Ина Софийска участва в конкурса ни за летни истории с този симпатичен разказ за едно дълго пътуване на три мацки.
Включете се и вие, като ни изпратите текст на konkursmaikomila@gmail.com до 1 септември.
Тази година основен партньор на конкурса „Истории от лято 2023“, както казахме, е ePay.bg, които ще изберат един от участниците и ще го наградят със страхотен таблет Samsung Galaxy Tab A8, 10,5-инчов дисплей. Ние от Майко Мила ще наградим още петима от вас с пълен комплект от книгите ни – „Да оцелееш като родител“ 1, 2 и 3, както и с новото и допълнено издание на семейния ни пътеводител „Стигнахме ли вече?“. Ще раздадем и още пет поощрителни награди – тениска на Майко Мила. Пишете ни!
Когато се върнах от това пътуване, се зачудих как изобщо съм решила да го направя!? Никога не съм шофирала толкова дълго без алтернатива за шофьор, с дъщеря на 8 години и женско йорки на годинка.
Но затова са мечтите…
Намечтахме го с дъщеря ми, беше ясно, че йоркито идва с нас, планирахме и един чуден петък тръгнахме. Честно да кажа най-голямото ми притеснение от цялата работа беше скъпият интернет в Сърбия и необходимостта от навигация. Толкова съм зле с ориентацията, че няма накъде. Намерих решение и на това и вече заредена с няколко аудио книги, храна и вода започнах да отмятам километрите.
Оказа се, че в определени бензиностанции не може да се влиза с куче, макар и малко, което доста усложни процеса. Трябваше да ходим поотделно, съответно да се справяме с различни системи за плащане, което ни забави до известна степен. По някое време пристигнахме в Загреб, където беше първата ни нощувка по план.
Ах, че готино! Загреб е прекрасен през лятото, чудна атмосфера! А и само на 4–5 часа от крайната дестинация в Австрия.
А дано! Ама надали. Сутринта тръгнахме спокойно с очакване да стигнем дори преди времето за настаняване в хотела и да хапнем наблизо. Очакванията са хубаво нещо, стига да са управлявани правилно. Малко преди известния тунел Караванке установих, че нещо нетът не ми е сработил и, въпреки че пред нас има огромно задръстване, времето не се актуализира. Ех, нация техническа! Пристигнахме малко преди вечеря, смазани от дългия път.
Обаче къде пристигнахме!? Уникално място! Красота и великолепие! Място за истинска почивка, без навалици, шум и дрънчащи чинии и прибори. И толкова ориентирано към децата…Един ден отидох за втори път да се опитам да взема дъщеря ми от детския кът, за да я водя на басейн и тя за втори път отказа. Тогава едно от момичетата, грижещи се за децата, ми каза – „Наслади се на почивката си. Стига с тези програми. Ако ѝ стане скучно, ще ти се обадим. Почивай си, затова си тук“. Очите ми се напълниха със сълзи, както и сега, когато пиша тези редове. Нали това исках – басейн и спа, спокойствие и забавление за дъщеря ми.
Изкарахме си чудесно, имахме време заедно и поотделно за атракции и за релакс. За спорт, за онлайн математика и всичко, което искахме. И въпреки че валя през повечето време, това е една от най-хубавите ми почивки!
Но свърши. Очакваше ни дълъг път към дома, който бях убедена, че ще е по-добре дори от този на идване.
Писах нещо горе за очакванията... Тръгнахме в събота сутринта, 10 минути по-рано от плана. И два часа и половина по-късно от необходимото. Валеше дъжд. Този път навигацията сработи. И въпреки че от хотела ми бяха казали, че няма алтернатива на тунела, картата предложи да спестя два часа. Ооооо, няма аз да чакам пак пред тунела, я да взимам прекия път. Опознай Словения, за да я обикнеш!
Толкова пъти не съм си виждала задния номер по никой друг път. Мислех, че след като почти всеки две седмици ходя до Боровец, вече няма завои, които да ме стреснат. Е, Боровец не е Кранска гора. Дъжд, завои и пак дъжд и завои и измежду завоите – заден номер. Често. Вече не могат да ме бутнат с въпрос за регистрационния номер на колата.
Слязохме от планината и се набутахме в първата бензиностация – не за гориво. Аз заредих предния ден и мога да си карам, ехееее. Да, но не всички са спрели за източване. И малката бензиностанция е задръстена и няма минаване без изчакване на зареждащите. И тоалетна нямат. Може би тук усетих, че нещо на този ден не му е наред. Обаче аз идвам от Алпите, заредена, нищо не може да ми развали настроението.
Продължи да вали. Само час от пътя беше слънчево.
Стана ясно, че ще стигнем по тъмно в Земун. Тъмно и късно. Разбира се някъде преди Белград имаше затворен път и навигацията заби, та карах известно време на интуиция, тъй като ориентацията ми хич я няма. Е, поудължи се пътят. Звъннах на хотела да питам до колко часа работят ресторантите. Нямало проблем. 22:30 пристигнахме в хотела мега изтормозени.
И изненада – не може с куче. Бях сигурна, че при резервацията съм сложила филтър за домашни любимци и паркинг, но бяха непреклонни. Дъщеря ми беше на път да се разплаче. Насочиха ни в друг хотел, уж същото ниво, по-евтин и на 1 км. Беше на 3 км, долнопробен и на същата цена – заради кучето. Миришеше на цигари, стаята не се заключваше, а хотелът беше над игрална зала. Умрях от притеснение да сляза да взема нещо от колата и да оставя дъщеря ми и кучето сами. Тогава се запитах – аз къде съм тръгнала?
Още не сме свършили, скрол надолу
Намерих начин да заключа отвътре и си легнахме без вечеря, освен кучето.
На другия ден приключението из Сърбия продължи, но на светло всичко изглежда, че някак ще се нареди. Пътувайте по светло, мили хора! Имаше риск да останем без бензин и други щуротии, но намерихме решение. Докато не пристигнахме на сръбско-българската граница. Толкова близо и все пак толкова далече…
След около 3–4 часа чакане (не помня, а и не искам да си спомням вече) стигнахме до гишето на нашата гранична полиция. Подавайки документите, красивата дама ме попита – „Само двете мацки ли сте?“. „Да“, казвам. „А кучето – мъжко ли е?“ „Не, и то е женско“. „Е, значи сте трите мацки.“
Трите мацки се завърнахме вкъщи и вече правим планове за нови пътешествия. Само тази Сърбия ни е трън в пета, но ще се справим и с нея. Вече имам усещането, че за мен няма невъзможни пътувания… Най-доброто предстои!
