Най-страхотните акушерки от акушерски кабинет Зебра ни изпратиха тази чудесна история, с която да свежнем малко в тези времена на мрачна изолация и преяждане с коронавирус информация.
Д-р Марияна Десподова, акушер-гинеколог в Швейцария, описва раждането си, а ние пожелаваме подобни моменти на всяка раждаща жена и се надявам някой ден всичко, което тя изброява като факти от историята си, да стане реалност и в нашата действителност.
Петък, 27.03.2020
Пиша този текст една седмица преди първия му рожден ден. Почти година не намирах необходимото състояние на духа, за да опиша най-необикновеното преживяване в целия ми живот до сега – раждането. И докато той спи в количката до мен, а аз се наслаждавам на песента на птичките, се потапям обратно в цялата необикновеност, каквато вярвам, изпитва всяка жена, минала през това.
Не бях от онези бременни, за които бременността е най-голямото чудо в живота им. Съпътствана от хиперемезис в първите 3 месеца и от непрестанно, необлекчаващо се от нищо гадене през останалото време, аз чаках раждането с повече нетърпение и облекчение, отколкото страх.
Фактът, че работя като акушер-гинеколог и че до 2 седмици преди щастливото събитие присъствах на чужди раждания, носеше една смесица от напрежение, сериозност, но и подготвеност. Тъй като цялата ми бременност много приличаше на тази на майка ми с мен, бях се настроила психически, че и ражданията ни ще си приличат. А майка ми беше родила бързо, лесно и по нейните думи “очаквала да боли повече”.
Терминът ми беше на 06.04.2019 и много се надявах да не стигам до него, защото исках час по-скоро да се отърва от ужасното гадене. На 02.04. посрещнахме майка ми на летището и тя със самочувствие ми заяви, че вече давала разрешение на бебето да се ражда, защото е пристигнала.
На 03.04. в 5:00 сутринта отидох в просъница до тоалетна и нещо ме накара да си сложа превръзка, въпреки че бях на абсолютен автопилот. След това заспах отново и сънувах Мия - акушерката, с която трябваше да родя. Беше приседнала на леглото ми, преглеждаше ме, както беше направила реално две седмици по-рано, но ми каза “Имаш 3 см разкритие и спукан мехур.”
Аз ѝ отговарям: "Това е невъзможно, щях да съм разбрала, ако водите ми бяха изтекли.” В този момент се събуждам и усещам, че лежа в нещо топличко… Беше 6:00 сутринта. Развълнувах се на макс, искаше ми се да събудя веднага всички вкъщи, но се спрях. “Сигурно ще бъде дълъг ден за всички, не се знае и колко ще се спи следващата нощ, нека си починат добре.” Така си лежах будна и развълнувана около час и бях благодарна, че всичко започна рано сутринта, след като се бях наспала, а не вечер или посред нощ.
Към 7:00 мъжът ми се разбуди, а аз писах на Мия. Тя ми се обади и каза в 8:00 да отида в болницата за запис на тонове, преглед и взимане на кръв. На записа се виждаха контракции, които аз не усещах, а разкритието действително беше 3 см, както в съня ми.
Кръвните изследвания показваха липса на инфекция и затова можех да си отида вкъщи за няколко часа. Прибрахме се и си направихме страхотни палачинки, от които хапнах стабилно, тъй като не се знаеше дали после ще имам време и желание за хранене, а от сили безспорно имах нужда. Към 12:00 излязохме на разходка из квартала.
В последния час вече чувствах контракциите, които бяха доста на често, но къси и неболезнени, просто усещах как целият ми корем става твърд и едно опъване към слабините, приличащо на менструална болка. По време на разходката обаче, се наложи на няколко пъти да се спирам, да дишам дълбоко и да стискам очи докато отмине. След около 40 минути се прибрахме, аз седнах на дивана, което направи контракциите по-редки и аз заявих, че няма да ставам повече. Майка ми, която не знаеше да се смее ли, или да се паникьосва, първо ми дуднеше да не спирам да се движа, защото нали искам да го родя това бебе, а после започна да споменава, че може би не е лошо да ходим към болницата. Аз се смеех между контракциите и казвах, че с такива къси контракции никой не е родил.
Междувременно, разбира се, засичах дължината и честотата на едно приложение (направо ми беше мечта да го направя!), а то светеше в червено и викаше “Опасност! Опасност! Отивайте в болница!”, което много ме забавляваше. Изобщо, бях с приповдигнат дух и само дето не танцувах наоколо от щастие, че бременността приключва!
Мина още около час така и майка ми успя да ме убеди да напиша едно съобщение на Мия. Тя ме попита искам ли да дойде. Аз не знаех какво искам, от една страна много ме радваше нейното присъствие и спокойно излъчване, от друга – не исках да ме преглежда и да ми каже, че разкритието си стои същото от сутринта. Накрая след още 40 минути ѝ казах да дойде, за да се успокои майка ми.
Мия се появи след 20 минути. Вече беше към 14:00 часа. Прегледа ме, разкритието беше съвсем малко повече от сутринта, но пък шийката беше напълно изгладена и главата я притискаше добре. Тоновете на бебето бяха бетон, а водите продължаваха да си текат бистри на порцийки. Мия ме убеди да легна за 15 минути и да си почина и ми направи топъл компрес на корема (вкъщи нямаме вана) с една голяма кърпа, напоена с вода и масажно масло от лавандула. Подейства ми супер релаксиращо, особено аромата.
Присъствието на Мия някак подсъзнателно подейства като тригер на родилния процес. Малко след като тя дойде, контракциите се удължиха и станаха по-болезнени, затова вече доволно си пъшках на глас, без да ми пука от никого. Издаването на звуци някак ми помагаше, както и ритмичното с контракцията дълбоко дишане. Най-хубавото нещо на контракциите е, че времето, в което ги усещаш, е около два пъти по-късо от интервала между тях. В този интервал можех да се смея, шегувам и също да давам напътствия на мъжа ми какво да подаде на Мия и кое къде се намира вкъщи.
Минаха още около 2 часа, които ми се видяха максимум като половин. По-голямата част от това време прекарах права, облегната напред на високия бебешки повивалник. Имаше само един неприятен момент, в който коварното повръщане реши да се наложи за един последен път и да ме лиши от – както ми се стори – всички течности, които бях поела за днешния ден.
Към 16:00 часа разкритието беше 5 см, но Мия предложи все пак да идем в болницата не заради друго, а защото мен беше почнал да ме тревожи фактът как ще се тръскам 10 минути в колата дотам (да, живеем толкова близо до болницата, за мое щастие като работеща там). Тя смяташе, че по пътя контракциите ще са по-редки, но тук не беше права и съм щастлива, че не тръгнахме по-късно.
Мия замина 10 минути преди нас, за да ми напълни ваната в родилната зала. Мъжът ми спря пред спешния вход и после отиде да паркира колата, а аз трябваше да сляза сама и да се кача до родилните зали. Влязох и гордо заявих на сестрата на спешния триаж, че раждам, но понеже работя в болницата, ще си хвана асансьора за служители. Още ми е смешно като си спомня изражението ѝ. Тръгна да звъни по телефона горе, но аз вече бях в асансьора, а пред него веднага ме посрещна Мия.
Така пристигнах в болницата. Тук трябва да призная, че вече ме болеше стабилно, така че по време на контракциите заравях лице във възглавницата и нито знаех кой е около мен, нито гледах записа с тоновете. Като акушер-гинеколог най се тревожех, че по време на раждането няма да мога да “предам контрола” за следенето на тоновете на някой друг, ще гледам записа постоянно и това ще ми смути родовата дейност. Е, легнах с гръб към монитора – нито го гледах, нито го слушах, така че в това отношение успях. Слава Богу в тоновете нямаше нищо притеснително, което ми даде най-накрая зелена светлина за ваната.
Малко преди да вляза в нея се появи Ева – колегата специалист, която следеше бременността ми от началото, и която ми беше обещала да присъства на раждането. Вече не помня какво си казахме, само знам, че тя накара Мия да ме прегледа отново, преди да вляза във ваната.
“Разкритието е 9 см”, обяви Мия, “искаш ли все пак във ваната?” Казах си – по-добре за кратко отколкото хич, исках все пак да видя какво е във водата и дали нещата се усещат различно. И наистина, потопих се, отпуснах се с корема напред на една водна възглавница и ми стана супер хубаво, най-сетне малко почивка от контракциите. При последния преглед Мия беше казала, че главата още е високо и да не бързам да напъвам, но моето тяло вече усещаше напъни, на които беше много трудно да устоя “на сухо”, но във водата успявах да дишам през контракциите и да не включвам волево напъване.
Мина някоя и друга минута, Мия ме прегледа отново и каза: “Ок, вече можеш и да напъваш, щом усетиш, че трябва”. Това исках и да чуя! В тези последни контракции, когато включваш волята към спонтанните напъни, които тялото изпитва, болка няма. Странното за мен беше, че изобщо не можех да преценя правя ли нещо, случва ли се, напредва ли нещо “там долу”, или просто напъвам безплодно като при най-сериозния запек в живота ми.
В последствие си дадох сметка, че тези мигове бяха най-забележителният психологически феномен, който дори не съм подозирала, че съществува. Тялото ражда без мозъкът да може да направи нещо по въпроса, а мозъкът, задействал всички механизми и инстинкти за самозащита, се опитва да заповяда на тялото да спре, защото сякаш се случва нещо много опасно. Мозъкът ми искаше да прекрати всичко на мига, да стане и да избяга! На тялото ми не му пукаше и то “изгонваше” малкия нашественик, който беше отглеждало 9 месеца, в свят, където започваше новият му живот.
По едно време Мия каза “Главата е отвън!”, докато аз още си мислех, че нищо не правя. Това беше най-дългият миг от цялото раждане – паузата между двете контракции след раждането на главата и онази, с която се роди останалата част от бебето. Дори успях да се помоля, по-бързичко да дойде тази контракция. Изведнъж коремът ми хлътна, нещо рязко освободи много място там и аз усетих една малка мишка да се мушка в ръцете ми и върху гърдите ми. Първото нещо, което направих беше да се обърна към мъжа ми и да срещна погледа му. Победоносен поглед! Успяхме! Свърши! Нашият човек е тук! Часът беше 17:57.
Мъжът ми беше прекрасен по време на цялото раждане. Нито за миг не се уплаши, не тръгна да се вайка, не му прилоша. Постоянно снимаше, правеше клипчета, не си свали усмивката през цялото време, разсмиваше ме с коментарите си между контракциите, а накрая, когато напъвах, ми шепнеше в ухото – “Сега ще усетиш една много силна контракция, колкото и да те боли, слушай какво ти казва Мия и го прави!”
Тук е мястото да кажа още малко за ролята, която изигра моята акушерка Мия в психологическото ми преживяване. Докато моят мозък се мяташе между това, което неизбежно щеше да ми се случи и инстинктът ми да ме предпази, Мия ме насърчаваше да напъвам по-дълго, да не се отказвам, да използвам максимално контракцията, както всяка нормална акушерка. Тя беше моят гвоздей, който ме държеше в реалността, докато мозъкът ми бягаше в някакъв сюрреализъм. И я слушах.
По време на цялото раждане не ми беше даден нито един медикамент, нито едно обезболяващо, нито дори система с течности. Принципно това беше и една от целите ми – да не се налагат медикаменти, а също и епидурална упойка. Причината за това мое желание беше първо, че исках да имам свободно и неограничено движение през цялото раждане, което епидуралната упойка щеше да затрудни, и второ, че не исках да претърпявам манипулации върху тялото си (всяка, носеща своя риск), без това да е абсолютно наложително. Едновременно с това си бях дала психическото пространство, че нищо няма да е на всяка цена, ако усетя, че не издържам повече. Истината е, че бях толкова фиксирана върху крайната цел, че въобще не помислих за упойки и обезболявания. Абокатът беше сложен и след 2 часа махнат, дори плацентата се роди, преди да успеят да ми инжектират окситоцин през него.
Малката мишка върху гърдите ми започна да плаче или по-скоро да скимти с тънко гласче, както ми се стори в онзи момент, а аз започнах да си го целувам и бях толкова завладяна от него, че изпуснах момента с прерязването на пъпната връв, нито го видях, нито разбрах, че мъжът ми гордо го е свършил.
След това трябваше да изляза от ваната за раждането на плацентата. Спомням си ясно докато излизах, че се чудех и опитвах да усетя дали имам някакво разкъсване, или не. Да, този момент стабилно ми беше убягнал и даже смело си позволих да вярвам, че всичко е останало непокътнато. Истината е обаче, че щастието, че раждането е приключило и малкото същество е тук и е добре, е толкова завладяващо, че такива детайли като разкъсан перинеум буквално губят всякакво значение. Имах разкъсване втора степен на перинеума и вагинално разкъсване, което Ева заши с местна упойка и смея да заявя, че не усетих абсолютно нищичко освен убождането от поставянето на упойката и през цялото време си гушках бебето по време на процеса. Малкият засука веднъж успешно, но тук аз изписках, стреснах го и той се отказа за известно време и заспа.
Аз се чувствах великолепно. Освен, че нищо не ме болеше, че не бях уморена, защото всичко беше приключило в “работния ден”, ми дойде страхотен апетит, а от перманентното гадене, с което живеех вече над 7 месеца и което сякаш ме беше съпътствало вече в целия ми живот, не беше останала и следа. Донесоха ми бирхермюсли, топъл шоколад, филийки с масло и сладко, банан и аз бавно и методично ометох всичко. Междувременно стана 20:00 часа, преместиха ме в самостоятелна стая, мъжът ми докара мама да ни види и после остана да спи на разтегателно легло до мен. Бебчо беше при мен постоянно, а аз бях твърде развълнувана, за да спя, и всъщност си го взех на гърдите и така прекарахме цялата нощ в дрямка на пресекулки и опити за кърмене. Беше най-прекрасната нощ между мен и него!
Останах в болницата две вечери, докато кърменето се получи, през което време се чувствах разкошно – като на спа хотел, а в деня след раждането майка ми и мъжът ми останаха с мен на смени буквално целия ден. Така започна нашето приключение с Андрин, едно начало, за което мисля и говоря с удоволствие, гордост и умиление! Болката и неприятните усещания са изтрити от моето съзнание и там е останало само чувство на завоевание и победа, които пожелавам на всяка жена да преживее!
