Много обичаме да ни разказвате вашите истории, а ние да ги четем и да ги награждаваме. Така ще правим цяло лято. Този път конкурсът за читателски текстове е подкрепен от нашите приятели dm България и dm babybonus – вашия съветник по време на бременността и отглеждането на детето ви. Те ще наградят 5-ма от вас със страхотен сет от продукти на различни dm марки – всичките са ви любими. Ние от Майко Мила пък ще подарим на още 10 души най-новата ни книга „Майко мила, бременна съм!“.
Всички имаме истории, свързани с очакването, появата или първите мигове с бебето. И няма значение дали вече сме родители, дали говорим за близко до сърцето ни дете (племенник, внуче, дете на приятели) или тепърва ни предстои да имаме свое бебе. Така че може и да не сте били бременни конкретно вие, а да ви е развълнувала нечия друга бременност и да искате да ни разкажете.
Изискванията към текстовете можете да видите в края на материала. Очакваме ги до 25 август на konkursmaikomila@gmail.com.
Диана Стоева ни напомня с този текст да внимаваме какво си пожелаваме, защото може да се сбъдне. И ни разказва историята за трето ѝ бебе, което се появило в семейството ѝ във възможно най-неподходящия момент. Но има ли изобщо подходящ момент, питаме ние?
Напълно естествено, непланирано и без да се интересува, че ние вече си имаме бебета под ръка. Или по-точно по едно бебе във всяка ръка. Беше началото на януари, първите дни след Нова година. Усещах, че с мен се случва нещо необичайно, но просто нямах време да му обърна внимание. От година не бях спала истински, защото от толкова време имахме двама нови членове в семейството. След години неуспешни опити за забременяване и след инвитро процедура, бяхме щастливи родители на момчета близнаци.
Те се родиха недоносени и въпреки че вече бяха на година и два месеца, още не можеха да ходят. Единият имаше огромно желание и настояваше да обикаля апартамента, държейки някого от нас за ръка. Другият нямаше никакво намерение да се изправи и беше усвоил пълзенето до такава степен, че вече се притеснявах, че ще стане първи клас без да проходи.
Аз бях майка за пръв път и се държах точно като такава с първородните си деца – готвех им сама храната, затварях бурканчета с разнообразни пюрета, изварявах шишета и залъгалки, пазехме им тишина и спазвахме строг режим. Обличахме им сладки дрешки, правехме им домашна фотосесия всеки месец, измисляхме им песнички и дори им купихме играчка-проектор със „звездно небе“ за детската стая.
Беше трудно, но някак си се справяхме и си мислехме, че оттук нататък ще става само по-лесно. ХА. ХА. ХА.
Както казах, малко след Нова година реших „за всеки случай“ да си направя тест за бременност. Казвам за всеки случай, защото с две деца на по годинка възможностите за зачеване са силно ограничени. Не искам да звуча все едно се оплаквам, но втората чертичка синееше пред мен, вследствие на декемврийскиТ секс. Пълен член, което го характеризира като единствен за месеца в съобщителното изречение.
Не защото моментът не беше подходящ, а защото на нас няколко доктора ни бяха казвали да забравим за естествено зачеване. И ние наистина бяхме забравили. А ето сега седяхме с теста в ръце и се чудехме това чудо ли е, майтап ли е или някакъв вид компенсация. Десерта ви се забави много? Ето ви направо три – за причиненото неудобство и като комплимент от нас за вас.
Който е чакал дълго за дете, знае – мисълта ни беше само една: къде да сложим третото легълце.
Въпросите „Как ще се справим?“, „Ще работя ли някога отново?“ и „Каква кола ще ни трябва?“ звучаха приглушено – не защото не бяха важни, а защото близнаците отново бяха гладни и ревяха с цяло гърло. Не можехме да си представим да се лишим от дете, което е дошло при нас не от люлката на науката, а направо да си го кажем свише. И въпреки че това дете ни разказа играта, решението да го имаме е най-важното в живота и на двама ни.
Никой не му обръщаше особено голямо внимание, все пак беше трето дете. Износваше дрехи и си играеше с играчките, които вече имахме. Реално освен единичната количка нямаше нищо свое. До година и половина го наричахме просто „Бебето“ и рядко ползвахме истинското му име. Растеше в шумен дом, с голяма конкуренция и крайно недоспали родители.
Още не сме свършили, скрол надолу
Може би там, откъдето идваше, му бяха описали ситуацията по друг начин, защото първите месеци ревеше почти постоянно и отказваше да се храни. През каквото и да минахме, в крайна сметка оцеляхме в тази първа и най-трудна година. Малко по малко това дете се успокои, разбра, че не сме лоши хора и че да си трето дете има и добри страни. Порасна слънчево, умно и изключително отговорно дете. Отдавна го наричаме с истинското му
име. Нашият подарък от съдбата се казва Дарин.
Много обичаме да ни разказвате вашите истории, а ние да ги четем и да ги награждаваме. Така ще правим цяло лято. Този път конкурсът за читателски текстове е подкрепен от нашите приятели dm България и dm babybonus – вашия съветник по време на бременността и отглеждането на детето ви. Те ще наградят 5-ма от вас със страхотен сет от продукти на различни dm марки – всичките са ви любими. Ние от Майко Мила пък ще подарим на още 10 души най-новата ни книга „Майко мила, бременна съм!“.
Всички имаме истории, свързани с очакването, появата или първите мигове с бебето. И няма значение дали вече сме родители, дали говорим за близко до сърцето ни дете (племенник, внуче, дете на приятели) или тепърва ни предстои да имаме свое бебе. Така че може и да не сте били бременни конкретно вие, а да ви е развълнувала нечия друга бременност и да искате да ни разкажете.
Изискванията към текстовете можете да видите в края на материала. Очакваме ги до 25 август на konkursmaikomila@gmail.com.
Публикуваме разказа на д-р Радина Валентинова Ботева, в който има физическа болка, но има и голямо геройство и доза смях.
Пиша този текст, докато в лявата ми ръка спи моето малко момиченце, а на фон върви десет часа запис на звука „шшшшш“ в YouTube. Остроумен подход след като един час си правила звука сама.
Октомври, дни преди 29-ия ми рожден ден. За съжаление, не мога да пазя пуста тайна от мъжа ми и още при най-беглото съмнение затичахме заедно до аптеката за тест. Такъв не бях правила никога до момента и доста се втрещих, когато още при попадането на първите мокри капки върху него, чертите светнаха като фойерверки на Нова година.
Така започна – гледахме се като гърмяни зайци и си викахме един на друг „ами, к'во“ (въпреки че правехме опити от една година).
Две седмици преди термин бебето постигна невероятните 3 кг 800 г на кантара и очите на моята лекарка удариха ултразвука и се върнаха в очниците.
„Голямото бебе“, както стана известно в медицинските среди, щеше да се ражда с индукция пет дни преди термин.
Това ме окрили – знаех точния ден на раждането и можех да подготвя ума, тялото и духа си. Започнах сериозни тренировки за разкритие, което за жена, изглеждаща като планетата Сатурн, означава мандръсане върху йога топка и разтъркване на баджаците по 2 км на ден.
Постъпих в болницата с 3 см разкритие и без тапа. В приемния кабинет отново получих опулени погледи: „Ама то главата му не се хваща на екрана“ – толкова била голяма. Всички тайничко се чудеха
На другата сутрин с изгрева дойде и моят миг – влязох в родилна зала с 5 см разкритие и много настървена да се докажа (каква кукувица съм). Моят мъж пристигна в залата за кураж и пуснаха системата окситоцин. В следващите два часа аз обикалях стаята със системата, а той ми пускаше майтапи. С една дума – бихме си лафче, докато в 8:30 не заревах за упойка. Тя ме погали като ръката на самия Бог и не след дълго акушерката обяви шийката ми за готова.
– Да, ама бебето ти е високо, я се опитай да напънеш, да видим дали ще се спусне малко – предложи с недоверие тя.
„Ето го“, викам си, моят момент. Сега ще ви покажа кука ли кукувицата. И се напънах като звяр. Акушерката се втрещи:
– БРАВО, БЕ! ДАВАЙ! ОЛЕЛЕ!
Бебето се спусна за секунди.
– Чакай да извадя чаршафите и да викна екипа – започна да се суети из стаята.
– Можеш да си напъваш лекичко през това време.
Да, ама мен вече ме преряза и с остър демоничен глас през зъби изръмжах:
Следващите точно седем минути протекоха като сцена от филма „Екзорсистът“. Аз напъвам и ръмжа, чупя стойките, дето ми държат краката, идват две яки стринки да ги държат отворени, докторката над главата ми прави заклинания да напъвам, мъжът ми трепери зад пердето. И изведнъж тежко облекчение. „Голямото бебе“ се роди и изрева с цялото си дробче. Е, оказа се едва 3 кг и 400 г, с което мама избегна рязане и шевове.
На излизане акушерката с усмивка се обърна към мен:
– Ще дойдеш ли пак?
– Абсолютно – отговорих ѝ аз.
Много обичаме да ни разказвате вашите истории, а ние да ги четем и да ги награждаваме. Така ще правим цяло лято. Този път конкурсът за читателски текстове е подкрепен от нашите приятели dm България и dm babybonus – вашия съветник по време на бременността и отглеждането на детето ви. Те ще наградят 5-ма от вас със страхотен сет от продукти на различни dm марки – всичките са ви любими. Ние от Майко Мила пък ще подарим на още 10 души най-новата ни книга „Майко мила, бременна съм!“.
Всички имаме истории, свързани с очакването, появата или първите мигове с бебето. И няма значение дали вече сме родители, дали говорим за близко до сърцето ни дете (племенник, внуче, дете на приятели) или тепърва ни предстои да имаме свое бебе. Така че може и да не сте били бременни конкретно вие, а да ви е развълнувала нечия друга бременност и да искате да ни разкажете.
Изискванията към текстовете можете да видите в края на материала. Очакваме ги до 25 август на konkursmaikomila@gmail.com.
Цветомира Иванова ни прати история как бременността на братовчедка ѝ променила целия ѝ мироглед. Защо – ще разберете в текста...
До момента, в който не забременя моята братовчедка, която ми е като сестра, не разбирах какво точно означава да имаш дете. Единствено след като видях как тя преминава през всички етапи на бременността, започнах да разбирам какво означава наистина да се радваш на това да станеш родител. Истинският момент за мен дойде, когато за първи път видях малкото същество.
Всичко, което съм вярвала, че знам за живота, започна да изглежда по съвсем нов начин. Малките ръчички, нежният поглед и беззащитността на това ново същество разтопиха всяка бариера в сърцето ми. Още от първия момент, в който го зърнах, аз вече знаех, че го обичам. Това чувство беше толкова чисто и неподправено, че не можех да го обясня. Чувствах се сякаш част от мен самата се е преродила, а любовта към това ново човече беше незабавна и необяснима.
Точно тогава се зароди нещо в мен, може би майчински инстинкт… не знам, но вече със сигурност знам едно и то е, че с нетърпение очаквам да ми се случи и на мен тази радост!
Това, което бременността на моята братовчедка ме научи, е, че да имаш дете не е просто въпрос на биология.
Животът преди и след този момент изглеждат като две напълно различни неща, и всичко, което беше важно, започва да придобива ново значение.
Щастието от бременността не се състои само в очакването на раждането, а и в процеса на промяната, която се случва в теб самата. Всеки ден, всяка нова стъпка, всяко ново усещане, всяка болка и радост те формират като личност и те подготвят за ролята, която ще играеш след това. Ти започваш да осъзнаваш, че вече не живееш само за себе си, а за едно малко създание, което ще изисква всичките ти усилия, но и ще ти даде всичката любов, която никога не си вярвал, че можеш да изпиташ.
Когато за първи път чуя смеха на своето дете, когато почувствам неговите малки ръчички да се сграбчват за мен, когато го видя да прави първи стъпки, ще знам, че съм изпълнила един от най-важните си житейски пътища. Да бъдеш родител е не само привилегия, но и отговорност, която носят само тези, които наистина разбират и ценят чудото на живота.
Още не сме свършили, скрол надолу
Тя е не само период на очакване, но и време на самопознание, на промяна в начина, по който гледаш на света. И когато за първи път погледнеш в очите на своето дете, ще разбереш, че всичко, което си преминал, е било част от този велик път към безусловната любов, която можеш да дадеш. Това е най-ценният дар, който животът може да ти подари.
Много обичаме да ни разказвате вашите истории, а ние да ги четем и да ги награждаваме. Така ще правим цяло лято. Този път конкурсът за читателски текстове е подкрепен от нашите приятели dm България и dm babybonus – вашия съветник по време на бременността и отглеждането на детето ви. Те ще наградят 5-ма от вас със страхотен сет от продукти на различни dm марки – всичките са ви любими. Ние от Майко Мила пък ще подарим на още 10 души най-новата ни книга „Майко мила, бременна съм!“.
Всички имаме истории, свързани с очакването, появата или първите мигове с бебето. И няма значение дали вече сме родители, дали говорим за близко до сърцето ни дете (племенник, внуче, дете на приятели) или тепърва ни предстои да имаме свое бебе. Така че може и да не сте били бременни конкретно вие, а да ви е развълнувала нечия друга бременност и да искате да ни разкажете.
Изискванията към текстовете можете да видите в края на материала. Очакваме ги до 25 август на konkursmaikomila@gmail.com.
Следва историята на Дияна. История, която няма да се изчете лесно, защото в нея се усеща тежестта на неслучването... Но има и такива съдби.
Трудно ми е да пиша за тази болка, защото тя има толкова много нюанси. Чудех се как точно да започна, че накрая просто започнах оттам, където мисълта ми беше тотално зациклила.
В тази болка няма никакъв смисъл и го казвам с цялата си убеденост. Аз я болея и знам. Просто сме изтеглили късата клечка от съдбата, завъртяли сме колелото на „Фалит“ и някак трябва да приемем отреденото. Не. Трябва да го приемаме всеки ден, защото
Всеки ден нещо малко и досадно банално ми напомня, че нямаме дете. Че не можем да имаме дете. Ние сме от онези „късметлии“, за които медицината казва, че няма обективна причина на неслучването. Но неслучването се случва.
Вече над три години чакаме онзи заветен момент на „най-подходящото време“. Изречение, което съм чувала многократно и при което ми иде да крещя. Кое време е по-подходящо от това, когато имаш мечтаната любов и искаш да я видиш в очичките на детето ви? Звучи толкова красиво и простичко. Това „подходящо“ време ми се струва все по-неосъществимо и далечно.
Усещам сякаш съм преполовила търпението си. После обаче идва поредната възможност за опит и се изпълвам с надежда, все едно всички шансове са на наша страна. Историята показва обратното. Но отиваш, действаш, правиш всичко, което зависи от теб. След това чакаш. Чакането ме убива, не спя. После… историята пак показва, че после е разрухата. Поредна.
В мен се блъскат ужасни и ужасяващо силни емоции – болка, разочарование, тъга, отчаяние, безпомощност, гняв… Толкова много гняв и едно тъпо, онемяло безсмислие. Моментът, в който гледам в точка и мълча. Главата ми е гъмжилка от гласове, а най-упорит е онзи, дето казва, че имало смисъл. Да, в децата има смисъл. И не – в болката да нямаш дете няма никакъв смисъл. Не и за мен. Тази болка не извисява, не моделира по-обичащи бъдещи родители. Тя просто изморява, износва, състарява. Може би е така с всяка друга болка.
Още съм на себе си, не защото е лесно, дори понякога не защото искам, а защото животът си свърши работата и ме кали в други борби преди тази. На себе съм и благодарение на мъжа ми – любимия ми човек на света и единствения мъж, с когото някога съм поискала да имам дете.
На себе си съм, защото се обичам и се грижа за себе си. И този урок е научен по трудния начин. След разрухата винаги се връщам към себе си и всичко любимо – чета, готвя, пътувам, ходя на театър, спортувам, творя.
Много искам всички жени, които водят тази битка, да знаят, че имат право на себе си.
Имате право да си живеете живота, да се радвате, да се наслаждавате, да се глезите. Имате право и на тъгата си, но още повече право имате да се гневите. И още нещо – вие вече сте майки. Ние вече сме майки. Да, все още не прегръщаме децата си, но вече сме дали и жертвали толкова много от себе си за тях, че няма как да не сме майки.
Много обичаме да ни разказвате вашите истории, а ние да ги четем и да ги награждаваме. Така ще правим цяло лято. Този път конкурсът за читателски текстове е подкрепен от нашите приятели dm България и dm babybonus – вашия съветник по време на бременността и отглеждането на детето ви. Те ще наградят 5-ма от вас със страхотен сет от продукти на различни dm марки – всичките са ви любими. Ние от Майко Мила пък ще подарим на още 10 души най-новата ни книга „Майко мила, бременна съм!“.
Всички имаме истории, свързани с очакването, появата или първите мигове с бебето. И няма значение дали вече сме родители, дали говорим за близко до сърцето ни дете (племенник, внуче, дете на приятели) или тепърва ни предстои да имаме свое бебе. Така че може и да не сте били бременни конкретно вие, а да ви е развълнувала нечия друга бременност и да искате да ни разкажете.
Изискванията към текстовете можете да видите в края на материала. Очакваме ги до 25 август на konkursmaikomila@gmail.com.
Магдалена Трифонова ни разкрива за своите... ТРИ бременности и за подкрепата, която е получила от баба си.
Мисля, че в нас, жените, е заложен механизъм за забравяне на болките при раждане (или голяма част от тях), за да имаме желание да се възпроизведем отново.
Знае се, че жените от рода на бъдещата майка оказват най-силна подкрепа преди, по време и след бременността. Такъв беше и моят случай. Получих тази подкрепа от баба Джо (Гергана, по-известна като Джорджия). То не беше точно подкрепа, а бутане, пришпорване, не много деликатно. Но нали адреналинът и мобилизирането на тялото при стрес са водещи в еволюцията... Така се изграждат силни жени.
Ето защо неведнъж съм била на крачка да поканя баба да дойде с мен пред гинекологичния кабинет. Обикновено в чакалнята имаше повече мъже, та се чудех дали не си следя бременността при уролог, но в днешни времена как да се довериш на външния вид на хората?
В онези ранни дни той дори не е подозирал, че ще е изместен от спалнята за години напред, отстъпвайки мястото си на три бозайника. Това би внесло допълнително смут. Притеснен беше и това му личеше. Основно в действията и бездействията му, чрез които сякаш ми казваше: „Не ти трябват деца, ето, грижи се за мен. Подреждай ми обувките, сервирай ми, готви ми глезотии, отсервирай ми, гушкай ме, когато съм с лека настинка и толкова много още неща.“
Според баба Джо, която е родила мама на 17, аз съм дърта първескиня. Забременях за първи път на 29 г., родих на 30 г. Дотогава баба изрязваше от нейните вестници всички статии за безплодие и ме осведомяваше за личния живот на комшийките и техните далечни братовчедки, които имат бебета или проблеми със зачеването. Деликатна тема.
Една седмица преди термина започнаха леки болки и аз реших, че моментът наближава, но не ме беше страх. „Тия кратуни, дето ги гледаш навред, все са раждани от жени. Не бой се, не си по-различна.“ Мили думи от баба. Та станах, изкъпах се и към 4 сутринта бях пред родилното, където попълвах документи около половин час. Когато приключих и болките бяха приключили. И какво правим сега? Толкова писане за нищо. Вкараха ме в една стая да се наспя и да чакам. Родих на следващия ден, отпочинала.
От втората бременност почти нищо не помня, но раждането стана внезапно. Отидох за тонове преди термин и ми казаха направо да оставам. Отидох и сама си взех багажа с такси. Няколко часа по-късно казах на баба, че има втори правнук, тежащ почти пет килограма.
„Е, а честито! Всяка майка ражда своя крадец. Децата ти крадат най-ценните неща – младостта и силите, красотата и парите. Ама да сте живи и здрави.“ Това бяха нейните думи.
Когато шест месеца по-късно отново бях бременна, тя много се тревожеше какво ще кажат хората и приятелките ѝ. Според нея само индоевропейците от малцинствата раждали, докато могат и колкото могат. Честно казано, тези коментари имаха за цел да ме наранят и успяха, но не много.
От известно време не съм смущавала спокойните води под родословното ни дърво. Може би защото вече съм на 40 и никой не очаква, че ще имам четвърто момче. Но дали?
Много обичаме да ни разказвате вашите истории, а ние да ги четем и да ги награждаваме. Така ще правим цяло лято. Този път конкурсът за читателски текстове е подкрепен от нашите приятели dm България и dm babybonus – вашия съветник по време на бременността и отглеждането на детето ви. Те ще наградят 5-ма от вас със страхотен сет от продукти на различни dm марки – всичките са ви любими. Ние от Майко Мила пък ще подарим на още 10 души най-новата ни книга „Майко мила, бременна съм!“.
Всички имаме истории, свързани с очакването, появата или първите мигове с бебето. И няма значение дали вече сме родители, дали говорим за близко до сърцето ни дете (племенник, внуче, дете на приятели) или тепърва ни предстои да имаме свое бебе. Така че може и да не сте били бременни конкретно вие, а да ви е развълнувала нечия друга бременност и да искате да ни разкажете.
Изискванията към текстовете можете да видите в края на материала. Очакваме ги до 25 август на konkursmaikomila@gmail.com.
Стефани Георгиева е видяла бледа втора черта, която породила в нея огромна радост, но и страх, заради предишен спонтанен аборт в 12 гестационна седмица. Как се развива нейната приказка? Прочетете в следващите редове.
Доста тестове съм направила в живота си. Първият положителен го приех с радост – без въпроси и с пълно доверие.
Често срещано явление е, но този момент го изживях доста тежко. След доста време отново видях двете чертички. Факт е, че беше съвсем бледа втората черта. Веднага изтичах до аптеката за други тестове. През това време в мен бушуваха емоции, скачах, плаках от щастие, благодарих на Господ, молех се да е истина, молех се да го запази.
Връщам се от аптеката, правя нов тест – отрицателен.
Надеждата я има, не умира, но има и съмнение. Дали те има, бебче мое? Дали двете чертички са истина? Едва дочаках сутринта, за да си пусна кръвен тест – за щастие положителен. Хоп! Радост моя, тук си! Създаваш се! Обичам те! Благодаря ти, Господи!
Още не сме свършили, скрол надолу
Изчаках мъжа ми да се прибере вкъщи, отново с голямо нетърпение, за да му съобщя. След това написах на едно листче „Ще ставам кака“ и накарах кучето да го занесе на мъжа ми.
Двамата много се зарадвахме, но ни обзе страх да не се повтори спонтанният аборт. за щастие – не се. Вече имаме едно прекрасно момченце, макар бледата втора чертичка.
Много обичаме да ни разказвате вашите истории, а ние да ги четем и да ги награждаваме. Така ще правим цяло лято. Този път конкурсът за читателски текстове е подкрепен от нашите приятели dm България и dm babybonus – вашия съветник по време на бременността и отглеждането на детето ви. Те ще наградят 5-ма от вас със страхотен сет от продукти на различни dm марки – всичките са ви любими. Ние от Майко Мила пък ще подарим на още 10 души най-новата ни книга „Майко мила, бременна съм!“.
Всички имаме истории, свързани с очакването, появата или първите мигове с бебето. И няма значение дали вече сме родители, дали говорим за близко до сърцето ни дете (племенник, внуче, дете на приятели) или тепърва ни предстои да имаме свое бебе. Така че може и да не сте били бременни конкретно вие, а да ви е развълнувала нечия друга бременност и да искате да ни разкажете.
Изискванията към текстовете можете да видите в края на материала. Очакваме ги до 25 август на konkursmaikomila@gmail.com.
Светла Любомирова ни разкрива част от страховете си и извода, че всичко в крайна сметка е наред.
Винаги съм искала да бъда майка с поне две деца. За щастие, Господ ми даде две деца. Те вече са на 20 години и 18 години, но никога няма да забравя момента, в който щастието се сбъдна. Когато искаш дете, се притесняваш (много) – дали всичко ми е наред, дали ще мога да забременея, дали детето ще е добре и още куп други майчински страхове, та чак до днес.
Първия път не забременях веднага, чакахме около 6 месеца.
Не съм ходила на лекар, защото естествено си мислех, ето сега ще ми кажат нещо ужасно и няма да мога да го понеса. Имам много точен женски календар и един ден просто закъснение. Още вечерта си направих тест, най-дългите 2 минути в живота ми и най-хубавите чертички в живота ми.
Мъжът ми още не се беше прибрал, исках веднага да му кажа, но знаех че това не е новина за по телефона. Чаках го да се прибере, още щом влезе вместо „Добър вечер“ му казах „Бременна съм“. Шок и щастие се изписаха на лицето му и той ме попита сигурна ли си?
Втория път вече бях спокойна и щастлива. Имах едно дете, исках второ и знаех, че е въпрос на време. Тук, улисана покрай грижите за малкия ми син и системното ми недоспиване, нищо не следях – нито дни, нито календари.
Една сутрин отворих хладилника и ме лъхна тежка миризма. Веднага си помислих „Офф, кой пак е зарязал нещо.“ По-късно си дадох сметка, че съм бременна и хладилникът си е наред, но в този период обонянието е по-изострено.
Много обичаме да ни разказвате вашите истории, а ние да ги четем и да ги награждаваме. Така ще правим цяло лято. Този път конкурсът за читателски текстове е подкрепен от нашите приятели dm България и dm babybonus – вашия съветник по време на бременността и отглеждането на детето ви. Те ще наградят 5-ма от вас със страхотен сет от продукти на различни dm марки – всичките са ви любими. Ние от Майко Мила пък ще подарим на още 10 души най-новата ни книга „Майко мила, бременна съм!“.
Темата е: КАК РАЗБРАХ, ЧЕ СЪМ БРЕМЕННА, И КАКВО СТАНА СЛЕД ТОВА. Всички имаме истории, свързани с очакването, появата или първите мигове с бебето. И няма значение дали вече сме родители, дали говорим за близко до сърцето ни дете (племенник, внуче, дете на приятели) или тепърва ни предстои да имаме свое бебе. Така че може и да не сте били бременни конкретно вие, а да ви е развълнувала нечия друга бременност и да искате да ни разкажете.
Изискванията към текстовете можете да видите в края на материала. Очакваме ги до 25 август на konkursmaikomila@gmail.com.
Екатерина Илиева ни е изпратила разказ за своята първа бременност в забавна форма, но дали ѝ е било толкова забавно и когато докторите объркват пола на бебето, ще разберете тук:
Жега е, лято, София, през юли
двамата с мъжа ми чули-недочули
тръгваме да правим бебе с татко двама,
но в началото успехи – няма.
Следващ месец – август – пръчките за овулация:
резултати невалидни – чиста прецаквация.
Мислехме, почесвахме се и в приключение се впуснахме
30 дена плътно – не пропускахме...
Мина малко време, месец, мисля, или два,
само помня, че едва стоях на собствените си крака.
И от там –> аптека –> вкъщи –> тест с урина,
резултатът бе пределно ясен – ще сме трима!
Поизчакахме известно време и решихме:
джендър ривиъл балон – отидохме и купихме.
Доктор – преглед – листче, сгънато на две,
вътре с информация за нашето дете.
Ден, два, три изчакване, гостите поканихме,
и да пукнеме балона се наканихме.
Пук! Конфети – сини! Чакаме момче!
Таткото от щастие скача, мама пък реве.
С приятели, роднини – информация – споделяне –
с розовите ми мечти – разделяне.
Мина месец – аз пораснах – доктор – преглед, пак
с мъжа ми вече сме спокойни.
Фетална морфология, втора – и какво ли стана!?
Оказа се, че ще е малко по-различен планът...
Доктор – видеозона гледа и се кръсти и кълне:
„Малкото човече в мама няма как да е момче“.
Гледа пак и пак, и пак и други доктори повика...
и всички до един установиха:
„Нямаме представа кой какво е казал,
нито пък защо грешен резултатът е излязъл!
Тук на този апарат се вижда ясно!
Чакате момиченце! И то прекрасно!“
И отново – рев и мъка – от земята до небето:
„Как така докторите ми откраднаха момчето!?“
В крайна сметка – рокли, розови полички,
розови неща и розова количка!
Мацка е! Засега едничка! И дано не я обидим...
Мислим да я правим кака, пък да видим...
Още не сме свършили, скрол надолу
Много обичаме да ни разказвате вашите истории, а ние да ги четем и да ги награждаваме. Така ще правим цяло лято. Този път конкурсът за читателски текстове е подкрепен от нашите приятели dm България и dm babybonus – вашия съветник по време на бременността и отглеждането на детето ви. Те ще наградят 5-ма от вас със страхотен сет от продукти на различни dm марки – всичките са ви любими. Ние от Майко Мила пък ще подарим на още 10 души най-новата ни книга „Майко мила, бременна съм!“.
Всички имаме истории, свързани с очакването, появата или първите мигове с бебето. И няма значение дали вече сме родители, дали говорим за близко до сърцето ни дете (племенник, внуче, дете на приятели) или тепърва ни предстои да имаме свое бебе. Така че може и да не сте били бременни конкретно вие, а да ви е развълнувала нечия друга бременност и да искате да ни разкажете.
Изискванията към текстовете можете да видите в края на материала. Очакваме ги до 25 август на konkursmaikomila@gmail.com.
Лора Славева ни разказва за един не съвсем лек път, в който радостта и тревогата се редуват, но пък резултатът те прави щастлив.
Още откакто започнах да се усещам като жена, да кажем в началото на 20-те си години, в мен започна да се заражда все по-силно желанието да стана майка. Работех като детегледачка няколко поредни години и тогава направо душата ми пееше. Когато станах на 26 години, срещнах бащата на моя бъдещ син и година по-късно му споделих за мечтата ми. Той прегърна идеята и започнахме да правим опити.
В продължение на няколко месеца бяхме в ремонти и стрес и аз дори не успявах да хвана овулацията си, макар редовно да правех тестове.
В момента, в който купихме дом и ремонтирахме, решихме да се наградим за добре свършената работа с почивка до остров Капри, Италия. Там сякаш усетих как душата ми се отпуска и пуска контрола над идеята за бременност.
Като се прибирах от Капри, докато подреждах багажа, изпадна един тест за овулация. Казах си, че това е знак, направих го и той излезе положителен.
Няколко часа по-късно, създадохме нашето детенце.
Много добре помня как от първата минута бях сигурна, че вече съм бременна. Живях с тази мисъл през следващите дни и 3 седмици по-късно си направих тест, който излезе положителен. Бях най-щастливата жена на света.
Помня как казах на моя любим, че от баща на котките ни, ще бъде повишен в баща на бебе. И той се разплака от радост.
Но… Седмица по-късно прокървих обилно и тогава реших, че е станал спонтанен ранен аборт, все пак бях в едва шеста гестационна седмица. Цяла седмица живях с мисълта, че съм изгубила детето и просто си кървя, докато в петък посетих гинеколог и той ми каза: „Искам да ти пусна нещо“ и тогава усили тоновете на бебето, за да ги чуя ясно. Този ден ще помня през целия си живот! Бях толкова щастлива и благодарна. Оказа се отлепено плодно сакче.
Месец по-късно вече бях по-добре и след първата фетална морфология и потвърждение, че всичко е повече от добре, на следващия ден прокървих отново обилно. Веднага отидох в спешното, където казаха, че сакчето се е отлепило отново и отново назначиха ударна доза медикаменти за задържане, от които ми се виеше свят.
Задържа се детето и така всеки месец до деветия влизах в болница за задържане на плода.
Ще изброя накратко всички усложения, които получих.
Още не сме свършили, скрол надолу
В крайна сметка на 19 април 2022 г. в първия ден на 38 гестационна седмица, след едно дълго и травматично за мен раждане, на бял свят се появи моят син!
Прекрасно здраво момченце. Помня сякаш беше вчера как акушерката, която го извади, каза: „Леле, такова красиво бебе отдавна не съм виждала.“ Е, не беше излъгала – синът ми и до днес, където и да отидем, получава комплименти колко е красив.
„Не ме пускай, миличък, нямам търпение да се срещнем.“ Бях си купила домашен ехограф от китайски сайт, за да следя тоновете сутрин, обед и вечер през цялата бременност.
Детето ми е прекрасно, с голямо и добро сърце и няма ден, в който да не му казвам, че той е моята сбъдната мечта. И въпреки всички мъки, през които преминах, и 25-те килограма, които качих, винаги с любов си спомням за всичко това и си казвам, че за нищо не съжалявам и ако трябва, пак бих минала през същото, за да го имам.
Да имаш дете е пълнота!
Много обичаме да ни разказвате вашите истории, а ние да ги четем и да ги награждаваме. Така ще правим цяло лято. Този път конкурсът за читателски текстове е подкрепен от нашите приятели dm България и dm babybonus – вашия съветник по време на бременността и отглеждането на детето ви. Те ще наградят 5-ма от вас със страхотен сет от продукти на различни dm марки – всичките са ви любими. Ние от Майко Мила пък ще подарим на още 10 души най-новата ни книга „Майко мила, бременна съм!“.
Темата е: КАК РАЗБРАХ, ЧЕ СЪМ БРЕМЕННА, И КАКВО СТАНА СЛЕД ТОВА. Всички имаме истории, свързани с очакването, появата или първите мигове с бебето. И няма значение дали вече сме родители, дали говорим за близко до сърцето ни дете (племенник, внуче, дете на приятели) или тепърва ни предстои да имаме свое бебе. Така че може и да не сте били бременни конкретно вие, а да ви е развълнувала нечия друга бременност и да искате да ни разкажете.
Изискванията към текстовете можете да видите в края на материала. Очакваме ги до 25 август на konkursmaikomila@gmail.com.
Йоана Иванова ни изпрати своята история за пътя от „май съм бременна“ до потвърждението.
Не исках да го признавам, но още при зачеването някак знаех, че нещата са се случили. Но се притеснявах да не урочасам работите или да не се разочаровам прекалено, ако все пак греша. Трябваше да изчакам до момента, в който ще знам със сигурност и ще мога да кажа
Последваха дни на трепетно очакване, на нетърпеливо вълнение и усещането, че май тая в себе си една тайна. Но как щяха да се случат нещата? Беше ми за първи път и всичко, което знаех, бе от филмите. Там обикновено героинята повръща. После отваря един розов тефтер, гледа го, пули се и решава да направи тест. Прави един, втори, трети – всичките категорично показват две черти. Или пък се случва нещо, което я развълнува, тя припада като девойка в беда в някое средновековно произведение, водят я в болница и там ѝ казват: „Направихме някои тестове, бременна сте.“ И тя зейва невярващо.
Знаех, че при мен няма как да е така. Преди всичко, когато правиш съзнателен опит да забременееш, липсва този момент на изненадата. Вече бях проверила в Google кога започва прословутото сутрешно гадене и знаех, че преди него вече ще знам. Реших, че ще изчакам първия ден от цикъла, когато ще направя тест и всичко ще е ясно. А дотогава ще гледам да не се пренавивам особено.
Това, което никой не ти казва, е, че първите симптоми на бременността много приличат на тези преди цикъл. Все пак дойде съответната дата и естествено цикъл нямаше. Разбира се, можеше да дойде на следващия или дори по-следващия ден и това щеше да е в рамките на нормалното. Но аз бях нетърпелива. Едва избутах работния ден, купих си тест и се отправих към вкъщи. Направих го и зачаках най-дългите две минути в живота си. И когато погледнах с надеждата да видя категоричните две черти, след които ще мога да кажа „Бременна съм“, вместо тях имаше
Бях виждала подобни тестове в разни Facebook групи, придружени с въпроса „Бременна ли съм, как мислите, момичета?“. Та ми беше ясно, че това е положителен тест и е по-вероятно да имаш фалшиво отрицателен, отколкото фалшиво положителен тест.
Но все пак не беше онова потвърждение, което очаквах. И затова, когато отидох да кажа на бъдещия татко, думите, които отроних, бяха „Аз май съм бременна.“ Показах му теста и му обясних за бледата черта. Отново нямаше холивудска реакция. Все пак решението да забременея не го взех сама, въпреки че сигурно и такива ситуации съществуват. Така че и той не беше особено изненадан. По-късно ми каза само, че не е очаквал да се случи толкова бързо. И така, обсъдихме, че най-добре да отида на лекар, за да потвърди, и си пуснахме новия епизод на The Last of Us. Business as usual...
Само че какво се прави след положителен тест, па макар и с бледа черта? Кога по-точно се ходи на лекар? Едва ли щях да се втурна още на следващия ден. И какво следва? Чувала бях за някаква морфология – това за мен досега винаги е било наука, която изучава формите на думите, за някакво мистериозно съкращение „г. с.“ и за други подобни моменти от бременността, но изобщо нищо не ми беше ясно. А нямаше и как да питам някого, без да се издам. Затова отново на помощ дойде Google.
Проверих кога е най-добре да отида на доктор, запазих час и пак зачаках. Междувременно, на всички мои хрумки от рода на „Аз сега кафе мога ли да пия?“ или „На тренировка да ходя ли?“ мъжът ми отговаряше с:
Или пък ме окуражаваше да си правя всичко, както досега, сякаш бременността започва едва когато бъде потвърдена от специалист. Аз, впрочем, с изненада научих, че явно започва от последния цикъл, а не от зачатието, както си бях мислила до този момент.
Още не сме свършили, скрол надолу
Дойде най-накрая денят на срещата ми с гинеколога. Когато му обясних какво ме води при него, той не сдържа усмивката си. Знаеше за намеренията ми да забременея – само месец или два по-рано го бяхме обсъждали. Прегледа ме и каза: „Да, наистина си бременна. Честито.“ А аз щях да се разплача. Най-накрая можех с категоричност да кажа:
И го направих още по пътя към автобусната спирка – обадих се на бъдещия татко и му съобщих. А днес тази бледа чертичка е вече момиченце на една годинка.
