Част от посланията на българските народни приказки може и да звучат архаично, но малко превод от възрастния актуализира гласа им. Има сюжети, които може и да събудят тревожността на родителя, но както за всяко нещо в живота, и тук е важно какво и по какъв начин обясняваме на децата, без да се стараем да ги предпазваме прекомерно.
Впускаме се в голямото приключение на фолклора и вземаме на разходка с нас Петя Терзииванова – психиатър, психотерапевт, доктор по медицина, както и Надежда Милева – психолог, психотерапевт, обучител по позитивна психотерапия. И двете работят в областта на детско-юношеското психично здраве и заедно с илюстраторката Яна Казакова, за която вече сме ви разказвали, са автори на „Българските народни приказки – ключ към емоциите на нашите деца“. Там има традиционни, но и малко познати български народни приказки, а подборът е изцяло съобразен с възрастта на децата. Акцент се поставя върху конкретни емоции, които проявяват героите в тях.
Книгата е ориентирана към баланса на взаимоотношенията между родителя и детето. „Има много литература, която описва детските емоции, но сякаш липсва как се чувства детето, как да стигнем до неговите емоции. Нашият прочит е насочен към това колко е важно да уважаваме емоциите на децата, да не се борим да ги „поправяме“ и да ги учим как да ги изразят по здрав начин“, обяснява Надежда Милева.
Според Петя Терзииванова много често ние като родители изпитваме затруднения да се свържем с определени „трудни“ емоции в нас самите, които определяме като „негативни“ – гняв, завист, тъга. Тя обяснява причината за това затруднение – в детството ни ние сме били санкционирани, когато сме изпитвали тези емоции.
Под санкция нямам предвид само наказанието. Липсата на одобрение или дори самата липса на реакция от страна на обгрижващия възрастен се преживява много тежко от едно тревожно и плахо дете. Децата се научават да потискат тези „забранени“ емоции и те се превръщат в проблемни, защото това, което е потиснато, е извън нашия контрол и се налага да полагаме много усилия, за да задържим тези емоции „заключени“, казва Петя.
В „Българските народни приказки – ключ към емоциите на нашите деца“ езиковите картини и образи са „преведени“. Книгата в голяма степен е за родителите, тъй като съдържа анализ на емоциите и разкрива какво се случва в главите на децата ни, а и как ние да сме полезни с обяснения.
„Опитали сме да дадем яснота защо за родителя нещо може да звучи страшно, а за детето да има успокояващ ефект.
Например, идеята за дете, останало само́ и попаднало в гората, активира в родителя чувства на страх и тревога. Това е така, защото автоматично се свързва с родителската си отговорност, как трябва да се отгледа едно дете, кое е правилно, какви последици ще има и т.н. При детето ситуацията е различна. Едва ли ходите често в гората, а пък какво говорим за това да оставите детето само́ там.
Чрез приказките детето съпреживява пътя на героя, преминава през редица приключения, справя се с различни предизвикателства, „прави забранени неща“, без да има последици за него“, казва Надежда Милева.
Петя Терзииванова допълва, че детското мислене е конкретно-образно. В детския свят нещата са черно-бели. Лош е този, който прави лоши неща, добър, този който прави добри неща – лисицата е лоша, защото краде яйцата на Косе Босе, кучето е добро, защото спасява Косе Босе.
„Подобни приказки чрез механизма на проекцията помагат на децата да се справят със собствените си чувства на гняв и желание някой да бъде наказан. Когато приказката бъде прочетена от човек, на когото детето има доверие, това носи успокоението, че възрастният е способен да се справя с тези емоции. Така детето придобива увереност, че тези емоции не са страшни и няма нужда да бъдат отхвърляни, забранявани или „замитани под килима“. Приказките помагат на децата да се научат да се свързват със своите собствени емоции и да не се плашат от тях.“
Според Надежда Милева може да има „вреден“ прочит на приказките. А Петя Терзииванова отговаря с въпрос: „Има ли вредни емоции“?
Надежда разбира, че в желанието да се погрижим за децата си искаме да ги предпазим от собствените им емоции. Но емоциите са във всяко едно дете и те не трябва да се поправят – „Стига си плакал. Недей да крещиш“, а да се приемат и „узаконят“ – „Разбирам, че си тъжен и това е нормално“. Тя обяснява, че тъгата е емоция, която най-често излиза от нас чрез плача. Важно е родителят да преведе детето си през преживяването му, да го подкрепи, а не да го „спасява“ от живота. За да се научи да се справя с трудности, някой трябва да му покаже как.
Още не сме свършили, скрол надолу
Петя се включва с припомняне, че приказките са стари, колкото света. През разказа се е предавал жизненият опит на рода, после на племето и т.н. Това е опит, който преминава през емоцията. Приказният свят ни свързва с несъзнавания и архетипен свят. „В социален план ние сме се променили, но за съжаление или за радост, на биологично и емоционално ниво ние не сме по-различни от прародителите си от бронзовата епоха. Както каза Надето, когато сме тъжни – плачем, когато сме уплашени – треперим и нямаме контрол върху процесите в нашето тяло, свързани с емоциите. Мисля, че всеки родител ще се съгласи, че вредни емоции няма, има вредни поведения“, обобщава тя.
Ако има приказки с послания, с които не сме съгласни като родители, Петя смята, че е по-добре да не ги четем на децата си. Защото иначе бихме объркали детето. То получава посланието, че в приказката има нещо „лошо“, което плаши възрастния. За малкото дете е трудно да различи емоцията и поведението, което тя предизвиква.
Ние като родители следва да въведем правото на всяка една емоция да бъде преживявана и през възпитанието да ограничаваме поведенията, с които не сме съгласни.
За Надежда Милева най-ценното, което дава всяка приказка, е път за порастване – емоционално и личностно. Дали ще я чете дете, или възрастен, всеки един от тях вижда слабостта на героя и незрелостта му в началото. Преминава заедно с него по пътя от слаб и страдащ до приет и оценен. Заимства нови механизми за справяне в трудни ситуации и изгражда различни модели за справяне.
На финала на пътешествието ни Петя добавя едно изречението като за поука: „Приказките ни учат, че всяка емоция има право да същества.“
