Това е първият разказ от конкурса От кърмене спомени има – и то какви!, който организираме заедно с Philips Avent. Текстът е толкова готин, че абсолютно безапелационно си отнесе наградата - помпа за кърма. Авторката му пък - Антоанета Енчева, си я заслужи по няколко причини - хем разказът хубав, хем спомените смешни (на неин гръб, естествено), хем и отново ѝ предстои да се вкара във филма с кърменето - при това 15 години след събитията, описани тук! Можем само да ѝ кажем "Евала!", а на вас да пожелаем приятно четене! Използваме случая и да ви поканим на събитието Да поговорим за кърменето с Майко Мила! и Philips Avent, което ще се състои на 15 август, от 11 часа, в Детски център за изкуства Angel Steps, бул. Сливница 245, ет. 2. Входът е свободен, заповядайте!
*********************************
Най – сетне намерих място, където и аз да разкажа нещичко, без да усещам укорителните погледи на онези – безупречните, безпогрешни и перфектни майки, които размахват пръст и съдят.
Спомените ми са доста избледнели от факта, че преживяното е отпреди 15 (!!!!) години, НО ето че сега отново съм бременна и след по-малко от 2 месеца ще започна да трупам нов опит, а спомените започнаха притеснително да изплуват.
Пък и ми трябва помпа – нали ще кърмя…
Кратко описание, за да получите по – добра представа за главните герои:
Отрочето, споменавано в разказа ми, вече е 180 сантиметров и 70-килограмов „лют” тийнейджър, който ще наричам Тетко (той така се наричаше като малък). А аз... аз съм (бях) тип „джобно гадже” – кинта и 20 – 45 килограма напикана.
Тетко реши да се появява на бял свят в една септемврийска вечер, след като бях гледала с голям интерес новата версия на „Джак Изкормвача” (безценна визуална стимулация за всичко, което ме очакваше). Естествено, беше петък, 13-ти, а и навън валеше като в разказ на Пелин. Прескачам комичните несгоди покрай самото раждане, а те не бяха никак малко, и се насочвам към ден 14-ти, по обед, когато Тетко ми бе връчен.
Ужас!
Така бих описала чувството, което ме връхлетя, приседнала уплашено на металната рамка на леглото в родилното отделение, когато ми поднесоха бебето.
„Приседнала” е смело казано – все пак, преди по-малко от 6 часа от мен бяха извадили 3-килограмово бебе, и болката там, откъдето се беше промъкнало, все още беше неописуема. Болка – която бързо се забравяла, казват (да, ама друг път)!
Та бебето, с лице, сбръчкано като на малък пекинез, и цвят, наподобяващ заспал на плажа поляк, беше отворило уста и чакаше… чакаше манджата! Срещу себе си виждах една зяпнала уста, която чакаше да бъде нахранена от мен! Сестрата - огромна и грубовата жена, ме накара да дръпна нагоре разпокъсаната и зацапана нощница и да остана почти гола на онова студено легло срещу прозореца без завеси, и без идея какво ме очаква.
Изведнъж зърната на гърдите ми се потънаха в мъжествените ѝ пръсти и се превърнаха в копчета на старо радио, и тя – с тези огромни ръце - реши, че ще търси радио „Ереван” или кой знае коя по-актуална станция.
Изненада, болка, възмущение, изпитах всичко това в този миг, но какво пък – преди броени часове бях родила – нямах сили да се противя! Сестрата измрънка нещо под наболия мустак относно вида на зърната ми, от което разбрах, че нямало да стане тая работа с кърменето и безцеремонно ми нареди да сложа „зяпналата уста” на зърното.
Подчиних се безропотно и…
Ужас! Така отново описвам онова, което последва. „Зяпналата уста”, т. е. синът ми, даде всичко от себе си! А то беше доста за незавидния му житейски опит. Ориентира се бързо в обстановката, разбра от къде „извира” млякото и започна. Започна да суче. Започна да изтезава бедната си, полугола, трепереща от студ и страх майчица.
Малката пираня, която бях допуснала да захапе част от мен погрешка, имаше такава сила, че всяка негова глътка беше като пронизващ нож. А ножът, за мое голямо учудване, не се забиваше в гърдите, а там, откъдето се беше пръкнало малкото изчадие.
Ячката сестра ме гледаше въпросително, а на лицето ми се изписа една много идиотска усмивка – изкривена, от болката, която изпитвах, леко озъбен, а от потиснатото желание да викам - и със солен при вкус от сълзите, които се стичаха по лицето ми.
Времето спря и минутите бяха часове. Болка, ама много болка. След известно време гадината реши, че с тази част от мен е приключил и иска и другата ми гърда! Бях отчаяна и обезверена. В този момент се предадох!
Като агне на заколение поднесох и другата гърда към „зяпналата уста”. Всичко се повтори! Тогава разбрах, че изгубих битката за собственото си аз. Всичко мое му принадлежеше…
Боже, колко щастлива се почувствах, когато издебнах мига, в който „устата” се отвори отново, за да си поеме въздух, а аз я дръпнах на една педя разстояние от мен! Изпитах облекчение и си казах – край, приключи! Но, за моя изненада, пиранята продължаваше да търси гърдата ми! Е, не… стига толкова инквизиция, си казах!
С риск да ме обявите за лоша майка си признавам, че повече не му дадох. Не и на това хранене.
Отведоха го, а аз – приседнала там, на металната рамка на пружината, изтощена от поредната порция болка се питах:
„Ама защо, защо никой ме ми каза, че боли? Всички се оплакват, че не могат да кърмят, а никой не се оплака от това, че МОЖЕ да кърми!! Боже, защо ме боли коремът, а не гърдата? Да не би да има да излиза още нещо от мен? И така ще е на всеки 3 часа!? Дали още е гладен?”
и, разбира се:
„Аз ли съм най-лошата майка?”
Легнах, свих се на кравай и заспах в зацапаната си, дрипава нощница, уплашена и плувнала в сълзи.
След няколко часа се пробудих за следващото хранен. Този път реших да посрещна смело участта си и да се подам от вратата на стаята. Срещу мен, в тъмния коридор, идваше една огромна количка с бебета, наредени сякаш на конвейр.
Грубата сестра буташе количката самодоволно. Като ме видя, се подсмихна под мустак. Вътрешно изпитваше огромно удоволствие, че отново ще бъда изтезавана. С насмешка ме попита дали ще позная моето бебе.
Погледнах тази поточна линия със спящи бебета и съзрях едно, което се гърчеше и се опитваше да плаче, отваряйки широко уста. Засмях се – посочих моята „зейнала уста” ѝ и казах:
Тази пираня е моята - усетил е вече манджата и е гладен!
Пък другите бебета, сякаш още не съвсем на себе си, спяха блажено. Безгрижно. Само
той - моят Тетко - вече се беше ориентирал в живота! „Рънътъ прави борбътъ” - казват хората.
Поех детето си в ръце. Разголих смело гръдта си, като персонаж от картина за френската революция, и… о боже, о, не, не – не мога! Заля ме студена пот и започнах да играя един странен танц с дете в ръце – две напред, една назад.
Аха да дам на „зяпналата уста” да ме захапе и я дръпвам назад. Напред към гърдата и назад, далече от нея. И така – няколко минути, докато чувството за отговорност надделя , мен и се пречупих (май повече ме беше срам от съкилийничките ми, които се кикотеха в този момент на гледката, която представлявах).
Пиранята се впи отново в мен и всичко започна отначало…
Набързо ще спомена факта, че докато бях в болницата и наблюдавах другите майки да пушат весело на терасата на родилното, се наложи да се запозная и с изкуствено създадената пираня - помпа, която ми връчиха сестрите, за да храня чуждите отрочета. Кърмата ми била тръгнала много бързо… да съм дадяла и на другите деца в отделението…
И така, това са първите ми опити за кърмене. Впоследствие Тетко наддаваше килограми доста бързо и лекарите ни наричаха „голямото бебе с малката майка”, а драмите продължиха, но това не касае настоящата тема. Може пък да измислите продължение, в което бих се включила също толкова ентусиазирано!
