По повод текста, който публикувахме, Работя в ресторант и вече не понасям деца, наша читателка Рая Апостолова, ни изпрати този текст, за да породи дискусия за местата, на които не сме добре дошли с децата.
Когато бях бременна с първото си дете, си представях колко прекрасно ще е да съм по майчинство. Щях да се наслаждавам на всеки ден, далеч от стреса в офиса, да пия кафе с часове, докато бебето сладко спи в количката, и да си пазарувам безгрижно в мола. Дори бях убедена, че ще ходим с мъжа ми по ресторанти.
ДА, БЕ, ДА.
Няма значение на каква възраст е детето, хаосът винаги спохожда избраните майките. Тези, чието дете има вроден радар за спокойствието на околните и го нарушава.
ФИТНЕС
Като един класически случай от учебниците по акушерство, аз качих едни 25 килограма по време на бременността ми. Година и половина по-късно останаха 18 килограма за сваляне до предишната ми форма. Отчаях се след три месеца въргаляне на килима вкъщи във всякакви пози, уж имитиращи най-добрите пилатес тренировки на готините мадами в Инстаграм. Ама ефект нямаше, освен че похарчих над 200 лева за ластици, килими и всякакви безполезни за мен прахоуловители впоследствие.
Решавам, че е време да се погрижа за самочувствието си. И си викам „Ще ходя на фитнес с детето, а то ще си седи тихичко в количката“.
Спойлер: няма как да стане това.
Взимам детето, защото фитнесът няма табелка „забранено за деца“, нали? Още на входа усмихнато момче на рецепция ме пита:
– За първи път ли сте тук?
– О, не, ходила съм много пъти. Просто сега съм на ново фитнес ниво „тренирай с дете“.
Влизам в залата с ентусиазъм и количка, пълна с дрънкащи и светещи играчки, вода и някаква неопределена субстанция, която преди 15 минути беше бисквита. Детето се ококори с поглед сякаш сме в Дисниленд. Аз – с надеждата, че ще стои в количката поне 10 минути.
ДА, БЕ, ДА! ВЯРВАШ ЛИ СИ!?
Настанявам се удобно, давам му любимата му играчка. Започвам клекове... ИИИ то почва да плаче, защото си изтърва играчката на земята. Отивам, давам му я, започва да плаче истерично, за да го сваля от количката. Каква изненада само!? Свалям го на безопасно до мен място, на меко килимче отново с играчка в ръка.
Поглеждам двамата инструктори, които очевидно залагат кога точно ще стане катастрофата.
Опитвам се да направя клекове с гирички, но детето вече е захвърлило играчката си и е започнало експедиция към най-опасните места във фитнеса. Сякаш е Индиана Джоунс... Малкото ми съкровище решава, че най-доброто място за игра е до лежанките. Вече е успяло да се докопа до една гира, очевидно тежаща 5 кг.
Поглеждам около мен – двама мъже тренират на лежанките, именно където се подвизава бебето. И погледите им са далеч от смразяващи и отегчени, защото се хващат на бас колко време ще издържа.
Малкото ми чудо, отново седнало уж кротко на земята във фитнеса, докопа бутилка с вода на момиче, което се настани да тренира до нас, и я търкулна до краката ѝ. Обръщайки се настрани, очевидно усетила как постепенно маратонките ѝ се наводняват, изпищява, сякаш я нападат. Няма да го бъде, казах си аз. Събрах багажа, хванах детето подмишница, защото нямах време да подредя багажа по местата, а просто го нахвърлях отгоре. Потна, изнервена, ядосана... ДЕБЕЛА... ОТЧАЯНА.
На излизане рецепционистът ми се усмихва:
– До скоро.
– До след 16–18 години, отговарям му аз троснато.
КАФЕНЕ
Октомври. Изсипва се страшен порой, гърми и трещи. Двегодишният ми син вече е разхвърлял всички 10 кутии, пълни с играчки, и започва от скука да се катери по шкафовете и да се прави на Спайдърмен. Аз решавам да разнообразя заниманията. Казвам си: „Един час в кафенето долу в блока – защо не!?“ Хайде. Отиваме с двегодишното, което е в настроение за снимане на поредица „Как да скъсаме нервите на родителите си“. Поръчвам си двойно капучино. Детето пищи, че иска „сладка топка“. Превеждам на сервитьорката, че това е мъфин.
– Шоколадов или бананов?
– Да – отговаря детето.
– Шоколадов или бананов? – пита сервитьорката.
Мълчание... Детето се скрива под масата и отказва да си поръча. Взима менюто и започва да го ползва като шейна, влачейки се по пода с него.
– Шоколадов или бананов? – Вече с отегчен глас потретва сервитьорката.
– Шоколадов – решавам да поръчам аз.
Следва театрална сцена от млад актьорски състав, но изключително талантлив. Синът ми изпада в дълбока вътрешна драма с изпълнение, достойно за БАФТА, когато вижда шоколадовия мъфин на масата:
– Ама аз исках бананов!!!
Поръчвам бананов. Детето започва да събира менютата в цялото кафене и да ги реди върху нашата маса. Подобно на Бурдж Халифа, кулата от менюта се срутва върху мъфините и те падат на пода. Започва истеричен рев, сякаш му вадят зъб.
Почиствам трохите, докато синът ми продължава да пищи и реве, че няма мъфини. И че му взеха менютата. Сервитьорката ме поглежда със съчувствие, но и с онзи лек ужас, който изпитват хората, когато нещо страшно се случва пред очите им, но те не знаят как да помогнат.
– Искате ли още един мъфин? – пита тя, сякаш предлага сделка с дявола.
– Не, благодаря. Ще си тръгнем, преди някой да извика социалните.
Докато събирам разпилените салфетки, бърша пода и се опитвам да обуя обувките на ревящото дете, мъжът зад мен все още се подсмихва. В този момент искам да му кажа: „Желая ти тризнаци“. Но вместо това просто го поглежда като човек, който е преминал през война с два мъфина и я е загубил.
Излизаме от кафенето – аз, обляна в пот, детето – с размазана шоколадова следа на бузата, напомняща белег на воин. Защото реши да чисти пода с обърнатите мъфини... Дъждът навън все още се излива, гръмотевиците кънтят, но нищо не може да надвика малкия ураган до мен, който крещи, че иска на мокрите люлки пред блока.
Романтичната ми представа за едно спокойно кафе? Удавена в пороя. Заедно с трохите от двата мъфина.
А аз имах капучино. Непипнато – остава да събира прах върху масата.
НА РЕСТОРАНТ
Тук е още по-зле. „Ще хапнем като едно щастливо семейство“ и решавам да въвлека и мъжа ми в това престъпление (грешно, много грешно).
Решавам да вечеряме навън. Детето вече е на 3 години. Искам смело да започнем да ходим на разни места с него.
Ах, каква наивница съм била.
Влизаме в ресторанта и моментално усещам ледения поглед на сервитьора при срещата с ревящия ми син, който не беше спал следобед. Сервитьорът вече знае, че ще има тежка вечер. Сядаме. Давам на детето менюто. Лоша идея.
Посочва разни неща из менюто и пита какво са. Той не просто пита. Той крещи. Сочи с такава страст, сякаш е открил тайната на вселената.
– Това е нещо сладко, което...
– КОНТИТУРР ЮЛИИИИИИИИИИ!!!
Цялото заведение вече е информирано за съществуването на този специалитет. Хората по масите дискретно вдигат поглед от чиниите си. Една жена оставя вилицата си – дали защото е впечатлена, или защото се страхува, никога няма да разберем.
– Добре, но какво ще ядеш?
– Картофки. Ама, мамо, защо тогава има толкова много неща в менюто?!
Един философски разрез на ресторантьорството, който обаче ще оставим за по-късен етап. Засега поръчвам картофи и тайно се моля на боговете на майчинството.
Минути по-късно – картофите пристигат. Детето ги поглежда. После поглежда мен. После пак картофите. Лицето му помръква. В него се заражда голямата трагедия на неговия малък живот.
– АМА АЗ ИСКАХ ДА СА НА ВЪЛНИЧКИ!
Започвам преговори. Стигам до етапа на подкупи. Пазарене. Дори леко изнудване. „Яж и после ще гледаме Пес патрул“. Детето гледа картофите все едно съм му сервирала панирана змия.
15 минути по-късно. Половината порция е изядена. Другата половина се намира по масата, под масата, на моята рокля, по стола и евентуално в косата на жената зад нас. Една вилица е изпусната на земята точно три пъти. Детето я вдига, изпуска, вдига, изпуска... Вероятно тества гравитацията.
Но ето, че идва кулминацията. Детето решава, че е изтощено от цялата тази епопея с картофите и просто пада на пода. По гръб. С разперени ръце.
– НЕ ИСКАМ ПОВЕЧЕ ТУК! – крещи то с интензивността на герой от гръцка трагедия.
Хората се втренчват в нас. Сервитьорът застива на място пред него, държейки табла с чаши, които леко подрънкват.
– НЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕ ИСКАААМ!
Започва финалният етап от унижението:
- Етап 1: Опитвам се да го вдигна. Той става мек като преварени спагети.
- Етап 2: Шепна заплахи през стиснати зъби: „Ще видиш вкъщи!“
- Етап 3: Погледите на всички в ресторанта са върху мен – някои съчувстват, други се наслаждават на драмата като зрители на латино сериал.
Накрая, с изпотено чело и духовно пречупена, вдигам малкия, гънещ се като октопод, под рамо и го слагам обратно на стола. Той подсмърча, драматично хълца и накрая със съкрушен глас прошепва:
– Мамо... искам още картофки.
Сервитьорът ме поглежда със смесица от ужас и съжаление. В очите му има болка. Пристига сметката. Оглеждам сцената на престъплението. Масата изглежда като декор от филм за края на света. Оставям бакшиш, с който персоналът би могъл да си позволи кратка сесия на онлайн терапия.
Сервитьорът ни изпраща с празен поглед. Вече не е същият човек. Вече е видял... неща. И осъзнава, че не иска деца. Разбираемо.
Следващият път? Ще ядем у дома. Филия с луканка. В банята.
В МОЛА
„Ще се разходим и ще разгледаме“ (известно още като „ще похарчим пари за неща, които не ни трябват“).
Влизаме в мола с ясната идея, че „само ще гледаме“. Това, разбира се, е същото като да кажеш „само ще подремна 5 минути“. Мислиш си – добре климатизирано пространство, свободен кът за игра, възможност да си напазаруваш. Реалност – децата бягат като свободни радикали, има шанс да излезеш с 300 нови играчки, които не си планирал. А единственото, което успяваш да купиш за себе си, е кърпа да бършеш потта си при борбата с децата.
Първа спирка. Аз съм с едно дете, трябва да е поносимо, нали!?
ДА, БЕ, ДА.
Детето вижда магазин за играчки.
– Само ще гледаме! – пазаря се аз, сякаш сме на пазара в Истанбул.
– Окей, само ще гледаме – казва уверено детето.
Две минути по-късно:
– Мамо, искам този камион.
Опитвам се да устоя. Със същото самочувствие и увереност, с които решавам да не изям второ парче пица. Това няма да бъде проблем. Аз съм дисциплинирана, няма да се поддам на натиска. Единствено, за да избегна истерия, решавам да проявя дипломатичност. Но всички усилия са напразни. Усещам как ще започне да реве истерично в магазина.
Устойчивостта ми се топи като ледовете на Антарктика. И познайте. За да избегна поредното тръшкане и реване в поредния магазин или каквото и да е обществено място... Излизаме с камионче, което със сигурност вече имаме 3000 разновидности и цветове у дома. Но този камион е небесносин, така че, разбира се, трябва да го имаме.
Продължаваме напред, надявайки се, че ще успеем да преминем без повече щети. Но не. Детето открива ескалаторите. Които предизвикват неописуема радост. И ето я новата драма. Вече двадесет пъти слизахме и се качвахме.
Още не сме свършили, скрол надолу
– Ама още един път?... И поредната нефутболна драма започна, и прекратих така чаканото от мен пазаруване. За да избегна детето да бъде моп и в мола.
Няма идеално място за излизане с дете
Всяка идея, която изглежда като „лесен вариант“, всъщност е капан, който те изчаква да паднеш в него с пълна сила. И не само – всички погледи крещят „ГОСПОЖО, вземете си детето и си стойте вкъщи!“. Единственото, което можеш да направиш, е да се въоръжиш с търпение и да се надяваш, че някъде в този хаос ще успееш да запазиш поне малко от своята психическа стабилност. И малко късче спокойствие за нищо неподозиращите наоколо хора.
