Как се променя климатът в България и в света? Предстоят ли повече бедствия и възможно ли е да има части на Земята, на които няма да може да се живее скоро? Извън апокалиптичните сценарии, поглеждаме в дълбочина към реалността и предвидимото бъдеще. За това ни помага доц. д-р Елисавета Пенева, ръководител на катедра „Метеорология и геофизика“ във Физическия факултет на Софийския университет.
В новия епизод на „Следващите 10“ Красимира Хаджииванова разговаря с нея за повишаването на температурите, топенето на ледниците, сушите, валежите и намесата на човека във всичко това.
Елисавета Пенева говори още за някои от най-популярните въпроси и твърдения около климата – от следите в небето и HAARP до идеята, че човекът може да управлява климата.
Връщаме се към България и отговаряме на въпроса ще имаме ли все така четири сезона. Ще замени ли по популярност самоковският домат картофа от Самоков? Как можем да използваме ресурси, за да няма недостиг на вода? Какво все още не знаем за „мистерията“ Черно море? И какво време ни очаква след 10 години? Гледайте епизода:
Много обичаме да ни разказвате вашите истории, а ние да ги четем и да ги награждаваме. Така ще правим цяло лято. Този път конкурсът за читателски текстове е подкрепен от нашите приятели dm България и dm babybonus – вашия съветник по време на бременността и отглеждането на детето ви. Те ще наградят 5-ма от вас със страхотен сет от продукти на различни dm марки – всичките са ви любими. Ние от Майко Мила пък ще подарим на още 10 души най-новата ни книга „Майко мила, бременна съм!“.
Всички имаме истории, свързани с очакването, появата или първите мигове с бебето. И няма значение дали вече сме родители, дали говорим за близко до сърцето ни дете (племенник, внуче, дете на приятели) или тепърва ни предстои да имаме свое бебе. Така че може и да не сте били бременни конкретно вие, а да ви е развълнувала нечия друга бременност и да искате да ни разкажете.
Изискванията към текстовете можете да видите в края на материала. Очакваме ги до 25 август на konkursmaikomila@gmail.com.
Колко е важно времето и защо все си мислим, че имаме толкова много от него? Това ни кара да се замислим с историята си Ирина Живкова.
За целите на историята нека започнем с кога разбрах, че съм бременна.
Фатална дата.
И сега някой може да си помисли, че това е от онези истории, в които бременността е непланирана, родителите са неподготвени и в шок, и чак когато бебето се роди и погледнат в мъничките му очички, разбират що е то любов и осъзнават, че за това малко същество биха скочили пред влак, биха се хвърлили в пропаст и биха надвили Хълк.
Е, последната част е вярна – не мисля, че има нещо, което не бих направила за детето си. Но останалото... ами останалото не беше точно така.
когато през лятото на същата година ми се случва най-лошото за една очакваща дете жена: спонтанен аборт в ранна бременност. С мъжа ми се съвземаме, минавам лечение и скоро опитите ни за бебе са подновени, а успехът идва съвсем бързо.
В началото на ноември усещам, че нещо в мен се е променило, но от страх и премисляне, от желанието да не се самонавивам и да не бързам, чакам ли чакам и не правя тест. И така до петък 13-ти, когато вече любопитството ми надделява и започвам да дебатирам (със себе си) няма ли да донеса лош късмет на предполагаемото ми бебе, ако разбера за съществуването му на тази фатална дата. Толкова ли не мога да изчакам до утре например, за да му спестя каквито неприятности дяволът и лошата съдба биха му подготвили.
Залъгвам се за час-два, че съм голям човек и мога да проявя търпение, после излизам, купувам си тест и за втори път тази година с мъжа ми виждаме двете чертички.
А и едно решение – моето решение – че отсега нататък петък 13-ти няма да ми носи лош късмет, а точно напротив, ще бъде моята късметлийска дата, моят малък личен празник.
С първата ми бременност исках едва ли не целият свят да узнае за радостта ми. Представях си как споделям с всички близки, как сме радостни и празнуваме. Но след загубата новината за втората ми бременност ми донесе тиха радост и премисляне на всеки един детайл около малката точица, растяща в мен.
Последваха месеци на притеснения преди прегледите, ежедневни страхове дали всичко е наред и мисли от сорта:
и още с появата си доказва, че е малък ангел, пратен при нас, за да ни покаже, че въпреки всичко животът е прекрасен и доброто винаги побеждава.
Първите месеци са мъгла. Не знам кога намирам сили и време да ям, да се изкъпя, да подредя и разчистя и въобще да правя нещо различно от това да се грижа за бебето. Мисля си, че времето е спряло и че ще мине цяла вечност, преди да се почувствам отново себе си.
Знаете ли онова чувство, когато отидете на почивка или на екскурзия, и първите дни си мислите как имате много време, как ще можете да посетите всичко набелязано, ще успеете да направите мечтаните снимки, да се докоснете до всички онези мънички магазинчета или пък до бляскавите бутици, ще си откраднете време за опознаване и релакс, а само след няколко мигвания е време да си тръгвате? Не сте успели да направите и половината от нещата, които сте искали, защото сте си повтаряли „Има време, има време“. Ами напоследък си мисля, че и с майчинството е същото.
Миниатюрните бодита вече са заменени от рокли на Елза и Ана, бебешките чорапчета – от „елегантни обувки като на мама“, а дрънкалките и залъгалките – от смело размахвани вълшебни пръчици, с които дъщеря ми създава вълшебства. Прави светът ни по-пъстър, по-весел и по-смислен.
Аз я уча на всичко, а тя ми връща жеста. И в някои дни съм убедена, че ме учи на много повече. Опитвам се да хвана всеки един миг, но често ми се изплъзват, а аз продължавам да се самозалъгвам, че има време.
Това е и всичко, което искам – време. Време с нея. Време за нас като семейство. Време за обич, за прегръдки и за много, много игри. И още много споделени „фатални“ петъци, 13-ти.
Час повече ще спим в нощта на 29 октомври, когато за пореден път връщаме назад стрелките на часовниците. С настъпването на астрономическото време отново изниква въпросът да мърдаме ли стрелките, който от години разделя обществото в Европа на хора, приветстващи промяната, и на други, изцяло отричащи я. Противниците на идеята са убедени, че така се руши естествения ход на всекидневния ритъм и вместо да съдейства, поредната смяна носи негативни физически и психически последици.
Идеята е приета, за да се икономиса енергия от АЕЦ „Козлодуй“, а също хората да могат да се радват по-дълго на слънчевата светлина, което пък се смятало, че ще повиши активността им. Но това решение, макар да започва в Деня на шегата, съвсем не на шега продължава и до днес.
За последен път въртенето на стрелките трябваше да се случи през март 2021 г. или през октомври 2021 г. в зависимост дали приемаме лятното или астрономическото (зимно) часово време за постоянно. По кое точно да настройваме часовниците си е въпрос, който още тиктака „в безкрайност“ и липсва единно съгласие не само на национално, но и на международно ниво.
Годината е 1916 г. Целта – да се намали потреблението на въглища, които са нужни за оръжейните фабрики в страната. За автор на идеята се счита американският политик Бенджамин Франклин, който през 1784 г. в писмо до „Парижки журнал“ (Journal de Paris) предлага на французите да си лягат с час по-рано, тъй като те били известни с трудното си сутрешно ставане. Твърди се, че предложението му всъщност е било по-скоро иронична подсказка, а същинският инициатор на лятното време е британецът Уилям Уилет, който през 1907 г. публикува тезата си за ползите от подобно решение в „Пилеене на дневна светлина“.
В Европа все по-често се подхваща темата дали трябва да отпадне сезонната смяна на часа, но все още държавите членки не са излезли с окончателно решение. Разбираемо – на преден план са изключително по-сериозни въпроси като войната в Украйна, а сега и подновения военен конфликт между Израел и „Хамас“. Въпросът с Covid-19 също не е затихнал, нараства недоволството и около високата инфлация. Според Брюксел всяка държава сама трябва да прецени какво ще е най-добре за нея, тъй като географското положение е определящ фактор в случая. Въпреки това решението трябва да е общо, за да се избегне сериозен хаос и разминавания.
„Финикийците едно време са измислили да делят деня на две по 12 часа, което е странно от наша гледна точка, защото ние сме свикнали да работим с десетици. Също така е интересно защо има 60 минути в един час. Но това са условности, на които хората са се съгласили преди няколко хиляди години“, коментира физикът Христомир Йорданов. „Обществото за удобство се е разбрало, че първите 12 часа от деня свършват, когато Слънцето е най-високо и после започват следващите 12 часа“, обяснява той.
„Приема се, че около 12:00 часа Слънцето е най-високо на небето, а лятното часово време е направено в полза на хората. Ако средата на деня е в 12:00, означава, че Слънцето изгрява 5 часа преди това – около 07:00 сутринта и залязва 5 часа след 12.00 – около 17:00 часа. Това е горе-долу удобно, защото хората стават към 7 и се прибират към 17:00 – 18:00 часа“, допълва Йорданов.
През лятото обаче продължителността на деня е приблизително 14 часа. „Ако караме на астрономическото време, Слънцето ще изгрява в 5 сутринта и ще залязва в 19:00. И понеже в 5 сутринта много малко хора са станали, за удобство средата на деня се измества с час напред. Слънцето е най-високо в 13:00 часа, което означава, че изгрява 7 часа преди 13:00 – около 06:00 сутринта и залязва 7 часа след 13:00, което прави около 20:00 часа. През август, когато денят е по-дълъг, залезът е към 21:00 часа.“
До съвсем скоро и Христомир Йорданов е бил напълно против смяната с лятното часово време и ходи с часовник на ръката, сочещ винаги астрономическото. Днес вече е приел смяната и се опитва да открие и хубавата ѝ страна в по-дългите летни дни.
„Опитът показва, че винаги една промяна води до отговор“, коментира клиничната психоложка Велислава Донкина. „В психологията това е клише, но то е клише, защото е вярно. И то гласи, че човешкият ум не обича дискомфорта, който промените носят.“ По думите ѝ толерантността на човек към промяната (време, работа, всекидневни ритуали) е относително ниска и отговорът се асоциира с дистрес.
Според психоложката много често хората свързват промяната с различни неблагосъстояния – дискомфорт, трудно пристъпване към новия график, умора. „В психологията това е свързано с приписването на външно събитие на неща, които са вътре в нас.В същото време, ако изпитваме вътрешна трудност, всяко нещо от реалността може да ни дойде в повече. По този начин и смяната на времето може да е повод за допълнителна трудност и да се прояви като голям проблем, който да доведе до дестабилизация.“
„От науката знаем, че това е единственият начин, чрез който се учим и напредваме. Когато имаме достатъчен ресурс – собствен или от заобикалящата ни среда – хора, събития, може да използваме такъв неприятен стимул да бъдем креативни, да направим нещо по различен начин, да усвоим ново умение, да се усъвършенстваме“, допълва специалистът.
Някои хора, по мнението ѝ, имат повече досег до собствената си чувствителност и по-интензивно преживяват или забелязват това, което им се случва. За други обаче е наложително да не обръщат внимание на това как се чувстват, за да запазят равновесието си. При тях защитните механизми им помагат те да бъдат малко по-качествено отделени от преживяванията си. На пръв поглед изглежда, че по-лесно преминават през различни неща, сред които е и смяната на времето.
Ако човек е силно стресиран, изтощен, преуморен, от доста време изпитва дисбаланс, то толерансът му към справяне със ситуациите, включително на физиологично и имунологично ниво, пада.
„Общо казано системата е в голям преразход. И нещо много дребно може да доведе до големи сътресения. Обикновено такива хора са онези, които изразяват по-голяма чувствителност и имат дискомфорт около промени, каквато е ежегодната промяна на часа“, казва психоложката.
Хубаво би било в такива дни човек да приеме, че трябва да премине през това. „Колкото и да е неприятно, реалността е такава, трябва да се намери начин да се справим с нея.“ Подобно приемане помага за всякакви проблематични ситуации. Според Велислава Донкина много помага, ако си позволим в такъв момент да сме малко повече сензитивни към себе си. Да си обръщаме внимание как се чувстваме, какво ни изморява, какво ни е трудно и да си мислим защо това е толкова голям проблем за нас, с какво го свързваме. С осмислянето се метаболизира проблемът.
Още не сме свършили, скрол надолу
„Ако знаем, че сме по-чувствителни, по-изнервени, че не можем да спим добре, че тази промяна ще внесе хаос в и без това хаотичния ни график и допълнително напрежение, просто в дните или седмиците на тази промяна, нека да забавим темпото и да правим неща, които ни допадат, да не работим на пълен капацитет. Хубаво е да си позволим да бъдем хора, които имат нужда от повече подкрепа, най-вече от своята собствена“, допълва психоложката.
Що се отнася до въпроса дали ако няма смяна на времето, ще си спестим неудобството да влизаме в новия всекидневен ритъм, то Велислава не отговаря еднозначно.
„В бързопроменящия се свят, в който живеем, и предвид с колко много неща трябва да се справи съвременния човек може би да се лишим от някакво неудобство е много хубаво, защото чисто практически е едно нещо, с което да се борим, по-малко. Но по-същественият отговор е, че дори да не променяме часа, няма да се избавим от този неприятен, обективен факт, че промяната е част от живота. Докато сме живи, сме изправени пред това да приемаме промяната, включително и в нас самите. Борим се с помощта на козметичната индустрия, с естетичната медицина. Всеки ден се събуждаме несъщите. Всяка минута сме нещо различно – дали помъдряло, или поостаряло, може би няма значение. Животът е постояна промяна и е важно да приемем, че няма как да бъде по друг начин.“
Една от мисиите на Майко Мила и на общността, която се зароди през тези шест години, в които съществуваме, е да си помагаме, както можем. Със съвети, с информация, с добра дума или със смях.
Преди няколко дни на редакционната ни поща пристигна този текст. Авторката му помоли да остане анонимна, ако решим да го публикуваме. А ние решихме да го публикуваме, защото ни се струва, че всеки от нас е изпадал в тежка ситуация, в която винаги е добре да има кой да ти напомни, че и това ще мине.
Понякога се случва да не си най-добрата версия на себе си. Даже изобщо не си добра версия на себе си. Понякога дори не знаеш на какво прилича тази добра версия, какво обича, как се чувства... Толкова ти е абстрактна тази идея, че не можеш да я визуализираш, че да я поискаш.
Няма значение дали дупката е Сатурнова или такава, в която да си разбиеш шасито. Все е дупка. А дупките имат интересното свойство да почерняват понякога и да завличат в себе си проблем след проблем, докато не погълнат и теб цялата. А стигне ли се дотам, ставаш мъничка като Алиса и всичко ти се струва адски трудно и непреодолимо. И се чувстваш сама и празна, и искаш нещо или някой просто да те хване и да те издърпа, но осъзнаваш, че трябва сама да се издърпаш. А Барон Мюнхаузен е само измислен образ. Освен това и историите не се смесват току-така една с друга.
И дори нещата, които са те радвали доскоро, сега ти се струват тъпи и жалки. И ти си жалка в собствените си очи, жал ти е, но не успяваш да се помилваш. Не успяваш да се обикнеш в този момент, мразиш се, искаш да те няма и никога да не те е имало. И без това съществуването ти нищо не променя. Искаш да изчезнеш, заедно с всичките ти измислици, идеи, глупави, неосъществени мечти. В,ъобще най-добре целият свят да изчезне. Даже най-добре би било да дойде един апокалипсис и да се свършва вече тая мъка. Поне отговорността няма да е само твоя...
Млада си все още, кой ще ти гледа децата после? Абе, жалка работа! Гледаш се, не можеш даже да вземеш едно решение като света, всичко ти е наполовина. Чувстваш се незавършена, започваш нещо, оставяш го, започваш следващо, после трето... И все това усещане за неудовлетвореност, което оправдаваш с липса на време или възможност.
Умората, стресът, многото неща за вършене, твърде многото хора, на които трябва да обърнеш внимание. Отвсякъде ти набиват колко е важно да отделяш време на близките, на психичното си здраве, здрав дух в здраво тяло и дрън-дрън. Въобще, кога животът стана толкова бърз и труден? Задъхваш се. Как се очаква да оправиш всичката тая бъркотия?
А пари откъде, а и хайде, хайде, баба ти все на психолог е ходила. А време? Имаш го в излишък само ако е да скролваш безкрайно в социални мрежи и да се занимаваш с животите на другите, вместо да си оправиш твоя. Абсолютна неудачница!
Да се поболееш съвсем или да изчакаш търпеливо, повтаряйки си вечната мантра „и това ще мине“. И това ще мине, сигурна съм, нали животът е поредица от възходи и спадове, като вълни. Сега си долу, но следващия път ще си горе. Не се знае колко време ще отнеме, но го знаеш, изпитано е.
Почакай, не се отчайвай, нали помниш – унинието е един от седемте смъртни гряха. И знам, че точно сега не ти пука особено дали ще умреш от грях, обаче някой някъде го е измислил това послание, трябва да има логика, щом е просъществувало чак до теб.
Свий се на кълбо като мечка и похибернирай малко. Ще дойде пролетта, ще се събудят птиците, ще ти запеят, ще родиш нови идеи, които няма да ти се струват тъпи. Ще замечтаеш отново, ще бъдеш пак цяла и пълна с хубаво, ще се отдадеш на нещата, които те правят това, което си, които те правят различна и специална. Защото ТИ СИ! Всеки човек Е!
Още малко и ще бъдеш част от онова голямо, което те вдъхновява, което те вълнува и ти дава усещане за смисъл, доброта, красота, взаимност и човещина. Ще бъдеш пак някой, а не нещо!
Обичай се и не давай на кофти мислите и на страха да надделеят. Знам, че звучи лесно, особено отстрани, а е трудно изпълнимо, но то пък и не ти остава много избор, като се замислиш...
Бих могла да ти кажа и още един вариант, с риск да ме заклеймиш и да ме наречеш цинична и безочлива. Докато чакаш, опитай да направиш нещо мъничко и хубаво за себе си. Нещо дребно, което ще те накара да се почувстваш мааалко по-добре. Смени си прическата, изяж сладоледа, който си отказваш от страх да не развалиш диетата, купи си червилце, лакче за нокти, нов сутиен... Отиди на кино, направи си пейка парти в парка с най-добрата си приятелка.
Знам, че не искаш да виждаш никого, но се накарай, насили се, трудно е само в началото. Може това дребно нещо да повлече крак за следващи хубави неща. И всъщност да се окаже началото на добрата вълна, началото на изсветляването на дупката, на изглаждането на проблемите един по-един, започвайки от най-малкия, и лавинообразното случване на добри новини.
Направи го за себе си, за да знаеш, че каквото е зависело от теб в този гаден момент, си го опитала. Не те карам да правиш нищо непосилно, защото знам, че е трудно. Просто опитай, по-зле няма да стане, нали?
Йоана Мирчева е в Майко Мила, за да ни сподели как се ходи до центъра на себе си и кой всъщност ти помага да стигнеш дотам. Това е особено триково упражнение, когато си по майчинство и винаги има какво друго да се прави.
Текстът е четен в любимата ни "Пощенска кутия за приказки", която пък има чисто нов сборник с най-доброто от всички издания до момента (вижте го в ozone.bg).
Ето я и Йоана с нейните забавни опити да отдели все пак някакво време за себе си.
Да си в майчинство и да имаш опълченски пориви да намираш време само за себе си би могло да е олимпийска дисциплина. Един истински древногръцки десетобой, в който вдигаш, тласкаш, скачаш, стреляш, плуваш с една единствена цел - всички да спят и никой да не ти висне на главата, на гърдата, на душата, да те преследва, докато ядеш, докато говориш по телефона, докато се пънеш нещо да работиш, докато се пънеш в тоалетната или ако си под душа и изобщо навсякъде, където си се заблудила, че можеш да се скриеш.
Накрая няма медал, няма грамота за участие даже, никой не те потупва и по рамото. Можеш да получиш съчувствени погледи, но после тези с погледите си отиват по задачи, а за теб има нов ден със същата програма
Независимо дали децата се появят случайно, или са чакани с огромно желание, майчинството винаги те сварва неподготвена за някакви неща, а връщане назад няма. Така че си гребеш с малката лодка в океана от нови неща и чакаш търпеливо да достигнеш брега, в който вече има сън, детска градина, някакъв диалог, дори той да е:
– Как успя да разлееш целия сок на пода, за Бога, имаш сламка!?!
– Отговор: Ми, не знам.
Комукацията е на лице.
Първото ми дете беше от така наречените бебета еднорози. Чувал си, че някой някъде ги има, но не вярваш, че съществуват. Спеше нонстоп, с него и аз. И една такава, като свежа краставичка, мълча кокетно и вдигам рамене, като попитат как така изглеждам толкова жизнено за човек с бебе.
Но да знаете Вселенският баланс съществува и работи като швейцарски часовников механизъм. И когато бебе номер 2 се появи, ме заля огромната радост, че прилича на мен най-накрая и все пак някакви гени от моята страна предават щафетата за поколенията, но и смътна мисъл премина през съзнанието ми.
Хммм, чакай, майка ми ми е казвала, че аз ЦЯЛАТА ПЪРВА ГОДИНА от съществуването си не съм спряла да плача. Моето бебе ми се усмихва хитричко. Бинго за теб, мамо!
Ок, пощадена съм, не плаче през цялото време, но НЕ СПИ. Не спи, бе. Не спи. И започва да реве, защото му се спи, но на моя зряло зададен въпрос: „Добре, защо не спиш?!“ не получавам смислен отговор.
Веднъж сме на вечеря при нашите, бебето отново решава да пусне турбото, не може да се успокои, аз прихващам от него и започвам да крещя като Горгона Медуза, всички са уплашени от мен и притеснени за бебето.
– Дали не е гладно?
– НЕ Е!, зъбя се аз.
– Нали не го боли нещо?
– НЕ ГО БОЛИ!
– Памперс“?
– СМЕНЕН Е!
И само може да си представите как е изглеждала картинката отстрани, след като баща ми в желанието си да помогне с нещо в тази патовa ситуация, донесе шишенце със светена вода и започна да ръси на детето да се успокои и така, уж случайно, понаметка и на мен. За всеки случай!
Вселенският баланс решава да ме удари и на друго място. Пуснала съм най- дългата коса в живота си, мятам грива радостно и защо не, приятели, точно сега да преживея нещото наречено следродилен косопад?
Той може да е доста стряскащ, мислиш си, че ще останеш напълно плешив. Не оставаш разбира се, но се получава нещо като Володя Стоянов - хем имаш дълга коса, хем нямаш съвсем. Отрязах я, за да не премина от Володя към Лечков все пак.
Така, добихте представа за обстановката горе-долу. И сега, насред всичко това в мен се надига юначно желание да прочета някоя книга, да медитирам, да пиша по-редовно. Ей така, защото мозъкът ми е бил на планктон месеци наред и в момента иска пак да се пусне по линията на еволюцията.
Добре, започвам! Here we go! Айде, де! Сладкото бебенце, което прилича на мен се е отдало на своя ексклузивен половинчасов сън за деня.
Вътрешният ми глас крещи: Направи нещо, докато можеш! Какво? Не, не мий чиниите, мивката ще се напълни още милион пъти и няма къде да бягаш! Не, не събирай играчки, няма да си личи, дори да имаш снимка преди и след! Отвори си книгата за преражданията, потопи се в едни измерения отвъд този бит, апартамент и физическо тяло.
Мхм. Чета един и същи абзац трети път. Ще си пусна 3-минутната медитация. За 3 минути нема кво да стане. Бебето чува това в съня си и точно, когато пускам оммм звуците, то си изпуска биберона, колкото да зареве от създалия му се дискомфорт, да отида, да му върна биберона, но вече е минал и заминал така лелеяният краткотраен дзен.
Измивам чиниите и не се отказвам.
Подарих на мъжа ми за Коледа преживяването флотация. Това е една затворена капсула, пълна наполовина с вода с магнезий, в която влизаш гол, загубваш усещане за физическото си тяло, загасват се всички светлини и оттук насетне каквото стане.
Четох какви ли не коментари - дълбока медитация, визуализации към Космоса, вдъхновения, проникновения, дори да заспиш, сънят в капсулата се равнява на 3 часа навън.
Мъжът ми казва, че той на няколко пъти сякаш се е пренесъл на друго място, обаче се спрял и вика "Ти с твоите духовни търсения и настройка кой знае къде ще отидеш”.
Пф, да! Кой знае къде ще отида! Кой знае! Я веднага букване на един час, барем поспя малко вътре, пак няма да е лошо.
В денят на духовното преживяване, тялото се опитва да ми подаде тревожните си сигнали. Коремът ми е на топка, изпитвам необяснимо притеснение, но хей - шшт, тихо, нищо не може да ме спре.
Вече съм там, успокоявам се за миг, защото всичко е много приятно, влизам вътре, зазвучат избраните от мен звуци на джунгла, светлините постепенно изгасват и аз се устремявам на пътешествие към себе си.
Като че ли в началото всичко е ок, да кажем, че някоя и друга интересна мисъл преминава, но бива зашита с бекхенд от пробладаващата и настанила се мисъл, която ми припомни колко ме е шубе от тъмното и как притичвам нощно време до тоалетната, именно защото е тъмно.
Но не - аз съм се затворила в капсула и очаквам да стана Ошо.
Изведнъж се сепвам, отварям очи, всичко е тъмно, не знам къде се намирам. Искам да отворя капсулата, за да ми влезе малко въздухче, но съм се завъртяла напълно наобратно и съм под единствената точка, от която не може да отвориш туй ми ти съоръжение.
Мятам се като плескавица, сещам се, че има паник бутон, който ми казаха, че никой никога не е натискал, но съм готова да вляза в историята, само да разбера къде е. Не го намирам, не знам къде е и кърпата, влиза ми вода с магнезий в очите.
Имаше една реклама, в която Силвия Кацарова весело пее, че всеки ден трябва да се пие магнезий. Изкрещявам наум - хей, Силвия Кацарова, по-тихо, взела съм си дозата за една година през очите.
В следващия миг успявам да намеря процеп. Вкопчвам се изтощена и дишам учестено. Изглеждам и се чувствам като участник в шоуто „Голи и изплашени - XL edition.“
Искам просто да избягам, но все пак решавам да устискам докрай, да се докажа сървайвър стайл, най-вече защото поне по някаква груба преценка не би трябвало да остава много. Когато хората от студиото ме питаха „Е, как беше?“, аз само казах „Хмм, много неща преживях“. Не питаха повeче.
Не, няма да го бъде с флотацията.
Без екстремности, екзистенц и духовни търсения. Просто малко релакс. Смелите ми мечти от преди крушират в това желание: просто – малко –релакс. Всички у дома са строени, че мама отива да си вземе просто - малко – релакс,
НО…
Вече съм легнала на масажната маса. Масажистката се оказва от разговорливите, което леко ме дразни, но решавам, че след няколко общи приказки ще млъкне.
Разбира, че имам 2 деца и си викам: тва е, какво повече да ме пита. И тя не пита съвсем. Тя констатира.
„И какво сега? Мъжът ти работи от сутрин до вечер, а сега и двете деца гледа сам, а?“
Моля?!
Решавам да не влизам с бутонките, защото все пак оперира с енергията ми, ще сменим цялото фън шуй на преживяването и ми отиде и този опит за спокойствие.
Отговарям сухо да не го мисли него.
Преминаваме към процедурата за лице, наречена „Златна богиня“. Масажистката е пратеник на Дявола, сигурна съм.
„Ехх, златна богиня си ти вкъщи с трима мъже, а“? Ъъъъ, ами сигурно, щом казваш.
Тя сигурно ще ме научи как да готвя в казан, за да стига за всички като му дойде времето. Втори страйк.
Но ето, че приключвайки с разни там серуми по лицето, аз невинно питам мога ли да си слагам грим след това или не.
Тя: „Фон дьо тен? Защо, ще излизате ли? Или си носите фон дьо тен вкъщи? Днес сте го ударила на живот май, а?“
Аз съм сразена. После развъртах 10 възможни отговора, които можех да ѝ върна. Единият включваше и бухалка, но тогава само я резнах с „ПРОСТО ПИТАМ“.
Когато си тръгвах от студиото и тя - разбрала, че живея наблизо и имам кола - каза, че ето, вече съм си намерила студио, в което да идвам.
Ха-ха. Да, разбира се, до скоро.
ДО НИКОГА, ЖЕНО!
В едно южноафриканско племе имат традицията, ако някой направи нещо лошо, цялото племе да го постави в центъра, всички да го заобиколят в кръг и в продължение на два дена да му припомнят всички добри неща, които е правил.
Когато човек нещо сбърка, всъщност иска да му помогнеш. Затова и трябва се свърже отновo със своята добра природа, за което му помагат те.
Аз имам моя интерпретация. Когато не съм успяла да свърша нищо друго извън домакинските задължения, заставам в центъра на... себе си и се обръщам към моите приятелки.
Те могат винаги да ти напомнят коя си била, коя си сега и каква можеш да бъдеш. Ти си знаеш, разбира се, те само напомнят. Големите драми всъщност минават като песъчинка във времето, колкото и да не го усещаме, докато сме в тях.
И от водовъртежа, който те е погълнал в момента - майчинство, кофти любовна история, проблеми в работата, оттам те вадят именно те, приятелките.
Жените са племето, шаманките, лечителките, воините, супергероите, които знаят материята, от която е съставен животът. Те са материята. Женското приятелство е сложно, но абсолютно фантастично, когато му хванеш спатиите.
Затова имаш ли на коя мацка да се обадиш, когато ти е тежко, и с коя да изпиеш по един джин, когато е нужно, твoят дзен е много по-добър от... който и да е дзен.
Намасте, bitches!
Тази година уж трябваше за последно да въртим часовниците напред и назад. Но май след като дойде Covid-19, на никого не му е до уточняване на лятно и зимно часово време. Така или иначе, все в някакъв момент ще се наложи да преминем изцяло или към едното, или към другото заради решение на Европейския съюз.
Броени часове преди смяната на зимното с лятното часово време, Диана Андонова реши да ни разкаже защо според нея е по-добре да си останем завинаги по лятното време. Със сигурност "лятно" звучи къде-къде по-приятно от "зимно", но има и други аргументи.
С решение на Европейския съюз през тази година за последно сменяме времето в Европа. Местенето на стрелките с 1 час напред през март и с 1 час назад през октомври отпада завинаги. Всяка европейска държава ще реши кое време да запази – зимното часово време или лятното.
България трябва да вземе решение дали смяната на времето на 28 март 2021 г. ще бъде последната и лятното часово време ще остане завинаги, или ще завъртим часовниците с час назад през октомври.
Анкета от 2018 г., в която повечето от нас не са взели участие, показва, че България клони към запазване на зимното време. Какво означава това на практика и защо е жизненоважно за всички настоящи и бъдещи родители да запазим лятното часово време целогодишно?
За начало зимното часово време целогодишно означава твърде ранно съмване. На много родители е познато усещането с пукването на зората детето да разцъфти с пълен прилив на радост от живота. Е, това ще става с час по-рано. В летните месеци, когато денят е най-дълъг, това ще се случва между 4 и 4:30 сутринта в зависимост в коя част на страната живеете. Общо взето, от март до октомври ще се съмва преди 5:30. Честито на печелившите.
Нали знаете как настъпва масова депресия, когато през октомври се смени времето и започне да се стъмва към 18 часа? Ако остане зимното часово време, депресията ще настъпва още през септември.
Времето за разходка, среща с приятели, игра на детската площадка след взимане на децата от детска градина или училище ще изчезне още преди настъпването на астрономическата есен. За това пък, ако се запази лятното време, през ноември все още ще имаме възможност да се радваме на живота след приключване на работния ден.
При зимното часово време през лятото денят ще приключва най-късно в 20:30 вместо в 21:30, както е досега. Представете си, че сте на морето (няма пандемия) – още в края на юли в 20:00 вече ще е напълно тъмно по зимното време и вместо да се радвате на живота в приятна компания поне до 22:30, още в 20:00 детето може да е оклюмало и да трябва да се приберете в хотела и да го сложите да спи. Затова пък в 5:00 сутринта вече ще сте закусили и ще гледате слънчевия диск над хоризонта.
Ако досега през лятото сте слагали децата да си лягат например в 22:00, то в зимното часово време това се равнява на 23:00. По този начин децата, чийто биологичен часовник е настроен за събуждане с изгрева на слънцето, ще имат по-малко време за сън. Всички знаем колко важен е пълноценният и продължителен нощен сън за здравето на детето, както и за психиката на родителите. Някои деца се уморяват рано и заспиват сами, но други отказват да легнат, докато часовникът не удари 23 часа. Което и зиме, и лете е полунощ по зимното време.
Ако запазим лятното часово време през зимата, то в най-късите дни в София ще се стъмва в 18:30 вместо в 17:30, а във Варна в 18:00 вместо в 17:00. Още в началото на февруари ще имаме между 1 и 2 часа след работа/детска градина/училище, в които децата да поиграят навън при хубаво време, преди да се стъмни.
Ако запазим зимното часово време и живеете във Варна, още през април месец зората ще се разпуква в 4:30, затова пък в 18:55 вече ще е тъмно.
„То е астрономически точното.“ Няма нищо точно в часови зони, въведени от човека. Разликата във времето на изгревите и залезите в най-западните и най-източни части на България е около 30 мин. (София-Варна е 17 мин.) Разликата между изгревите в Сърбия и залезите във Франция е поне 2 часа, а и двете държави са в една часова зона.
Ето защо няма нищо точно и истинско в зимното часово време. Точното астрономическо време би предполагало всяка държава да е в различна часова зона, а в по-големите по територия европейски страни да има 2 часови зони. Затова нека не си говорим наизуст кое е „истинското“ време, а да помислим реално какво е най-добре за живота ни и за психичното ни здраве.
Между съмването и изгрева на слънцето, както и между залеза на слънцето и стъмването има около 30 мин., като в зависимост от метеорологичните условия, могат да бъдат повече или по-малко. Не съм експерт, но по наблюдения и спрямо информацията за изгревите и залезите в София, Пловдив и Варна във всеки месец от годината, ето как изглежда денят в лятното и зимното часово време целогодишно (разликата в изгрева между 1 март и 31 март например е около 45 мин., за това часовете са в интервали; също разликата между изгрева във Варна и София е 17 мин.):
В обобщение мога да кажа, че единственият минус от въвеждането на лятното часово време целогодишно е, че през ноември, декември и януари ще се съмва доста късно. Но така или иначе през зимните месеци ставаме и водим децата на детска градина и училище по тъмно. Плюсовете обаче са много за сметка на множеството минуси на зимното.
Остава въпросът кой решава кое време да остане завинаги и какво можем да направим ние? Използвам тази платформа за съдействие от страна на информирани граждани, които подкрепят моята теза.
От всички интервюта с мъже на високи мениджърски позиции, които е направил в кариерата си Роб Роузман, той успява да събере три неща, обединяващи тези супер успешни изпълнителни директори като бащи.
Обобщава ги в този текст, а бащите, които вкъщи са просто “татко”, а на работа управители на компании за стотици милиони долари, са в подкаста му Dad the Best I Can.
Винаги казваме на децата си какво да правят.
Изяж си броколито.
Подреди си стаята.
Спри с тези видео игри!
Случвало ли ви се е обаче някога да казвате на детето си “да остави малко този таблет”, когато вие в същото време сте залепени за телефона си, докато скролвате през Инстаграма си, проверявате си мейла с безразличие или гледате поредното видео в YouTube?
Една от причините това толкова да ме фрустрира е, защото знам, че съм лицемер.
Марк Бромли, генерален мениджър на хотел и баща на три деца (на 9, 7 и 3 години) казва: “Моментите, в които най-много се дразня на децата си, са, когато се опитват да свърша нещо на телефона си, а те се опитват да ми отвлекат вниманието от това, което всъщност е ужасно, нали?”
Казват, че проектираме собствените си проблеми върху другите хора.
Кой да ми каже, че това важи и при общуването ми с 6-годишното ми дете? Знам, че прекарвам много време с телефон в ръка, защото е лесно и успокоително отвличане на вниманието от реалността, така че има смисъл в това, че се ядосвам, когато шестгодишният ми син отказва да остави конзолата, защото има “още едно ниво” на Fortnite.
Кен Райдаут, финансов съветник и баща на четири деца (на 8, 7, 5 и 3 години), казва: “Децата ви гледат всичко, което правите. Ако се развикам на някое от тях, неизбежно след ден-два жена ми ще ми каже, че най-големият ми син е казал или направил същото”.
Трябва да напомням на децата си през цялото време, че не са те бащата. И макар че е лесно да се каже “прави каквото казвам, не каквото правя”, това влиза от едното ухо и излиза от другото.
Повечето от мъжете сме възпитани да ценим мъжките, стоически качества.
Но това ли са основните качества, които искаме да възприемат децата ни от нас, докато порастват?
По-важно е да помогнем на децата си в това да се чувстват удобно, когато са емоционални и имат нужда да изразят себе си.
Д-р Джон Дъфи, психолог и баща на едно дете (на 24 години), казва: “Моето схващане е, че колкото по-нежни са бащите с децата си, толкова по-голямо въздействие имат в живота, като по този начин моделират нещо важно.
А то е, че е напълно в реда на нещата да си емоционален.
Съвсем ок е да чувстваш това, което чувстваш.
Можеш да си мъжко момче и да нямаш търпение за мача довечера и в същото време да бъдеш мил, благ, нежен човек.
Тези неща имат място в обща вселена.
Такова мислене окуражавам в бащите – да вкарат малко по-нежен подход. Дори баща ви да е бил човек с железен юмрук, не се налага вие да сте същият и нещата ще ви се получат доста по-добре, ако изберете да не бъдете такъв родител”.
Като мъже обикновено се чувстваме най-удобно, когато поправяме някакви неща и решаваме проблеми, но това невинаги е най-доброто за децата.
Когато детето ми падне от тротинетката, обикновено ми идва да му кажа “Изтупай се, добре си”. Но се уча, че може би е по-добре да кажа: “Човече, това сигурно боли. Добре ли си?” За да му покажа, че няма проблеми да плачеш и да показваш емоция, когато те боли.
Джеф Хилимайър, изпълнителен директор на Dragon Army и баща на пет деца (на 15, 13, 10, 9 и 7 години) споделя: “Мисля си, че понякога като мъже или като бащи винаги се опитваме да оправим всичко. Жена ми ме научи на силата на слушането и разбирането, вместо да се опитваш да решиш всичко.
Когато говоря на сина си, се опитвам да го провокирам да излее чувствата си, и ако е разстроен, нека бъде разстроен. За да разбере, че е окей да има чувства и емоции.”
Треньор съм на отбора по баскетбол на 7-годишиния ми син и много ми харесва (през по-голямата част от времето), но онзи ден като минахме покрай тенис корта, синът ми ме попита: “Татко, кога ти остава време да играеш тенис и баскетбол?”
Помислих си: “Прав си. Всеки ден те водя на тренировка, но трябва да намеря време да тренирам и аз."
Страшно лесно е да изпаднеш в ритуната на родителството - водиш децата на училище, на тренировка, на гости при приятели.
Накрая загубваме поглед върху собствените си животи.
Д-р Дъфи казва: “Мисля, че сме толкова превзети от всичко, че забравяме колко важно е да бъдем модели за децата си.
Да правим нещото, вместо само да говорим за него или дори да го преподаваме, защото за децата е важно да видят, че животът като възрастен е достатъчно деен и енергичен.
Докато работя с деца и чувам, че за тях най-ужасното нещо е да станат възрастни.
Частична вина за това имат родителските модели на не особено щастливи възрастни, които виждат вкъщи.
Трябва да станем по-добри в демонстрирането на жив, енергичен и деен живот, точно както децата ни имат нужда да ни видят в публиката по време на мача си”.
Да си баща в наши дни е трудно. Сигурен съм, че всяко поколение казва същото, но днес си съперничим със смартфони в джобовете, денонощни новини и прекрасно подредени фийдове в социалните мрежи.
В историята на човечеството имало ли е изобщо поколение бащи, което да е толкова заинтересувано от живота на децата си? Докато се опитват да са подкрепящи съпрузи, да градят кариера, да се забавляват с приятели и да намерят спокойна минутка и за себе си.
Като 40 и няколко годишен баща, се хващам, че понякога плувам в непознати води. Бащите ни никога не са споделяли с нас. А дядовците ни със сигурност пък не са споделяли с тях. А днес свръхсподелянето е едва ли не олимпийски спорт.
Защо тогава не можем да имаме открит и честен разговор какво е да си баща в наши дни?
Надявам се този текст да помогне да подхванете такъв разговор с приятели, колеги и други бащи в живота ви. Може и да се окажете приятно изненадан.
Авторката, която ни изпрати тази изповед, пожела да остане анонимна, защото вярва, че в написаното ще се разпознаят стотици други жени. Жени, които искат да възпитават децата си и да се грижат за домовете си и живота си не просто задоволително, а да изпълват със смисъл всяка секунда. Време за това няма. Но може би има начин да се отървем от нещата, които ни го крадат и заради които искаме да се качим на покрива и да крещим с пълна сила...
Аз съм едно обикновено момиче на 32, с три малки деца, планирани и желани. Имам прекрасен мъж, който обаче работи много. Работи за себе си (и за нас), няма график, често отсъства от вкъщи и се прибира в час, в който аз вече съм нахранила, изкъпала, преоблякла, прочела книжка за лека нощ и приспала децата.
Някои дни, когато се събудя, откривам, че той вече е излязъл по задачи. Което, противно на очакванията, не го прави лош баща. Той е прекрасен и всеотдаен баща и съпруг. И след всички глупости, които сме преживели заедно, още го обичам. Не в това е проблемът.
Дните ми минават еднообразно – ставам, правя закуска, водя децата на градина, после с малкото шетам вкъщи, ходя на пазар, защото хладилникът е вечно празен, готвя, чистя, пера, простирам (скоро ми се счупи и сушилнята, това е втората за 3 години!). Слава богу, имам съдомиялна и прахосмукачка-робот. Кръстен е Григор, на Григор Димитров, защото се справя с променлив успех.
Която от вас е била домакиня, знае какво е – цикли нонстоп.
Цикъл 1. Миеш продуктите – режеш ги – готвиш нещо – яде се – имаш мръсни тенджери, тигани, ножове, дъски за рязане – миеш ги – после ги сушиш – после ги прибираш и хоп! – Пак станало време за готвене.
Цикъл 2. Трупаш мръсни дрехи – пускаш пералня – вадиш ги – пускаш ги в сушилнята (ако имаш късмет) или ги простираш (ако нямаш) – вадиш ги и започва разпределяне по N на брой дестинации, където N=броя деца + броя родители в семейството. В нашия случай N=5.
Цикъл 3. Мръсните съдове – слагаш в миялната, вадиш, ползваш, пак ги слагаш…
Та, след като съм си свършила що-годе работата, става време за обяд, след което детето ляга да спи и тогава аз имам един час до два почивка. В това време се опитвам наистина да почина и или чета, или пиша нещо, или правя друго също толкова безсмислено нещо.
После отново машината се завърта – ходя да взимам децата, правя следобедна закуска, измислям им някакво занимание, те започват да се побъркват, аз трябва да правя вечеря, но децата са си деца и искат внимание и тук вече идва страшното.
Изнервям се, защото не съм успяла да си свърша всичките задачи през деня, защото не е останало време да изчистя тоалетната горе, защото имам дете, което ми ръмжи нечленоразделно и иска нещо, и то самото не знае какво, но го иска веднага и се бута между мен и плота, на който режа моркови, примерно.
Абсорбаторът ми надува главата, някой ми праща съобщения в WhatsApp, някъде някой уред пищи, защото чака да го обслужа, второто дете реве и казва „той ме оскуба”, третото се оправдава „защото тя ми развали замъка от Лего”, след което започват да крещят и да се бият.
Точно в този прекрасен момент ще ми звънне мъжът ми да ме подсети да му взема костюма от химическото утре, защото „вдругиден ми е важната среща с онези клиенти”. Същевременно ми се пишка от около два часа, но все забравям, заради всичките други неща, а и този проблем не е спешен, все пак, търпи отлагане.
На всичкото отгоре разсъждавам над фундаментални въпроси за детското възпитание, общочовешките ценности и липсата им в днешно време, за глобалните климатични промени, за това, че бензинът в световен план скоро ще свърши и съм крайно развълнувана от последните снимки от Марс, които гледах в Инстаграм.
Опитвам се и да преценя дали бях твърде крайна в онзи спор с онази жена във Facebook, но не, права съм, няма какво!
И ето тук идва преломният момент, в който аз съм на ръба. На ръба на нервна криза, на ръба на психично разстройство, на ръба на това да се кача на покрива на къщата и да крещя колкото ми глас държи, на ръба на това да се заключа в някой кенеф със слушалки в ушите и да не виждам и не чувам никого, а просто да дишам (последното съм го правила, действа временно, след третия-четвъртия път – не).
Обаче вместо да направя всичко това, аз си слагам покер фейса и складирам негативното в себе си, сгънато прилежно, разбира се, ред да има.
Животът ми е низ от избори, в центъра на които стои качеството. Такива са изборът да нямам телевизор, да използвам многократни пелени за децата, да не давам парацетамол до 38,5 градуса, да не купувам бутилирана вода, да пия кафето си без захар и с полуобезмаслено мляко, да не си обезкосмявам краката, да пиша коледни картички на ръка, да си гледам децата вкъщи докато дойде време за детска градина.
Информирани и осъзнати избори, не разчитам на случайността. За мен качеството на живот, на общуване, на хранене, на вещите въобще, на образованието, здравеопазването, безопасността и на хората е на първо място. Сама съм се вкарала в капана.
Просто моите избори не се вписват в очакванията на съвременното общество. И не мога да си отглеждам децата по начина, по който искам. Защо ли? Отговорът се помества в само една дума – време. Качеството и времето не са най-големите приятели.
Времето е такова, че нямаш време за нищо. Времето те кара да правиш най-смотаните родителски избори, за да си гледаш децата задоволително добре и да ти остава някакво време за теб самата.
Задоволително за кого, простете? Защото за мен не е задоволително да пльосна паница сварена паста на масата, 5 кренвирша или да отворя консерва боб с наденица и да кажа „Яжте, хора, мама е изморена!” Не е и задоволително да нахвърлям децата на диван и да им пусна да гледат детско в продължение на два часа, за да мога аз да сготвя на спокойствие или да си направя маникюр или да поцъкам във фейса, примерно. И още и още компромиси, които не искам да правя с децата си и себе си. Защото съм перфекционист, бе! Ама не в Инстаграм, а в живота.
Не искам да нямам време, за да изслушам децата си, защото въпросите им са супер интересни, това са ега ти яките въпроси, честно! Не искам да им казвам „млъкни/чакай малко/не сега” и т.н. Искам да съм пълноценен родител и човек. Еми, не става и се налага да правя тъпите компромиси!
Смятам се за много организирана, обаче осъзнах, че едно нещо изплъзне ли се от графика, "отиде коня у ряката". Един ден да не пусна пералня, после 3 дни наваксвам. Един ден да не изчистя, кочината става адска. Един ден да не подредя бюрото с документи, листчета и рисунки, после остава за другия ден, на другия ден го гледам и си викам „оф, не сега, имам толкова много работа” и така се трупа в продължение на седмици, някой път и месеци. Времето е ужасно!
Сега, по-предприемчивите сред вас ще ми намерят куп кусури и ще ми предложат куп съвети. Ето пример за това, какво си представям, със съответстващите им отговори.
„Наеми си чистачка!” – Нямам излишни пари, не искам да ми се рови някой в нещата и намирам за унизително някой друг да върши „черната” работа в моята къща.
„Купувай храна отвън!” – Ако щете вярвайте, готвенето ми доставя удоволствие. Харесвам качествената и вкусна храна и ми е драго да знам какво има вътре. Действа ми успокояващо да го правя и обичам да експериментирам и да изненадвам домочадието с нови неща.
„Дай детето на ясла!” – Смятам, че е моя отговорност да дам на децата максимума възпитание в тази крехка възраст, а и смятам за несправедливо да съм гледала другите двама до 3-годишни, а третото да захвърля в ясла.
„Отиди на масаж/излез със приятелки на шопинг/напий се/иди на кино/разходи се/отиди някъде за няколко дни!” – Тези са полезни и се опитвам да ги правя максимално често, но пак, когато се прибера, действителността ме удря по челото. Обикновено циклите, за които говорех по-рано, са били нарушени, докато ме е нямало, и се е събрала работа за две седмици напред. Но, да, старая се, сигурно затова още съм с всичкия си.
„Няма ли баби там наоколо?” – Не, наоколо няма, но и да има, не смятам, че трябва да стоварвам три деца на някоя възрастна жена.
„Иди на психолог, в депресия си.” – Това ми е любимо. Дай пари за психолог, защото аз нямам. А кой ще ми гледа децата? Ти ли? – Добре, ето, вземи тези три отрочета, аз отивам, приятно прекарване.
„А мъжът къде е?” – Работи. Изхранва семейство. Включва се в домакинството, когато може. Хвърля кофата, пуска пералня, мие съдове, сменя чаршафи, защото за мен е по-тежко, къпе децата, сменя пелени, мие дупета, чете книжки… Справя се с всичко, освен с готвенето. Просто няма работно време и един ден е тук, друг ден го няма, затова тръгвам от схващането, че съм сама и гледам да не го товаря и с това. Големи хора сме, разбираме се, обичаме се, говорим доста. Проблемът не е в него.
„Ама да не си правила три деца, бе, джанам!” – Следващият!
Пролемът, мили дами, освен в липсата на време, е в обществото, и в частност, в нас самите.
Вероятно на някои от четящите разказаното ще се стори като бели кахъри. Сигурна съм обаче, че има и други като мен – без помощ, без опции за почасово гледане, без обслужващ персонал, с едни нормални доходи, които да покриват нуждите на семейството и да осигуряват някакъв що-годе приличен живот. И те изпадат в същите състояния „на ръба” като мен.
Ще завърша това километрично излияние с най-важното. Съвет. Вярно, непоискан, но пък изстрадан и искрен:
Намерете начин да идентифицирате нещата, които ви изнервят и стресират в ежедневието, помислете кое ви вреди най-много и го изхвърлете от живота си. Кое пречи на взаимоотношенията ви с децата, с мъжа ви, краде от времето ви или пък от парите ви. Ограничете го! Може да сте зависими от нещо, без дори да го осъзнавате – цигари, кафе, алкохол, телевизор, интернет, телефона ви (!), игри, пазаруване, хазарт… или кой знае още какво. След като го изолирате и ви остане малко повече време за размисъл, запитайте се какво искате да промените. Ако не знаете – поставете си краен срок да го определите.
Направете си план точка по точка, ако трябва обсъдете го с някого, хубаво е да имате подкрепата на близък човек, и го следвайте.
Обърнете внимание на това, което ви доставя най-голямо удоволствие и го правете по-често, ако е възможно. Спрете да се интересувате от това какво мислят околните за вас, трябва изобщо да не ви пука, и живейте както на вас ви харесва. Но най-важното, стига сте се оплаквали и обвинявали себе си или другите за положението си, защото файда няма. Не казвайте „искам да направя това”, направете го! Изхвърлете негативните мисли и вярвайте, че всичко ще бъде наред. Живеем тук и сега и трябва да се обичаме! И знайте, не сте сама, ето, аз съм пример.
По темата;
Майките на 3 деца са по-стресирани и от тези на 4 (и повече)
Общата брънка между майките с големи семейства? Къртовският труд!
Ако върнат казармата, първа отивам в нея!
Как да екипираме детето за първите му уроци по ски, какво трябва да знаем за условията и цените на курсовете и защо студът не е страшен - днес на тези и други въпроси отговаря любимата ни ски инструкторката Мариана Ахрянова, която кара ски от 40 години, а от над 10 обучава малки и големи любители на зимните спортове.
Зимата не е сезон, който всички обичат, но ако човек има интересно занимание в снега, това бързо може да се промени. Както всички знаем, активностите на открито са полезни и важни за всеки човек и през всеки сезон.
В планината, на въздух и студ, за разлика от затворените помещения в града, вирусите не виреят и децата се каляват. Затова е чудесно, ако успеем да създадем подобни навици у дребосъците, които те да запазят за цял живот.
Ако родителите сами са скиори или сноубордисти, те ще направят това със сигурност. Тук обаче искам да разкажа някои неща по-скоро на хората, които са скептични. И ще добавя, че познавам доста големи хора, запалили се по зимните спортове покрай децата си.
Затова ще започна с изброяване нужната екипировка, защото често получаваме подобни въпроси:
Долнище /грейка/ - важно е да е добро, непропускащо вода, защото децата са на снега в голяма част от времето. В най-добрия случай - ново, но, разбира се, не е задължително. Можете да го тествате предварително, като пуснете детето да се потъркаля час-два в снега в някой парк - ако след това дупето е сухо, значи всичко е наред!
Яке - същите изисквания, не толкова строги, въпреки, че ако се случи да вали мокър сняг, може доста да подгизне.
Ръкавици - за мен една от най-важните части от екипировката. Задължително скиорски, хубави, непропускащи влага. Ръцете лесно измръзват. Резервни също е добре да има, те може и да са обикновени, за след ските.
Термо бельо - не е задължително, но е удобно. Може да бъде заменено с памучно клинче или чорапогащник. Може и без, ако детето не е зиморничаво и ако температурата не е под - 6-7 градуса. Една добра грейка обикновено топли достатъчно. В НИКАКЪВ СЛУЧАЙ повече от един кат под грейката - повярвайте, видели сме чудеса като например анцуг и чорапогащник или дънки. Многото дрехи, освен, че изпотяват, пречат и на движенията.
Под якето - в по-топлите дни ако има термобельо и якето е добро, е достатъчно. Иначе може да сложите тънък полар или друга удобна блуза. Импровизации много - зависят от якето, от температурата, и, разбира се, от възможностите. В магазините за екипировка биха ви посъветвали компетентно, ако сте тръгнали да купувате всичко наведнъж.
Чорапи - скиорски или други дълги чорапи. Важно е да са дълги, за да не се смъкват под ръба на обувката: много е неприятно и неудобно. И не повече от един чифт! Виждала съм дете с 6 (шест!) чифта чорапи!
Шапка - зимна, по избор. За много студено време върши добра работа маска с дупки за очите и за дишане. Можете да намерите такива по магазините за екипировка и на пазара на Юнак.
Каска - не е задължително, но е добре да свикват да карат с каски, защото на големите писти са важни. Пък и децата им се радват обикновено. Моят съвет е да я купите след като вече е сигурно, че детето ще продължи да кара.
Шал - НЕ! Ски не се карат с шал по простата причина, че на влек или лифт може да предизвика големи бели. Така че, още от началото: без шал. Може да бъде заменен с бъфче – цилиндричен шал, който се нанизва през главата.
Очила - ако детето има чувствителни очи, е хубаво да носи очила, защото слънцето горе е много силно и се отразява в снега. Най-добре скиорска маска.
Крем за лице и балсам за устни - това е "екипировката" на откритите части. Кремът трябва да е специален зимен, защото летните съдържат много вода, която замръзва в порите.
Следващия въпрос обикновено е къде да пратим детето да се учи, какви са условията, учителите и т.н. Ще се погрижат ли добре за наследника, ще бъде ли нахранен, преобут, изпишкан, и изобщо -добре обгрижен.
Ски училищата на Витоша са над десет, повечето са идентични като качество на обслужването. Е, има някои разлики, но в общи линии положението е следното:
5-дневен курс в група струва между 260 и 280 лв, като това включва транспорт, обучение, екипировка, застраховка и топъл чай, който децата получават на обяд. Ако отиват организирано от детската градина, то градината им осигурява обяда, в противен случай си го носят сами. Някои ски училища предлагат опционално и храна.
Когато детската градина организира ски училището, персонал от градината се качва с децата и им помага в почивките за хранене, тоалетна и преобуване. В останалите случаи с това се занимават ски учителите.
Групите обикновено са между 5 и 8 деца с един инструктор.
Това е идеалният вариант, ако искате детето да изкара повече време в планината, но ако искате бързо да напредне, за да карате заедно в някой курорт след това, по-добрият вариант е индивидуалното обучение. Цената му е 30-40 лв. на час или около 100-120 лв. на ден, но резултати се постигат бързо, ако детето е в добра кондиция.
В големите курорти има и т.нар. Детски ски градини, където има специални съоръжения за най-малките и можете да оставите децата да се учат и забавляват някой и друг час, докато карате или се топите в басейна, или пийвате нещо.
Друг въпрос, който често си задават родителите, е коя е подходящата възраст да пратим детето на ски.
По принцип повечето ски училища приемат деца от 3 години нагоре. Хубаво е да се знае, че от 3-годишните рядко може да се очаква да прокарат за 5 дни. В работата си с тях наблягаме на целта да се забавляват и да свикват с екипировката и снега, пък каквото научат е добре дошло. Важното е да се чувстват добре, това е предпоставка за успех нататък.
И в заключение, че ми е много наболял проблем: хора, ски се карат през зимата!
Здравото, хубаво зимно време по нашите планини допуска температури между 0 и -10-15 градуса. В това няма нищо страшно, ако няма ураганен вятър и децата са с подходяща екипировка. Всяка година се случва някой да се уплаши и да не се качи цяла градина, защото прогнозата е апокалиптична. За това, разбира се, вина имат и медиите, които използват прогнозата за времето за сензационни материали.
Вярвайте, в такова време няма жив вирус горе, а всяко дете, което се оплаче, че му е студено, го прибираме веднага да се стопли. Ски учителите не са като ония „хижари“ на Черни връх. Определено нямаме случай на замръзнало дете. Влиза, стопля се, излиза пак. Освен това, мнозина пропускат инверсията и не пускат децата горе, когато в София е мъгла и студ. Точно тези дни на Витоша са най-прекрасните. Обикновено тогава няма вятър, температурата е приятна, а слънцето пече.
Ако имате някакви притеснения относно времето, можете да погледнете камерите на Мотен и Витоша ски, които показват в реално време обстановката, температурата и скоростта на вятъра. Следете
какво време го чака детето ви на snow-forecast.
На линия съм за всякакви въпроси по темата!
Желая ви весела, здрава и снежна зима!
Още:
Родителите в България се чувстват все по-стресирани, тревожни, немощни и самотни - и в този контекст шамарът продължава да бъде устойчив символ в отношението им към децата.
Това беше едно от посланията, с които вчера бяха представени данните от национално проучване, свързано с телесното и вербално насилие над децата. Предаваме резултатите от него, защото смятаме, че са важни за вас, дори да не сте от родителите, които посягат на децата си, защото "днес много им се е насъбрало".
Може да сте само свидетели на шамаросване, срещу което обаче не реагирате и премълчавате, защото то е оправдано от иначе спретнатия градски родител-извършител като възпитателен метод. Или защото не вярвате, че то може да бъде преборено от институции, НПО, психолози или разговор между родители. Или просто нямате време да обърнете внимание на това, че шамарената фабрика все още работи с пълна сила. В съседния апартамент.
88% от родителите осъзнават, че шамарите са неефективно „възпитателно“ средство, но въпреки това голяма част от тях продължават да ги прилагат - това е изводът от изследването, проведено в цялата страна от Агенция Ноема по поръчка на Национална мрежа за децата. (То включва и сравнителна информация от проучване за нагласите към шамарите и други форми на насилие, проведено през 2013 г. от агенция ЕСТАТ, т.е. проследяваме намалили сме шамарите и други форми на насилствено възпитание оттогава.)
Въпреки че използването на физически наказания е по-ниско през последните 5 години, данните показват, че около 2/3 от родителите някога са прилагали телесни наказания и други травмиращи практики, сред които „застани в ъгъла мирно“ или друг вид пространствена изолация и причиняване на дискомфорт чрез заповед за заемане на неудобна поза, както и ненамеса при опасност от нараняване.
Делът на родителите, които не просто някога са прилагали подобни възпитателни методи, а СИСТЕМНО го правят, е около 1/4.
Проучването е проведено сред над 1000 възрастни (614 настоящи родители и 400 бъдещи) и включва също данни от интервюта със 79 деца.
„Не издържам“ – мотото на удрящия родител
Участниците в изследването споделят, че прибягват до шамари и други форми на насилие във възпитанието в момент на афект, безсилие и когато се страхуват, че ще загубят контрол над негативното поведение на детето си.
Около 30% от родителите споменават гняв и обида като причини за прилагане на телесно наказание. И въпреки че все повече от тях осъзнават вредните последици от него, „твърдите“ привърженици на телесното наказание остават константен дял от настоящите и бъдещи родители, коментираха авторите на проучването.
Според тях е важно да се отбележи, че анкетираните възприемат като по-травмиращи и по-срамни „възпитателните“ методи, причиняващи емоционални щети на децата - обиди, постоянно крещене, омаловажаване и подценяване. (Надяваме се, че тази равносметка е съзнателна, а не е породена от оправдателния режим "ударих му шамар, без да искам - и без да го/я нарека нарека тъпак/тъпачка".)
Наказание на всеки километър
Извън наказанията вкъщи, средата, която децата обитават, също не се справя добре с премахването на телесните и вербални възпитателни методи.
Изследването потвърждава, че в училищата и детските градини подобни практики са често разпространени:
41% от родителите споделят, че децата им са потърпевши на вербално насилие
22% свидетелстват за телесно наказание като удар или причиняване на болка;
14% разказват за практики на игнориране
А ето какво казват децата:
Въпреки факта, че средата не предпазва децата от насилие, най-страшното е, че намалява броят на хората, които биха подали сигнал към официална институция, ако станат свидетели на шамаросване на дете от родителя му.
Проучването показва, че има срив в доверието към държавата като към легитимен агент, гарантиращ правата на децата.
Делът на родителите и младите хора, които биха се обадили на тел. 112 в случай, че са свидетели на малтретиране на дете, е намалял съответно с 22 и с 30 пункта; държавните институции не се разпознават като подпомагащи родителите в осъществяването на позитивно възпитание.
С две думи: ШАМАРЪТ Е АПАТИЯ.
Единствената позитивна тенденция тук е, че са намалели отрицателните нагласи към намесата на странични наблюдатели и съобщаването в случай на насилие към дете. Докато през 2013 г. 80% от хората са смятали, че намесата в семейните разправии на други хора води само до неприятности, то през 2018 г. делът им е спаднал на 56% - според авторите на изследването.
Страх и ужас какво чака децата навън
Проучването установява още, че преди 5 години агресията между децата изобщо е отсъствала от списъка на най-сериозните рискове за хлапетата в България. Днес родителите я поставят на първо място по опасност, заедно с разпространението и злоупотребата с вещества като алкохол, цигари, наркотици, опасността от пътни произшествия и лошото влияние на приятелската среда:
Родители на ръба
Комбинацията от всички тези фактори води до тенденцията детето и възпитанието все повече да се свързват с напрежение и стрес, отколкото с щастие и удовлетворение.
Причина за това са все по-големите изисквания към родителите как да осъществяват възпитанието, на фона на все по-голямата им самотност в това предизвикателство, смятат изследователите. Тезата им е, че ако по времето, когато днешните родители са били деца, възпитанието се е възприемало като отговорност на цялото общество, днес то се възлага като задача единствено и изцяло на родителите.
В големите градове тази тенденция се усеща по-силно, заради по-напрегнатия ритъм на живот и относително по-малката помощ, която получават родителите от страна на разширеното семейство.
Общуването с децата се превръща във все по-голяма ценност, но и все по-остро се усеща нейният дефицит. В сравнение с данните от 2013 г., намалява времето, което родителите прекарват с децата си. Сега, времето, отделено за общуване, заема най-малка част от родителското време за децата – около 14-15%.
Така отново се връщаме до шамарите
Напрегнатото всекидневие, дефицитът на време и на адекватна помощ са предпоставки за това родителите да не разбират причините за т. нар. "нежелано" поведение на децата, а оттам – и за неадекватна родителска реакция спрямо това поведение. Около 2/3 (67%) от родителите съобщават за системни проблеми със своите деца, а 89% споделят, че са имали някога проблем.
Нормално ли е обаче да продължаваме собствената си обърканост с шамар? Категорично НЕ. Колкото и санкциониращо да звучи това. Ако шамаросвате децата си, спрете да оправдавате това със стреса, на който са подложени модерните-градски-изморени-възрастни. Ако не го правите и се ужасявате, когато видите родителите на приятеля на детето ви да го правят, говорете с тях, спорете с тях, скарайте им се. Защото ако има едно единствено нещо, за което ни е позволено и е важно да си пъхаме носа в чуждите работи, това е насилието. 1000 пъти по-опасно и заразно от "задаващия се" ларингит.
