На 17 ноември отбелязваме Световния ден на недоносените деца. Световната статистика показва, че на всеки 30 секунди умира едно преждевременно родено детенце, а всяко десето дете в България се ражда недоносено. С повече информация и навременни и адекватни грижи 75 на сто от тези смъртни случаи могат да бъдат предотвратени! Ако и вие сте родители на преждевременно родено дете и имате нужда от подкрепа и разбиране в тази тежка ситуация, може да се свържете с Фондация Нашите недоносени деца - организацията работи и осигурява подкрепа на българските недоносени деца и техните семейства.
На този ден Диана Кръстева ще разкаже в Майко Мила личната си история - тя е трудна и мъчителна, но с щастлив край. Благодарим на Диана от сърце и я прегръщаме силно!
**********************
Когато бяхме малки, с приятелките ми пред блока играехме една игра – чертаеш някакви кръгове с тебешир и пишеш на колко години искаш да се омъжиш и да имаш дете. После хвърляш камъче и се молиш да уцелиш набелязаната възраст. Та аз винаги пишех 21 – тази възраст ми се виждаше толкова далечна и абстрактна, все едно е на светлинни години от моето нищожно съществуване, там нейде, на площадката пред блока.
Разбира се, в действителността живях луд студентски живот, сменях местоработи, компании и гаджета. Когато се омъжих, бях на 29 години и не съжалявам за тази възраст нито за миг. Моят мъж устиска 5 години намеци и директни хватки от моя страна, от страна на всичките ми приятелки и роднини, и накрая клекна. В смисъл, че клекна преносно – в действителност ми подаде пръстена в ръката, без да побива коляно, но аз бях толкова щастлива, а и не можеш да очакваш от една Дева кой знае какви изненади.
След година и половина опити за естествено зачеване с моя мъж разбрахме, че шансовете ни са малко по-добри от голяма печалба в Националната Лотария. Т.е., може и да стане, ама ако търкаш здраво в продължение на десет години. Всеки ден. Понеже положението ни не беше никак розово, се решихме за инвитро процедура. И двамата сме прагматични хора, а и не ни се чакаше – вече бяхме женени, а и двамата бяхме в началото на 30-те си години.
Докато чаках дали ще ни одобрят за процедурата, започнах да измислям дати, имена, полове; представях си как ще изглежда малкото същество, дошло от люлката на науката в моята утроба. Общо взето представях си разни сценарии, сценки и събития, но не си спомням да съм си представяла точно това, което се случи, когато ни одобриха и извършихме процедурата.
Едната чертичка на теста се виждаше много ясно, но другата беше бледа като юноша. Извлякох мъжа си от тоалетната, прекъсвайки така наречения му сутрешен ритуал. Не, не беше никак романтичен моментът, в който започнахме да се взираме в малката пръчица, сънени и рошави, и да четем в Гугъл за всичките нюанси на синьото.
То, като цяло, инвитро процедурите те лишават от възможността да завиеш теста си в панделка и да го поднесеш като подарък или да го скриеш някъде, където мъжът ти да го намери и да пророни сълза. При тази процедурата всичко е толкова ясно разграфено – последен ден от цикъла, овулация, стимулиране, изваждане, оплождане, трансфер...
Най-често собственият ти мъж ти поставя инжекциите в корема... така че романтиката минава някъде в една много далечна глуха, защото трета глуха пак ми се вижда близо.
Направихме трансфер на две яйцеклетки и зачакахме. След около два прегледа се видя, че едната не се развива, но за сметка на това другата се дели на две... Това си беше генетично чудо – щях да бъда майка на еднояйчни близнаци! След няколко месеца видяхме на ехографа гордо да се развяват два пакета мъжки атрибути. Таткото не стъпваше по земята от гордост.
Бременността мина сравнително леко – не разбрах какво е сутрешно гадене, подуване на краката, промени в апетита. Но страдах от безсъние в най-голямата му форма. Не си намирах място в леглото, а тъкмо когато го намерех, ми се прихождаше до тоалетна и така цяла нощ мятах огромния си корем наляво и надясно. И като казвам огромен...той наистина беше. Въпреки, че качих само около 14 кг, всичките те бяха в корема ми. Мъжът ми все повтаряше – яж още, защото краката ти са слаби и ще се катурнеш напред, ако продължаваш така.
Терминът ми беше нито ден по рано, нито ден по-късно, ами на Нова година. Ясно беше, че близнаците ще заявят своето участие в света доста по рано от термина, но все пак никой не ги очакваше месец и половина по-рано. Беше през нощта и аз кротко си пъшках в леглото в нещо като полусън. Коремът ми вече беше станал гротескно голям за тялото, на което беше закачен.
На всичкото отгоре, той сочеше само напред и беше остър толкова много, че човек с право можеше да се притесни дали няма да порежа нещо с него. И до ден днешен съм сигурна, че бебетата излязоха по-рано само защото в противен случай щяха да го скъсат отпред и да съм първата майка в света с естествено секцио.
Когато започнаха контракциите, аз бях сигурна, че това не са Онези контракции. Не можеха да бъдат. Аз съм в 33-та седмица и е абсурд да раждам сега, камо ли през нощта. Искам просто да се наспя... това си мислех, докато броях минутите между отделните тласъци.
Уви, положението ставаше по-лошо и с моя мъж се отправихме към болницата. Не, няма да разказвам как карахме с контракциите ми до моята болница в единия край на града, където ни казаха да отида в друга болница, в другия край на града. Знаехме, че при евентуално по-ранно раждане трябва да отидем директно в тази болница, но повтарям, аз НЕ мислех, че ще раждам. Даже моята прагматична Дева беше тази, която ми взе сака за родилното. Когато във втората болница ме прегледаха и провериха разкритието (което беше толкова болезнена и дълбока! процедура, след която съм сигурна, че и да съм нямала разкритие, съм го получила), ми съобщиха – раждането е започнало и ще трябва да е секцио, защото бебетата са много малки.
Тогава дойде шокът. Когато ти съобщят нещо толкова неочаквано, тялото ти реагира с невиждани досега от теб свои си действия. Започнах да треперя толкова силно, че сама си правех тоновете на машината, която ме записваше. Иначе ниското ми кръвно скочи до 160/120.
- Ама, сложете ми нещо да спрат контракциите и да се прибирам. Няма да раждам сега, абсурд. Те са по кило и половина, гледахме ги на ехографа!
Следва несвързана за мене реч, в която дочувам нещо като “те са тръгнали, хората, вече, как да ги спрем!“.
С много мъки успяха да ме убедят, че ще раждам в този точно момент и че общо взето никой не ме пита дали искам. 30 минути отне поставянето на упойка, понеже аз подскачах като пинг-понг топче по масата (опитах се да им обясня, че това го прави тялото ми, а не аз), а освен това имаше и молби, заплахи и уговаряния. 10 минути празно пространство, в което лежа и не усещам нищо, но знам, че разрязват всичко мое на съставните му пластове.
И тогава идва той. Звукът, който няма да забравиш никога. Звукът, който идва сякаш от друга планета. Сюрреалистичен, извънземен звук, за който, колкото и да си мислил, те сварва неподготвена. Първи плач, след точно минута - втори плач. Плач, който крещи
„Вие луди ли сте, аз имам още работа вътре, прибирайте ме веднага на топло!“
Подават ми на два пъти нещо, наподобяващо кило наденица. Червено и отвсякъде стърчат тънки краища. Разбира се, нямаш право да докоснеш наденичката. Тя е малка, недоносена наденичка, която ще изкара първите си месеци живот в стъклена кутия.
Не искам да се впускам в подробности за първите ми дни в болницата. Кошмарната ми първа нощ, в която плаках абсолютно през цялото време, защото още не бях виждала какво, за Бога, съм родила. Притежавах 4 снимки, които беше направил таткото, когато го бяха пуснали да ги види. Разглеждах ги стотици пъти и гледах сбръчканите телца.
На всичкото отгоре, от високото кръвно се бях подула цялата и бях вързана с някакъв апарат, който постоянно пищеше, като се размърдам. Сестрите идваха, караха ми се, че мърдам, настройваха го, оставяха лампата точно над мен включена, аз пак ги виках да я изключат, плачех, биеха ми успокоителни, апаратът пищеше...
Две от трите момичета поискаха друга стая на сутринта.
Беше Денят на недоносените бебета. Бяха дошли репортери от телевизията, за да снимат материал за вечерната емисия. Попитаха ме дали ще се снимам, защото моите деца били най-малките в момента. Погледнах ги с огромната си квадратна глава и с каквото беше останало от очите. Обясних им, че съм имала и по-добри дни що се отнася до външния ми вид. Съгласиха се.
На другия ден, след като почти заплаших персонала с бомба, ми обещаха да видя децата си. Станах, посъбрах си червата и кръвта, които съпровождат деня след секциото, и ме дотъркаляха до тях с количка. Стана още по зле. Когато ги видях с абокати и тръбички, сълзите ми вече се лееха с литри. Каквото и да ти говорят, хормоните и стресът си казват своето.
Бяха ни се родили две малки момчета по кило и канче, но изглеждаха толкова... силни. Казват, че тези бебета са най-борбени – вкопчват се в живота и носят големи изненади.
Виждахме малките всеки ден за по 20 минути. Цял ден чакаш да стане 16:00. Само това. Носехме им кърма през цялото време, цедях се по цели дни и нощи и си мислех как с нея ще пораснат по-бързо. Не знам дали е така, но аз си го повтарях.
Точно на Нова година, след 45 дни в кувьози, моите герои си дойдоха вкъщи. Този месец стават на годинка. Здрави, хубави, енергични дечица. Нашите, вече не толкова малки, еднакви момчета.
