Първо трябва да направим уговорката, че всяко раждане е естествен процес – без оглед на това дали майката е приела някакви обезболяващи медикаменти или не. В случая, когато казваме “естествено”, говорим за раждане без такива.
След като стана ясно, какво означава “естествено раждане” за целите на текста, можем да продължим и със самия него. А той по същество включва информация за това какви предимства и какви недостатъци има раждането със и без упойка.
Това може да е полезно, когато бременната жена изготвя своя план за раждане и взема решение за някои важни моменти от целия процес. Разбира се, ние рядко имаме пълен контрол над процеса, но това е един съвсем друг текст.
Каквото и решение да вземе бременната жена, какъвто и план за раждане да изготви, най-важното от всичко е нейният избор да е информиран и да има доверие на екипа, с който ще протече раждането ѝ.
Димана Мабена живее в Чехия от 10 години, и стимулирана от разказа на Ралица Пейчева Да родиш в Джакарта и на Миа Павлова Анестезиологът влезе и почна да прави йога!, на свой ред ни е пратила разказ за епохалното раждане на детето ѝ в Чехия, започнало в 42-рата седмица от бременността и завършило едно известно време след това. Междувременно Димана е ронила ситен маргарит в чиния пиле с ориз, подскачала е безсмислено на топка и си е взимала безкраен брой горещи душове, за да се стигне накрая до заветното секцио. Признаваме си, че съпреживяхме всичко заедно с нея и с удоволствие ви предлагаме и вие да го направите.
Бях в 38-ма седмица и вече се чувствах толкова огромна и тежко подвижна, че не можех да си намеря място. Иронията е, че място наистина нямаше поради шокиращите ми размери. Мъжът ми все още твърди, че съм изглеждала прекрасно, но аз го гледам със съмнение, мърморя под носа си и не му вярвам на 100%.
Майка ми си беше купила билет, за да дойде да ми помага в първите три месеца, и я чаках с нетърпение. Една сутрин, в края на 38-мата седмица, ѝ се обадих и ѝ казах, че ще раждам след 2 дни. Последва неловко мълчание около 10 секунди и майка ми тихо каза:
„Ама, Диманче, аз имам билет, купен за след седмица чак. Как така след 2 дни, докторът ли каза нещо?”.
Отговарям: не, обаче го усещам, нещата не са наред, това бебе много мърда и до 2 дни ще родя. Идвай, ако можеш днес. Жената се съгласи, каза си набързо довиждане с баща ми и пристигна точно след 2 дни, с идеята, че от летището ще дойде направо в болницата и ще поздрави първородното си внуче.
Като пристигна, аз продължих да я уверявам, че ще раждам всеки момент, защото отказвах да приема, че майчинският ми инстинкт никакъв го няма. И, че не знам кога ще се появи на бял свят собственото ми бебе. Тъй като вече беше краят на бременността, ходех на лекар на всеки 2 дена да ме преглеждат и да мерят тоновете на сърцето на бебето.
Моето бебе обичаше да спи точно докато бяхме на монитор. Дежурната сестра редовно идваше и недоволно цъкаше с език, мърморейки, че „това бебе е много поспаливо и монитора не излиза както трябва”. Мен ме хващаше нелогичен срам, почвах да се извинявам за несъобразителното си и невъзпитано неродено дене, а тя вадеше нещо подобно на чинели и почваше да ги бие пред корема ми с цел да събуди бебето. Единственото, което постигаше, беше да ме стресне и най-вероятно да увреди слуха на горкото дете още от утробата.
Както и да е, от лекар на лекар, в края на всеки преглед, аз с надежда гледах доктора и го питах: „Е? Да казвам ли на мъжа ми да ми донесе чантата сега след малко?”. На което докторът отговаряше: „Не, няма и следа от разкритие, бебето не иска да излиза”.
Дори секс пробвахме с мъжа ми, който упорито ми повтаряше колко ме обича и колко съм хубава, а аз му казвах да не говори глупости и да си върши работата, защото ми е адски некомфортно и искам да се върна на дивана. Срам.
Така минаха няколко седмици. С майка ми се примирихме, че излишно си е купила нов билет за самолета, когато дойде заветната 42-ра седмица. НАЙ-НАКРАЯ щяха да предизвикат раждането. Вече нямах търпение. Коремът ми беше станал толкова голям, че имах чувството, че бебето ще се роди с размери на 3-месечно дете и вече ще може да пълзи.
Отидохме в болницата рано сутринта и аз за пореден път уверих мъжа ми, че до 2-3 часа ще родя, защото бебето иска много да излиза. Усещам го. Викам му инстинкт е, ти нищо не знаеш. Вкараха ме в отделението и ми казаха да се съблека и да си сложа болнична нощница. Аз високомерно ги изгледах и казах, че не им искам използваните нощници- имам си своя. Врътнах се и влязох в съблекалнята. Облякох си сладката лилава нощница с магарето Йори и се погледнах в огледалото. Нощницата ми беше с около 8 размера по-малка, защото докато я купувах в М размер, бях забравила да сложа огромния си корем в уравнението. Сега не изглеждаше като нощница, а като дълга блуза, която едвам покриваше задните ми части. Така срамежливо открехнах вратата на съблекалнята и им казах, че нямам против да пробвам някои от техните нощници.
В момента, в който пъхнаха онова малко хапченце в мен, което предизвиква раждането, разбрах какво е значението на истинската болка. Два часа по-късно започнах да питам сестрите дали могат вече да ми направят секцио и да си ходя (защото аз така си представях нещата), а те учтиво ми казаха, че по принцип се чака до 72 часа, за да се предприеме операция.
Тръшнах се на леглото, изпсувах ги на ум на всички езици, които знам, и започнах да чакам. Донесоха ни обяд, който аз тихичко изядох, докато пъшках от болка и леко проплаквах, а сълзите ми капеха в пилето с ориз. Не, че ми се ядеше много, но така или иначе нямах какво да правя, що пък да не похапна!
Контракциите се увеличаваха, сложиха ми епидурална упойка, а от разкритие и помен нямаше. След 7 часа контракции и молене за секцио, най-накрая ми казаха, че имам 2 сантиметра разкритие. Тези два сантиментра бяха най-добрата новина, която бях чувала. Обърнах се към мъжа ми и с пълна увереност му съобщих, че ей сега ще стигна до 10 за нула време и ще имаме бебе. Той нищо не каза. Просто кимаше с глава и ми казваше, че се справям прекрасно. Според мен просто се беше отказал да спори с мен и ме остави сама в света на криворазбраните ми убеждения.
След някой и друг час дойде докторът да ми пукне водите. Ако на някой не са му пукали води преди, да ви кажа, стряскащо си е. Особено като видиш тази огромна игла, която докторът трябва да вкара във вас. Аз погледнах мъжа ми и му казах да каже на доктора (който беше до мен и чуваше всичко, което казвам, и определено не му трябваше преводач), че не искам да ми пука водите, защото иглата е прекалено голяма и искам да използва по-малка.
Докторът просто каза, че това се използва и толкова. При което последваха куп идиотски въпроси от моя страна, като: „Да не продупчите главата на бебето с това нещо?”, „Сигурен ли сте, че знаете какво правите с тази игла?”, „Мога ли сама да си пукна водите, защото по-добре ги усещам нещата там долу” и мислено сбогуване със съпруга ми, защото бях убедена, ще бъда набучена на този мини-шиш и след това захвърлена и изоставена в някое тъмно крило на болницата.
Докторът ме погледна все едно съм най-тъпата и неинформирана жена на света, както и се почувствах, и ми каза да си разкрача краката. Всичко мина наред, бебето и до ден днешен няма дупка в главата, нито аз съм с вътрешни рани от безразборно бодене.
И така, в следващите часове аз виках от болка, докато сестрите стояха отстрани и ме гледаха, кимаха с глави една на друга и си казваха „Май доста я боли”, а след това отиваха да пият кафе и да правят кой знае какво в стаята на сестрите.
Да отида да си взема гореща вана, защото щяло да ме облекчи. Да съм слушала музика и още куп безполезни съвети, които не само не ми помогнаха, а ме изнервиха толкова много, че се кълнях пред мъжа ми как след като родя, ще пиша на мениджъра на болницата (!?) и с кариерите на сестрите е свършено. СВЪРШЕНО!!!!
Ако сте гледали „Приятели” и серията, където Рейчъл е в болницата и куп жени се изреждат да родят преди нея, еми това е което ми се случи на мен. ВСИЧКИ жени които бяха с мен от сутринта родиха, че и май ги изписаха. Идваха и заминаваха, само аз си стоях там и си виех от болка, и на 10 минути казвах да мъжа ми да отиде да каже на сестрите, че отивам за секцио и да не ме търсят.
Дори дойде една българка, която роди за 5 минути без да извика нито веднъж, после просто говореше на бебето си колко го обича, докато я шиеха. И до ден днешен тази незнайна жена е моят герой без име.
Заклевам се, че чух ангелски хор да пее, докато ме водеха към операционната. Там ме питаха дали са ми правили други операции преди и дали съм била под упойка, на което аз реших, че е много важно да знаят, че на 5 са ми извадили сливиците и на 10 са ми правили, не една, не две, ами ТРИ операции на очите. Сестрата се изсмя и оттогава горе-долу нищо вече не помня.
Бебето го извадиха, показаха ли ми го, не ми ли го показаха, не знам. Помня, че заспах на операционната маса и това беше най-дълбокият сън в живота ми. Не, не ме приспаха. Просто бях изтощена до край. Помня, че мъжът ми ме събуди, каза, че имаме прекрасно момиченце и се прибра да си сипе едно огромно уиски с майка ми вкъщи и да си кимат доволно и безмълвно, защото не говорят на един език.
На другия ден в интензивното отделение бях единствената, която получи цветя по повода. Сестрите дойдоха криво да ми кажат, че имам пратка, която ме чака пред вратата, и да отида да си я взема. „Ама, аз излизам от операция, минали са само 24 часа, не мога да ходя”, им казах, при което последва хладнокръвен и арогантен отговор „След операция трябва да ходиш, отиди да си вземеш букетите!”.
И така, аз криво-ляво, приведена като 95-годишна бабка, отидох да си взема букетите. Момчето, което ги достави, беше в такъв шок, че дори не каза Добър ден или Довиждане. Просто ме изгледа със съжаление и остави клетата майка, в провиснала бяла нощница, сплъстена коса и кръгове под очите, с 2 огромни букета в ръка и избяга.
Още не сме свършили, скрол надолу
След два часа ми казаха, че е време да си отивам към стаята. Пльоснаха ме в един стол на колела, тръшнаха ми двата букета барабар с катетъра в скута ми и ме подкараха към незабравимото приключение, което така добре познаваме – майчинството.
След като в Майко Мила ви разказахме какво е да раждаш в Джакарта, както и как се справя с три деца една българка в Канада, сега ви поднасяме и един разказ на Маша Павлова, която е родила своето над 4-килограмово бебе във Франция в присъствието на анестезиолог, който по време на раждането е правил... йога! Приятно четене - разбира се, може и в поза Лотос!
Живеехме си ние нормално с мъжа ми и всичко беше наред, докато не отидохме в един лунапарк през лятото. Там, в романтичния полъх на захарен памук и досадното тракане на бутоните на онези ужасни автомати, в които пускаш стотинка и движиш щипка, която аха да хване айфон, айпад или нещо друго и ай! - пак го изтърва, и прекарвайки поредния тлъст хотдог през храносмилателните си системи, решихме да станем родители.
Не помня чий бе безразсъдният въпрос „Искаш ли да си направим бебе?” и кой с хладнокръвие отговори „Ми, добре”, но всичко се случи за части от секундата.
Два месеца по-късно слязох 3 пъти до аптеката, за да се уверя, че не в теста е „проблемът”, а след това си направих и неминуемата регистрация в бегемама.
Първите три месеца протекоха в еуфория и обмен на опит с други бременни, които, макар и първескини като мен, изглеждаха много по-запознати и опитни по всички теми, касаещи бременност, раждане и възпитание на детето до навършването му на пълнолетие.
Вторият триместър беше ужасен. Качих толкова килограми, колкото си бях определила за максимум до края на бременността. И понеже преди това бях скелет по джапанки, реших, че няма никакъв проблем да мина на зърнена диета, т.е. да ям всичко, което зърна.
Смело махвах с ръка на необмислените опити на франсетата (живеем във Франция) да ме вразумят с думите: „Не трябва да ядеш за двама, а двойно по-добра храна” и продължавах да тъпча домашни пуканки в количества, достатъчни да причинят запек на стадо крави. И когато една вече родила приятелка добронамерено ме предупреди: „Ооо, почакай да видиш какво ще стане в третия триместър”, бях на косъм да я разприятеля във Фейсбук и в живота.
Оказа се права и в последните месеци нещата излязоха извън контрол. Бебето вървеше над всички норми, аз приличах на ходещ кит и дори дрехите на бъдещия татко не успяваха да обгърнат огромното ми туловище. Атаките от България с въпроса „Как ще раждаш?” ме напрягаха допълнително и още повече разбъркваха подивелите ми хормони.
Че кой ме пита изобщо мен как искам да раждам?! А ако ме бяха питали, щях да кажа, че искам да родя като онази розовата блондинка от „What to expect when you are expecting”, който, макар и по американски глуповат, изгледах общо три пъти за бременността – по веднъж всеки триместър с различни нагласи, очаквания и резултат.
Кихна и роди. Близнаци!
Доктор Друан пък ме сложи на диета: само салати, по един плод на ден и никаква захар! Да си призная, не съм фен на сладкото, но как така ще ми забранява той на мен, той не знае с кого си има работа, седи си там зад бюрцето, вади рецептички по цял ден и нарежда: качи се на кантара, събуй се, разкрачи, усмихни се, дай пет и хайде следващата!
Дойде юни, терминът ми мина, настана невероятна жега, а аз още не съм родила. Мислех си, че въпроси от рода „Роди ли?”, „Ти да не роди случайно?” и „Хайде, няма ли да излиза вече това бебе?” трябва да бъдат изтрити от паметта на човечеството завинаги.
Прилежно набутах всички онези безкрайно нужни вещи от списъка „За родилното” в една чанта, паркирах я пред вратата, сипах си един доматен сок, завъртях пясъчния часовник на стената и зачаках. Във въпросния списък присъстваше и „нещо за четене” – факт, който и до днес ме разсмива. Чаках около седмица. Е, не в тази поза, междувременно слизах и качвах стълби, навъртях километри ходене, изядох и изпих всичко онова, което ми беше забранено през последните 9 месеца, защото предизвиквало контракции.
Една вечер мъжът ми ме заведе на ресторант. Това, горе-долу, ми беше и последното свястно излизане за следващата година напред, без някой да ми реве наоколо, да събира възмутените погледи от съседните маси и чисто и просто да ми разваля преживяването. Ако знаех, че там ще ме хванат контракциите, щях да отида около 3 седмици по-рано! После цяла нощ се въртях с надежда да трябва да будя мъжа ми, който хъркаше невъзмутимо, и да тичаме към родилното.
Там се явихме на сутринта и след натиск от наша страна и обяснения, че преносвам със седмица, ме задържаха в болницата. Наредиха ми да слизам от 6-я етаж, след което да хващам асансьора нагоре и отново. Бяхме две такива луди, на другата контракциите очевидно бяха болезнени и озвучаваше стълбището по такъв начин, че съм убедена съм, че виковете ѝ се чуваха чак долу, в рентгенологията. В друг епизод от този ден вървях с единия крак на ръба на тротоар, а с другия – слизах на улицата. Така, обикаляйки, намерих 15 четирилистни детелини, съвсем сериозно!
Не последва нищо съществено и на следващата сутрин някой се смили над мен и реши, че ще предизвикат раждане. Мъжът ми беше до мен, въпреки първоначалните му опасения, че „ще припадне, ако види кръв”. Снабдиха ни със задължителните калцуни, шапки и еднократни нощници и така, пременени като в касапница, се озовахме в предродилната зала. Изредиха се сто човека да разгледат детеродния ми орган отблизо и накрая една акушерка задейства процедурата.
Само раждала жена знае какво е болезнена контракция, ама истински болезнена. Аз бях решила да се правя на герой и си повтарях мантрата „щом някои други могат, значи и аз мога”. Да, но когато извих от болка и една от акушерките измънка нещо като „Ооо, то ако от сега е така...” вече бях оставила настрана естествените идеи и бързичко се ориентирах към съвременната медицина и, в частност, епидуралната упойка, с която тя се гордее.
Тръгнаха да търсят анестезиолог. Бях готова да убивам наред, включително и мъжа ми, той пък се опитваше по всякакъв начин да ме развесели, от което се получаваше обратен ефект. Твърди, че съм го напсувала и съм казала да се разкара, ама как, аз, о, стига глупости!
След около 20 минути дойде анестезиологът – късичък индиец. Погледна ме с делово пренебрежение, а аз него – с очите на изгладняло и прогизнало от дъжда коте и внезапно много ми се допишка. Акушерката се засуети, а той каза „ще се върна след малко” и излезе, напук на всичкото ми страдание. Не можех да си простя своеволието, каква лигла бях!
Неговото „малко” стана около половин час. При повторната му поява, всички напуснаха залата, а той започна да се подготвя и да прави...ъъъ... йога?
Отне му няколко минути да се концентрира и после бях като в нирвана, самсара и барака – взети заедно. Дадоха ми бутон, с който да добавям от чудотворната субстанция, вливаща се директно където трябва. Системата била програмирана така, че дори да натискам бутона, няма как да ми влее доза на по-малко от половин час. Аз, за всеки случай, честичко натисках копчето, да не би да ме заболи – естествено раждане, ама друг път.
Помня, че спах, помня, че мъжът ми цъка Angry birds и ми разиграва пантомима. След около 6-7 часа чакане се появи любимият ми доктор Друан. Така се бях предозирала, че исках номера на анестезиолога, този симпатичен млад мъж с екзотични духовни нагласи. Оказа се, че не мога да си движа краката.
Мислех, че самото раждане ще продължи с часове, но докторът сръчно завъртя бебето, тъй като беше не съвсем добре застанало, а мъжът ми вече беше от неговата страна и се шегуваха непринудено. В един момент той започна да повтаря „Уау, уааааау” и да подскача както само един обезумял французин може да подскача в такава ситуация.
Аз все още не бях наясно, че раждам, затова бях крайно изненадана, когато стовариха на корема ми някакво малко синьо нещо, което приличаше на бебешки гръб. Първата ми мисъл беше „Ама, това ли беше?!”, а втората – „Е, хубава работа, ще обръщаш гръб на майка си!”
И така на бял свят се появи моето малко, над 4-килограмово бебе, което изумително за мен имаше перфектен маникюр на всеки пръст. Реших, че след това раждане, ще ставам многодетна майка и две години по-късно повторих. Още не съм се отказала от идеята...
