Поли Троянова днес е в Майко Мила, за да ни разкаже по какво си приличат майчинството и казармата от първа ръка. Поли е художник-реставратор, а не професионален войник, но е служила две години в израелската армия и много добре знае какво говори.
Години след като напуска казармата, се появяват двете ѝ деца (в момента на 2 и на 7 години) и някак спомените от военната ѝ подготовка нахлуват с бясна скорост.
И след като преди време пуснахме един пост с текста на Елисавета “Ако върнат казармата, първа отивам в нея”, Поли нямаше как да не ни сподели и своя опит.
Родена съм в България и я напуснах, когато бях на 13 години, заминавайки за Израел. Там военната служба е задължителна за всички – и момчета, и момичета.
Влизаме в казармата на 18 години, момчетата служат три години, а момичетата – две. Тези, които не преследват някаква военна кариера, се освобождават. Аз служих като всички останали от моя випуск. На 18 влязох в казарма, която е доста различна от българската в много отношения.
За разлика от тукашната, казармата в Израел е реална – там има реални бойни действия, реална заплаха. Не е с измислени заплахи и конспиративни изпълнения.
Вероятно и по тази причина – че има реална опасност, върху която да се концентрираш, психическите и физическите издевателства, случващи се тук на много мъже, там липсват или го има в много по-малка степен. Просто наистина те подготвят за нещо сериозно – да защитаваш дома, семейството, държавата.
През първите три седмици в казармата в Израел има задължителна бойна подготовка. Като родих първото си дете със секцио, ми казаха, че първите три седмици ще бъдат най-болезнени.
И тогава си помислих, че е същото като в казармата – първите три седмици, в които не спиш и свикваш с новите обстоятелства, са най-критични.
Влезеш ли в казармата, ти казват: “Ти вече си наша собственост. Вече не притежаваш тялото си”.
Когато родиш дете, ти вече не притежаваш тялото си не само за следващите три седмици или две години, ами изобщо никога повече. Това важи много силно, когато детето ти е още малко.
Усещането, че вече не принадлежиш на себе си, е адско. Тотално и абсолютно се случва, когато родиш. За разлика от майчинството обаче, в казармата, знаеш, че това усещане е временно.
В казармата в Израел се къпеш всеки ден. Но имахме само две униформи, които трябваше да носим цяла седмица. Там е много топло и те, съответно, много бързо се напояваха с пот. Вследствие се налагаше на чистото тяло да си облечеш мръсна униформа.
Спомням си, че докато кърмех, никога не съм се чувствала толкова мръсна – тече кърма, тече кръв, боли операцията… Казармата е смешна работа, а тази работа с децата изобщо не е майтап.
В казармата е задължително да си прибираш косата. Жените не бяха задължавани да се подстригват късо, но косата трябваше да е прибрана. Същото е с малко дете – не можеш да я пуснеш, защото биваш оскубана моментално. Същото важи за обеци, колиета и всякакви други аксесоари.
Много жени се подстригват, защото след раждането косата започва да капе. При мен в казармата косата започна да капе от стрес и отидох при кожен лекар, който ми даде специална бележка, с която ми беше забранено да си опъвам и събирам косата.
Ходех с тази бележка с пусната дълга коса и най-редовно ме спираше военна полиция, която искаше да ме глобява и съди, но аз с огромна гордост вадех лекарската бележка „Забранено да си връзва косата“. Така се подвизавах няколко месеца с пусната коса, което беше огромен бонус. Такива бонуси пред децата не минават.
Понеже много мъже обичат да говорят за казармата и как едва ли не жена не би могла да се справи там заради месечния си цикъл, мога да кажа, че в израелската казарма единственото нещо, за което са ни правили отстъпка заради цикъла, е даряването на кръв – за нищо друго.
Всеки, който има деца, знае, че сутрините могат да бъдат доста тежки. В казармата сутрин ставахме с една идиотска аларма, чиято роля е да те стресне и да ти вдигне кръвното.
Почват да крещят „Бързо, бързо, бързо!“, за да си оправиш леглото. Трябва да се изтупат едни отвратителни одеяла, да се сгънат по един определен начин, който също е идиотски, и като го схванеш, трябва да ти дадат диплома. Да се изпъне всичко, да се сгъне, да се облечеш, измиеш, оправиш, да излезеш на плаца и след това минават проверките.
Ако нещо не е наред, има колективно наказание – например всички тичат час и половина. Има лазене, скачане, пълзене, стреляне, носене на човек на носилка. Никой не ще да е на носилката, защото обикновено някой го изпуска, което е отвратително.
Гадното в цялата работа е, че искат да те потиснат и да ти докажат, че ти всъщност вече си никой. Превръщаш се в една малка бурмичка, част от една голяма система, която се казва казарма, и нямаш нито право на избор, нито право на глас, нито възможност да изразиш мнение. Просто се превръщаш в инструмент.
Казармата е отвратително нещо… Но и децата ни разказват играта. Доста по-трудно е да си родител.
При децата си емоционално замесен, няма почивен ден, всичко е денонощно. В казармата поне можеш да се наспиш.
По закон в израелската казарма всеки войник трябва да спи 6 часа – и нямат право да го тормозят. Което е върхът.
Колко пъти в началото на майчинството се събират 6 часа непрекъснат сън?!
Понякога се прави наряд. Има и гаден наряд, който е 2 на 4 – 4 часа спиш, 2 часа пазиш; има и хубав – 4 на 6, 6 часа спиш, 4 часа пазиш.
Наряд даваме и при майчинството, особено в периода на първите месеци с кърменето, само че там не е нормирано като в казармата.
Когато даваш наряд, трябва да станеш по-рано, да се изпънеш на плаца, да си готов, да си чистиш оръжието, да го разглобяваш…
То е вързано на една текстилна каишка. И го потапят цялото с все каишка в един варел с машинно масло, после ти го връщат и ти мятат една купчина памучни парцалчета.
И ти почваш да бършеш, да търкаш, да разглобяваш, да сглобяваш и да учиш частите. После стреляш и ти обясняват, че ако не го изчистиш добре, то няма да стреля и ще има наказание за всички.
Така е и с помпата за кърма – ако не изчистиш и сглобиш частите, както трябва – лошо. Наказанието е за теб и за всички, които няма да спят.
Публикуваме историята на една българка, живееща в Швейцария, която пожела да не споменаваме името ѝ, най-малкото защото то изобщо не е от значение за разказа ѝ. А той е за това как изглежда родителството на три малки деца там, където е избрала да живее. Задъхахме се, само докато го четяхме. Дали и не вдигнахме малко кръвно, или по-скоро беше лека паник атака...
Гледам как напоследък теми като кърмене на обществено място, епизиотомии, майчинство и какво ли още не предизвикват голям обществен интерес. Най-често краен и негативен. И като прясно "изпечена" трикратна майка, която живее в друга страна, често немея и още по-често се смея. А най-често се радвам, че, видиш ли, не живея в България. Не съм го планирала да стане така, просто навремето последвах сърцето си (загубих го по един швейцарец).
Родният негативизъм и крайни мнения направо ме карат да крещя:
Тук майчинството е 14 седмици. ЧЕТИРИНАЙСЕТ!
Някои институции дават 16 седмици. Или работиш и пускаш децата на нещо като частна ясла, или си стоиш вкъщи и гледаш деца. Ако искаш. Това си е твой избор.
Яслата е доста голямо перо. Може да се кандидатства за държавна субсидия, която се изчислява на база годишния семеен доход. Реално обаче, колкото по-висок е семейният доход, толкова по-ниска е субсидията. Има и уловка: за да си осигуриш място в избраната от семейството ясла, записваш още нероденото дете за месеци напред според това кога планираш да се върнеш на работа (да речем, когато бебето ще е на 5 или 6 месеца).
Ако изчакаш и го запишеш след раждането, то тогава трябва да планираш да си го гледаш поне до деветия му месец. Ние записахме "нероден Петко", след като влязох в осми месец, без да знаем пола. Всъщност така записахме и трите деца. Като прескочихме всички суеверия.
Та, третото ще започне да посещава ясла от средата на месец декември, за да свикне с нея. Тоест, тъкмо ще е станало на 6 месеца и в най-добрия случай ще е захранено. Официално започва ясла от януари догодина.
Как се оправяш във времето между третия и шестия месец с работа и деца си е твоя работа. Аз викнах на помощ баба от България. Тукашната баба отказа. Много е заета.
Защото моите планове да започна работа по-късно се провалиха. И с мозък "кърма" започнах работа от първия ден след официалното приключване на майчинството. Този път нямаше и възможност за преговори за неплатена отпуска. Всъщност имаше: аз исках да се върна обратно през ноември. И нямаше да има проблем, но насрочиха одит по моя проект точно в началото на октомври, така, за добре дошла.
Спокойно заявих, че току-що се връщам и че ще изчезвам от време на време, за да помпам. По закон имам право на между 30 минути и 1 час на ден време за помпане (това зависи от процента работно време, за което си назначена). Но пък няма определено място за това. Тоест, трябва да намериш стая, да "изриташ" колегите и да се заключиш. Аз използвах обедните почивки, за да кърмя бебето (или майка ми го водеше, или аз тичах до вкъщи). А за капак - моят офис се премести от един град в друг. И от средата на октомври аз пътувам два дни в седмицата (по час и нещо в посока) до новото работно място. С помпа и безброй шишета на гръб. И далеч не съм единствена. Тук ежедневното пътуване с влака до местоработата ти е практика.
Можеш да си наемеш електрическа помпа във всяка една аптека. Здравната каса поема около 70% от разходите ти за нея. Това е местният "стимул" да си кърмиш бебето. Но наемаш само помпата. Шишетата и прилежащите шнурове трябва да си купиш от хигиеннк съображения. Един комплект струва 44,50 франка. Ако искаш да помпаш едновременно, ти трябват минимум два. Не дай си Боже, да си ги забравиш на плота в кухнята. Тичаш и си купуваш нови в близката аптека в другия град. Пък и проверяваш по 100 пъти дали си ги затворила добре, защото е много вероятно като тичаш, за да си хванеш влака за вкъщи, тази така безценна течност да напои добре раницата ти (за късмет служебният лаптоп оцеля).
Прибираш се и се мяташ да кърмиш, защото, разбира се, с помпата не е същото и гърдите ти пулсират от болка. А после се захващаш и да готвиш, за да нахраниш и другите две, които междувременно баба е прибрала от занималня. Няма как - те посещават занималня в дните, в които мама е на работа, защото градината не е целодневна. Детето я посещава задължително във времето от 8.20 до 11.50 всеки ден и само един път седмично има занятия от 13.30 до 14.50.
Точно така. Няма обяд.
То и закуски няма - ти ги приготвяш, като имаш дълъг списък с насоки какво може и какво не може да носи в градината (ядките и шоколадът са забранени). През останалото време имаш вариант за занималня към близкото училище, която предлага обяд и закуска. Платена, разбира се. Всички подробности са добре координирани между институциите и обикновено някой преподавател придружава децата от градината до занималнята. А семейството посочва часа, в който ще си прибере отрочето (Не дай си Боже да закъснееш и да не си се обадил...)
Първокласникът има горе-долу подобна програма като в детската градина, но следобедните занимания са две за седмица. И пак в дупките (за обяд и след 15.00) децата масово ходят на занималня. Разликата е, че тук децата са от различни класове и възраст.
И като знаете вече всичко това, пробвайте да си представите следния вариант на един обикновен делничен ден (защото аз още не мога и безкрайно много се страхувам от наближаването му):
Денят започва в зори с бебе на гърда, после се приготвя закуска (по традиция това се пада на таткото), стерилизираш шишета и ги прибираш в раницата, барабар с помпата, приготвяш шишета с кърма и пюре за бебето, приготвяш себе си и три броя деца, изпращаш в 7.55 две от тях на училище и градина, в 8.00 оставяш детето на ясла, хващаш автобуса в 8.14 за гарата. В 8.34 ти е влакът до Базел, използваш единия час път с него за работа (и спокойно пиене на топло кафе с кроасан в скута). В 9.45 влизаш в офиса. Започват срещи и кореспонденции. Междувременно трябва да изгониш няколко колеги и да намериш време да се изпомпаш. Блокираш и хладилника. Идва време за обяд - или ядеш, или помпаш (ако не си смогнала преди това). Една мила колежка ми направи табела за вратата "Временно заета". Приключва ти работният ден и тичаш да хванеш най-ранния възможен влак и, разбира се - най-евтиния, защото си плащаш сам пътя. Работодателят ти не го интересува къде живееш. След това тичаш, за да стигнеш преди 18.00 и да си вземеш първо едното дете, после другото от занималните, след това и бебето, което, само като те види, започва да реве, за да го храниш. Прибираш се с трите деца, кърмиш, приготвяш вечеря и намираш време за игра. И хайде по леглата. Защото денят има само 24 часа. А с мъжа ти я сте се видели, я не.
За щастие реалността е малко по-различна. Нашият татко поема много голяма част от дейностите описани по-горе. Като приготвянето, изпращането и прибирането на децата, готвенето и каквото още може да поеме. Но той работи повече време и е с по-стабилната работа от двама ни. И въпреки всичко сме в разкрачен стоеж. Както много други двойки. Но и двамате сме на такива работи, в които е нормално да работиш от вкъщи. Аз пътувам между два града до максимум два дни в седмицата. Как си правя и откъде останалите часове е мой избор. А сряда е денят ми със и за децата.
И не, не се оплаквам. Това е въпрос на личен избор. Моят. Дали ще успея с всичко - все още е рано да се каже. Но ще пробвам да се вместя - все пак денят има 24 часа.
Скорошна ситуация с кореспондентка на NBC News на летището е доказателство, че все още има хора, които не знаят каква е целта на изцеждането на кърмата. Не са наясно и с факта, че много от работещите майки трябва да продължат да го правят, когато пътуват без бебетата си.
Служител по сигурността се опитал да отнеме 3 пъти помпата за кърма (одобрена от Администрацията за транспортна сигурност на САЩ/TSA) на Джо Линг Кент, докато тя била на изхода за полет с Delta Air Lines.
След като обяснила ситуацията на агента, той я попитал "Е, добре, къде е бебето ви?" Репортерката има момиченце, родено миналия декември, но както всички знаем, не е нужно да сте с бебето си, за да ви трябва помпата за кърма.
В своя пост, който вече има над 25 хил. харесвания и над 3000 споделяния, Кент пише, че агентът явно никога преди не е срещал работеща майка:
Was just harassed by a @Delta gate agent for carrying a TSA-approved breast pump on the plane. Something I do often w no issue.
— Jo Ling Kent (@jolingkent) July 12, 2019
He tried to take it 3x so I nicely explained. Then he says this:
“Well, where is your baby?”
Well, sir, perhaps you haven’t met a working mom before.
Освен че повечето от коментиращите в Twitter са възмутени , че агентът на TSA не знае за какво служи помпата за кърма, от Delta Air Lines също отговарят на Кент с извинение и обещание да разгледат инцидента.
Hi Jo, thanks for contacting us. This is very disappointing to hear! :-( I sincerely apologize for this experience. Please DM your Delta confirmation number and allow us to look into this further. HML
— Delta (@Delta) July 12, 2019
"Чудесно е, че реагирате, но още по-добре ще е да направите нещо повече, като обучите всичките си служители, така че това никога повече да не се случва", пише @susanjmcintire и допълва: "Невъзможността да изцеди кърмата си може да причини сериозни здравословни проблеми на кърмещата майка и, разбира се, да навреди на бебето ѝ."
Отговорът на Delta разгневи и други потребители, според които никоя майка не би трябвало да бъде поставяна в неловка ситуация, заради това, че кърми или изцежда кърмата си.
Източник: WorkingMother
Още:
Елица Сиракова е майка на дете с диабет 1, автор е и на текст по темата, който сме публикували в Майко Мила! - Диабет 1 – нежеланият КЪСМЕТ!
Публикуваме нейно отворено писмо-призив към всички нас - представителите на това общество, част от което са и децата с диабет, в което Елица сигнализира за скорошен инцидент в плевенско училище, при което учител прави забележка на дете за това, че то иска да яде в час. Детето е ниска кръвна захар и неориентирано – обичайно състояние при хипогликемия. Майката успява да стигне навреме в училище, преди детето да изпадне в КОМА. Подобни инциденти, казва Елица, има и в софийски училища.
Призоваваме родителите на деца, които са били жертва на подобно отношение, да ни пишат, за да дадем гласност на случаите и да предотвратим някой по-сериозен и потенциално фатален инцидент с дете.
*****************************
Уважаеми РОДИТЕЛИ на деца без диабет.
Уважаемо ОБЩЕСТВО!
Това писмо е специално за вас.
Първо искам да Ви кажа - никой не е застрахован!
В моето и в още около 4000 семейства (процентът на близки с диабет тип 1 е под 10%), децата са били здрави, кърмени, раждани - по един или друг начин, не са преживели стрес, не са преяли със сладкиши, и въпреки това при нас идва ДИАБЕТ тип 1 – идва за 2-3-5 седмици, незабележим в началото, после започват разни признаци: Жажда! Пият много вода! Пишкат още повече! Големи деца се напикават нощем!
И ако сте пропуснали това, един ден детето започва да спи повече, заспива на масата, на пода, на стола. Изморява се! Ако и това сте пропуснали, идва денят, в който детето заспива и не се събужда, докато не му се сложи система и инсулин в интензивното на някоя болница…
Ако и това пропуснете, детето не се събужда никога повече!
Това е. Децата умират. Умират, ако са дълго време с висока кръвна захар и не се вземат мерки.
След диагнозата следва шокиращата и жестока истина. Вашият живот никога няма да бъде същият. Никога повече няма да сте спокойни, никога повече няма да има минута, в която главата ви да не е заета със сметки, въглехидрати, захар, стойности, и тн.
Всичко това Вие неизбежно научавате по лесния или по трудния начин.
Идва моментът на адаптация, на това детето да се върне в средата си. Да тръгне на училище.
И тук сте ВИЕ, уважаемо ОБЩЕСТВО!
ТУК ВИЕ сте длъжни да сте съпричастни, да се информирате, да сте добронамерени, да преглътнете егото си и да си признаете, че нищо не разбирате, ЗАЩОТО НИКОЙ НЕ Е ЗАСТРАХОВАН!
ТУК сте ВИЕ, драги УЧИТЕЛИ, които трябва да разберете - детето е същото, НО то трябва да прави някои неща, за да оживее, и тези неща не са прищявка на разглезено хлапе.
ТУК сте ВИЕ, мили РОДИТЕЛИ – да говорите с децата си, да им разкажете за диабета, да ги помолите да са внимателни, да не режат маркучите (200 лв на месец!!!) на помпата (която струва хиляди евро), която спасява живот!
Да не крадат храната на детето, без която то реално може да умре за минути.
Да помагат на децата с диабет тип 1, като играят с тях, като не ги обиждат, като се държат нормално с тях.
При висока кръвна захар детето изпитва силна жажда, това е физиологична потребност - чрез оводняване, тялото се стреми да смъкне кръвната захар. Това води до често уриниране.
ДЕЦАТА ТРЯБВА ДА БЪДАТ ПУСКАНИ ДО ТОАЛЕТНА!
При ниска кръвна захар, децата усещат и знаят, че трябва да хапнат нещо, често те знаят какво трябва да направят. МОЛЯ ВИ, УМОЛЯВАМ ВИ, уважаеми УЧИТЕЛИ, не пречете на децата да ядат, понякога няма време да излизат или да обясняват, понякога кръвната захар пада рязко.
Понякога 5 минути са решаващи!
5 минути и пакетче захар делят децата от кома.
Ако не желаете на съвестта Ви да тежи един съсипан детски живот, не пречете – прочетете, питайте, научете.
Някои деца с диабет носят сензори - едно нещо, което се „забожда“ в тялото им и стои там постоянно. Това нещо мери постоянно кръвната захар и чрез него, ние – родителите, виждаме какво се случва, и успяваме да предотвратим по-голямата част от страхотиите.
За тази цел децата имат нужда техните телефони да са постоянно с тях, глюкомерите - също. На контролни и изпити - не им ги прибирайте! Нека стоят върху чиновете, на видно място.
Нека родителите да виждаме кръвната им захар, за да можем да реагираме. Нека не се налага да идват линейки!
Това писмо е в резултат на тежък инцидент в плевенско училище, при което учител прави забележка на дете за ядене в час и му забранява да се храни. Детето е ниска кръвна захар, и неориентирано – обичайно състояние при хипогликемия. Майката успява да стигне навреме, преди детето да изпадне в кома.
Това писмо е в резултат на серия инциденти е софийски училища, при които деца режат маркучите на помпа на съученик, а учители го гонят от час, за да не преписва от глюкомера!!!
Това писмо е в резултат на лошо отношение на учители по физическо към много деца с диабет 1, които принуждават родителите да подписват декларации за отказ от час по физическо.
Това писмо е в резултат на неразбирането и нежеланието на медицинските лица в училища и детски градини да се образоват, да преглътнат егото си, да помагат, и да си вършат работата.
Това писмо е в резултат на неразбирането от страна на родителите на „здравите деца“, които разказват, че диабет 1 е заразен, че децата са глупави, че са преяли със сладко и т.н.
За тези родители, които лицемерно се съгласяват да са съпричастни, и при първа възможност удобно забравят за наредбите в училища и детски градини, в които е забранено да се носи торта в училище.
И въпреки всички тези примери има и много положителни! Има родители, които питат и се съобразяват, има учители, които следят и се грижат за децата, има медицински лица, които дават всичко от себе си и се справят отлично!
Благодаря ви от сърце, мили хора, без вас няма да се справим!
Това е. Има още много да се каже и направи, има още много да се свърши.
За тази цел трябва да не сме сами. Имаме нужда от разбиране и подкрепа.
В България няма точна статистика на децата с диабет. Факт е, че бройката се увеличава бързо.
И още нещо... всеки, който си позволи да обяснява на детето ми, че не е нормално и ще умре в мъки, ще се разправя лично с мен и ще ме види в цялата ми прелест. И дано да е добре подготвен!!!
Елица Сиракова, майка.
Ето го и втория разказ от конкурса От кърмене спомени има – и то какви!, който организираме заедно с Philips Avent. След като вчера пуснахме текста за Зяпналата уста и неговата бедна майчица, в който авторката му описа своите спомени и преживявания в българска болница отпреди 15 години (но въпреки тях очаква всеки момент второ дете), днес ще отскочим до Швейцария в компанията на Йолина Стоянова-Брунер (познавате я с текста ѝ И откъм детски градини скоро няма да сме Швейцария на Балканите). Тя ще ни разкаже как се раждат и кърмят две деца в други части на света и какво, според нея, е най-важното за децата - спокойни родители или определен начин на хранене (познайте от три пъти). Напомняме отново и ви каним на събитието Да поговорим за кърменето с Майко Мила! и Philips Avent, което ще се състои на 15 август, от 11 часа, в Детски център за изкуства Angel Steps, бул. Сливница 245, ет. 2. Входът е свободен, заповядайте!
******************************************
Кърменето, по начина по който го правеше майка ми през 80-те, изглеждаше като най- елементарното нещо на света. С едно движение на рамото тя освобождаваше горната част на дрехата си, закопчаваше за себе си новородената ми сестра при това без да се разголва повече от необходимото и без да прекъсва разговора си с поредните гости дошли у нас "на бебе". Виждала съм я да прави същия маньовър, придържайки сестра ми с една ръка и телефонната слушалка с противоположното рамо.
Колебанията ми относно леснината на кърменето се появи в края на първата ми бременност в Швейцария, когато споменах пред една позната, че ако всичко мине бързо, ще се възползвам от опцията "изписване шест часа след раждането", предлагана в нашата болница.
"Nein!", каза моята позната и грабна ръцете ми. "Не го прави!" Реакцията ѝ ме озадачи - в тази част на света хората не раздават непоискани мнения.
"Необходими са няколко дена за слизане на кърмата", поясни тя. "В това време е добре да си някъде, където ще се грижат за теб". Познатата беше на моята възраст, вече имаше четири деца, и в очите ѝ прозираше отчаянието на самарянка, настояваща да сляза от моста вместо се мятам от него надолу с главата.
Бебето се появи след 30-часово раждане, завършило със секцио по спешност. Бях каталясала, срязана и убедена, че съм абсолютен провал. Нямах никакво намерение да напускам болницата. Единственият ми светъл спомен от този ден беше краткото първо кърмене непосредствено след операцията, успокояващо и терапевтично.
Ден и нещо след раждането, докато все още бях в шок от приликите си с Вилендорфската Венера, в стаята влязоха милите акушерки, изчуруликаха как чудесно се възстановявам, изкараха гладното и ядосано бебе от креватчето до мен и го наместиха в ръцете ми за хранене. То моментално засука, матката контрахира, а на мен ми причерня ми пред очите. Такава болка не се описва.
Акушерките обаче смятаха, че я-я-я как добре ми се получава, посъветваха ме да храня на поискване и да се мажа с ей този крем и да им се обадя ако имам въпроси. Не, не, няма нужда от допълнително миене! Да, да, нормално е да е малко неприятно в началото!
След двадесет и четири часа кърмене се убедих, че и с храненето се провалям и се чудех дали някой ще забележи ако се измъкнех от болницата по нощница, с раница на гърба и с горкото си бебе - поне да си ревем вкъщи на усамотение, вместо да се изгаламе пред по-квалифицираните индивиди на етажа.
Само че швейцарската болница функционираше по план график и точно в този момент дойде ред на консултантката по кърмене. Беше около петдесетгодишна и приличаше на бивш член на The Mammas & The Pappas. Тя спокойно изслуша тирадата ми, намести възглавницата зад гърба ми, завъртя бебето без да ме докосва и реши всичките ми проблеми с кърменето точно за седемнадесет минути. Беше кърмила и трите си деца до двегодишна възраст и се оказа права за всичко. После ме увери, че болката ще изчезне съвсем в следващите дни и ми остави телефон и брошура на Ла Лече Лига - ако имам въпроси.
През следващите шест месеца бях като в "Свободата води народа" на Дьолакроа, с бебе на гърдите си вместо байрак, заобиколена от купища чинии, пране и дим от спорадични екзистенциални кризи в резултат от перманентно безсъние. Кърменето беше единственият ми източник на увереност в минираната пътека на ранното майчинство.
После се върнах на работа.
Радостта да съм отново сред хора, които спорят с мен, вместо да ми крещят и да ме повръщат, беше прекъсвана на тричасови интервали, през които цедях кърма. Според швейцарските закони работодателят трябва да осигури помещение за тая работа, но истината е, че ако не го изискаш изрично, никой няма да си мръдне пръста.
Когато пътувах, цедях къде ли не, като най-често в тоалетната. Това ще е новата версия на картината "На нивата" - същата изморена жена, седнала на затворена тоалетна чиния, балансирайки помпа и пластмасово шише, внимавайки да не изплеска ризата си и да не докосва нищо около себе си. Сигурно ще се казва "В офиса", ще е фрустрираща гледка, която едва ли ще бъде изложена някъде.
Към деветия месец бебето постепено и доброволно се отби.
Второто бебе се появи година по-късно, след осемчасово и съвсем нормално раждане (швейцарските лекари не смятат нормално след цезарово за екстравагантност). Кърменето тръгна като по релси, с консултантката от The Mammas & The Pappas си дадохме по едно хай файв и тя отпраши да убеждава други жени в предимствата на естественото хранене.
Три месеца по-късно обаче бебето загуби интерес към нощното кърмене и никаква сила на природата не можеше да го събуди. Нощното цедене не просъществува дълго и в един момент килограмите на бебето зациклиха.
Консултантката и педиатъра ме посъветваха да си дам време, наливах се с чай, тръгнах на акупунктура, пих отвратителните бульони препоръчани от детската консултация, но постепено с всички замесени развяхме белия байрак и минах на смесено хранене.
Бебето се кротна, започна отново да наддава, а аз отново се чувствах като тотален провал, особено при вида на гигантския варел с формула - в Швейцария мострите на заместители на кърма са забранени. На шестия месец отново се върнах на работа, но въобще не си дадох труд с цеденето. Кърменето ми липсваше, но цеденето - никога.
Въпреки шишето и второто бебе оцеля, проходи, проговори и никога не престана да ме обича.
От цялата тази история научих следното.
Кърменето е по-лесният и по-евтиният вариант. Но по-добрия вариант не се налага с огън и меч из интернет форумите, а с търпение, адекватна помощ и подкрепа от самото начало, защото началото е трудно.
Адаптираното мляко Е вариант, но не е за подценяване миенето и стерилизирането на шишета, наличието на прясна, преварена, гореща и студена вода, чантата с инвентар преди всяко излизане, съмненията дали бебето се дере от рев поради лошо храносмилане - тази хамалогия не я показват по рекламите. Преживява се, но не бих си я причинила при положение, че има как да се избегне.
Ако една майка иска да кърми, никой няма право да я тероризира да го прави само извън обществени места.
Ако една майка не иска да кърми, никой няма право да я тероризира, вменявайки ѝ чувство за провал.
Защото спокойните и уверени родители са по-важни от конкретния начин на хранене на бебето.
Това е първият разказ от конкурса От кърмене спомени има – и то какви!, който организираме заедно с Philips Avent. Текстът е толкова готин, че абсолютно безапелационно си отнесе наградата - помпа за кърма. Авторката му пък - Антоанета Енчева, си я заслужи по няколко причини - хем разказът хубав, хем спомените смешни (на неин гръб, естествено), хем и отново ѝ предстои да се вкара във филма с кърменето - при това 15 години след събитията, описани тук! Можем само да ѝ кажем "Евала!", а на вас да пожелаем приятно четене! Използваме случая и да ви поканим на събитието Да поговорим за кърменето с Майко Мила! и Philips Avent, което ще се състои на 15 август, от 11 часа, в Детски център за изкуства Angel Steps, бул. Сливница 245, ет. 2. Входът е свободен, заповядайте!
*********************************
Най – сетне намерих място, където и аз да разкажа нещичко, без да усещам укорителните погледи на онези – безупречните, безпогрешни и перфектни майки, които размахват пръст и съдят.
Спомените ми са доста избледнели от факта, че преживяното е отпреди 15 (!!!!) години, НО ето че сега отново съм бременна и след по-малко от 2 месеца ще започна да трупам нов опит, а спомените започнаха притеснително да изплуват.
Пък и ми трябва помпа – нали ще кърмя…
Кратко описание, за да получите по – добра представа за главните герои:
Отрочето, споменавано в разказа ми, вече е 180 сантиметров и 70-килограмов „лют” тийнейджър, който ще наричам Тетко (той така се наричаше като малък). А аз... аз съм (бях) тип „джобно гадже” – кинта и 20 – 45 килограма напикана.
Тетко реши да се появява на бял свят в една септемврийска вечер, след като бях гледала с голям интерес новата версия на „Джак Изкормвача” (безценна визуална стимулация за всичко, което ме очакваше). Естествено, беше петък, 13-ти, а и навън валеше като в разказ на Пелин. Прескачам комичните несгоди покрай самото раждане, а те не бяха никак малко, и се насочвам към ден 14-ти, по обед, когато Тетко ми бе връчен.
Ужас!
Така бих описала чувството, което ме връхлетя, приседнала уплашено на металната рамка на леглото в родилното отделение, когато ми поднесоха бебето.
„Приседнала” е смело казано – все пак, преди по-малко от 6 часа от мен бяха извадили 3-килограмово бебе, и болката там, откъдето се беше промъкнало, все още беше неописуема. Болка – която бързо се забравяла, казват (да, ама друг път)!
Та бебето, с лице, сбръчкано като на малък пекинез, и цвят, наподобяващ заспал на плажа поляк, беше отворило уста и чакаше… чакаше манджата! Срещу себе си виждах една зяпнала уста, която чакаше да бъде нахранена от мен! Сестрата - огромна и грубовата жена, ме накара да дръпна нагоре разпокъсаната и зацапана нощница и да остана почти гола на онова студено легло срещу прозореца без завеси, и без идея какво ме очаква.
Изведнъж зърната на гърдите ми се потънаха в мъжествените ѝ пръсти и се превърнаха в копчета на старо радио, и тя – с тези огромни ръце - реши, че ще търси радио „Ереван” или кой знае коя по-актуална станция.
Изненада, болка, възмущение, изпитах всичко това в този миг, но какво пък – преди броени часове бях родила – нямах сили да се противя! Сестрата измрънка нещо под наболия мустак относно вида на зърната ми, от което разбрах, че нямало да стане тая работа с кърменето и безцеремонно ми нареди да сложа „зяпналата уста” на зърното.
Подчиних се безропотно и…
Ужас! Така отново описвам онова, което последва. „Зяпналата уста”, т. е. синът ми, даде всичко от себе си! А то беше доста за незавидния му житейски опит. Ориентира се бързо в обстановката, разбра от къде „извира” млякото и започна. Започна да суче. Започна да изтезава бедната си, полугола, трепереща от студ и страх майчица.
Малката пираня, която бях допуснала да захапе част от мен погрешка, имаше такава сила, че всяка негова глътка беше като пронизващ нож. А ножът, за мое голямо учудване, не се забиваше в гърдите, а там, откъдето се беше пръкнало малкото изчадие.
Ячката сестра ме гледаше въпросително, а на лицето ми се изписа една много идиотска усмивка – изкривена, от болката, която изпитвах, леко озъбен, а от потиснатото желание да викам - и със солен при вкус от сълзите, които се стичаха по лицето ми.
Времето спря и минутите бяха часове. Болка, ама много болка. След известно време гадината реши, че с тази част от мен е приключил и иска и другата ми гърда! Бях отчаяна и обезверена. В този момент се предадох!
Като агне на заколение поднесох и другата гърда към „зяпналата уста”. Всичко се повтори! Тогава разбрах, че изгубих битката за собственото си аз. Всичко мое му принадлежеше…
Боже, колко щастлива се почувствах, когато издебнах мига, в който „устата” се отвори отново, за да си поеме въздух, а аз я дръпнах на една педя разстояние от мен! Изпитах облекчение и си казах – край, приключи! Но, за моя изненада, пиранята продължаваше да търси гърдата ми! Е, не… стига толкова инквизиция, си казах!
С риск да ме обявите за лоша майка си признавам, че повече не му дадох. Не и на това хранене.
Отведоха го, а аз – приседнала там, на металната рамка на пружината, изтощена от поредната порция болка се питах:
„Ама защо, защо никой ме ми каза, че боли? Всички се оплакват, че не могат да кърмят, а никой не се оплака от това, че МОЖЕ да кърми!! Боже, защо ме боли коремът, а не гърдата? Да не би да има да излиза още нещо от мен? И така ще е на всеки 3 часа!? Дали още е гладен?”
и, разбира се:
„Аз ли съм най-лошата майка?”
Легнах, свих се на кравай и заспах в зацапаната си, дрипава нощница, уплашена и плувнала в сълзи.
След няколко часа се пробудих за следващото хранен. Този път реших да посрещна смело участта си и да се подам от вратата на стаята. Срещу мен, в тъмния коридор, идваше една огромна количка с бебета, наредени сякаш на конвейр.
Грубата сестра буташе количката самодоволно. Като ме видя, се подсмихна под мустак. Вътрешно изпитваше огромно удоволствие, че отново ще бъда изтезавана. С насмешка ме попита дали ще позная моето бебе.
Погледнах тази поточна линия със спящи бебета и съзрях едно, което се гърчеше и се опитваше да плаче, отваряйки широко уста. Засмях се – посочих моята „зейнала уста” ѝ и казах:
Тази пираня е моята - усетил е вече манджата и е гладен!
Пък другите бебета, сякаш още не съвсем на себе си, спяха блажено. Безгрижно. Само
той - моят Тетко - вече се беше ориентирал в живота! „Рънътъ прави борбътъ” - казват хората.
Поех детето си в ръце. Разголих смело гръдта си, като персонаж от картина за френската революция, и… о боже, о, не, не – не мога! Заля ме студена пот и започнах да играя един странен танц с дете в ръце – две напред, една назад.
Аха да дам на „зяпналата уста” да ме захапе и я дръпвам назад. Напред към гърдата и назад, далече от нея. И така – няколко минути, докато чувството за отговорност надделя , мен и се пречупих (май повече ме беше срам от съкилийничките ми, които се кикотеха в този момент на гледката, която представлявах).
Пиранята се впи отново в мен и всичко започна отначало…
Набързо ще спомена факта, че докато бях в болницата и наблюдавах другите майки да пушат весело на терасата на родилното, се наложи да се запозная и с изкуствено създадената пираня - помпа, която ми връчиха сестрите, за да храня чуждите отрочета. Кърмата ми била тръгнала много бързо… да съм дадяла и на другите деца в отделението…
И така, това са първите ми опити за кърмене. Впоследствие Тетко наддаваше килограми доста бързо и лекарите ни наричаха „голямото бебе с малката майка”, а драмите продължиха, но това не касае настоящата тема. Може пък да измислите продължение, в което бих се включила също толкова ентусиазирано!
Всички, които четете Майко Мила!, знаете, че Красимира и Елисавета обичат да подхождат с чувство за хумор и ирония към несгодите си, а каква по-голяма несгода за една майка от това да не знае как и да не разбира защо не може да накърми детето си?
В следващите редове ще прочетете за нашите перипетии в този тъй важен момент за всички майки и деца - при Елисавета ТРИ ПЪТИ, при Красимира – само един път, но достатъчен, за да го помни доживот.
Започваме с Елисавета Провала и нейните встъпителни слова.
Преди да започна с моята история с кърменето, искам да обявя предварително, че ще се опитам да разкажа съвсем честно моите несгоди и ще се надявам милите читатели да проявят съчувствие и разбиране. Така или иначе, всички замесени деца вече са извън кърмаческа възраст, така че каквото било - било.
Преди 13 години вашата клета списвачка роди първото си дете със секцио и 40 градуса температура. След като зърна обляното си в зелена слуз първо отроче, тя се просълзи, то се разрева и я отнесоха в стая, където да боледува - огромна, разрязана и клета.
По онова време базата на родилното беше доста окаяна и ми се падна да лежа в легло с продънена пружина с всичките си 110 кила. Там виех от болка, ревях и едвам успявах да се изправя с титанични усилия, за да кашлям като магаре, да се страхувам и да изпадам в паника сам-самичка в тази огромна болница.
и аз се замъквах да го виждам, и да му пея, и тъй си прекарахме първите 36 часа, когато внезапно в стаята ми влетя една всевластна жена с вид на медицинска сестра, и гръмко обяви, че трябва веднага да започвам да кърмя и какво тук само се помайвам.
После ми вдигна нощницата и ме ощипа с нокти по зърното с такава сила, че ако не бях болна, оперирана, огромна и самотна, сигурно щях да я изхвърля през прозореца и докато лети надолу, да крещя след нея страшни, македонски клетви.
Но, уви, бях напълно безпомощна, а и нямах много кърма, почти никаква. Това беше повод да ми се напомня всеки ден по няколко пъти, че не се старая, та щом ме освободиха от болницата се завърнах у дома с две основни емоции , свързани с кърменето
1. Че съм абсолютен провал
2. Че кърменето е адско мъчение, с което Господ ни е наказал, защото в миналите си животи сме били безмилостни убийци от четата на Атила
Първото ми дете, милото, искаше да яде. О, как искаше. А мен ме болеше толкова много, че пищях като заклана постоянно. Естествено, пищях наум, за да не уплаша невинното агънце в ръцете ми. То, от своя страна, като мечка стръвница, видя клетите ми зърна, урочасани от ноктите на мъчителката ми, и тутакси почти ги откъсна с безмилостните си венци.
Тогава никой не беше чувал за чудото, наречено “консултант по кърмене”, и от опитни майки разбрах, че то ме хапе защото е гладно и нямам достатъчно кърма. Викам си “Добре”.
Купих помпа. И когато не кърмех - цедях.
Слънцето изгряваше, скъпи читатели, хората изобретяваха роботи, изстрелваха совалки, аз се цедях. После се свечеряваше, хората излизаха по барове, гледаха филми, ходеха на театър - аз се цедях и винаги в адски болки, които мъчеха клетите ми гърди.
Приведена, втренчена в помпата, аз се цедях. Ако беше жив Вермеер по това време, щеше да е нарисувал по моята фигура велика картина на име “Цедящата се”, която сега щеше да струва милиони.
Толкова малко, че то просто срам да те хване.
Прегърбена, вторачена и маниакално концентрирана, аз се цедях, а после кърмех, а детето все гладно и гладно. Та към кърменете и цеденето се прибави още една дейност - плачът. Защото бях абсолютен провал.
Накрая мъжът ми, който след едни няколко месеца страшно се изнерви, ми каза, че ако това мъчение над клетото ми тяло не спре, лично ще изхвърли помпата през прозореца.
Благодарих му, предадохме се и минахме на адаптирано мляко.
6 години по-късно Елисавета Провала ражда второ дете, но този път има кърма и се радва с всички сили. Но какъв е ужасът ѝ, когато разбира, че второто дете не иска да яде от тая пуста гърда. То не бяха мъки, то не беше кандардисване - не ще и не ще.
Сега… в тоя момент съм убедена, че ако това го кажа на улицата, по-височко така - ще има поне едно 230 майки, които да креснат, че не съм се постарала. И сигурно ще са прави. Аз все пак бях Елисавета Провала - ясно е, че за нищо не ме бива, та не е учудващо, че пак не се справих. Но за мен тогава, съвсем сама в тая работа, се постарах.
И пак опрях до помпата. Помпах, помпах и макар да имах кърма, болката беше ужасна. Та, у мен се утвърдиха двете първоначални впечатления - аз бях провал и кърменето беше ужасно мъчение.
И тогава дойде третото дете, а аз треперех като лист, мислейки си за предстоящите мъчения, които ми предстоят. Слава богу, вече беше различно, защото познавах нещото, наречено “консултант по кърмене”, и щом усетих трудност и оная позната болка, се обадих на една приятелка и тя пристигна в 11 вечерта в болницата с консултант по кърмене под ръка - в моя случай Миглена Делчева.
Когато Миглена влезе в стаята и я видях за пръв път, мигом я намразих.
Беше слаба, висока, красива, елегантна с токчета, грим, прическа и освен това по онова време самата тя беше кърмачка. Това беше страшен удар по огромното ми, безформено тяло, увито в гигантска нощница със зайче отпред.
Запознахме се ние, тя ми се усмихва мило и аз веднага я попитах, втренчена в перфектно лакираните ѝ нокти:
Тя някак не беше подготвена за този въпрос и ме изгледа потресено, сякаш току-що е извадила от канала човек, преживял Втората световна война, и с най-милия глас ме информира, че не само няма да ме щипе по зърната, но дори няма да ме докосва без мое позволение.
Бях впечатлена, че обучението по кърмене не включва щипане и крясъци, затова ѝ се доверих.
Тя взе, че се оказа разкошна и разбираща. Нежно и бавно ми показа неща почти без да ме докосва. Изслушваше проблемите ми, състрадаваше ми и ме окуражаваше да пробвам пак и пак, и пак.
И тогава някак разбрах, че макар да имах три деца, ми предстоеше за пръв път да кърмя както … ми се е искало.
Нощем приквичавах над горката си съдба, но поне не се чувствах Провал.
Освен това, имах един малък Фейсбук чат, в който бяхме 4 жени. Три от нас бяха родили в рамките на един месец. Подкрепата, която получих, не може да се сравни с нищо.
Благодаря ви, приятелки.
Дори в този момент, обаче, моята друга вярна приятелка - помпата, ме навести за няколко дни. На третия месец влязох в болница за операция и докато бебето стоеше с татко в къщи, аз… познахте!!! Маниакално се цедях, за да не ми спре безценната кърма, която бях отгледала с толкова усилие
Бях най-окаяната гледка на планетата. Навън 43 градуса. В стаята ми климатик, но от него ми ставаше зле на главата, затова, почти овъглена от горещина, с шиниран крак, провесен от тавана, аз се цедях и в едно шише събирах кърма, в друго - пот.
И бях щастлива. На 5-я месец болките поутихнаха, бебето си ядеше, растеше и всичко беше страхотно. Не ми се наложи да давам адаптирано мляко. Наложи ми се само да си вадя гърдата, където ми скимне, и всичко беше наред.
Няма да ви лъжа. не съм кърмила осемстотин години. Кърмих осем месеца и после частично започнах да го отбивам.
Нещо в живота ми обаче се беше променило. Бях кърмила. И, да - считам го за едно от най-върховните постижения в живота ми. Нищо не ме е боляло толкова дълго. Ако сумирам всичкото помпане, изпомпване, кърмене, късане на зърна - сигурно ме е боляло цяла година всеки божи ден. Каквото съм успяла да дам - от гърди, лъжици, пипети, шишета - дала съм го.
Сигурна съм, че е можело и повече, ако е имало кой да ме погледне с нежност, да ме подкрепи и да ме насочи леко и внимателно, за да събера сили и желание да преживея туй изпитание.
Благодаря ти, Миглена. Щé ми се да те бях познавала по-рано, но какво да се прави – трябваше да родя три деца, за да се срещнем.
И трите ми деца са здрави като бикове. Понякога ме свива сърцето, че не съм била за всички поравно майка, но съдбата е такава.
Намерете си консултант по кърмене и удобна за вас помпа. Гледайте жената, която ще ви е консултант, да е мила, да ви вдъхва увереност, любов и нежност - нищо по-важно няма от това в този момент. Другото са незначителни подробности.
И приятелки. Намерете си приятелки, които да преживеят с вас трудностите ви.
Успех.
Елисавета Провала
P.S. Тук, в подобен тон и опит, ще се включи и Красимира, за да разкаже и за нейните перипетии с кърменето, които, както се сещате, въобще не бяха малко.
Преди да родя непрекъснато чувах отвсякъде изумителния въпрос А ТИ КОЛКО ВРЕМЕ ЩЕ КЪРМИШ??, като че ли това беше някакво пътешествие из карибския басейн, което знам, че започва другия четвъртък и приключва в сряда, 13 август. Към края на бременността, когато едва се оттласквах с лакът от леглото, като някакъв трудноподвижен тюлен, отговарях злобно, че не знам дали и колко ще кърмя – колкото дойде, толкова! Аман от това кърмене!
В края на краищата, ето ме и мен, некърмена повече от две седмици, защото майка ми не е имала кърма - и все пак съм станала човек, нали! Дори таблицата за умножение знам.
И така, родих си аз детето, и в първия момент, в който бях способна да стана, влязох в банята и с ужас установих, че
които всеки момент щяха да паднат на пода и да пробият дупка до първия етаж.
В този момент в стаята нахлу сестра, нареди ми да запретна нощницата и моментално да измия блокчетата със сапун и топла вода. И да го правя преди всяко кърмене, ясно ли е!!
Тоест – по 10 пъти на ден.
Господи, казах си, ами то аз трябва да живея в мивката, как е възможно това??
Докато се връщах към леглото, сгъната одве, влязоха и акушерки, връчиха ми бебето и издадоха командата КЪРМИ! И аз, понеже бях зашеметена от всички емоции и новия биологичен вид, растящ в нощницата ми, не успях да изразя негодуванието си както трябваше.
Затова вместо да им кажа:
Ама вие какво си мислите – че аз по трудово в 7 клас съм учила как се кърми ли? Или по биология в 11 сме кърмили пластмасови кукли? Какво значи това КЪРМИ!
аз просто измънках нещо неубедително, което накара сестрата да дойде до мен и... нали се сещате. Случи ми се това, което се е случило и на Елисавета. ОЩИПАХА МЕ. Не знам къде ги учат да щипят така тези хора, но се справят добре!
Казах на сестрата, че много ѝ благодаря за безценната помощ и започнах да се мъча сама. В резултат – едното блокче така се запуши, че в нощта след изписването се върнах в родилното ревяща и помолих лекарката, при която раждах, или да ми помогне, или да ме заколи със скалпел, да не се мъча.
Тя, за щастие, беше много разбрана и моментално ме върза към професионалната електрическа помпа в отделението, с което ме спаси от кой знае какви ужасии. След 40 минути бях като нова и проблемите ми приключиха.
В следващите месеци кърмех навън където и когато дойде, додавах адаптирано мляко, когато трябваше, и с това си реших проблема. Не си позволих да се чувствам твърде дълго зле и нещастна заради това, че детето няма да бъде кърмено докле влезе в гимназия. Кърмих го година и един месец, след което той прояде кюфтета и всичко приключи.
Та така, мили майки. Не се шашкайте, ако случайно млякото не потече от вас като Тунджа по пълноводие. Осланяйте се на интуицията си и потърсете съвет от консултант. Или от приятелка. Но, моля ви, не се депресирайте и отчайвайте. Толкова много предизвикателства ви предстоят, че не си струва да оставате без нерви и зъби заради това, че не сте спечелили конкурса Кърмачка на годината.
Маша Павлова е сред авторите-рецидивисти в Майко Мила! – вече сме чели нейния текст Защо майките непрекъснато се чувстват виновни?, а днес отново е в ефир, този път с размишления по темата каква е „заплатата” на майката – тази клета жена, някога работила като счетоводител, преподавател или архитект, а сега седяща на дивана сред помпи за кърма и кърпички. Нас ако ни питате – нито една заплата няма да е достатъчна, но кой ли ни пита!
Ако си живееш кротко и спокойно, ходиш на работа, носиш значителни ползи на обществото, а непознати, но мили хора, са преки бенефициенти на твоите усилия – и за всичкото това получаваш пари в замяна, това означава, че си една успяла, работеща жена.
Професионалист! Даже може да получаваш отличия и признание за труда си от време на време. Тази идилия обаче се променя в момента, в който решиш да си отгледаш потомство. Нека разгледаме какво горе-долу се случва с професионалната квалификация на някои жени и по-скоро как се извършва една долна и гнусна преквалификация в отрицателна посока къмто професията на всички професии – тази на майката.
през ръцете ти минават сложни казуси, сблъскваш се всеки ден със заплетени сюжети, които успяваш да разплетеш, бориш се за правдата и като цяло се справяш добре.
И изведнъж се озоваваш на дивана – от едната ти страна има гумен жираф, от другата – заспало с цената на огромни усилия бебе, а ти държиш победоносно дистанционно и помпа за кърма и се наслаждаваш на нежното ѝ бучене „двъъътт – двъъъът – двъъът...”
изчисляващ грамадни конструкции, днес се опитваш да преброиш колко часа ще продължи скиторенето по паркове, площадки и молове (заради климатика и тоалетната) и ще ти стигнат ли 5 памперса, ако излезеш в 10 и се прибереш в 18 часа.
арабски и суахили и си рецитирала „Хайдути” на разплаканата си баба, т.е., като цяло проблеми с паметта си нямала, то сега влизаш в кухнята в шест и нещо сутринта, заставаш в центъра ѝ и се опитваш да си спомниш в коя посока точно трябва да се запътиш, за да си направиш кафе. Изобщо, как се правеше кафе? Не след дълго забиваш глава в шкафа и въздъхваш: „Ох, не, май първо трябваше да сложа филтър...”
програмисти или пък счетоводители, а в момента се чудиш и маеш защо, по дяволите, не можеш да се справиш с две отрочета, които са се осополивили по едно и също време и бягаш от стая в стая с кутия кърпички, аспиратор и торба.
И защо всяко безобидно излизане е неизбежно свързано с двучасова подготовка, преобличания, събиране на купища багаж и връщане в изходна позиция, защото по-малкото дете е решило да се наака точно преди да тръгнете.
по приложна математика, днес се налага да прилагаш високите си математически компетенции за скромното броене на зърна боб, орехи и ориз, и да ги разпределяш в купички с различни размери и цветове, за да занимаеш подрастващото хлапе.
Отваря ти се прекрасна възможност да служиш на народа – може да замиеш нечий насран задник, да прекараш час в забъркване на био-еко-органик пюре, а после да го поднесеш до устенцата на малкия шеф, който да го изплюе безцеремонно върху чисто новия ти пеньоар, а защо не и да позачистиш спагетите под масата, докато милото детенце те подритва, слага ти мръсната купичка на главата и доволно квичи „Мама, вис, сапка!” или просто маже от доматения сос по лицето си, за по-забавно.
Винаги си се гордяла, че ранното ставане за работа не е проблем за теб. Сега горко съжаляваш за тези неразумни хвалби, защото не стига, че трябва вместо в 6 да ставаш в 5:12 всяка сутрин, ами и през нощта не са ти се събрали много часове сън. И не можеш да проумееш как така това дете, независимо че един ден ляга в 20:30, а друг – в 23:50, все се събужда в 5:12!
ако преди си вилняла, обикаляла си изложби, виждала си се по заведения с приятелки, посещавала си фризьор, маникюр или си била най-редовна в спортните занимания, сега нещата стоят по съвсем различен начин – единственото, което ти доставя наслада и те отпуска, е мотаенето вкъщи по гащи, потник и прическа тип „баня”, и кибиченето с кофа сладолед пред някой глупав сериал, докато бебето/детето е заспало следобеден сън.
Още не сме свършили, скрол надолу
Това е то да си майка – колкото и години да си прекарала в академичен труд и сред високоинтелигентни себеподобни, майчинството винаги те сварва неподготвена за необичайните употреби на иначе високоценените ти компетенции, с които едно дете може да те замери и направо зашемети.
Но както и при всички други професии, усилията рано или късно (по-скоро късно) се отплащат. Още никой не е формулирал точно каква „заплата” получава майката, но всички хорово повтарят, че си струва и аз съм склонна да се съглася.
Е, време е отново да открехнем вратата за тази вълшебна тема - кърменето. В Майко Мила! сме пускали вече няколко разказа на тази тема - започнахме с Кърмене, amore mio на Полина Костова, продължихме с текста на Илона Нешкова от акушерски кабинет Зебра - За кърменето и жените , минахме през Възхвално слово за кърменето на Лилия Чернева-Краус и заковахме с Аз не кърмя и не ме е срам от това на Дарина Рангелова. Знаем колко полемики и спорове се водят, когато заговорим за кърмене, но днес имаме един текст, който не би трябвало да внася смут. Това е разказът на Деница Пенева, която много мило и спокойно е обяснила как е успяла, въпреки биологичните пречки и съветите на околните, да кърми близнаците си вече 11 месеца. Публикуваме този текст, защото той може да бъде от помощ и подкрепа на някоя майка, която в момента минава през същите терзания и неволи, през които е минала и Деница. Ето, мили майки, знайте, че нещата винаги се оправят - по един или друг начин. Отдъхнете си и не притеснявайте излишно - както и да храните бебето - с кърма или адаптирано мляко, справяте се супер!
*******************
Когато реших да имам дете и за миг не ми е минавало през ум, че няма да го кърмя. За мен кърменето беше неизменно продължение (при това не по-маловажно) на износването на бебето. Някак в главата ми не съществуваше картина аз да приготвям адаптирано мляко.
Както винаги се случва в моя живот, Господ се беше зарекъл да изпита решителността ми. Оказа се, че си имам ред съпътстващи заболявания, които, видиш ли, са фактор за намаляване на количеството на млякото или за липса на такова изобщо – Синдром на поликистозните ячници и инсулинова резистентност.
За зла беда, инсулинът имал съществена роля в лактацията, като високите нива на инсулина свързвани с инсулиновата резитентност водят до по–малко количество кърма. В допълнение статистиката сочи, че около една трета от жените с поликистозни яйчници не успяват изобщо да кърмят.
Разбира се, това не беше всичко. Новината за планираната ми бременност дойде с елемент на изненада – бебетата са две.
Кърмене ли?? Запознати с въпроса започнаха веднага да ми обясняват: “Какво кърмене, бе, госпожа", те като свикнат на шише (защото те, близнаците, се раждали около 32-33 седмица и стояли по един месец в болница), после няма привикване на гърда. А и “вий да не сте крава”, че да имате мляко за две бебета.
Самата аз на този етап изпитах леко съмнение, че ще успея да кърмя, но попаднах на блога на една близнашка мама, която обяснява колко е лесно да се кърмят близнаци и бързо придобих отново увереност, че ще се справя.
За мое голямо съжаление, трябваше да родя секцио – още един препъникамък по пътя към кърменето, макар и не толкова сериозен, колкото предишните.
Тук вече се заредиха роднини и приятели да ми обяснят как “то със секциото не е като с нормалното раждане” и кърма няма да има. Пък и жените едва изхранвали едно дете, аз съм искала кърма за две да имам. Да не съм млекоцентрала?
Аз кимах мълчаливо и продължавах да не мога да си представя как правя адаптирано мляко за децата си.
След като се родиха децата - в 37-а седмица и без да седят в кувьоз, аз се изправих пред най–голямата пречка – отказваха да сучат. По една или друга причина и двете бебета не проявяваха никакво желание да сучат, независимо колко настоятелна бях. И въпреки сериозната ми осведоменост, аз не се занимах сериозно с изцеждането и на петия ден гъдите ми приличаха на планински релеф.
Тогава се запознах с горещите компреси и Помпата. Тя, помпата, погълна следващите 20 дни от живота ми в последен опит да бъда отказана от кърменето. Впоследствие четох, че има майки, които са цедили по 6 и дори 8 месеца!
Наистина не знам как са успели да го направят. Не знам дали на кърмачката трябва да ѝ бъде издигнат паметник, но всяка майка, на която ѝ се е налагало да изцежда, за да храни детето си с кърма, трябва да има паметник. Помпата, която все още държа до главата си и на която старателно избърсвам праха всяка седмица, е единственото, което помня от първите 20 дни на децата си. Все още, като затворя очи, чувам звука на моторчето и вакуума ѝ.
20 дни прекарах на следния режим. 30 минути опити да навреш зърно в миниатюрна устичка, която, дори и да поеме зърното, просто си седи и не смуче. Като останеш без сили, а бебето - без търпение, даваш шишето с изцедената кърма на едното бебе и с адаптирано мляко - на другото, защото не си успял да изцедиш достатъчно и за двете бебета.
След това врял душ, колкото може по-дълъг, и 40 минути цедене. Когато свършиш с цикъла, ти е останал не повече от час преди да започнеш отначало. И така 8-9 пъти на ден.
На десетия ден от раждането на децата, след като не бях спала повече от 30 минути накуп за целия период и свалях по един килограм на ден, децата все още отказваха да сучат, но вече изцеждах достатъчно мляко и за двамата на почти всички хранения.
В края на втората седмица засука първото бебе, 5-6 дни по-късно - и второто.
И така до ден днешен. Вече са на 11 месеца и все още нямат заместено хранене. За периода, в който ги хранех с адаптирано мляко, аз нито веднъж не приготвих млякото. Просто не можех да си се представя да правя адаптирано мляко. Сега гледам с насмешка на всички пречки и причини да нямам кърма и да не мога да кърмя.
Много момичета, като разберат, че кърмя близнаците си, започват да ми обясняват защо не са успели да кърмят. Не ми дължат обяснение! На никого не дължат обяснение! Всеки има своята история. Моята е тази - когато човек вярва в нещо и прави всичко по силите си, за да го постигне, нещата се случват. И толкова.
Полина Костова е на гости на Майко Мила с разказ по една болезнена (буквално!) тема - кърменето! Поли е ветеран в тази област и с гордост споделя тежките си спомени за среднощно кърмене, мокри нощници, ужасяващи помпи и всякакви други методи за икнквизиция, осигуряващи така ценното мляко. Благодарим на Поли и искаме да ѝ кажем, че напълно я разбираме!
Докато бях бременна с първото си дете, знаех бегло за някакво действие, което се извършва чрез гърдите, но никога не съм се замисляла какво точно е и как се прави. Понеже реших да не чета никаква литература, тази тема остана встрани през цялата ми бременност и даже много дискретно се възмущавах от разни жени, които вадят цици наляво и надясно и подпират на тях бебета или - о, Боже!, двегодишни деца. Тайно мислех, че са хипари или някакви мега-био-вегани (нищо лично към веганите).Въобще, това нямаше да се случи на мен.
Представях си как раждам в хубава памучна нощница, в стая осветена от слънцето, мъжът ми ме държи за ръка, после отиваме у нас, където аз пуша цигара с чаша вино, а бебето пие мляко и спи. Раждането няма да го описвам, освен момента, в който отрязаха пъпната връв и сложиха бебето на корема ми. Тук започва моята мини хорър стори.
Тъкмо да гушна бебето с влюбени очи и се случи нещо, за което никой не ме беше предупредил. Бебето по някакъв начин изпълзя и лапна гърдата ми. И докато гледах изумена и се чудех сега какво се прави, и хоп -животът е странно нещо - винаги в такива моменти се намира някой, който снима. Преди да се усетя, акушерката направи осемнайсет снимки с телефона. Дано детето не ги види никога. На тях приличам на ударена с тъп предмет пациентка от 4-ти км, която все едно вижда не бебе, а Пениуайз клоуна на Стивън Кинг.
И така: аз съм в болницата с двайсетина жени, които чакат на опашка пред някаква помпа за кърма, закачена на стената и ако мислите, че главната тема на всяка са бебетата, то вие живеете, като мен, в евтин ситком.
Оттук-оттам се побутват, попипват, постискват и оголват гърди, показват се зърна и се обсъжда големината им. Жени с влажни кръгове по нощниците обикалят и помпат с малки помпички с поглед в нищото и акушерки подвикват "има още, давай".
Върхът на сладоледа е сценка в една от стаите, в която влязох за разнообразие, докато бях на разходка с моята помпа. Там едно голо до кръста момиче ревеше и стискаше гърдите си. Влезе акушерка, която попита: "Ти ли си тая с кърмата?". Това е адски тъп въпрос на фона всички нас, които се разхождахме в лактационен транс по коридора, но момичето се съгласи с кимване, че тя е тая с кърмата, и измънка нещо от сорта на "нямам нито капка, бебто само реве". И, о, Господи, акушерката запретна ръкав, стисна гърдата на момичето, при което опръска към осем помпащи зомбита в стаята. После доволно се врътна, на вратата каза вълшебно "имаш кърма, храни детето и не мрънкай" и се изгуби в света на акушерските среднощни сбирки ала "стари градски".
Мъжът ми вече беше наясно с програмата, с помпата и с цялата кърмаческа драма, все пак беше идвал да ми носи това-онова около трийсет и осем пъти за три дни. И въобще толкова бяхме изперкали, че вместо "Как е бебето?" дежурен въпрос беше "Как е кърмата", "Удобна ли е помпата?" и разни други такива. Когато се прибрахме, хвърлихме детето в кошарката, аз облякох заветната нощница и извадихме помпата да ѝ покажем новия ѝ дом.
Започна следващата фаза на кърмене, в която никой никога не спи, освен, разбира се, бебето.
Следващите три месеца не помня нищо, освен че ми се пуши. Толкова много, че мразя всички, които пушат. И това продължи една година. Една година, в която аз сънувам как пуша, как ми говори и най-тъпото- как ме сваля една цигара в бар. Стигнах дъното, когато седнах с количката на пейка в парка до един възрастен мъж, който пушеше. Седнах доста близо, за да усещам цигарата, той се притесни, изгледа ме като луда майка, която се натиска на мъже по пейки в парка, и с бърза крачка избяга.
Към петия месец се сбогувах с помпата и за кратко май даже и спях. Но после започна среднощното кърмене и будене на всеки час. Ставах, ревях, кърмех и пиех вода, защото така ми казваха. Лошото е, че от пиенето на толкова вода, в нощите, в които можех да се наспя и детето не се будеше, аз ставах да пикая. И така-кърмех, пиех вода, пикаех и животът си течеше.
А разходките навън? Тук тихичко си плача в шепа. Ако вие имате бебе, което може да се храни навсякъде, почерпете някого и заспивайте усмихнати, защото никога няма да разберете какво е да бягаш от Южния парк към булевард България с количка. Да бягаш, да ревеш, а торбите от Била да се късат от гумите на количката и да сипят наоколо банани и авокадо. Детето ми можеше да суче само и единствено вкъщи на пълна тишина или в най-лошия случай - в пробната на някой магазин, в който няма музика.
Ако сте виждали луда да бута бебешка количка с превишена скорост, да пее Зайченцето бяло като касета с набрана лента от едно време - била съм аз. И това на всеки три часа, понякога - два. Накрая спрях да ходя по паркове, градинки и всичко, което е на повече от 20 минути път с количка. Казвам с "с количка", защото "аз съм пеша" и "аз съм с количка" са две ситуации с ОГРОМНА разлика.
От свободните си години имам една много приятна снимка как пия джин с тоник от новата си обувка в Билкова, изглеждам добре за около четири сутринта и даже съм симпатична. По същото време няколко години по-късно виках истерично през прозореца на някакви хора, които се веселят, а те ме гледаха жално и даже леко със страх. Веднъж даже изкрещях "Оженете се и пукнете!!" на една двойка пияни младежи под прозореца. Пълна лудница.
Малко по малко кърменето се разреди, аз започнах да спя, наближаваше и моментът, в който ще мога да запаля така чаканата цигара (по-скоро двайсет една след друга).
Един ден махнах и последното нощно кърмене, слязох на двора в къщата на наште, изпуших трийсет цигари за половин час, стана ми лошо и разбрах, че пак съм бременна.
Прибрах цигарите, поплаках си и звъннах на мъжа ми да купи електрическа помпа.
(Въпреки всички трудности с кърменето, които преживях и преживявам още с номер две, пак бих посъветвала всяка майка да кърми детето си).
