Публикуваме текст на нашата читателка Ралица Арнаудова, който, както самата тя казва, е „разказ за онези деца, които ни изправят косите с ината си, но все пак са твърде сладки, за да устоим на тъжните им големи очи.“ Имате ли си и вие поне по едно такова у дома?
София имаше коронен номер – на всяка разходка след дъждовен ден сядаше в най-тучната кал и се мажеше гордо с нея, докато не заприлича на член на африканското племе химба. Ако майка ѝ навреме не овладееше ситуацията, малката се превръщаше в бомба със закъснител.
Обръщаше се по корем и използваше краката си като катапулт, за да разпръсне навсякъде кални звезди. Не стигаше само тя да е дегизирана, искаше хората наоколо да навлязат също в спектакъла, без значение дали са притеснената ѝ майка, или някой злощастен случаен минувач. Лицето ѝ грейваше доволно от резултата, на който дори и Джаксън Полък би завидял.
Малката беше на прага на третата си годишнина. Майка ѝ се притесняваше, че за разлика от своите връстници, тя отказва да прави каквито и да е опити да говори. Отглеждаше я по Монтесори още от бебе, по съвет на майките в обкръжението. Естествен подход, играчки, развиващи фината моторика, четене на книжки, ограничаване на екрана... Освен този на телевизора. Майка ѝ беше чула някъде, и правеше отчаян последен опит, да пуска на Софи документални предавания. Спокойният и равен глас влияел позитивно на мозъчните честоти, а освен това се научавал и някой друг факт. Така беше отсъдено в полза на телевизора: но, естествено, без допускане на каквито и да е рекламни блокове.
Мама контролираше стриктно, като сама включваше и изключваше телевизора в подходящите моменти с точността на японски ватман на влака стрела. Въпреки това не се забелязваше никакъв прогрес, или поне малко желание малката да навлезе в света на думите.
Софи беше главната виновница за поне няколко побелели кичура върху мамината глава. Тя беше изследовател на света – газеше храбро през локвите, пръскаше себе си и другите с кал, един път взе един охлюв и го облиза. Освен това, беше и виден колекционер на камъчета, пръчици и листа.
Обичаше да създава имърсив музика в наличната среда:
Стените бяха белите платна на въображението ѝ и скоро целият апартамент започна да плаче за пребоядисване. Вероятно ако имаше мерака да говори, щеше да се обърне към изстрадалата си майчица с нещо от сорта на:
„Споко, мами, само период е.“
Всъщност Софи много внимателно попиваше съдържанието, което документалките ѝ поднасяха. Естествено гледаше предимно картинките, защото човекът, който говореше, използваше завъртяни и сложни думи. В едно от филмчетата Софи видя диви прасета и понеже още беше твърде малка, за да различи собствения си вид, реши, че тя е една от тях... И започна да се държи по същия начин.
От опит вече знаеше, че винаги след дъжд кварталната градинка се превръща в Рая на всяка свиня. Софи внимателно запамети какво точно правят прасетата: лягат в калта и се търкалят в нея, а ако някоя част от тялото им остане непокрита, започват да рият със задните си крака, размятвайки я навсякъде. Беше чувала и удовлетвореното им грухтене по телевизията, но не смееше да изгрухти, защото този звук ѝ се струваше труден за възпроизвеждане. Затова и мълчеше – по-добре тишина, отколкото да предаде четирикраките си братя и сестри с някаква жалка имитация.
Майка ѝ нямаше никаква представа за идеалите на Софи. Тя смяташе малката за неразгадаема мистерия. През ум не ѝ беше минавало, че документалките, които трябваше да бъдат гориво за речта, всъщност са неговия стопер. Единствено бе забелязала афинитета на Софи към дъжда – след който следваше и маминия кошмар.
Излизането беше неизбежно. Софи забелязваше върху прозореца първата паднала капка и личицето ѝ се озаряваше. Побутваше майка си с гумените ботушки и ако тя имаше дързостта да игнорира този намек, наставаше бунт: отваряне и затваряне на шкаф, тропане с крака по пода и най-тежкото изпитание – големите тъжни очи на Софи, в чийто крайчец сълзите си бяха направили невидима пързалка. Малката плачеше, сякаш навътре в себе си и липсата на какъвто и да е звук, правеше тъгата ѝ да изглежда непоносима за крехкото създание. Мама се пречупваше винаги на този плач, да стои безучастна беше като да не разчупи малко хляб на бездомното улично пале.
Още не сме свършили, скрол надолу
затваряше плътно завесите, пускаше музика... Но това имаше обратен ефект. Софи следеше метеорологичните условия повече от опитен планинар. Освен това ѝ стана ясно, че има нещо скрито зад затворените завеси и те се превърнаха в най-ясен знак за развалянето на времето. Мръщеше се на нагло сияещото слънце и приветстваше всеки по-тъмен облак: вече знаеше, че те са тези, които правят дъжда.
Единственото нещо, което объркваше Софи, беше, че с мама не ходят на четири крака и нямат такъв смешен нос като на прасетата. Това понякога я разколебаваше и я хвърляше в дълбок размисъл за нейната идентичност. Взираше се в образа си в огледалото и се чудеше защо изглежда като неправилно прасе.
За радост или съжаление, работата, която мама беше свършила дотук с нейното развитие, беше приключена. В дъждовните утрини майка ѝ я оставяше с онова напрегнато спокойствие, познато на сапьор, и се надяваше да не прави проблеми. Интересното бе, че нито веднъж не ѝ се обадиха разтревожени жените от яслата. Даже напротив, хвалеха Софи, че е изключително наблюдателна – всеки път с прецизна точност знаеше кога ще завали, дори и времето да изглеждаше безупречно добре.
На всички ни се е случвало: цяла седмица очакваме с нетърпение съботата, а тя идва придружена от поройни дъждове. Макар че дъждовната буря може да провали някои планове, със сигурност не е нужно да разрушава надеждите ви за един изпълнен със забавления ден. Има много начини децата и родителите да се наслаждават на компанията си в мрачното време – както на безопасно място от дъждовните капки, така и сред тях, пише Parents.com.
Играта е от решаващо значение за развитието на детето. Отношението на родителите към играта, знанията за ползите от нея и улесняването ѝ са част от самото преживяване на децата.
Това може да е особено вярно през дъждовните дни, когато децата са отегчени и се нуждаят от структурирани насоки.
Няма как да сгрешите с приказка. Ако децата ви са достатъчно големи, те могат да се редуват да четат.
Детската стая ще бъде много по-подредена, а вие и децата ви може да откриете някои позабравени играчки, които да запазите или да дарите.
Когато искате да изведете всички от вкъщи, местната библиотека може да се окаже правилният избор. (Ако сте в София, можете да посетите детския отдел на Столична библиотека, но имайте предвид, че неделя е почивен ден).
Завържете престилките и оставете малките да помагат в омесването, разточването на тестото и украсяването. И след това се насладете!
Макар че бисквитките са приятни и лесни за по-малките деца, по-сложните печива или ястия могат да бъдат по-забавни за по-големите. Пицата е супер, тъй като е лесно да се разточи тестото, да се намаже сосът и да се нареди плънката.
Класическите игри са чудесни, но има и много по-нови настолни игри, които са подходящи за деца. (Uno завинаги!)
Ако децата ви са твърде малки, за да се ориентират да намират улики в стил търсене на съкровища, просто им извадете списък с домакински предмети, които да открият и съберат.
Музеи могат да са чудесен начин за прекарване на времето в дъждовен ден, тъй като предлагат интерактивни и интересни дейности.
Пукайте пуканки, разпънете одеялата и се настанете да гледате нов или стар любим филм.
Не е необходимо да сте навън, за да се храните на земята. Опаковайте кошница за пикник заедно с децата си, разпънете одеяло във всекидневната и се насладете на пикника.
Като забавен обрат, оставете детето си да бъде учител, а вие – ученик.
Играта на братята и сестрите оказва влияние върху стимулирането на социалното поведение, и по-специално елементи от нея като утешаването, споделянето и помагането. Дъждовният ден е идеална възможност да организирате структурирана игра за братята и сестрите на закрито.
Децата могат да научат хореографията на популярен танц онлайн, да го запишат на телефона или да го изпълнят пред семейството.
Построяването на крепост от одеяла е чудесна игра за въображението. Препоръчително е да ви се намират и възглавници за диван и столове.
Изиграването на любима книжка с картинки ще се превърне в увлекателен театър. Или, в зависимост от това на колко години е най-големият, той може да измисли своя собствена история. Костюмите са задължителни за финалното представление.
Предизвикайте децата си да използват картона (или други материали като пластмасови бутилки и кори за яйца), за да построят нови неща, с които да играят.
Плюшени животни, чорапи и изрязани фигури от клечки за сладолед могат да се превърнат в кукли, а облегалката на дивана или масата са чудесна сцена.
Използвайте тиксо, за да създадете пътища и сгради на пода (това е особено удачно в стаи с килими, тъй като тиксото ще се отлепи много лесно), след което вземете няколко колички и тръгвайте към града.
По-големите братя и сестри могат да помогнат на по-малките да измислят думи, които се римуват една с друга.
Самостоятелната игра също е важна за децата. Тя улеснява преминаването от зависимост към независимост, от родителска регулация към саморегулация и им помага да развият чувство за самостоятелност.
Дайте на децата пособия, с които могат да изработят и напишат писма или пощенски картички до своите приятели, братя и сестри, или роднини.
Направете поздравителни картички. Децата могат да изрежат думи и картинки от списания, които да залепят на лицевата страна на картичките, преди да напишат посланието си вътре. Или могат да използват пастели, за да направят картичка, нарисувана на ръка.
Колкото повече домино имате, толкова по-дълго време детето може да прекара, като го проектира в различни форми, и след това да гледа как парчетата падат.
Четенето е идеалното занимание на закрито. Ако децата предпочитат да слушат, аудиокнигите също са чудесни.
Сглобяването на чисто нов пъзел в дъждовен ден може да занимава децата от всички възрасти с часове. (Някои деца, не всички, да не се объркате.)
Децата от всички възрасти могат да се забавляват с пастели, маркери и цветни моливи. В зависимост от нивото на уменията им можете да разпечатате страници за оцветяване или картинки, които те да проследят или копират. Или просто да им дадете бял лист и да видите какво ще сътворят.
С разрешението и ограниченията на възрастните образователните видеоигри и приложения са интересен начин за прекарване на времето.
Може да помолите детето си да изреже картинка от списание, да разпечата изображение или да използва снимка, която имате наоколо. То трябва да залепи снимката в центъра на голям лист хартия и след това да разшири картината около нея, като прояви творчество по отношение на обстановката и всички останали участници в изображението.
Следването на указанията в комплекта е забавно, но предизвикателството детето да построи нещо ново, като използва всички части, с които разполага, ще му помогне да развие творческото си въображение.
Естествено, когато вали, децата прекарват по-малко време навън. Но им се иска да се плискат в локвите. Изследванията показват, че 14% от родителите никога не позволяват на децата да играят в дъжда, докато 58% винаги, често или понякога го позволяват.
Само се уверете, че във вашия район няма мълнии и избягвайте плувни басейни и течащи водоеми като потоци, които могат бързо да покачат нивото си при дъжд. Облечете дъждобрана и ботушите и опитайте някои от тези забавни дейности на открито.
Има нещо различно и магично в разходката в дъжда.
Излезте на двора или в парка с брезент и въже и вижте дали можете да построите сух подслон.
Това ще отнеме известно време и ще изисква подходящи умения и сечива, но накрая ще бъде удовлетворяващо да видите как пламъците се издигат нагоре.
Водата сама по себе си може да бъде безкрайно забавна, особено за малките деца. Поставете навън маса с чаши, купички, бутилки и фунии и ги оставете да се забавляват.
Още не сме свършили, скрол надолу
Разположете контейнери с различна големина и вижте за колко време дъждът ще напълни всеки от тях.
Водните балони и пистолетите също са забавни. В края на краищата всички вече са мокри.
Оформете с пръчки и камъни дупките в двора или в парка, за да заприличат на малки езера и сложете предмети да плуват в тях.
Ако не разполагате с официална пързалка, брезентът е чудесен и дори няма да ви трябва маркуч! Опитайте да добавите малко препарат за съдове, бебешки сапун или душ гел, за да направите повърхността хлъзгава.
Кредата ще рисува чудесно и в дъжда, но цветовете ще изглеждат по-различно и е интересно да се види.
Когато са мокри, те се превръщат в чудесни материали за скулптури.
Това се получава особено добре, ако вали дъжд. Изнесете навън кофи, чаши, капаци и други пластмасови или ламаринени съдове и вижте какви звуци издават, когато водата попада в тях. Или вземете няколко лопати и лъжици и създайте своя собствена музика.
Жабите, червеите и охлювите излизат навън при дъжд. Вижте колко от тях можете да откриете. Без да ги нараните, разбира се.
Има нещо специално във въртенето с чадър, което прави заниманието особено забавно.
Огледайте облаците около къщата и квартала си и вижте дали можете да различите дъждовните от редовите облаци.
Докато бурята се разсейва, обуйте ботушите си и обиколете квартала, за да видите дали отнякъде не се показва дъга.
Нели Славова е на гости на Майко Мила! с кратък разказ с елементи на забравени ключове, дъжд и развален домофон. Малко се посмяхме, изпитахме съчувствие и като извод можем да кажем - не излизайте никога без ключове от вкъщи!
*************************
Вчера. Дъждовна сутрин. Студена. Мързелива. Скучна.
Излизам да хвърля боклука. Без телефон и без ключове. За какво са ми - хвърлям го и се качвам обратно.
Входната врата е развалена и никога не се затваря. Днес точно след мен се затвори.
Адското!! Не мога да се кача до вкъщи. Не мога и да звънна да ми пуснат ключовете - без телефон съм и нямаме домофон. И той е развален.
Вали.
Хайде, момиче, мисли бързо и отривисто. Какво би направил Том Круз? Какво ще направи Спайдърмен? Сетих се...
Ще започна да крещя: Генооооооо, Коцееееее!!
Никой. Вали и не ме чуват. Кога ще усетят, че ме няма??
Ако трябваше нещо да искат, веднага да са разбрали, че ме няма. Липсвам бе, няма ме, търсете ме!
Оставих и вратата вкъщи отворена, на никой ли не му прави впечатление изобщо??
Започнах да чукам на прозореца на съседа. Винаги си е у тях, но сега го няма. И къде е бабата, която вечно стои на терасата? Къде е сега да ми хвърли една връзка ключове.?
Студено ми е. Никой не се сеща за мен. Иначе всяка вечер ме питат какво ще ядем.
Няма да ядете нищо сега три поредни дни, гадове мръсни, дето ви гледам и ви хвърлям боклука! Да го бях хвърлила и аз през терасата.
И защо 8 месеца нямаме домофон, бе, бахти животът смотан!!!
Почвам пак да крещя. Пуши ми се вече. Много ясно - и един познат няма да мине по улицата. Като не ми се говори с хора, всички минават. Елате сега, де...
Генооооооооооооо.... Не. ..свих се на кълбо. Тихо и кротко, до лайната на гълъбите. Може би и там ми е мястото.
И ето ги... Ангелът на лявото ми рамо, а отдясно стои Дяволът.
Ангелът казва: Хайде, стига... Нищо трагично не е станало, един ден ще се смееш на това. Радвай се на дъжда, скачай в локвите като дете. И мигом някой ще чуе свирепите ти писъци на заклан глиган. Не бъди толкова драматична. Carpe diem. Carpe diem.
Дяволът: Не го слушай тоя глупак. Цистит ли искаш да имаш? Или по-лошо – пневмония? Приготви се да чакаш на някое удобно място. Измисли стратегия и си подготви добро алиби, ще ти е нужно в следващите 24 часа. После, като се прибереш вкъщи, ги убий. Всички. Неблагодарници. Сложи им тежестите на вратовете, хвърли детето в Ропотамо, а мъжа си и майка си - в Струма. Добре е да не са на едни и същи места. Ще се справиш. Това е нищо за теб. И още нещо... косата ти е мазна, няма да изпращам познат да минава, изглеждаш покъртително.
Айде, бе, станете и вижте, че вратата е отворена широко и не казах къде отивам даже!!!
И детето винаги ме търси и вика, а сега мълчи като гъз.
Хора тук, долу съм, бе... вали ме дъждът и нямам цигари, това ми е най-близкото усещане до клошарство.
Чува се вик с моето име. Шшшшшитттт. Тихо.
Нелчеееее!!!
Не, не ми се струва. Викат ме.
Нелчеееее!!!
Бабата ми е чула писъците. Бабата е чула варварските ми викове и ще ме спаси.
- Тук съм! Нямам ключове. Вратата се затвори за първи път! Ще ми помогнеш ли??
- Да, Неле, ей сега слизам.
Даже ще слезе... Няма да ми ги хвърля от терасата, а ще слезе да ми отвори!
Дойде.
- Колко пъти и ти си ми носила багажа, сега и аз ще ти помогна, Нелче. Добре, че бях на терасата да точа зелето, иначе и аз нямаше да те чуя.
- Добре, благодаря ти. Бързам. Ще се лее кръв вкъщи, но ти ще чуеш всеки момент, така или иначе.
Влизам! Блъскам вратата. Двамата играят баскетбол. Не са разбрали, че ме няма. Коци бил с белите, Гено - с червените. Не видяха,че съм мокра.
Питаха ме на обяд какво ще ядем.
Трябвам им. Нужна съм. Не могат без мен. Хубаво е вкъщи, дори и да е скучно.
Когато в Майко Мила! получим разказ като този на Паулина Пламенова, си припомняме защо толкова много си обичаме работата - защото имаме шанса да четем невероятните ви истории и си казваме „Лелеее, какви неща се случват по света и у нас!“. За съжаление, тези разкази понякога ни и ядосват - с много от методите в тук описаното раждане, например, ние сме категорично несъгласни, но, за съжаление, голяма част от жените в България продължават да раждат при такива условия. Ние обаче смятаме, че за да се стигне до промяна, трябва да публикуваме текстове като този, които да вадят на показ порочните практики из родилните отделения в страната, вместо да остават скрити между четирите стени на болниците. И така, вижте как е протекло второто раждане на Паулина и ако имате и вие някоя подобна история – веднага да ни я пратите!
Ще се опитам да ви разкажа и аз за моето второ НЕнормално раждане. Ето малко предистория: нормална бременност, терминът е определен за 24 ноември, определено е и раждането, а именно – естествено, въпреки че беше на ръба да ме разпорят като коледно прасе, защото бебето си стоеше е така... наникъде.
Но се обърна след прословутите упражнения “кравичка пасе трева“ и аз започвам да чакам. Датата на термина мина и два дни по-късно започна онова - ненормалното раждане.
Лягам си аз вечерта и заспивам под благозвучното хъркане на щъркела (таткото е това) и изведнъж се събуждам – под дупето ми е леко мокро, а насреща ми – Милен Цветков. Не в спалнята ми, разбира си, а по телевизията - води си, човекът, предаването, а аз знам защо ми е мокро, както и че имам 2 часа на разположение да стигна до болницата, намираща се на 40 км от вкъщи.
Сега сигурно ще кажете - „Еее, 40 км не са много!” - е, не са, ако всичко е нормално, но нали ви казах,че това е Ненормално раждане! Та, лежа аз в леглото и бутам моя хъркащ щъркел, казвам му бързо да става,че ми изтекоха водите, а той, като един новобранец в казармата, скочи до леглото, козирува (макар и с недобре отворени очи) и започна да търси ключовете за колата и чантата за болницата.
Абе, чакай малко, бе! Къде си се забързал?? Знаеш ли, че аз тепърва ще отида в банята да си бръсна краката? Човекът седи и ме гледа с недоумение... Ставам и аз най-после от леглото и ти да видиш какъв теч, какво нещо! Тече ли, тече... мокро е навсякъде – килим, чаршафи, пижама, следи в стаята, по коридора... нали ви казвам, теч има и това е!
Стиснала силно бръснача в едната ръка, все едно държа сабя и съм тръгнала на фехтовка, в другата – хавлията, и гордо крача към банята. Вървя си аз, а следите след мен са все едно от ауспуха ти излиза бензин - нали знаете как капе? Е така и аз.
Слизам по стълбите, минавам и другия коридор и вече съм в банята - започвам да кръстосвам шпага по моите крака, а моят щъркел пуши цигари и ми дава зор. Ама той си е добре - пафка си, няма да се дере като животно и не му пука, че поне пет човека ще му гледат и ровят в детеродния орган.
Приключих за около 20-25 минути, краката са гладки, аз вече съм облечена и настанена в колата, където седя и чакам Господин щъркел да зареди “95 за 20“, че да не бутам някъде по трасето от точка А до точка Б.
Първото дете сме оставили на свекърва ми и пътуваме към болницата. Пътуваме си ние, течът си покапва (аз съм подложила от онези, гооооолеееемите превръзки) и тъкмо да се завъртим на кръговото и – баммм, палката долу.
Униформеният идва да ни провери, но преди да го направи, казва на моя мъж да намести хубаво колата – така, встрани, за да не запушва движението (а то едно движение в 2 ч през нощта, в края на ноември, на морето...). Моят човек е примерен водач и намества колата, въпреки че преди това се опита да каже, че леко съм започнала да раждам и бързаме - но не успя.
Идва униформеният, подава глава на отворения ни прозорец, представя се и иска цялата тапия на МПС-то. Моя мъж пак се опита да му каже, че ние наистина имаме желание да родя в болница, а не на кръговото в Поморие, но човекът си върши работата и не чува.
Започваме търсене на документите, а на мен ми е още повече мокро, сръчквам моя мъж и му казвам “Кажи му, че раждам и да тръгваме!!” - тогава светлината от полицейския фенер ми блесна в лицето, след това - в корема и униформеният най-накрая разбра,че нещата отиват на към болница, а не пренасяме труп в багажника, нито оръжие в жабката.
Изведнъж размаха дясната ръка с думите “Бегай, бегай!!” и ние тръгнахме! Урааа! Пътуваме си ние и изведнъж - капки по предното стъкло! Започва да вали, при което аз казвам “Еее, ще ми върви по вода!”, а моят щъркел отговаря “То хубаво ще ни върви, ама чистачките не работят”...
Караме с не повече от 60 км/ч, капките се струпват една върху друга върху стъклото, на моменти става даже едно такова, вълшебно, защото блесват като Голямата мечка от някой преминаващ автомобил. Красота ви казвам, но по-хубаво щеше да е, ако все пак имаше поне една перчица да минава по стъклото и да ги събира, че течът, нали знаете - ТЕЧЕ!
Както си шофира моят господин, решава леко тактично да пусне десен мигач (слава на Бога, че поне той работи) и да спре на бензиностанция, за да почисти малко прозореца.
Слезе в 3 часа посред нощ, взе четката и доволен започна да мие стъклото - то не беше пяна, после я обира с гумената част, после реши, че не е лошо да “тръкне малко” и задното, а аз седя вътре, гледам и си мисля - “тоя човек да не би да иска да измие цялата кола????”
Седя и чакам и най-накрая Господин щъркел излиза от бензиностанцията с усмивка и с кафе в ръката. КАФЕ! Е, к'во пък, дай сега да заспи за 10 км, които остават до болницата... пали колата, потегляме и за наша радост - спряло да вали!
Остават по-малко от 5 км преди да остана по нощничка за родилки и виждам, че стъклото започва пак да става цялото в едри капки. Намаляваме рязко скоростта и какво мислите че започваме да правим?
Отваряме и двата предни прозореца, за да може единият да гледа маркировката, а другият - да не закачим мантинелата, иначе си слушаме радио и моя човек си сърба сладко-сладко от кафенцето. Бавно, но славно паркирахме пред болницата, дъждът вали, аз също аз валя и панталонът ми е мокър, защото онази, гоооляяямата превръзка, не издържа нито на проверките на органите на реда, нито на автомивката, нито на нищо.
Влизаме в болницата, мирише на ароматизатор, чисто и спретнато - все едно влизаш в хотел (частна клиника), а аз съм спокойна, защото предварително съм заявила в онлайн формуляра избор на акушерка (за мен тя е главно действащо лице в раждането) и чакам тя да се появи.
Изборът е направен защото раждах първото дете при нея (чиста случайност) и по вода ни вървя... обаче сега ударих на камък. Моята акушерка не е предупредена, че има избор за нея и тя сега е на смяна до 7 часа и след това си тръгва, защото няма кой да заведе детето ѝ на училище. Егати късмета.
Нищо де, каквото - такова, само да мине всичко успешно. Седнах пред кабинета да изчакам лекарката да слезе да ме прегледа - дойде жената, приветства ме в кабинета и аз влязох. Тя - с филъри в устните, дълги руси буклички, миглите – чисто 3D (косъм по косъм от щастливо оскубани норки), маникюр с камъни Сваровски. Чаках само да запее “Хааабибииии, спиш ли добре...” . Е, не ми запя, но за сметка на това ми зададе към 80 въпроса, след това ме прегледа на ехографа, на магарето и каза:
“Ще се раждаме!!!”
Оооо, наистина ли? То оставаше и да не се “раждаме” и да трябваше да си ходя вкъщи, с тия неработещи чистачки, в тоя дъжд. Излизам от кабинета, акушерка ме чака с инвалидна количка (малко ми беше кофти първия път, когато ме возиха, но сега се метнах в нея все едно сядам в Ламборгини).
Господин щъркел ме изпраща с леко стискане по ръката за успех (цуни-гуни няма, неудобно му е от акушерката) и вратите на асансьора се затвориха. Настанявам се на леглото и акушерката ми казва, че към 5 часа ще ми пуснат система с окситоцин, защото искат да видят как ще протече раждането дотогава. Удря 5 ч и до мен пристига система, и започва да тече във вените ми, защото раждането никакво го няма.
Идва и онази лекарка с 3D косъма и решава да ме прегледа - вдигам нощничката нагоре и чакам преглед, а тя седи втрещена и казва “Ама ти си с бельо!” - е без гащи ли да ходя в тази ноемврийска дъждовна нощ?! Свалих го и се почна ровене и човъркане, за да установи, че бебето ми е с тилно предлежание и ще иска наместване - каквото и да значеше това.
Стана лекарката от леглото и ми каза,че си тръгва в 7 часа и ще ме поеме шефът на отделението... А аз леко започвам да потрепвам с едното око, защото не знам какво значи “наместване” и какво - “поеме”... СТРАХ ме е от секцио!!!
В 8:00 идва шефът (сигурно ще ме намества), казва ми да легна за преглед, след това установява че разкритието е станало от 2 на 4 см и не може така (представяте ли си до 10 см колко часа ще минат, а вече имам и болки, освен теч) – затова ще засилят системата.
Изведнъж се появява оная страшна болка, дето ми къса главата направо, минава за около 10 секунди, в 8:30 ч шефът излиза на хоризонта да ме рови отново, установява че и с бързата капка нещата не вървят добре и пак засилва системата.
Браво на моята мускулеста приятелка, която трябва по-бързо да се отвори и да извадят бебето (което, според лекарката, следяща бременността, няма да се роди повече от 3.300кг). Вече ме боли много и коридорът ми се вижда малък.
В 9:00 ч шефът идва отново и ми казва “До 9:30 нямаш ли 8 см разкритие започвам дирижирано раждане”. Какво, за Бога, значи това? Той ще сложи черен смокинг и с пръчка в ръка ще напътства целия персонал, докато ме преглеждат за разкритие, да изпълняват Алелуя?
Часът е 10 без нещо, аз съм легнала на леглото, телефонът звъни - Господин щъркел иска да ме чуе. Аз бясно вдигам и събирам сили да се провикна в слушалката “не ми звъни, че умирам от болки!!” и затварям.
Започвам да усещам напъни и викам акушерката, за да споделя моите усещания, след това с бърза крачка ме превеждат до магарето. Качвам се аз и се започва: “напъвай-не напъвай, напъвай-не напъвай”, до мен стои една млада лекарка, на която се опитвам да счупя лакетната кост, шефът и той е тука, но бебето се “заглави” някъде по пътя (а уж малко и би трябвало да излезе бързо), акушерката крещи “НЕ НАПЪВАЙ!!“, а аз се дера вече от болка и напъвам, защото не мога да го контролирам това мое тяло!
И тогава шефът взима едно столче, стъпва на него (той е висок около 1,60) и започва много силно да ме натиска по корема няколко пъти, след което започва целият да ляга върху мен с всичка сила, а аз се опитвам да го избутам, но не успявам - той е по-силен от мен, аз отново събирам сили - и да напъвам, и да бутам скачащия доктор, и накрая - бебешки плач!
Роди се! Олекна ми! Честито! Момиче! Аз съм с насълзени очи - вече не ме боли! Докторът слезе от пиедестала, на който се беше изкачил, и чакам да чуя колко килограма и сантиметра е бебето ми.
4.220 кг и 53 см, браво, голяма мома - това чух от неонатоложката и почти седнах на магарето!
Как така 4 кг, че и 200 и 20 грама? Лекарката, която ме следеше, каза в 38 седмица "малко бебе, няма да се роди повече от 3.300 кг" - как за 2 седмици е наддало с 1кг ? И тогава видях бебето – по лицето ѝ имаше 50 нюанса на лилаво и синьо, но беше пак хубава, цунках я по бузката, набързо преброих пръстите на ръцете и дойде време за израждане на плацентата.
Пред мен застана младата лекарка и аз веднага разбрах, че щом тя ще изражда плацентата, не съм ѝ счупила лакетната кост. След това ми сложиха лед на корема, пооправиха ме и опънах вече краката да си почивам 2 часа.
Минаха двата часа, свалиха мен и лилаво-синьото ми “малко” бебе в стаята и чакам Господин щъркел и Каката да пристигнат на посещение.
Отваря се вратата и влизат двамата - каката върви първа и колкото повече се долижава до мен, толкова повече пъпки виждам по лицето ѝ. Честито!! БАБА ШАРКА....!
The end 😱😱😱
Десислава Тодорова е последният ни участник в конкурса на L'Occitane "С деца на море", както и, вероятно, най-клетият родител, водил някога деца на море. Защото лелеяното пътешествие до Гърция за нея се превръща в бедствие с много дъжд и пълна липса на детски дрехи! Много ѝ съчувствахме, докато четохме преживяванията ѝ, и с ръка на сърце си казваме, че никога не бихме искали да сме на нейно място!
Аз съм средностатистическа майка на две диванета - единият на 5 години, другият – вече на 1.
Тази година големият ми син за рождения си ден пожела вместо купон да отидем на море. О, чудо - няма да има крещящи и омазани деца, клоуни и подпийнали лели и чичковци, а една страхотна почивка в съседна Гърция? За това може да мечтае всеки изморен от крясъци и викове родител.
Рожденият ден беше на 19 май, следваха няколко почивни дни и ни се получи много приятно. Естествено, аз, като най- щастлива, организирах почивката, и дори поканих с нас още едни приятели с момченце на 8 години за още по-голяма забава.
Цяла седмица преди това, като една педантична Дева, прах, гладих и прилежно редях за всеки по един сак с дрехи.
Дойде дългоочакваният ден, рано сутринта духнахме свещичките на тортата, изядохме блажено по едно парче и, без да знаем какво ни предстои, с доволни физиономии се натоварихме колата и потеглихме.
Тук е моментът да вмъкна, че вторият дивак, който по това време беше на 10 месеца, не спря да реве през целия път, но това е част от неговото и нашето всекидневие, и дори писъците, които огласяваха 6-часовия преход, всички маймунски премятания, които трябваше да направя от предната седалка до задната, непрестанното дрънкане на каквото ми попадне пред очите и въобще - цялата дандания, не можаха да помрачат доброто ми настроение.
Все пак беше май, а ние пътувахме към морето!
Това е като да отивам на Луната след цяла зима крясъци, ревове и непрестанното: не го удряй, не му ритай главата и да, наистина много реве, но не можем да го върнем в болницата.
С мъжа ми обсъдихме, че ако второто беше първо, второ нямаше да има и че за трето един от двамата трябва да е мъртъв, и това беше единственото, което успяхме да си кажем между крясъците.
И така, пристигнахме на дългоочакваната ваканция, където, незнайно защо, решиха да ни настанят на най- високата точка от целия комплекс, а дотам се стигаше по много стълби или един баир с 90-градусов наклон, който никога няма да забравя (ще ви покажа снимка и ще ви стане много жал за нас).
На изкачване почивах, подпирайки се на количката, поне на две места преди заветната стая, а на слизане имах чувството, че всеки момент ще изсипя ревльото от количката.
Но това не беше нищо в сравнение с ужаса, който изпитах след пренасянето на всички чанти, големия семеен куфар с дрехите на мен и мъжа ми за около година напред и 10 найлонови торбички с пюрета, вода, солети, памперси и термос за топла вода, когато изведнъж установих, че
багажът на децата го няма.
В началото не можах да повярвам на очите си и като прелетна птица хвръкнах по въпросния баир няколко пъти нагоре-надолу без да усетя нивелацията, прерових колата, както и стаята - да не би в голямото пренасяне да сме ги сложили някъде, но, уви, багажът липсваше.
Тъкмо отправях един от ония зверски кръвнишки погледи към мъжа ми, на които е способна само една Дева, но се сетих, че за да събера всичко в багажника на колата, аз лично се заех с подредбата, и погледът остана висящ.
В началото ми стана смешно, после, като се сетих, че сме там за 5 дни, ми се дорева и даже май малко си поплаках.
След това се амбицирах и въпреки че минахме през най-дивите места, за да стигнем до нашата заветна почивка, реших, че все пак не може да няма някой магазин за детски дрехи - в Гърция сме, да не сме на Марс! Е, да, ама нямаше магазин - явно бяхме на Марс.
Големият ми син определено беше по-голям късметлия - приятелката ми веднага предложи дрехи от гардероба на техния 8-годишен син - бяха му големи, но по-добре от никакви. Така първата вечер заспах с надежда, че утре ще купим всичко необходимо.
В момента разполагах с дрехите, с които бяха облечени, един суитчер, хвърлен в колата на бебето погрешка - 5 дни изкара с него, и едно яке за дъжд на големия, което мъжът ми беше забравил да остави преди да тръгнем (колко е хубаво понякога да забравяме).
Случайно намерих и в необятните дебри на дамската си чанта, между кифлите и козунака, с които тъпчвхме ревльото, панталонки и ризка, ей така за всеки случай.
Трябва да отбележа, че с второто дете никога не съм носила резервни дрехи, както с първото, което винаги имаше подредени дрехи, резервен изварен биберон и още куп ненужни вещи. Този път обаче имах късмет.
На следващия ден с оптимистично настроение се отправихме до близкия град, който, всъщност, представляваше едно малко село без никакви магазини, камо ли за детски дрехи. Имаше единствено един малък Лидл, от който купихме къси панталонки (малки) на баткото и големи - на бебето, шапка в неопределен размер и тениска за 7-годишно, явно за големия.
На излизане от магазина ми идеше да се разрева и да си тръгна, но все пак сме хора с чувство за хумор - започнахме да се шегуваме с безумната ситуация.
Още следобед започна да се лее дъжд из ведро и така 3 дни и 3 нощи. Не стига, че децата нямаха никакви дрехи, ами и когато ги изведях извън стаята, целите ставаха мокри.
На следващата сутрин, въпреки големия дъжд, реших да заведа бебето в ресторанта на закуска. Дъждът си се лееше, сложих на бебето единствените дрехи и го оставих под една стряха навън, пред стаята, точно за 5 минути, защото вътре така започваше да вика и реве, че охраната ни гледаше подозрително и явно се чудеше какви ли мъчения му прилагаме.
Не съм се бавила повече от 5 минути - все пак трябваше да му приготвя всички трикове против крещене: солети, бисквити, играчака, сок и пак същото в обратен ред, а той подозрително мълчеше в количката отвън.
Излязох запъхтяна на шестата минута и що да видя - цялата вода от стряхата се излива върху него, а той доволно мълчи, отворил уста и поглъща колкото може. Дори памперсът му беше мокър и нали всички вече се сещате - нямаше други дрехи.
Суших всичко около час и половина с два сешоара ЕДНОВРЕМЕННО, като този от хотела, когато не му натискаш постоянно копчето, спираше да работи. Разбира се, намерих му цаката - вързах го за копчето с ластик. По същия начин суших обувките на големия ми син, който само като видеше локва, с най-голямо удоволствие скачаше в нея.
На третия ден претръпнах - ходеха мокри и мръсни, на четвъртия ден изгря слънце и ги събляках голи.
Никога няма да забравя това море и сега всеки път,като тръгнем за някъде и забравя нещо, се успокоявам, че ПОНЕ носим дрехите на децата.
