Ин витрото е от много важните за Майко Мила! теми. Писали сме по нея няколко пъти - започнахме я с личната история на Диана Кръстева Моите недоносени бебета, моите малки герои, последвана от разказа на Илинда Евтимова Как се роди нашата прекрасна грешка, по темата се включи и Неда Дойчинова от сдружение "Зачатие" с текста си Зачатието възможно, а може би най-силният текст беше този на Кирил Гурбетов - един мъж, който мечтае да стане баща - Инвитро процедурите в България. Игра на надежда и мълчание.
И понеже сега сме в месеца на коледните чудеса, продължаваме темата с един анонимен разказ за това как мечтите се сбъдват, понякога с помощта на добър приятел. Ние пожелаваме на всички, които изпращат годината с тази мечта, да я видят реализирана догодина - така, както се е случило на днешната ни авторка.
*************************************
Този текст е за всички онези жени, които имат страх от ин витрото и предпочитат да
осиновят дете, вместо да опитат да забременеят чрез репродуктивна медицина.
За всички, които са чували за кошмарните инжекции около процедурата „ин витро“, че не се получава от първия път и всичко е комерсиално.
И най-вече за една много специална, настандартна приятелка, която ми записа час (без мое знание) за преглед именно при една такава лекарка, в една такава болница, и ми направи най-милия коледен подарък.
Та, наближава Коледа. Навън е снежно, в очите ми има сълзи, а до мен спят 2 малки бебчета, близнаци на 6 месеца, за които това ще е първата Коледа в нашия дом.
Но нека започна отначало.
И при нас не се получаваше със забременяването. След около 5-6 години в опити се разбра и проблемът – беше в съпруга ми. Изживяхме си кризата, доколкото може да се изживее при мисълта, че може би няма да имаме деца.
Аз исках да осиновяваме. Съпругът ми искаше да пробваме с ин витро.
Мисълта за всички инжекции, с които ще ми надупчат корема (и не само), споменът от всички несполучливи истории на мои близки, хормоналните нарушения, за които бях чувала, надебеляването и най-вече надеждите, които те крепят през всички тези процедури и накрая негативния тест за бременност – само една чертичка, не ми даваха мира.
Нямах никакво желание да стартирам нещо, което ще завърши с отрицателен край. Разбити хормони, разбита психика, още по-разбити взаимоотнощения с партньора. Бях категорична: не на инвитрото!
И така си минаха още 2 години в мълчание и чакане да „се появи“ нещо, да се случи нещото, да вземем някой ден някакво решение.
За щастие, някой друг беше взел едно решение вместо мен. Иначе казано, моя близка
приятелка бе решила на всяка цена да ми направи един нестандартен коледен подарък, без значение дали ще ѝ проговоря отново или не.
На 13 януари 2016 ми звънна телефонът. Непознат номер. Гласът отсреща отсече:
Моля да ни потвърдите записания час при др Х в болница Y.
Аз: Моля? Какъв час?
Тя: Имате записан час за преглед при др Х. Трябва да се явите със съпруга си.
Казах само „Потвърждавам“ и затворих.
Бях бясна на съпруга ми. Разбира се, реших, че той е замесен в цялата тази история.
След кратък разговор вкъщи се разбра кой ни е записал часа и известно време не исках да чувам приятелката, която беше решила да се намеси по този начин в личния ни живот.
Явихме се на прегледа, започнаха се едни изследвания, истини за това кое-как- какво-кога и някак нещата вървяха към целта – инвитро, без да разбера.
Минаха близо 10 месеца, дойде септември и изведнъж аз вече имах час за трансфер на многото оплодени яйцеклетки, които „се получиха“ от мен и съпруга ми.
Чудо!
И трансферът беше зад гърба ни. Дойде най-тежкият момент – чакането. Чакаш да минат 2-3 седмици и да си направиш тест за бременност. По цял ден лежах на дивана, строго ми забраниха какъвто и да било стрес, движения, работа и т.н. Та, лежах, мислех, молих се, мислех, ядях и пак мислех. Не знам дали можете да си представяте какво е да чакаш резултата от близо 10-месечните исзледвания, инжекции и упойки!
Изтекоха 20-те дена и дойде денят с голямо Д. Събудих се с огромна надежда, че се е
получило. С усмивка си направих теста, но, за съжаление, се разплаках, когато видях резултата.
Беше негативен. Една чертичка.
Избърсах сълзите, преглътнах и си повторих няколко пъти, че няма да изпадам в депресии. Съобщих новината на съпруга ми, но той отказа да приеме резултата. Сипах си чаша вино и запалих цигара след дълга пауза от тютюнопушенето.
Имах 3 теста за бременност вкъщи, оставаха ми 2. Реших да не ги изхвърлям. Все ще ми потрябват...
След няколко дни си направих втори тест. Една чертичка. Отрицатен. Винце и цигарка помагат.
Аз заживях с мисълта, че не е станало. Съпругът ми не искаше да приеме резултата. След още седмица си направих трети тест.
Две чертички. Положителен. Онемях.
В момента си седя вкъщи на дивана, снегът белее навън, а до мен спят двете ми най- мили същества.
Близнаците - най-прекрасният коледен подарък, който някога съм получавала.
Нестандартен подарък от една нестандартна приятелка.
Инвитрото се получи. От първия път. И знаете ли - пак бих минала през всички процедури. Нека ми забият всички налични инжекции. Резултатът си заслужава.
Сигурно неведнъж сте се чудели как да подредите дома си, въпреки хълма от мръсни дрехи, под който се надявате да няма затрупана котка или някой роднина.
Неведнъж сигурно сте се борили срещу неизбежната центробежна сила на Бъркотията, която само чака да отидете да метете в спалнята, за да събори саксията с мушкатото в кухнята. Ако сте се уморила да завиждате на перфектни майки с 0 деца в Pinterest, които ви дават чудесни DYI (направи си сам) идеи как да декорирате за Коледа дома си от 425 кв. м. насред собствената ви борова гора, значи можете да разчитате на мен!
Бебешките играчки са едно чудесно средство да внесете малко колорит и уют в иначе студения ви, стерилно чист мавзолей, който наричате "дом".
Има различни начини как да направите това с наличния инвентар. Нахвърляйте, уж небрежно, но стратегически и артистично, всякакви видове играчки по мебелите. Това ще придаде обем и плътност на вакуума, в който нещастното ви същество е попаднало между безброй деца и котки.
Поставете плюшени играчки на необичайни места, например под масата в кухнята, върху обувките и в саксията, за да придадете усещане за мистичност и лек намек, че сте всестранно развита личност и обичате да гледате "От местопрестъплението".
Когато очаквате гости, подходете с малко повече класа и се възползвайте от 18-те комплекта Лего, които синът ви е разсипал на пода преди четири месеца. За това време сте ги събрали на купчинка, не по воля, разбира се, а по-скоро при подритването, докато сте се спъвали в тях нощем, но сега е моментът да разпръснете купчинката неравномерно върху всички плочки в дома си, за да изглежда и подът ви пълен с цвят и живот.
Гостите ще са ви благодарни за извънредния фитнес да маневрират между лего блокчетата, а и вие ще изпъкнете като пластична майка в страхотна атлетична форма, която умело се движи ефирно, без да настъпи нито едно.
Не прибирайте сушилнята. Може понякога, в изблик на нервно разстройство или като предвестник на старчески изменения, сушилката в средата на хола ви да остава празна, но не се отпускайте така лесно, рискувате да лишите дома си от истинско и автентично средство за DYI арт-инсталация.
Когато върху нея не съхнат гащи, метнете небрежно, но все пак артистично, като в ИКЕА, старо оръфано от котките одеало, тази гледка винаги ще предизвиква у вас носталгия по родопските хижи и заскрежените прозорци на разказите за времето, когато Топлофикация всъщност е пускала топлина в София.
Използвайте сушилката и като помощно средство, за което прохождащото дете да се хване, докато го снимате как прави първи стъпки, а после и за да обясните на педиатъра откъде е тази синина на челото му.
Ако досега сте гледали на купа мръсно пране като на досие от ДС, което трябва да се трупа скришом в банята, погребано под плаща на огромна хавлиена кърпа (простряна там, за да скрие най-мръсните и тайни, като специалните гащи за цикъл) време е да осъзнаете, че не използвате на пълен капацитет този творчески декораторски актив.
Разделете огромния куп с мръсни дрехи на малки купчинки във всяка стая - това ще създаде не само уют и комфортна домашна семейна атмосфера, но и ще покаже на евентуалните ви гости, неприпаднали от миризмата на гащи, които чакат да ги изперат от миналия вторник, че не сте някаква повлекана, а имате гар-де-роб и еклектична музикална култура.
Защото само човек, който харесва Синди Лоупър, може да си купува толкова много дрехи в толкова много и различни цветове.
Флумастерите и пастелите не са само за часът по изобразително изкуство. Дайте червен флумастер на прохождащото бебе (следете го да не го изяде, все пак искате да декорирате, а не да прескочите хранене), а на 9-годишния - жълт пастел и ги затворете в едно помещение без книги, храна и телевизор за около 10 минути.
Те ще предадат целогодишен празничен дух на това помещение. За да се радвате на разнообразна декорация във всяка стая, позволете им да се докопат до трудовия ви договор или любима книга с автограф от автора, след което нахвърляйте по пода и мебелите небрежно, но артистично накъсаните и нарязани без причина листа хартия.
Често в празничната украса на дома забравяме едно пренебрегвано помещение - банята. Омажете с паста за зъби мивката, огледалото и дръжката на вратата. Използвайте, ако е възможно, два вида паста за зъби - розова и синя, за да покажете, че не само обичате естетиката в украсата, но и сте ЗА равенството на половете.
След като сте положили толкова много труд да придадете уют, семейна атмосфера и естетика на иначе чистия ви, болнично подреден дом, какъвто е бил преди да имате милион котки и деца, би било несправедливо да пуснете прахосмукачка и с мопа да заличите всяка следа от уникалната си DYI декорация.
Знам, че вътрешно едва се удържате да забършете отпечатъка от разляно кафе върху масичката в хола, затова най-добре просто покрийте петното с последния "проект" на зимна картина от тампони за грим, синя боя и клечки за зъби, който синът ви донесе от часа по Домашен бит и техника.
След време, когато решите да изхвърлите това, което котките са оставили от "зимната картина", децата ви ще могат да използват натрупания прах по масичката като алтернативно платно за рисуване и писане на нецензурни думички.
Оставете природата и децата ви сами да се погрижат за уникалния личен стил на дома ви. След известно време ще свикнете с миризмата и вече няма да имате проблеми да пътувате сутрин в метрото.
Наскоро добре се посмяхме на текста "Каталог “Защо бебето не иска да спи”, но всяка изтормозена и изтощена от неспане майка все пак иска да чуе и как, да му се не знае, да приспи това бебе за няколко непробудни часа! Е, сега ще ви представим какъв би могъл да е проблемът и ще ви запознаем с някои факти за бебешкия сън.
Въпросът защо бебето не иска да спи е една от основните тревоги на родителите. В добавка с „Нещо сигурно не правя както трябва...“. Или „Почти на годинка е, обаче още не спи цяла нощ, защо?!“. А също така и „Кога ще свърши моята стража?!?!?!“.
Няма семейство с бебе, в което поне веднъж някой да не е питал: ЗАЩО БЕБЕТО НЕ ИСКА ДА СПИ?
Често младите майки живеят с илюзията, че бебетата и малките деца само ядат и спят. Кратка разходка из интернет и експертни сайтове на педиатри показва, че децата, които спят по цяла нощ още от раждането си, са по-скоро изключение от правилото. А правилото е, че бебетата не спят като възрастни. Очакваме от тях да спят така, както ние спим: лягаме вечер, изпадаме в дълбок сън и се будим сутринта. Децата спят по различен начин и сънят им е организиран по различен начин.
Сънят при хората е два вида – лек и дълбок. По време на дълбокия сън човек спи непробудно, не сънува, почива си и тялото му е в покой. При възрастните тази част от съня отнема по-голямата част от нощта или от периода, в който човекът спи. Лекият сън трае по-кратко време. При него човек е като задрямал, сънува, върти се в леглото, сменя позите, очните му ябълки се движат зад затворените клепачи. В тази фаза е много лесно човек да бъде събуден. Лекият сън е по-характерен за бебетата и те рядко спят дълбок, непробуден сън. Този факт трябва да бъде разбран и осъзнат от родителите. Все пак от детето не трябва да се очаква да спи по начина, по който спят възрастните.
Важно е да знаете и че сънят е време за проверка на системите. Човек сънува и не винаги тези сънища са приятни. Докато спи, човек губи контрол върху себе си, живота си и заобикалящия свят. Това значи, че потапянето в дълбок сън е процес, който носи със себе си и частица тревожност.
Не само децата, но и възрастните след определена възраст имат проблеми със съня. Обикновено хората спят добре в юношеството и младостта си, но след това натрупаният стрес оказва своето влияние.
И, колкото и парадоксално да звучи, една от основните причини за проблемите със съня е фактът, че човек просто се страхува да спи. От тази гледна точка бебетата са по-уязвими от възрастните. Възрастният може да брои овце или да си представя образи, докато заспи и по този начин се успокоява. Бебето обаче още не може нито едно от тези неща. То си мисли, че светът около него изчезва в момента, в който затвори очи, заради което моментът на заспиването е като малка смърт за него. Следователно за нас, възрастните, е изключително важно да вземем предвид тази специфична особеност на бебетата и да им помогнем да заспят спокойно.
Родителите трябва да осъзнаят, че когато бебетата не спят добре, те не бива да се тревожат чак толкова много. Стига, разбира се, неспането да не се отразява на нервната система или общото здравословно състояние. И да - това не значи да загърбите въпроса за спането на бебето. Просто трябва да успокоите малко страховете и притесненията си.
Колкото повече се тревожите, толкова повече се фиксирате върху проблема. Вие пренасяте тази емоция върху детето, а децата са изключително чувствителни и долавят настроенията на родителите си. Всичко това само влошава ситуацията. Карайте го по-спокойно и повярвайте, че с израстването детето ще се научи да спи по-добре. От вас се очаква да му дадете най-важното – усещането за спокойствие и сигурност в първите месеци.
Едни от най-честите оплаквания са за бебетата, които се разревават веднага след събуждане. Всъщност това се случва на много от тях – особено тези, които не спят при родителите си. Когато майката е спокойна и минава през лошия период на бебешки сън без стрес и нерви, тя всъщност му показва, че то може да се справи самичко, че светът не е толкова ужасен и че го посреща с радост, след като се е събудило.
Това отношение успокоява детето и то няма да се страхува да заспи отново. То ще започне да трупа опит при всяко събуждане и да осъзнава, че светът не изчезва всеки път, когато то заспи. Когато се буди всяка сутрин или следобед и вижда родител, който му се усмихва и му говори топло, бебето бавно ще се научи да не се тревожи. И в крайна сметка да спи по-спокойно и по-дълбоко.
Често родителите само мислят, че бебето не спи добре. А всъщност невинаги е така. Когато бебето затвори очи, докато суче, вие си мислите, че то се храни, но всъщност то спи от известно време. Много майки се оплакват, че бебетата спят само около четиридесет минути на ден. Като правило те смятат времето, в което то спи отделено от гърдата, но не броят и предишните 40 минути, в които бебето е сукало. Въпреки това, обаче, трябва да смятате и това време за сън.
Млади родители често питат защо бебе, което преди е спяло добре и се е будело относително рядко (това се отнася до кърмени бебета), на възраст една годинка започват да се будят често. Това е свързано с факта, че шестмесечното бебе достига много интересен период от своя живот. То е станало мобилно, вече знае как да се преобърне по корем или по гръб, как да лази и как да използва крайниците си – целият свят е готов да го посрещне.
И ако майката следи внимателно бебето, ще забележи, че бебето яде по-малко през деня, защото няма време. Също и че вечер е превъзбудено. Има толкова много неща, непознати предмети, които детето може да достигне самичко. А също така и цял нов свят от вкусове и миризми, тъй като около тази възраст се въвеждат допълнителни храни. Умората от всичко това се натрупва до вечерта, заради което бебето се буди много често нощем. Освен това детето яде по време на нощните будения, като така си наваксва каквото не е успяло да консумира през деня.
Тук повдигаме въпроса с вечерния плач, специално в случаите, когато детето очевидно иска, но не може да заспи. Това състояние е свързано с преумората. Случвало ли ви се е и на вас? Затова е изключително важно да се следва всекидневен режим при децата. Освен това трябва да се дозират преживяванията им, да се следи да не гледат дълго телевизия или компютър, да се регулират срещите им с гости или уроците (ако са по-големи).
Ако часът за лягане внезапно бъде изместен или изпуснете момента на заспиване и не забележите първите сигнали на изтощението, разбира се, ще ви е много по-трудно да приспите детето. Не изпадайте обаче в паника. В такива случаи най-добре е да полюлеете детето, да го накърмите, ако още суче, или да му дадете мляко, вода или чай. Може също така да измиете лицето му с топла вода или да го изкъпете.
Трябва психически да сте подготвена, че в първата година неминуемо поне веднъж ще ви се наложи да успокоявате бебето чрез люлеене, освен ако в този момент не е хипер превъзбудено - тогава това никак няма да помогне.
Новороденото бебе има нужда да е в ръцете ви, докато заспива. Силно сгушено у вас или положено върху тялото ви - това му дава усещане за закрила. Начинът, по който го гушкате, трябва да му дава топлина, да го обхваща и да му напомня за условията в утробата. Не забравяйте, че докато е било в корема ви, сте го люлеели почти непрекъснато. Именно това полюляване е много важно за бебето в първите месеци след раждането.
Раждайки се, бебето попада в един абсолютно различен свят и колкото повече този нов свят му напомня за онзи, с който то е свикнало, толкова по-добре ще се адаптира. Не се страхувайте да държите бебето на ръце или да го люлеете, ако това помага. Не си мислете, че до края на живота ви или поне докато детето стане ученик все ще се налага да го люлеете. Или пък че това по някакъв начин ще му навреди здравословно.
Не са едно и две бебета, които са били приспивани чрез люлеене, така че спокойно го правете и вие, ако това му помага. По-правилно е, разбира се, ако е възможно да не го люлеете в люлка или в количката, а да го държите в ръцете си, защото бебето познава тялото ви много добре. Веднъж щом му припомните гласа и движенията, с които е свикнало, бебето ще се успокои и ще заспи.
Обръщаме внимание и на това колко помага пеенето за лека нощ, без значение какви са певческите ви данни. Майчиният глас и мелодията на приспивната песен, която обикновено е бавна и успокояваща, помагат на детето да се унесе.
Когато бебето не заспива, да спите заедно може много да помогне на майката до определена възраст. От друга страна обаче може да се превърне в истински кошмар за порастващото дете. Когато спите заедно с бебето в първите му шест месеца, това е нормално. По този начин пестите енергията си, защото не се налага да ставате всеки път от леглото, за да кърмите или давате АМ на бебето, а и то спи по-спокойно.
Обаче ако едно дете спи с майката до 6-8 годишно, това се счита за патология. И е индикация, че семейството има сериозни проблеми.
Детето трябва да бъде приспивано отделно. Трябва да има собствено легло. И ето тук възниква следващият въпрос – на каква възраст трябва да го отделите в негово отделно легло? Със сигурност не го мислете през първите шест месеца след раждането. Новороденото е силно свързано с майка си и все още няма собствени граници. То все още вижда майка си като продължение на собственото му тяло, затова ако го сложите да спи самó, най-вероятно ще преживее сериозен стрес.
След 6 месеца обаче е вече възможно да слагате бебето в негово собствено легло за първата половина на нощта, а във втората да го взимате до себе си. Финалното отделяне да спи самичко, на собствено легло, отделно от вас, може да се случва заедно със захранването.
Най-търсеният отговор от родителите е на въпроса: "Кога най-сетне детето ще започне да заспива самичко и да спи дълбоко и непробудно?“
Обикновено първият пробив в този процес се случва, когато майката отбие детето от сученето на гърда (допускаме, че това се случва някъде около 1 – 1.5 година на детето). Ако тя отбие детето без да заменя гърдата с биберон или шише (особено шише с мляко), обикновено детето спи много по-добре.
Някои казват, че детето започва да спи по-добре след втората си година. Има обаче деца на две и повече години, чийто сън е нарушен от чести кошмари, защото умът на детето вече е достатъчно зрял да изпитва страх. Новородените бебета се страхуват да заспят или пък не успяват да заспят, защото са раздразнени от нещо. Порастващото дете може да спи вече добре, но да се събуди заради ужасен кошмар и да дойде в леглото ви.
Това, обаче, е тема за друга публикация.
Бебетата са дебели, плешиви и издават нечленоразделни звуци. И са най-милото и сладко нещо на света. Какво, обаче, се случва в главичките им и каква е причината за звуците, които издават? Ето 11 факти за бебешкия мозък, които всеки родител трябва да знае - ние ги научихме от сайта Livescience.com.
Ако не беше ограничението в размера на таза на жената, бебетата щяха да продължат да се развиват в утробата значително по-дълго - или поне така смятат биолози. Тазът трябва да остане относително тесен, за да поддържа тялото на жената изправено, което възпрепятства по-дългото оставане на бебето в утробата. За да мине през родовия канал на майката, мозъкът на новороденото трябва да е една четвърт от размера на този на възрастен човек. Заради това някои педиатри наричат първите три месеца от раждането на бебето "четвърти триместър" на бременността - така те подчертават колко безпомощни и лишени от социални умения са бебетата на този етап. Първата социална усмивка, например, обикновено се появява, когато бебето вече е на възраст 10-14 седмици, а първата фаза на привързаност, според учените, започва около петият месец на бебето. Някои еволюционни биолози смятат, че новородените са социално неспособни и имат нарочно дразнещ плач, така че родителите да не се привързват към бебето, докато не премине повишената вероятност то да умре в първите седмици. Разбира се, плачът е и начин бебето да получи вниманието, от което се нуждае, за да оцелее.
Докато има бебета, ще има и родители. Мозъкът на бебето е еволюирал, за да използва реакцията на този, който се грижи за него, и по този начин да се развие. Префронталният кортекс на новороденото – зоната, участваща в изпълнителната функция (най-просто казано - мисловната дейност), до голяма степен не е волева, така че притеснения, че бебето се разглезва или че се нуждае от дисциплиниране, са неоснователни в този ранен етап от развитието му.
Вместо това новородените разбират какво е глад, самота, дискомфорт и умора, както и какво е усещането, когато тези болки са облекчени. Родителят или човекът, който се грижи за бебето, може да спомогне за този процес, като откликва на потребностите на бебето.
Не че бебето не може да бъде научено да не плаче. Всъщност, всички бебета, без значение колко грижовни са родителите и колко отзивчиви, преминават през пиков период на плач около 46-та гестационна седмица (повечето бебета се раждат между 38 и 42 гестационна седмица).
Според нефро-антропологът и автор на „Еволюция на детството“ (изд. Belknap, 2010) Мелвин Конър някои ранни вопли са свързани с физическото развитие, като той отбелязва, че във всички култури пикът на бебешкия плач е еднакъв, независимо кога е родено бебето. Това означава, че бебе, родено преждевременно в 34 гестационна седмица, ще плаче най-много, когато навърши 12 седмици, а бебе, родено в 40 гестационна седмица, ще достигне пика на бебешкия си плач 6 седмици след раждането.
Когато бебетата имитират изражението на родителя, това отключва емоцията и у тях самите. Така смята Алисън Гропник в книгата си „Философското бебе“ (изд. Farrar, Straus and Giroux, 2009). Това помага на бебето да надгради вроденото си разбиране за емоционално общуване, което обяснява защо родителите показват на бебетата си преувеличено щастливи или тъжни лица, с което им помагат да имитират изражението. Бебешкият език е друга привидно инстинктивна реакция, която изследователите са открили, че е от решаващо значение за детското развитие. Неговата музикална и леко преувеличена, бавна структура, подчертава ключовите компоненти на езика, което помага на бебето да научава думи.
Мозъците на новороденото човешко, маймунско и неандерталско бебе са много по-близки, отколкото ще бъдат някога при зрели индивиди.
След раждането човешкия мозък расте бързо, нараства повече от два пъти, като достига 60% от размера на възрастен мозък още преди първия рожден ден на детето. До детската градина мозъкът достига пълния си размер, но не спира да се развива, докато детето е в средата на 20-те си години. Дори и след това мозъкът никога не спира да се променя, за добро или за лошо.
Според някои учени промените, които настъпват в развиващия се бебешки мозък, са отражение на човешката еволюция, продължила милиони години.
Бебешкият мозък има много повече нервни връзки, отколкото този на възрастен човек. Бебетата също така имат по-малко инхибиторни невротрансмитери. В резултат на това възприятията на реалността у бебето са по-дифузни (или по-малко фокусирани), отколкото при възрастните. Те са смътно наясно с почти всичко, което е разумна стратегия, като се има предвид, че все още не знаят какво е важно. Оттам идва и сравнението на бебешките възприятия с фенер, който разпръсква еднаква светлина до другия край на стаята, докато възприятията на възрастния са по-скоро като фенерче със светкавица, което съзнателно се фокусира върху конкретни неща, без да обръща внимание на фона от подробности.
С израстването си бебетата и мозъците им минават през процес на "съкращаване", в който невронните им мрежи стратегически се оформят и усъвършенстват благодарение на натрупания опит. Това им помага да подредят света си, но прави по-трудно да приемат нововъведенията и да откриват постижения, като отпечатък от лице върху пюре от спанак.
Изследователите смятат, че творчески насочените хора са запазили някои способности да мислят като деца.
Бебетата се фокусират, макар и само за момент, благодарение на начина, по който възприемат света като фенер, който осветява цялата стая еднакво. Когато се фокусират, обикновено издават звук, с който показват интерес. Гукането или изненаданото писукане е бебешката версия на израза "съсредоточено чело“ или „повдигната вежда“ – и двете изражения показват готовност за учене на нови неща. Амбициозните родители следят за тези сигнали. Единственото нещо, за което със сигурност знаем, че помага да бебетата да стават по-умни, е говоренето от страна на родителите. Най-добрият диалог се получава, когато възрастният отговаря или реагира в рамките на паузите между гукащите звуци.
Някои родители приемат съвсем буквално изследванията за готовността на бебето да учи, което то показва чрез гукане, и като орли започват да кръжат над бебето в очакване на всеки следващ звук. Но когато бебетата получават реакция в 100% от случаите, те се отегчават и разсейват. Още по-лошо - научаването става много „деликатно“. Наученото няма да е трайно още при първия път, когато не получат реакция веднага.
Когато се водят от инстинкта си, родителите откликват на около 50-60 процента от гукащите сигнали на бебето. В лабораторни условия изследователи са открили, че ако родителят се отзовава на максимум до 80% от сигналите на бебето, се постига максимален резултат за научаване на нови неща. При по-честа отзивчивост научаването на нови неща намалява.
Родителите по естествен път създават границата на откликване на бебешкия повик, като реагират постепенно по-рядко на звуци, които бебето прави многократно (например „ееее“) и по-често на звуци, които напомнят на част от дума (например „да“). По този начин бебето започва да сглобява като пъзел устройството на звуците в езика.
Макар че още от раждането си бебето се научава да плаче в интонацията на майчиния си език, скорошни изследвания подчертават важността на социалната реакция като съществена за способността на едно дете да научи език.
Бебетата разделят света на неща, които им отговарят, и такива, които не го правят. А нещата, които не им отговарят, не ги учат. Записът не може да следва реакциите на бебето и затова образователните филмчета за бебета са неефективни.
Ако искате да помогнете на бебето си да расте умно, изхвърлете флашките и видео клиповете, и започнете да си играете с него.
Потребността им от човешко общуване не значи, че трябва да бъда гъделичкани денонощно до припадък.
Бебетата задържат вниманието си за кратко и лесно биха могли да бъдат свръх-стимулирани. Затова понякога единственото общуване, от което имат нужда, е да се успокоят. Това става чрез полюшкване, затъмняване на светлините или нежно притискане към тялото на ръчичките и крачетата, които бебетата още не са се научили да контролират. Способността не само да се успокояват, но и да спят, особено през нощта, може да повиши възможността да придобиват нови умения, специално при децата на възраст 12 месеца и по-големи.
Бебетата са с несъвършен слух, заради което собственият им плач не ги дразни толкова, колкото дразни възрастните.
Децата не могат да отделят и различат глас от заобикалящ шум, като възрастните. Това обяснява защо бебета могат да спят дълбоко насред тълпа от хора или до работеща прахосмукачка, както и защо детето не ви чува как го викате от края на детската площадка.
По същата причина, ако около бебето винаги работи телевизор или се чува музика, за него ще е много по-трудно да отдели гласовете от заобикалящия фон – заради което и по-трудно ще научи език. Бебетата не могат да се научат да говорят от радиото или видео клипчета (виж по-горе).
Макар че бебетата обикновено обичат музиката, учените съветват музиката да е съпровод на някакво действие, а не заобикалящ фон.
Макар учените да изследват обикновено отношенията между децата и родителите им, немалко изследвания показват, че за гледането на дете се иска цяло село, както се казва във фолклора. Според изследване, публикувано в медицинския журнал Monographs of the Society for Research in Child Development през 1995 г., децата се развиват най-добре, когато около тях има най-малко трима възрастни, които да го окуражават и да му вхъхват спокойствие.
Учените препоръчват детето да прекарва време с други възрастни, различни от родителите му – баба, дядо, възпитател, семеен приятел, леля, бавачка – това помага на детето да усвои различни лицеви изражения и увеличават способността му да възприеме различни гледни точки.
Бебетата започват да използват мисловния процес на възрастните за дешифриране на емоциите на другите, когато навършат 7 месеца, показват резултатите в друго скорошно изследване.
Днес в Майко Мила! на гости е Боян Юруков - блогър и активист, а също и старши програмист и технически ръководител в немска компания за финансови услуги. Боян отговаря за интегрирането на системите за търговия на някои от най-големите банки, корпорации и фондове в света, но повечето хора го познават от блога му, в който засяга различни политически, обществени и социални теми. По една такава – демографската криза в България, е и днешният му текст при нас. Боян ще разясни как у нас е насадено впечатлението, че жените не искат да раждат, младите емигрират, а старите умират рано и защо не трябва да вярваме но този постулат.
**********************
В България има демографски проблем и всички знаем причините за това. Дискутират се редовно, затова надали някой би се усъмнил в тях. Жените не искат да раждат или ако се решат - раждат като одъртеят, младите са избягали в чужбина, а останалите в страната умират рано. С тези постулати се изчерпват посланията в различни кампании, както и политическото говорене за "справяне" с демографския срив.
Има една малка подробност обаче - нещата не стоят съвсем така.
Проблем има, разбира се, но измеренията и причините се бъркат постоянно. Когато не знаем какво, колко и защо, не трябва да ни учудва, че грешим с как в решението.
Да започнем от началото - жените не искат да раждат. Наистина фертилността намалява. В момента е около 1.5 деца на всяка жена, а е била 2.3 през 60-те. Също така е вярно, че спадът започва още 70-те, достигайки дъното си при кризата от 1997-ма. Вярно е и че в последните 20 години се покачва.
Намаляването на броя деца е неизбежен ефект от по-високата образованост на жените и достъпът им до пазара на труда. Именно това е причината за началото на спада преди 40-тина години.
Другият аспект - късното раждане - е до възрастови групи. В момента 20- до 30- годишните раждат също толкова, колкото жените през 80-те. Има обаче много жени под 45, които са отлагали значително. Това е и всъщност по-големият проблем. За него също голяма роля има образованието и кариерата, но у нас имаше и още един фактор.
Кризата през 90-те накара много семейства да отложат решението за бебе. При подобряването на обстановката 10-тина години по-късно все пак се решиха. Един ефект от това беше, че средната възраст на родилките скочи рязко в рамките на 3-4 години. Пак е доста под средното за страни като Германия и Франция, но статистическата аномалия беше отчетена като тревожен знак. Друг ефект е, че тези жени сега се водят в статистиката за фертилността само с едно дете дори да планират второ в скоро време.
Технически е вярно, че средно фертилността е спаднала, но това не бива да се обяснява с “на жените не им се ражда”. И тук не говоря за проблем със статистиката, а колко дълбоко вникаваме в нея. Призивите “раждайте повече” няма да имат ефект така или иначе.
Виктимизирането на жените, като причина за демографската криза, има дори обратния ефект.
Никой не бива да налага решения за собственото им тяло, образование или избор на кариера. В същото време, трябва да се направи нещо и данните подсказват какво - стимулиране на ранното раждане. Всеки с дете знае, че това е доста по-лесно да се каже, отколкото да се направи.
Мерки като повече детски градини към университетите, платени гледачки при започване на работа, реална защита на работното място и стимулиране на фирмите да са гъвкави в наемането на майки с деца биха помогнало значително. Някои от тези неща вече се прилагат в други държави и биха подпомогнали икономиката и намалили безработицата.
Ако една жена знае, че да има дете, докато е още в университета, няма да е спирачка за образованието и работата ѝ после, има много по-голям шанс да се реши на тази стъпка.
Друг аспект, който се пропуска, е динамиката на населението. Един пример - изборът на доста жени да отложат раждането през 90-те означава, че сега значително по-малко момичета навлизат в детеродна възраст.
Да, 90-те бяха преди повече от 20 години и родените тогава сега планират бебе.
Независимо от решението им, спадът в раждаемостта тогава означава по-малко майки сега. Аналогично, може да търсим обратния ефект в средата на миналия век. Тогава не е имало скок в раждаемостта, а огромно подобрение в здравето на хората.
Докато в началото на 20-ти век 30% от ражданията са завършвали с мъртвородени деца, а 40% от живородените са умирали преди да започнат училище, до 60-те вече значителна част от децата са оцелявали до венчило. Това предизвиква скок в населението, тъй като нашите баби все още са раждали по повече деца, та да оцелее поне някое (замислете се откъде идва пожеланието “голямо да порасне”).
Въпреки отшумяването на този ефект още през 70-те, акумулираното население, което живее все по-дълго, е причината да достигнем 9 милиона през 1989-та. Това е българският baby boom и обяснява част от спада след това.
Същия ефект виждаме в много други държави, но при нас просто съвпадна с други негативни ефекти.
Най-същественият такъв ефект е емиграцията. Тук всъщност стереотипът е верен.
1/3 от българите на възраст между 20 и 30 години са в чужбина. Това показват данните за раждаемостта и живущите в България.
Някои от тях отиват да учат, като мен. Други напускат по икономически причини. Факт е обаче, че всяка година поне 9000 деца на емигранти се раждат за граница. Навярно има още доста, за които не знаем - това тук са само онези, на които е изкаран български паспорт.
Темата за емиграцията е също толкова сложна и пълна с неясноти, но едно е ясно - ефектът ѝ върху структурата на населението.
Именно това е основната причина за демографската криза в България. Ситуацията изглежда толкова драматична заради налагането на естествени процеси, започнали преди поколения, с тежката криза през 90-те и масовата емиграция.
Тези фактори влияят и на третия ни постулат - смъртността.
Въобще не е вярно, че “умираме повече” или “по-рано”. Всъщност, очакваната продължителност на живота расте! Вероятността едно дете да се спомине сега е намаляла двойно за последните 15 години, а за последните 50 години - 5 пъти.
Намаление има при всички възрастови групи. Тъй като обаче има доста хора в напреднала възраст (сещайте се за baby boomer-ите), по-голямата смъртност сред тях и това натежава повече.
Постоянните сензации в медиите съвсем естествено създават противоположното впечатление у хората, което захранва допълнително чувството на неизбежност.
Повод за притеснение има, дори да не подаваме ухо на жълтите медии и сутрешните блокове. Реалистичните прогнози сочат, че в България ще живеят 5 милиона души след около 50 години.
Ключов момент, който трябва да разберем, е, че дори да нямаше емиграция, пак щяхме да достигнем този брой, но 10-15 години по-късно.
Причината е именно в онези процеси от средата на миналия век, ефектът от които виждаме днес. За жалост, това е тенденция в целия развит свят. Ние просто сме тръгнали по техните стъпки и наваксваме бързо. Невъзможно е да се прогнозира какво ще се случи след 2070-та, отчасти защото раждаемостта тогава ще зависи от решенията, които ще вземем сега.
Има определено какво да се направи, ако обаче не се опираме на повърхностна статистика и новинарски клишета. Както споменах вече, стимулите за ранно раждане и подкрепа на майките в работата са изключително важни.
За последното, разбира се, има изискване по закон. На практика не се случва и това е ясно на всички. Икономиката ни не може да си позволи тези жени да остават дълго далеч от работа и затова правилният подбор и формулировка на стимулите е от критично значение.
Вместо това, постоянно се говори за детски надбавки и еднократни помощи. Освен че това е една абсолютно неефективна мярка, според данните за социалните плащания за миналата година излиза, че в общини с по-малка раждаемост се изплащат повече надбавки. Причината най-вероятно е, че едно семейство няма да се реши на второ дете, когато общото му финансово състояние е лошо. Социалните плащания не променят това.
Друга причина е, че при многодетните семейства има доста по-често отпадане от училище и така не получават надбавки за тях. Семействата с добри доходи са по-склонни на две или три деца, но дори да получаваха тези 37 лева, те нямаше да са от значение.
Етническата карта, както и доста други теми, се експлоатират за политически цели, изкривявайки дебата. Ефектът е, че не виждаме същността на проблема и какво може да променим.
Трудно е и да се обясни всичко описано дотук, без някой да каже, че е “стъкмистика” и че нещата са “очевидни”.
Именно очевидните неща са най-опасни, когато взимаме решения, защото не поставяме нищо под въпрос.
Затова очевидно обвиняваме жените, че не раждат, младите, че са заминали, а старите, че умират рано.
Не толкова очевидно е, че може би така повече вредим, отколкото да помагаме.
На 17 ноември отбелязваме Световния ден на недоносените деца. Статистиката показва, че на всеки 30 секунди (в света) умира едно преждевременно родено детенце, а всяко десето дете в България се ражда недоносено. С повече информация и навременни и адекватни грижи 75 на сто от тези смъртни случаи могат да бъдат предотвратени! Ако и вие сте родители на преждевременно родено дете и имате нужда от подкрепа и разбиране в тази тежка ситуация, може да се свържете с Фондация Нашите недоносени деца - организацията работи и осигурява подкрепа на българските недоносени деца и техните семейства.
На този ден Диана Кръстева ще разкаже в Майко Мила личната си история - тя е трудна и мъчителна, но с щастлив край. Благодарим на Диана от сърце и я прегръщаме силно!
Когато бяхме малки, с приятелките ми пред блока играехме една игра – чертаеш някакви кръгове с тебешир и пишеш на колко години искаш да се омъжиш и да имаш дете. После хвърляш камъче и се молиш да уцелиш набелязаната възраст. Та аз винаги пишех 21 – тази възраст ми се виждаше толкова далечна и абстрактна, все едно е на светлинни години от моето нищожно съществуване, там нейде, на площадката пред блока.
Разбира се, в действителността живях луд студентски живот, сменях местоработи, компании и гаджета. Когато се омъжих, бях на 29 години и не съжалявам за тази възраст нито за миг. Моят мъж устиска 5 години намеци и директни хватки от моя страна, от страна на всичките ми приятелки и роднини, и накрая клекна. В смисъл, че клекна преносно – в действителност ми подаде пръстена в ръката, без да побива коляно, но аз бях толкова щастлива, а и не можеш да очакваш от една Дева кой знае какви изненади.
След година и половина опити за естествено зачеване с моя мъж разбрахме, че шансовете ни са малко по-добри от голяма печалба в Националната Лотария. Т.е., може и да стане, ама ако търкаш здраво в продължение на десет години. Всеки ден. Понеже положението ни не беше никак розово, се решихме за инвитро процедура. И двамата сме прагматични хора, а и не ни се чакаше – вече бяхме женени, а и двамата бяхме в началото на 30-те си години.
Докато чаках дали ще ни одобрят за процедурата, започнах да измислям дати, имена, полове; представях си как ще изглежда малкото същество, дошло от люлката на науката в моята утроба. Общо взето представях си разни сценарии, сценки и събития, но не си спомням да съм си представяла точно това, което се случи, когато ни одобриха и извършихме процедурата.
Извлякох мъжа си от тоалетната, прекъсвайки така наречения му сутрешен ритуал. Не, не беше никак романтичен моментът, в който започнахме да се взираме в малката пръчица, сънени и рошави, и да четем в Гугъл за всичките нюанси на синьото.
То, като цяло, инвитро процедурите те лишават от възможността да завиеш теста си в панделка и да го поднесеш като подарък или да го скриеш някъде, където мъжът ти да го намери и да пророни сълза. При тази процедурата всичко е толкова ясно разграфено – последен ден от цикъла, овулация, стимулиране, изваждане, оплождане, трансфер...
Най-често собственият ти мъж ти поставя инжекциите в корема... така че романтиката минава някъде в една много далечна глуха, защото трета глуха пак ми се вижда близо.
След около два прегледа се видя, че едната не се развива, но за сметка на това другата се дели на две... Това си беше генетично чудо – щях да бъда майка на еднояйчни близнаци! След няколко месеца видяхме на ехографа гордо да се развяват два пакета мъжки атрибути. Таткото не стъпваше по земята от гордост.
Бременността мина сравнително леко – не разбрах какво е сутрешно гадене, подуване на краката, промени в апетита. Но страдах от безсъние в най-голямата му форма. Не си намирах място в леглото, а тъкмо когато го намерех, ми се прихождаше до тоалетна и така цяла нощ мятах огромния си корем наляво и надясно. И като казвам огромен...той наистина беше. Въпреки, че качих само около 14 кг, всичките те бяха в корема ми. Мъжът ми все повтаряше – яж още, защото краката ти са слаби и ще се катурнеш напред, ако продължаваш така.
Ясно беше, че близнаците ще заявят своето участие в света доста по рано от термина, но все пак никой не ги очакваше месец и половина по-рано. Беше през нощта и аз кротко си пъшках в леглото в нещо като полусън. Коремът ми вече беше станал гротескно голям за тялото, на което беше закачен. На всичкото отгоре, той сочеше само напред и беше остър толкова много, че човек с право можеше да се притесни дали няма да порежа нещо с него. И до ден днешен съм сигурна, че бебетата излязоха по-рано само защото в противен случай щяха да го скъсат отпред и да съм първата майка в света с естествено секцио.
Когато започнаха контракциите, аз бях сигурна, че това не са Онези контракции. Не можеха да бъдат. Аз съм в 33-та седмица и е абсурд да раждам сега, камо ли през нощта. Искам просто да се наспя... това си мислех, докато броях минутите между отделните тласъци.
Не, няма да разказвам как карахме с контракциите ми до моята болница в единия край на града, където ни казаха да отида в друга болница, в другия край на града. Знаехме, че при евентуално по-ранно раждане трябва да отидем директно в тази болница, но повтарям, аз НЕ мислех, че ще раждам. Даже моята прагматична Дева беше тази, която ми взе сака за родилното. Когато във втората болница ме прегледаха и провериха разкритието (което беше толкова болезнена и дълбока! процедура, след която съм сигурна, че и да съм нямала разкритие, съм го получила), ми съобщиха – раждането е започнало и ще трябва да е секцио, защото бебетата са много малки.
Когато ти съобщят нещо толкова неочаквано, тялото ти реагира с невиждани досега от теб свои си действия. Започнах да треперя толкова силно, че сама си правех тоновете на машината, която ме записваше. Иначе ниското ми кръвно скочи до 160/120.
- Ама, сложете ми нещо да спрат контракциите и да се прибирам. Няма да раждам сега, абсурд. Те са по кило и половина, гледахме ги на ехографа!
Следва несвързана за мене реч, в която дочувам нещо като: те са тръгнали, хората, вече, как да ги спрем!?.
С много мъки успяха да ме убедят, че ще раждам в този точно момент и че общо взето никой не ме пита дали искам. 30 минути отне поставянето на упойка, понеже аз подскачах като пинг-понг топче по масата (опитах се да им обясня, че това го прави тялото ми, а не аз), а освен това имаше и молби, заплахи и уговаряния. 10 минути празно пространство, в което лежа и не усещам нищо, но знам, че разрязват всичко мое на съставните му пластове.
Звукът, който идва сякаш от друга планета. Сюрреалистичен, извънземен звук, за който, колкото и да си мислил, те сварва неподготвена. Първи плач, след точно минута - втори плач. Плач, който крещи
„Вие луди ли сте, аз имам още работа вътре, прибирайте ме веднага на топло!“
Подават ми на два пъти нещо, наподобяващо кило наденица. Червено и отвсякъде стърчат тънки краища. Разбира се, нямаш право да докоснеш наденичката. Тя е малка, недоносена наденичка, която ще изкара първите си месеци живот в стъклена кутия.
Кошмарната ми първа нощ, в която плаках абсолютно през цялото време, защото още не бях виждала какво, за Бога, съм родила. Притежавах 4 снимки, които беше направил таткото, когато го бяха пуснали да ги види. Разглеждах ги стотици пъти и гледах сбръчканите телца.
На всичкото отгоре от високото кръвно се бях подула цялата и бях вързана с някакъв апарат, който постоянно пищеше, като се размърдам. Сестрите идваха, караха ми се, че мърдам, настройваха го, оставяха лампата точно над мен включена, аз пак ги виках да я изключат, плачех, биеха ми успокоителни, апаратът пищеше...
Беше Денят на недоносените бебета. Бяха дошли репортери от телевизията, за да снимат материал за вечерната емисия. Попитаха ме дали ще се снимам, защото моите деца били най-малките в момента. Погледнах ги с огромната си квадратна глава и с каквото беше останало от очите.
На другия ден, след като почти заплаших персонала с бомба, ми обещаха да видя децата си. Станах, посъбрах си червата и кръвта, които съпровождат деня след секциото, и ме дотъркаляха до тях с количка. Стана още по зле. Когато ги видях с абокати и тръбички, сълзите ми вече се лееха с литри. Каквото и да ти говорят, хормоните и стресът си казват своето.
Бяха ни се родили две малки момчета по кило и канче, но изглеждаха толкова... силни. Казват, че тези бебета са най-борбени – вкопчват се в живота и носят големи изненади.
Цял ден чакаш да стане 16:00. Само това. Носехме им кърма през цялото време, цедях се по цели дни и нощи и си мислех как с нея ще пораснат по-бързо. Не знам дали е така, но аз си го повтарях.
Още не сме свършили, скрол надолу
Точно на Нова година, след 45 дни в кувьози, моите герои си дойдоха вкъщи. Този месец стават на годинка. Здрави, хубави, енергични дечица. Нашите, вече не толкова малки, еднакви момчета.
Решихме да си го кажем направо.
Когато преди няколко месеца замисляхме кампанията "Ако имаш две дрешки...", нито една от нас, в Майко Мила, не очакваше тя да придобие чак такива размери. Представяхме си как получаваме две-три торби с бодита, малко пуловери, няколко плюшени маймуни и калинки, около двеста чорапа и максимум десет якета, които скромно ще раздадем за около 2 часа и всичко ще приключи мирно и тихо.
Реалността обаче ни опроверга.
На първото ни появяване на "София диша" успяхме с ДОСТА зор да занесем едва половината мазе, в което се помещаваха чувалите и кашоните с дрехи, завивки, обувки, играчки, книжки и шишета. Затова за втората дата си взехме бележка и се обзаведохме с ОГРОМЕН бус, благодарение на един добър човек на име Николай Илиев.
Ники, вовеки сме ти благодарни, че ни отдели толкова много време и направи триста двайсет и седем курса от буса до мазето и обратно, така че и последният жълт чорап да бъде прилежно натоварен и отнесен където трябва!
След това идва ред на чудесните момичета-доброволки, които вместо ужасѐно да припаднат пред планината от блузки с дълъг ръкав за бебета от 3 до 6 месеца и да лежат в несвяст три часа, хладнокръвно се организираха и започнаха да раздават въпросните, докато изчерпаха и последната налична блузка. Момичета, и на вас благодарим от сърце, страхотни сте!
Разбира се, всичко това нямаше да е възможно, ако ви нямаше вас, мили родители, които месеци наред ни изпращахте ЗА ВАША СМЕТКА огромни кашони и пликове с дрехи, книги, обувки и играчки. Няма как да опишем колко много хора зарадвахте с даренията си - сигурни сме, че ако можеха, всички те биха ви казали едно голямо "Евала!".
И накрая - благодарим на хората, които отделиха време на 7-ми и 28-ми август, за да дойдат, разгледат и изберат това, от което техните деца имат нужда. Признаваме, че на първата дата ни се сторихте малко по-плахи и срамежливи, но затова пък вчера акцията ни се разви толкова скорострелно, че в суматохата покрай хавлиите, торбите за спане и ританките изчезнаха и:
Искрено се надяваме всички тези неща да бъдат използвани със здраве, където и да се намират!
Затова пък имаме радостна новина за бременната жена, която много искаше ето тези бебешки обувки, но успя да намери само едната от тях. Обещахме да запазим другата, ако я открием затрупана някъде под дрехите (както и стана), и сега използваме случая да огласим наличността ѝ.
Моля, споделете поста ни, за да намерим Жената с другия розов ботуш! Тя може да се свърже с нас, за да ѝ го предадем!
От сърце искаме да благодарим на нашите партньори от Korres Bulgaria, на магазин Brave Moustache, чието мазе окупирахме в продължение на месеци, както и на мъжете ни, които самоотвержено и мълчаливо разнасяха чували и кашони от куриерските офиси до въпросното мазе без нито един път да се оплачат (честно!).
Ще ви издадем, че Майко Мила е в процес на уточняване на детайлите по продължението на кампанията, така че - очаквайте подробности в следващите дни в сайта ни и в страницата ни във Facebook.
И накрая. Имаме наградени майки, които са ни изпратили дарения. От съвършено честната и почтена томбола, която проведохме пред камера и качихме на страницата ни във Facebook, изскочиха три имена на жени.
Техните имена са:
1. Мария Русинова, София
2. Милена Вазарова, Бургас
3. Екатерина Петрова, София
Моля, трите дами да ни напишат съобщение на мейла ни maikomilabg@gmail.com или на съобщение в страницата ни във Facebook, за да ги наградим МОМЕНТАЛИЧЕСКИ И ПРЕБОГАТО.
А с останалите ще се видим на следващото раздаване на дрехи. Благодарим ви за всичко!!! Продължаваме с пълна сила!
Как се прави благотворителна кампания? Сложен въпрос, на който ще се опитаме да отговорим, за да насочим другите след нас, които искат да направят нещо за общността в града си.
Като начало, изберете си постижима цел. Ние, от Майко Мила, избрахме нещо, което ни изглеждаше възможно, защото нямаме физическия и психическия капацитет за повече. Не мислете, че не ни се иска да спасим всички бедстващи деца в държавата, да премахнем насилието срещу жените и да осигурим световен мир. Иска ни се, но си даваме ясна сметка, че едвам се оправяме със собствените си деца, като често справянето с тях никак не прилича на част от борбата за "световен мир". Освен това, ако тръгнете да спасявате демокрацията в Южен Судан, няма да има кой да измие чиниите и да простре, а това може да създаде напрежение вкъщи.
Та, избрахме си нещо, с което можем да се справим.
След това помолихме за помощ вас. Обяснихме ви какво искаме да направим и вие всички плеснахте с ръце и възторжено се включихте в акцията по даряване. Без вас щяхме да чукаме от врата на врата, като представителки на древен християнски орден, и вместо "Здравейте, ще отделите ли минута да поговорим за нашия Спасител?", щяхме да се примолваме за някоя и друга дрешка. Може би дори щяхме да наемем каручка, за да изглеждаме по-достоверно. Вместо това, вие ни заринахте с вашите пратки от цяла България и ние никога няма да можем да ви се отблагодарим, защото вие бяхте сърцето и тялото на тази кампания.
Няколко човека, които мислят по-разумно се заинтересуваха от кампанията ни (например мъжът на Елисавета) и започнаха да задават въпроси: "А пратките, които ще започнат да идват, къде ще ги съхранявате?", "Кой ще ви помага, вие сте само две?", "В какво ще ги подреждате дрехите на масите?".
Ние изненадано възкликнахме: "Боже Господи!" и побързахме да намерим място за склад - мазето в магазина на Brave Moustache. После отправихме призив за помощ и няколко великолепни жени се отзоваха. Накрая купихме кутии на промоция, като много се колебаехме дали да купим само розови, дали сини и розови или сини, розови и зелени, но по-добре да не се връщаме на този момент... беше тежко.
Разходите по купуването на кутиите и всичко останало поеха прекрасните социално отговорни хора от Korres България, та поне сега, като се мажем с кремове, не ни е неудобно, защото знаем, че парите ни отиват за добра кауза.
Намерихме си събитие, в което да се включим с кампанията си, защото не се мислехме за велики и не смятахме, че някой ще дойде специално заради нас някъде.
"София диша" се оказа идеалното място и така естествено осигурихме много хора, които да се възползват от даренията, докато се разхождат и забавляват. Отговорихме на стотици мейли, написахме стотици пъти телефоните и адресите си, пуснахме двеста поста във Фейсбук и ви досаждахме до смърт.
Накрая получихме тонове дрехи.
Няма да ви лъжем - понякога логистиката ни съсипваше. Апартаментът на майката и бащата на Елисавета беше препълнен с пликове с дрехи, което затрудни горките хора до безобразие. В деня, в който тръгнаха на море с два броя от внуците си, се оказа, че вместо торбите с тоалетните си принадлежности, зехтина и един особено ценен кабел за телевизията, посредством който бащата на Елисавета искаше да проследи полуфиналите на Европейското по футбол, бяха взели две торби с дарения. И как няма, като само в коридора на клетите хора имаше 17 торби с бебешки дрехи.
В Еконт вече ни познават. След един месец постоянни пратки, Елисавета ежедневно боязливо пристъпваше в офиса на спедиторската фирма и с пребледняло лице питаше "Днес... има ли нещо за мен?" и ако така се получеше, че няма 6 кашона и 4 чувала за мъкнене, с разтреперани крака се прибираше вкъщи.
Красимира на няколко пъти успяваше да натовари на количката си по 3 кашона и 11 плика, и, като опитен клошар, бутащ всичките си придобивки от 2006 до днес, ги докарваше до мястото за складиране.
Накрая дрехите започнаха да преливат от склада. Имаше планини от дрехи, които заедно с доброволките сортирахме - потни, прашни, изнервени и уморени. Докато сортирахме, непрекъснато си удряхме главите в една напречна греда. Нина се удари 2 пъти, Елисавета - около 11 (защото непрекъснато забравяше за съществуването на гредата), а Красимира, скъпи приятели, се удари само веднъж, но какво удряне беше това!!! Излезе ѝ цицина, получи мозъчно сътресение и болки в главата за около седмица! И всичко това в името на благотворителността!!
Та, голямо мъкнене, носене и подреждане падна. Помогнаха ни много хора. Най-вече прекрасните ни момичета, които стояха на крака часове наред, бяха усмихнати, неуморни и любезни. Обичаме ви, момичета. А вие, читатели, ако решите да организирате собствена кампания, имайте предвид, че е голямо бъхтане и ще са ви необходими сили и време.
Накрая беше важно някой да дойде на събитието и да вземе дрехи. Благодарим ви, че дойдохте. Благодарим ви, че се възползвахте от нашите дарения и ще облечете прекрасните си деца с тях. Благодарим ви, че ни обрахте до шушка на 7-ми август и че ще ни оберете още веднъж на 28-ми август, защото ако не дойдете да си вземете безплатни дрехи, ще ни се наложи да ги продадем и да заминем за Карибите да пием коктейли, което е изкушаваща мисъл. Затова, идвайте и взимайте.
Ще се радваме да продължим пътя си заедно с вас. Тази кампания е една стъпка към заветната ни цел - да създадем истинска родителска общност в България.
Надяваме се това да е само началото.
Текстът е писан точно преди една година, но в Майко Мила решихме, че е подходящо да му дадем трибуна отново, тъй като почти нищо в описаното по-долу не се е променило. Единственото нововъведение е един асансьор, поставен пред ЦУМ и бившия хотел Шератон, който обаче с нищо не помага, ако трябва да ползваш метрото от станция Сердика - тя е все така горда и непристъпна. Транспортът също е все така непревземаем, тротоарите - все така изпочупени, а шахтите са все така (че даже и повече) криви и стърчащи. Контейнерът за боклук на ъгъла на булевард "Дондуков" и улица "Веслец" все така си стои ВЪРХУ пешеходната пътека. Този текст, публикуван отново с леки съкращения, е посветен на въпросните, явно вечни, особености на пешеходната инфраструктура в столицата.
Няколко месеца преди да родя, твърде объркана от пищното изобилие от бебешки колички, които се предлагат на този изстрадал свят (с маншони за ръце, с три колела, с каучукови гуми, с джанти, с пет врати, багажник, поставка за чаша, телевизор и фритюрник), реших, че един очевидно толкова сложен въпрос не може да бъде решен в уединение и спешно инициирах референдум сред компетентната Фейсбук общественост.
В моите представи количката беше една елегантно изглеждаща конструкция, тежаща около три килограма и двеста грама, в която инсталираш бебето и тържествено отплаваш на екзотично пътешествие с автобус до Златните мостове или поне до Южния парк, където се разхождаш и празнуваш чудото на майчинството, лочейки бира.
Затова и учудването ми беше голямо, когато статистиката показа, че „НАЙ-ВАЖНИ СА ГУМИТЕ!!“, „В НИКАКЪВ СЛУЧАЙ ПОМПАЩИ СЕ!!!“ и „ГЛЕДАЙ ДА Е ЛЕКА И С ГОЛЕМИ КОЛЕЛА!!“ са трите най-популярни отговора на своеобразната ми анкета.
Боже, казах си, какви нервни, луди хора. Купуват, значи, някакви олекотени трактори с гигантски, непомпащи се гуми, сенник и маншон за ръцете, товарят клетите бебета в тях и очевидно ги мъкнат по разорани полета и ниви.
Аз, разбира се, в никакъв случай няма да постъпвам като тях. Аз ще ходя по тротоарите, като един нормален човек, и ще кръстосвам столицата надлъж и нашир, през всички сезони на годината.
Така смятах, че стоят нещата преди пет месеца.
А сега ще ви разкажа как стоят в действителност, започвайки с тротоарите. В София, както вече веднъж писах, не знам защо въобще им викат тротоари. Уикипедия твърди, че тротоар (от френски: Trottoir) е вид пешеходна алея по протежението на дадена улица. Според дефиницията той е леко приповдигнат и откъм страната на улицата обикновено завършва с бордюр. Аз обаче съм готова да развенчая тази лъжа.
В София тротоарът е всичко друго, но не и алея – той е най-вече коларски път, идеален за коне и друг добитък, осеян с шахти и канали с криви капаци, които ВИНАГИ стърчат над повърхността.
Защо стърчат? Какво ли искат да ни кажат? Дали е някаква неразбрана от нас, простите жители, архитектурна приумица, или пък е хитър опит гражданството непрекъснато да бъде държано нащрек и накарано да си гледа само в краката – не мога да преценя. Факт е обаче, че няма канал и шахта в София, която да е НА нивото на настилката – те винаги стърчат, така че да можеш да се спънеш и да си свалиш всичките нокти на краката с все обувките (едно огромно удобство!).
Да прекосиш столичен тротоар с бебешка количка е още по-трудна задача – нужен е едновременно стратегически подход, за да избегнеш пропадане в крива шахта, пълна с железа и кабели. Когато това не е възможно, подходът става силов – да можеш сръчно да извадиш наследника и количката от дупката, и щастливо да паднеш в следващата.
Бордюрите на така наречените тротоари също са сложни инфраструктурни елементи, разнообразни в своята височина и изработка. Често бордюрът на единия тротоар е свален по някакъв примитивен начин (някой е излял една кофа вар и цимент и посредством маламашка е образувал вълнист наклон), а на следващия бордюрът е висок около 30 сантиметра и граничи с пет-шест шахти с разкривени капаци и железа.
Това отново е един вид закачка с пешеходеца, едно намигване и подсещане, че ние не сме на тази земя, за да ни е лесно. Животът, един вид, нямаше да е тъй вълнуващ, ако можехме да си слизаме и да си се качваме по тротоарите с бебешки колички както си поискаме, без да се заклещим поне осемнайсет пъти дневно.
За да не съм голословна, прилагам снимка. Такава е картинката на ъгъла на булевард „Мария-Луиза“ и улица „Кирил и Методий“, където може да видите така наречения бордюр, ЕДИНАЙСЕТ (!) броя шахти, един по-малък канал на преден план, който брани големите шахти, и няколко колчета, наръсени за радост на окото.
Продължавайки надолу по „Мария-Луиза“, стигаме до едно от най-големите изпитания – подлеза на метростанция Сердика. Този подлез, намиращ се на една от първите метростанции в клетата ни държава, отчетливо НЯМА асансьор, въпреки че аз много съм го търсила. Обикаляла съм около подлеза, зад подлеза, гледала съм и под пейките – да не би пък там, далече от хорските очи, да е скрито едно мъничко асансьорче.
Уви, няма.
Очевидно еуфорията от нечувания исторически прогрес с пускането на метрото е била толкова голяма, че е пропуснато той да бъде поставен. Така опцията за придвижване напред и към въпросното метро е само една – релсите, поставени на стълбите.
Релсите в подлезите може би стават за пускане на теснолинейка или вагон с въглища, но те не стават, повтарям – НЕ стават, за слизане с бебешка количка (или инвалидна!). Първо, колелата на количките не влизат в тях (още на този пункт релсите стават неизползваеми). Второ – дори да набуташ криво-ляво колелата, наклонът на релсите е почти като на писта за гигантски слалом – не мога да кажа, че виждам живота си на лента всеки път, когато се опитам да мина по тях, но краят определено изглежда близо.
Ако майката успее да преодолее и това препятствие, тя има две опции:
1. Да си остане в подлеза, докато детето поотрасне и започне да ходи самó, като на Коледа, Великден и лични празници идват роднини и хвърлят на бедстващото семейство бисквити, козунак и консерви.
2. ВСЕКИ ПЪТ да се моли на по-услужливата част от пътникопотока в подлеза да ѝ помага със свалянето или качването на количката.
До този момент аз винаги съм избирала втората опция, тъй като не ми се стои 2 години в подлеза.
Съвсем наблизо пък, на някакви си 200 метра оттам, се намира и една пешеходна пътека, която си заслужава отделна глава в роман. Това е пешеходната пътека на улица „Веслец“ и булевард „Дондуков“, която е вовеки затапена от огромен контейнер за боклук. Той тържествено е забоден ТОЧНО там, където се предполага, че пешеходецът прави първата си крачка към отсрещния тротоар, така че клетият гражданин е принуден да търси други варианти, чрез които да обяви присъствието си на булеварда. Всички те, естествено, са свързани с внезапно изскачане на пътя, под удобното прикритие на кофата.
Единственият що-годе нормален подстъп към "Дондуков" е осигурен чрез небрежно построен бордюр (кофа вар и цимент, наплескани с лопата). От всички останали страни бордюрът е толкова висок, че слизането с количка е практически невъзможно, без след това да трябва да посетиш кабинет 108 в Пирогов.
В един идеален свят, също така, може би щях да имам възможност да се кача с количката на трамвай, тролей или автобус, но в този несъвършен нямам. Точно пред нас минават два трамвая – 12 и 18, но аз мога единствено да гледам тъжно как те спират, орди от баби започват сръчно да се набират с бастуни и торби с чушки до първото стъпало, което е високо колкото тях, и, почти лазейки, да продължават нагоре. След това трамваят потегля с тях – вътре и мен – отвън.
На една от вратите на тези трамваи има удивителна синя лепенка, изобразяваща майка с количка. Това е една много странна лепенка. Лепенка, която отново е една шега към уважаемата гражданка с болен мозък, въобразяваща си, че може да се вози с бебето си на трамвай, хаха.
Майка с количка НИКОГА не може да се качи в трамвай (автобус, тролейбус) в София, освен ако не е гюлехвъргачка. Защото единственото, което отличава специалната врата за майки с колички от другите врати, е липсата на дръжката по средата.
Някои хора биха предположили, че стъпалото ще е по-ниско или ДОРИ на нивото на земята, но аз с такива хора избягвам да общувам, понеже имат нереалистични представи за живота.
Единственият трамвай в столицата, в който майка с количка може да се качи, е трамвай номер 7. По тази линия се движат модерни мотриси, чиито врати са на нивото на земята. Уви, аз нямам никаква работа по местата, които трамвай 7 обслужва, но някой път, по някакъв специален повод – примерно на рождения си ден, ще се кача на него просто защото МОГА.
Освен нещата, описани дотук, в града съществуват още много препятствия пред майките с колички, хората в инвалидни колички, както и обикновените пешеходци. Нямам възможност да ги изброя всичките, тъй като ще свърши интернетът, затова само ще загатна за някои от тях:
Използвам случая да се обърна към кмета на столицата Йорданка Фандъкова, приканвайки я да се запознае с групата Път за бебешки колички, създадена от няколко столични майки, на които малко ни е писнало. Там ще видите снимки, изпращани от много други майки, на които също им е писнало. Снимки на града ни във вида, в който го виждаме ние, всеки ден, месеци наред.
Освен това може да дойдете, когато пожелаете, на разходка с нас, да минем през няколко подлеза, да се опитаме да се качим на трамвай, тролей или автобус, и заедно, в шеги и закачки, да паднем в няколко канала и дупки. Пътьом ще пием сок или по една студена вода, за наша сметка.
След това вие ще се приберете в кметството, където се надяваме да помислите по всички гореописани проблеми, а ние, както напоследък казваме тук, ще продължим напред. Keep walking му викат в едни други общества, което е същото, но с един скучен елемент на изтънченост, навяващ мисли за трамваи с нисък под и шахти с равни капаци.
Началото на лятото е и Майко Мила знае, че много хора искат да поосвободят гардеробите от вече ненужни дрехи, за да дадат път на новите, като това важи с пълна сила и за детските дрешки - те бързо умаляват и трябва да бъдат заменени от други. В същото време много родители пък нямат възможност да подновяват непрекъснато дрешките на децата, особено когато те са във възрастта от 0 до 3 годинки и растат буквално за седмици.
Предполагаме, че се сещате колко би било хубаво първите и вторите типа родители да се срещнат и да си решат проблемите с дрехите - едните като дадат, а вторите - като вземат. И ние се сетихме за същото и затова сега, с доста нетърпение и вълнение, ви представяме нашата лятна социална кампания "Ако имаш две дрешки...", организирана съвместно с Korres Bulgaria и фестивала за градска култура "София диша".
Основна цел на кампанията е да съберем - заедно с вас и безвъзмездно, колкото се може повече бебешки и детски дрехи (а също и дрехи за бременни), които ще бъдат дарени в рамките на първата и последната неделя на август - 7.08 и 28. 08, в рамките на фестивала "София диша".
Защо правим кампанията?
През първите няколко години след раждането, особено в първите месеци, бебетата растат като невидели и това струва изключително скъпо на всеки родител, решил сам със собствени средства да облече детето си.
Затова и често прибягваме до помощта на приятели, които имат по-големи деца, които услужливо ни снабдяват с някой и друг плик с дрехи. За съжаление обаче, има родители, които нямат приятели с деца, нито имат възможност да обновяват непрекъснато гардероба на децата си. Далеч сме от мисълта, че ще можем да помогнем на всеки, който дойде при нас, но ще направим всичко възможно да съберем и раздадем колкото се може повече дрешки на колкото може повече майки, като така им спестим пари и не на последно място - покажем, че не сме безразлични към състоянието на околната среда.
За да ви стимулира в тази благородна инициатива, нашият социално отговорен партньор Korres ще раздаде страхотни подаръци на три от майките, които дарят най-много дрешки за кампанията.
Ето и малко повече информация за правилата ѝ.
1. Ако желаете да се включите в кампанията, моля, пишете ни на имейл maikomilabg@gmail.com и заявете своето желание. Очакваме от вас телефонен номер и две имена - ние ще се свържем с вас, за да уточним предаването на дрешките.
2. Умоляваме всички участнички да ни даряват дрешки, годни за ползване. С други думи, дрешки, с които те самите биха облекли собствените си деца (или себе си като бременни) или биха дали на най-добрата си приятелка.
3. Дрешките може да не са изгладени, нито подредени красиво и по цветове, но е желателно да са изпрани и опаковани ергономично, например в плик.
4. Тъй като ще ни е трудно да обхванем всички детски възрасти, призоваваме да ни дарявате дрехи, чорапи, обувки, шапки, ръкавици за деца до 3 годишна възраст.
5. Ако имате желание да дарите играчки, то нека са най-здравите, хубавите и съвсем ограничено количество, защото дори с нашия бъдещ мощен "Доброволчески отряд" трудно ще обработим десетки кашони мечета, хеликоптери без перки, конструктори, плюшени кучета и барбита без обувки. Пожалете ни и сложете само най-доброто, което можете да заделите за нас.
И тъй като Майко Мила представлява две ентусиазирани, но уморени жени, ще ви бъдем благодарни, ако ни подадете ръка в тази мисия. Търсим няколко майки, които да ни помогнат в събирането, сортирането, извозването и раздаването на дрешките в рамките на двете недели на "София диша", както и по 1-2 дни преди всяка от неделите.
Те ще станат членове на нашия "Доброволчески отряд" и ще бъдат възнаградени от нашия чудесен партньор Korres.
И накрая - ако сте родители, които имат нужда от дрехи и играчки, и желаете да се сдобиете с част от това, което ще съберем:
1. Ще може да го направите в рамките на две недели през август - 7.08 и 28-08, като точното място, където Майко Мила ще се разположи на фестивала, ще бъде допълнително оповестено.
2. На събитието ще има ограничение в бройката от дрешки, които всяка майка (или баща) ще може да вземе. Все пак, идеята ни е да помогнем на колкото може повече родители, затова ще се опитаме да възпрем съвсем естествения порив на всяка от нас да грабне два чувала и да побегне към вкъщи.
Ще сме щастливи да видим всички, които се чувстват съпричастни към идеята ни - както за да дарят, така и за да вземат. Чакаме ви през август, за да обединим полезното с приятното!
