В последните седмици доста се изписа и чу по отношение на детските ясли и градини в България. Майко мила! публикува два текста по темата - Те всички реват! – мотото на българската детска градина и За детската градина, анонимно и от кухнята. След тях се чуха много мнения се чуха за адаптацията на децата, може ли родителите да влизат с тях или това ще доведе до невъобразим стрес у всички присъстващи, и трябват ли да има камери в помещенията. Въпросите също са доста - ние на дисциплина ли ще ги учим тези деца (респективно, стомана ли ще каляваме) или ще им угаждаме (помагайки им да се адаптират по-лесно към тази нова за живота им ситуация)? На фона на всички изказвания непрекъснато се дават и откъслечни примери за това как е в чужбина, които ни звучат далечно, непознато и... невъзможно за постигане. Ще допринесем за това усещане още малко със следващия разказ от българката Йолина Стоянова-Брунер, която живее в Швейцария с двете си деца и има пряко и лично наблюдение върху местните ясли и детски градини. Седнете някъде, че може да ви стане тъжно, като се зачетете.
*************************
Скоро след внезапната смърт на майка ми започнах да сънувам кошмари – картина на цветя, изписани с тънки червени линии върху бледожълт фон, която обземаше цялото ми съзнание, като десктоп.
Виждах всеки пиксел до вманиачаващи детайли и се будех с най-убийственото чувство за раздяла, което съм изпитвала някога. Докато пререждах едни стари снимки, попаднах на черно-бялата версия на картината от кошмара ми – това беше десенът на балатума в моята детска ясла през 1978 година, когато съм била на две.
Не помня нищо от тогава, но според разкази на очевидци отиването ми на ясла всяка сутрин в продължение на две години е било съпътствано с рев, крясъци и тръшкане в епични пропорции.
В крайна сметка, всички деца по онова време ходели на ясла и никога не минавало без драми. След това сигурно съм свикнала, защото детската градина си спомням предимно с добро, като изключим задължителното спане и натиска да си изядем всичко.
Родих моето дете в Швейцария, където масовото ходене на градина и работещите извън дома майки са по-скоро рядкост.
Градините са частни, скъпи и в онзи момент трябваше да се запишем в листата с чакащите още преди раждането. Тогава си обещах, че ако на детето не му хареса в градината, ще спра да работя и въобще ще си преосмисля генерално плановете за живота.
Във всички случаи, не исках никой да сънува балатум след тъжната ми кончина.
Но на него му хареса и то много. На второто ми дете – също. Вече седем години събирам всекидневни впечатления от швейцарската детска градина и за този период видях само едно дете, което не можа да се впише там. То пристигаше всяка сутрин разревано, с разреваната си майка, която изобщо не беше убедена, че иска да го оставя където и да е.
И въпреки старателните усилия на персонала нещата не се получиха, двете страни си стиснаха ръцете и се разделиха без драми и обвинения.
Така че - да, увереността на родителите е важна, но несравнимо по-важни са броят и квалификацията на грижещите се за децата.
Въпреки че никога не са оспорвали авторитета ми на родител, хората в градината имат професионалната компетенция на специалисти, които не само обичат това, което вършат, но и знаят доста повече от мен по темата за ранното обучение.
И това знание не е получено от интернет форуми. Тези хора тотално промениха мнението ми, че да работиш в детска градина не е кой знае колко трудно – вече знам, че това е супер отговорна работа, за която се изискват качества и умения, които аз собствено не притежавам. И кооперацията помежду ни даде чудесен ефект върху децата. В швейцарската градина видях много детайли, върху които никога не се бях замисляла преди.
В градината няма “лели”. Организацията на работа е такава, че на ротационен принцип всички възрастни готвят и чистят, както е и в повечето домове. Персоналът е разделен според степента на образование и опит – ръководителите на групата носят най-голяма отговорност, те са връзката с родителите; останалите са в процес на обучение. На всеки възрастен се падат максимум по три деца и от там произтича високата месечна такса.
В нашата градина приемат деца след четиримесечна възраст (майчинският отпуск е 16 седмици), но отказват да вземат деца, които са на две години. Обясниха ми, че в този период те са особено чувствителни при раздяла, съвсем нормален процес, но тръгването на градина точно в този момент би ги травмирало ненужно. Препоръчват да запишат детето преди или след тази възраст.
В нашата градина има само една група от максимум 12 деца, на възраст между четири месеца и шест години, които прекарват основната част от деня в голямо общо помещение с играчки, книжки и възглавници по пода, с отделен кът за храна и малка стая за следобеден сън.
Адаптационният период е две седмици. Първо ходихме заедно по за няколко часа, после децата оставаха без мен по за няколко часа докато постепено стигнаха до цял ден сами без да се стресират.
Сутрин, преди да се разделим, децата непремено ни махат от прозореца - ако родителите са спокойни и усмихнати, то и децата ще се чувстват така.
Няма хранене насила, познато още като “ще ти го изсипя във врата”. Децата трябва да пробват храната, но не са длъжни да ядат, ако не са гладни или ако предложеното не им хареса.
Децата са окуражавани да дават идеи за седмичното меню. Обядът се сервира по средата на масата и по-големите деца са насърчавани да си сервират сами в чиниите. В нашата група злояди няма, напротив, децата ме предупредиха, че “тук разрешават само по четири порции”.
За бебетата затоплят донесената от вкъщи кърма или приготвят адаптирано мляко, чиято марка, както и тази на шишетата и бибероните, се избира от родителите.
Следобедният сън не е задължителен - който не иска да спи, може да разглежда книжки без да вдига шум “докато кравата издрънка” (има кухненски часовник във формата на крава, който обявява края на тихия час).
Няма телевизор, няма таблети. Понякога слушат приказки на аудиокасети (съвсем сериозно!).
Няма задължителни занятия - никой не е длъжен да рисува, ако по средата на занятието реши да се заиграе с нещо друго.
Наказания няма. Когато стане някоя беля, учителката сяда на една маса заедно с провинилия се, така че всички да са на еднаква височина, и им обяснява, като на равноправни човешки същества, защо дадената случка е неприемлива. И отговаря на въпросите им. Това се повтаря отново и отново по всякакъв повод без никога да се повишава глас (както споменах тази професия не е за всеки).
Цялата тази свобода прави децата много по-възприемчиви към правила и задължения, и ги насърчава сами да задават въпроси. Моите деца например ми обясниха, че наистина е тъпо, че бягането вътре в градината забранено, но е разбираемо, защото имамного пълзящи и прохождащи "колеги".
Тъпо е, когато някой е взел играчката, която и ти искаш, но знаят, че с крясъци нищо няма да се получи; много по-ефективно е да се споразумееш, като трампиш исканата от теб срещу нещо друго.
Децата се научават да се забавляват с всекидневни дейности - помагат в готвенето, белят моркови и режат курабии; ходят до библиотеката за книги, защото детската градина няма място и средства за книжен фонд; през есента излизат да скачат в локвите, в жегата се поливат с вода на двора, през зимата се търкалят в снега.
Понякога просто отиват до близкия подлез, хващат се за ръце с учителките и бягат и крещят с всичка сила, защото ехото ги забавлява (това, разбира се, е само в ненатоварените часове от деня).
Ето, това е положението в нашата градина. Не всички реват.
А сега ето и малко история и обяснения за услугата "детска градина" тук.
Държавата Швейцария има драконов контрол относно качеството на услугата - нямаш право да работиш в градина, ако не си учил за това, стажантите винаги са съпътствани от дипломиран колега. Въпреки че градината отвътре не е никакъв лукс, цялата инфраструктура подлежи на стриктни проверки.
Детската градина е доста скъпо удоволствие.
Средната швейцарска заплата по данни от 2010 е около 6.000 франка на месец - заплатите варират в зависимост от сектора и образованието, но малцина получават по-малко от 4.000 франка на месец (по данни на https://www.myscience.ch/living/salary/salary_in_switzerland).
В общия случай таксата за градината възлиза на около 120 франка на дете на ден, като за второ дете може да се направи отстъпка. Цената включва абсолютно всичко - храна, памперси, шишета, биберони, адаптирано мляко. Детето може да ходи дори и само веднъж седмично, но в предварително уточнен ден, примерно всеки понеделник.
Някои места в детските градини са финансирани от местните власти, за да покрият таксата на крайно нуждаещи се, примерно деца с един родител.
Други градини я определят в зависимост от декларираните годишни приходи на семейството (доколкото знам и в България е било така при социализма).
Доскоро целодневни детски градини въобще не е имало и в някои райони на страната да си оставиш детето "на чужди хора", fremdgeben, има обществена стигма.
До среда на ХХ в. сираците, децата на неомъжени майки и бедни родители са били насилствено взимани от семействата им и разпределяни във ферми и приемни семейства, с идеята да се научат на труд и самостоятелност отрано.
Реално обаче това е била абсолютно неадекватна система. Децата са били третирани като роби, често са били малтретирани и без никаква защита. Така семейният модел на работещ баща и грижеща се за дома майка са се оформили като символ на просперитет.
Аз никога не съм се чувствала укорявана за това, че децата ми ходят на градина, но често са ме разпитвали за личния ми опит от детството. Питали са ме и как функционира общество, в което и двамата родители работят извън дома - наистина не е лесно да си го представиш, ако не си го виждал на практика.
Швейцария се променя. Насилственото отнемане на децата отдавна не съществува, все повече жени държат на професионалната си реализация точно колкото и мъжете, така че трябва да се измисли обществен модел това да бъде реализирано.
Ясно е, че достъпната грижа за децата е едно от условията, но не и за сметка на качеството.
Швейцарците, за които качеството на всичко е въпрос на национална чест, никога няма да го позволят.
