у човека въобще, е напълно нормално и очаквано, дори здравословно. Умерено тревожният (бъдещ) родител се подготвя по-добре за новата си роля и е достатъчно „нащрек“, за да забележи, ако с детето му се случва нещо, което действително изисква преглед или лечение. Проблем има, когато тази тревожност излиза извън пределите на нормалното и започне обективно да пречи в ежедневието.
Трябва да призная, че при мен нещата неусетно бяха тръгнали именно в тази посока. Хубавото е, че в моя живот, когато наближа някаква крайност, сякаш Вселената започва да ми праща, всъщност направо да ме бомбардира със „знаци“ от всички посоки, които да ми помогнат да се върна в някаква нормалност. Лошото е, че когато си влязъл в този водовъртеж, за който вече споменах, понякога отнема малко време да забележиш въпросните знаци. В крайна сметка, това, което все пак успя да достигне до съзнанието ми, беше следната истина: свръхтревожният родител в общия случай отглежда свръхтревожно дете. Това в контекста на здравето обикновено означава: родител хипохондрик = дете хипохондрик. Та, след като го осмислих, си зададох следния простичък въпрос: Искам ли някой ден детето ми да търси в Google в 3 през нощта „Защо ми трепти левият клепач и умирам ли?“ Не исках. Трябваше значи и аз да спра да го правя.
Още не сме свършили, скрол надолу
Разбира се, като си достигнал едно определено ниво, може да е малко по-трудно просто да спреш (пак връщам към водовъртежа). Ето защо си изградих и нещо като чеклист, през който да минавам всеки път, когато усетя, че отново ме наляга тревога за здравето на бебето. Споделям го за всеки тревожен родител, който има нужда, с уточнението, че разбира се, той работи за мен и не е задължително да работи по същия начин за друг човек. Ето го:
Правя „проверка“ дали бебето изпълнява всичките си „нормални функции“
Иначе казано: Храни ли се нормално и наддава ли нормално? Има ли нужното количество мокри и наакани пелени за денонощие? Спи ли както обикновено (с уговорката, че сънят на бебетата търпи постоянни промени през първата година, че и след това)? И изобщо, държи ли се по обичайния за себе си начин (пак с уговорката, че бебетата минават все пак през неща като скокове в растежа, регресии, колики, зъби и т.н и, както всеки родител знае, далеч не можем да очакваме да са винаги в настроение)?
Задавам си въпроса „Изглежда ли сякаш бебето има реален дискомфорт?“
За да има смисъл от този въпрос, трябва да си отговорим на него честно. Защото „Да, бебето не се чувства добре, защото пръцка малко и днес кихна три пъти“ не е адекватен отговор. Повярвайте ми, ако бебето ви не се чувства добре, ще го разберете. Въпрос на оцеляването му е то да ви го покаже. Дълго време си мислех, че бебето ми има рефлукс (защото, както писах по-горе, хълцаше, кихаше и се лигавеше), докато в един момент не получи наистина рефлукс и точно тогава разбрах, че състоянието не може да се сбърка, ако е реално.
Обсъждам с друг възрастен
В моя случай това е бащата или приятели с (малки) деца. Понякога, когато сме много „във филма“, може да се окаже, че критичното ни мислене не е чак толкова критично. Много хора биха казали тук, че всъщност най-важна е майчината интуиция, само че като те тресе тревожност, майчината „интуиция“ обикновено крещи постоянно, че нещо не е наред. Та, едно малко по-безпристрастно странично мнение може да помогне понякога да се отрезвиш. Всъщност на мен често дори да задам въпроса (който понякога звучи доста нелепо, изказан на глас, всъщност), ми е достатъчно.
Консултирам се с доверен лекар
В крайна сметка, когато става въпрос за (потенциални) медицински състояния, ако съм минала през горните точки и все още имам някакви притеснения, обсъждам ги с лекар. Ключовото тук обаче е наистина да имаме доверие в лекаря, защото иначе се започва едно безкрайно търсене на второ, трето и пето мнение, които в много случаи само ни объркват още повече. Не казвам, че не трябва да се търси второ мнение при нужда, но има случаи, в които може да се избегне, ако имаме достатъчно доверие на лекаря си.
Правя „проверка“ аз как съм
Съществуват реални фактори, които увеличават родителската тревожност и парадоксално, те са точно нещата, които неминуемо съпътстват родителския живот. Умората, претоварването (във всеки смисъл), изолацията. Затова е добре, доколкото е възможно, да се погрижим и за себе си. От личен опит знам колко е трудно това всъщност, но пък хубавото е, че всяко малко нещо, което успокоява нервната ни система, се брои. В моя случай например – да изляза малко на балкона, да си направя чаша чай, да си взема душ… Вероятно звучи клиширано, но тези малки „почивки“ пълнят чашата ни и помагат да презаредим. Е, и психотерапията не е лоша идея, когато нещата отиват на тотално изпушване.
Нещото, което обаче на мен ми помогна най-много, беше значително да намаля четенето в социалните мрежи по теми, свързани с болести и състояния при бебетата. Както споменах в началото, алгоритъмът ме беше закачил яко и в някакъв момент виждах само такъв тип публикации. Хубавото е, че когато човек целенасочено избягва този тип съдържание (да го гледа, да реагира на него, да коментира), социалните мрежи скоро спират да му го предлагат. Трябва обаче за известно време да се прояви воля, за да се „пренастрои“ алгоритъмът. А най-добре човек изобщо да си намали времето в социалните мрежи, но това все още не съм го постигнала.
Разбира се, аз все още се тревожа за различни неща и понякога получавам „факсове“. Което, пак казвам, до някаква степен е нормално. А ако сме склонни да сме по-тревожни и по принцип, е нещо, от което едва ли можем да се „излекуваме“ напълно и завинаги. Ако обаче сме малко по-осъзнати за него, може все пак да държим юздите, за да не си създадем малки тревожни копия. Или поне на това се надявам аз.
