Имаме много за какво да говорим с децата си. По всякакви теми. И не бива да го забравяме. Лошото е, че не може да се насмогне. То не са локали, то не са балони, тротинетки, кранове за селфита и всякакви простотии...
Темата, която разбуни духовете буквално преди дни, обаче е изключително сериозна и разговорът по нея трябва да се приоритизира. Един учител е поддържал интимна връзка със своя ученичка на 13 години. Твърди се, че всички са знаели. Кои са тези „всички“ и защо не са предприели нещо, когато са знаели, т.е. защо не ни прави впечатление, че 13-годишно момиче има връзка със зрял 30+-годишен мъж, е въпросът на въпросите. Трябва да се има и нещо друго предвид – когато мъжът е започнал да я „загражда“ (да я груумва, както е модерно да се казва), момичето по всяка вероятност е било и по-малко.
В Майко Мила сме говорили доста по темата. Разбира се, няма да спрем, докато не ни стане ясно целокупно и поединично какво е педофилия, какво е сексуално посегателство и защо не бива да се прави секс с деца, макар и някои от тях да се правят на по-големи.
Можете да прочетете статиите ни „Как да предпазим детето си от педофил“ и „Има ли педофили в интернет? Да. Казваме ли го на децата? Да“, но преди това вижте скорошния ни разговор с Александър Миланов, в който коментираме и конкретния случай, и принципа, по който протича манипулацията от един възрастен хищник (защото той е такъв!) към жертвата.
Александър, как така един 30-годишен женен мъж започва „връзка“ с 13-годишно момиче, своя ученичка?
В придобилия медийна популярност случай виждаме арсенал от добре познати механизми за манипулация. Всичко е започнало с идеализацията и вниманието, като учителят прави комплименти, показва интерес, държи се различно с това дете, за да го накара да се почувства „специално“ и избрано. След това започва тайната връзка, за която „никой не трябва да знае“. Тайната създава усещане за интимност, но всъщност е инструмент за контрол. Детето вече е въвлечено и започва да пази връзката, защото вярва, че така доказва „любовта си“.
След това се смесват ролите, като учителят ту се държи като „приятел“, ту като „любовник“, ту като „учител“. Това обърква детето и прави границите неясни. Когато авторитетът и „забавният приятел“ се сливат, детето губи способността да поставя граници. После следва вменяването на страх и вина. Това прехвърля отговорността върху жертвата, кара я да се чувства виновна и я държи в мълчание. Накрая се развива илюзията за любов. Детето е убедено, че това е романтична връзка, защото така му е внушено. Но реалността е, че зрял мъж системно разбива съпротивите на детето, докато го постави в ситуация на зависимост и подчиненост.
Казвате „детето“, но може ли да се говори за сексуалност на 13 години? Защото чухме, че на 13 не са деца...
Вижте, детската сексуалност е естествена част от развитието, тя започва още в ранното детство, но няма нищо общо със зрялата сексуалност на възрастните. При децата тя се изразява като любопитство към тялото, към разликите между половете, към теми за интимност и близост.
В пубертета около 13 години настъпва хормонален скок, започват първите фантазии, интерес към романтични връзки, желание да бъдат припознати и харесвани. Важно е обаче да се знае, че детската сексуалност е търсене и игра, свързана с идентичността и социалното учене, а не с реална зрялост за сексуални отношения.
Децата могат да „флиртуват“ или да се държат по начин, който изглежда зрял, но това е имитация, а не осъзната сексуалност.
Те нямат нито емоционалния, нито когнитивния капацитет да разберат отговорностите, рисковете и последствията от интимност с възрастен. Именно затова, когато възрастен човек използва детската сексуалност, винаги е злоупотреба.
Какви са заплахите пред децата от сексуална злоупотреба?
Днес сексуалната злоупотреба с деца не се изчерпва само с физически контакт или насилствено поведение. С развитието на технологиите се появиха нови практики, сред които онлайн злоупотребата, при която възрастни използват социални мрежи, игри или чат приложения, за да изграждат доверие с дете, представяйки се за негов връстник или „приятел“.
След време започват да искат снимки, видео или срещи на живо. Децата могат да бъдат манипулирани или принуждавани и да изпращат снимки, които после се използват за изнудване или се разпространяват в мрежата. Това е особено травматично, защото жертвата губи контрол над съдържанието завинаги. Общото между всички нови форми на злоупотреба е, че те използват уязвимостта и доверчивостта на децата.
А когато децата са жертви на насилие от техни връстници?
Тази тема се пренебрегва, защото се смята, че щом децата са на една възраст, това е игра или любопитство. Разликата е в динамиката на властта, като не е нужно възрастовата разлика да е голяма, за да има злоупотреба. Достатъчно е едното дете да е по-силно, по-популярно, с по-висок статус в групата или просто по-настойчиво. Тогава другото дете се оказва под натиск, било чрез физическа сила, било чрез психически натиск, обиди, заплахи или социална изолация.
Проблемът е, че жертвите често не осъзнават това като насилие, защото извършителят е техен връстник. Важно е в тази ситуация да се разграничи, че нормалното детско сексуално любопитство е спонтанно, равнопоставено и без елемент на натиск.
Когато има принуда, манипулация или страх, говорим за сексуална злоупотреба, дори ако двете деца са на една и съща възраст.
Как времето, в което живеем, влияе на уязвимостта на децата?
От една страна, те имат достъп до много информация за тялото, отношенията и сексуалността. В същото време тази информация е хаотична, непроверена и идва от социални мрежи, порно сайтове или връстници. Това създава илюзия за зрялост, но реално оставя децата без критични умения да се пазят.
Факт е, че живеем в дигитална среда, в която границите между личното и публичното се размиват. Децата прекарват часове онлайн, създават съдържание, споделят интимни неща. Именно там възрастни или връстници с насилническо поведение ги намират най-лесно.
Как сексуалното насилие, особено в онлайн среда, остава скрито от родителите и другите възрастни?
За мен една от причините е дигиталната невидимост – общуването става в приложения и чатове, до които родителите нямат пълен достъп. Децата често използват различни профили, скриват чатовете или ги изтриват, защото се страхуват от родителската санкция. Освен това недостатъчната дигитална грамотност на възрастните е причина, много родители и учители да не знаят какви приложения ползват децата, какви рискове крият игрите, чат групите или социалните мрежи.
Също така – срамът на жертвата. Детето изпитва объркване, чувство за вина или страх, че няма да му повярват. Понякога дори мисли, че е „съучастник“, защото само̀ е изпратило снимки. Затова тези случаи често излизат наяве едва когато щетите вече са нанесени, когато снимките са публикувани, когато детето започне да проявява симптоми на тревожност, депресия или рязка промяна в поведението.
Какво ще посъветвате родителите? Как да опазят децата си от сексуална злоупотреба?
Първото и най-важно според мен е да говорят открито с тях за тялото, границите и съгласието. Ако едно дете знае, че има право да казва „не“, че никой няма право да го докосва без негово съгласие и че винаги може да сподели с родител, рискът от злоупотреба намалява значително.
Освен това е важно да изграждат доверие. Дете, което се страхува от наказание или осъждане, няма да сподели, ако някой го притиска. Родителят трябва да е на разположение, да е готов да гарантира сигурност, а не критика.
Не на последно място родителите трябва да знаят какви приложения ползва детето, с кого общува онлайн, какви рискове крият социалните мрежи. Контролът не е следене, а подкрепа.
Освен това да вярват на децата си. Ако едно дете каже, че се чувства зле или че някой го е докосвал или му е писал неподходящи неща, реакцията трябва да е подкрепа, а не съмнение или коментар от сорта „ти си си го търсил“. Сексуалната злоупотреба винаги е отговорност на възрастния, никога на детето.
Има ли симптоми, за които възрастните трябва да са наблюдателни?
Да, има, и те често са по-видими в поведението, отколкото в думите на детето. Внезапни промени са основният сигнал. Едно дете, което е било спокойно и общително, изведнъж може да стане тревожно, потиснато, да се изолира или да реагира агресивно. Много често се наблюдават страхове и регрес, например страх да остане само̀, проблеми със съня, кошмари, връщане към по-детско поведение.
Други деца развиват соматични оплаквания, сред които болки в корема, главоболие, гадене, като за тях няма ясна медицинска причина. В училище могат да се появят резки спадове в успеха, разсеяност, отказ да посещава определени часове или да се среща с конкретен човек.
Понякога се появяват и знаци на ранна сексуализация, която включва необичайни думи, поведение или интереси, които не отговарят на възрастта. Важно е родителите и учителите да не тълкуват тези промени само като труден пубертет. Когато има съчетание на няколко от тези симптоми и особено ако детето избягва определени хора или места, това категорично е червен флаг.
Вероятно сте забелязали, че пиенето дори на една бира преди лягане действа негативно на съня ви. Обикновено решението да се „приспим“ с нещо леко алкохолно довежда до ставане за ходене до тоалетната, до внезапно будене в малките часове на нощта и невъзможност отново да заспим. Какво става тогава, ако сме поели обилно количество и ако вдигнем градуса?! По темата пише испанското издание El Diario.
Онази чаша вино, която изглежда като билет за дълбок сън, всъщност може да има обратно действие. Ако сте пили много, е възможно да се събудите по средата на нощта със сухота в устата и на следващия ден да се чувствате едно ви е блъснал автобус. Към ефектите на махмурлука се добавят и последиците от лошия сън, причинен именно от употребата на алкохол.
Много хора вярват, че алкохолът улеснява заспиването. Като вещество, което потиска централната нервна система, алкохолът намалява мозъчната активност, което води до незабавно усещане за спокойствие и сънливост. Така че след няколко чаши е лесно бързо да се предадете на съня, често без дори да усетите момента, в който главата докосва възглавницата. Въпреки това този първоначален измамен ефект скоро отстъпва място на по-сериозни проблеми със съня.
След пиене алкохолът преминава от стомаха до тънките черва и оттам до мозъка, като лесно преминава кръвно-мозъчната бариера, която разделя циркулиращата в кръвообращението кръв и мозъчната извънклетъчната течност. Едновременно с това черният дроб започва да работи усилено, за да разгради токсичното вещество алкохол до безвредни съединения. Проблемът е, че този процес е бавен и когато съдържанието на алкохол в кръвта е високо, черният дроб не успява да се справи, а страничните продукти от метаболизма на алкохола започват да влияят на различни функции на тялото.
Когато спим, преминаваме през сънни цикли с продължителност около 90 минути, за които вече сме ви разказвали. Едните са така наречените Non-REM и другите са REM стадии на съня. Алкохолът може да наруши тези етапи, особено като намалява REM съня, който е от съществено значение за паметта и ученето.
При здрави хора, които не са зависими, алкохолът намалява времето за заспиване – тоест заспиването става по-лесно. Той също може да увеличи количеството Non-REM сън през първата половина на нощта. Въпреки това през втората половина след консумация на алкохол сънят става по-лек и накъсан, а REM стадиите намаляват.
При хора с алкохолна зависимост проблемите със съня, причинени от пиенето, могат да доведат до порочен кръг от безсъние и нужда от алкохола като средство за заспиване. В Япония, където е обичайна практика да се пие с шефове и колеги след работа (често с надеждата за повишение) проучване сред над 2800 държавни служители разкрива, че пиенето три или повече пъти седмично влошава качеството на съня, въпреки че участниците имали усещането, че спят повече.
Друго изследване от 2018 г. показва, че дори ниски количества алкохол могат да намалят качеството на съня с 9,3%, като този дял нараства с увеличаване на консумацията. Освен това прекомерната употреба на алкохол е свързана и с други нощни разстройства. Алкохолът отпуска мускулите на тялото, включително тези в гърлото, което може да увеличи риска от хъркане и сънна апнея, като допълнително влошава почивката и общото здравословно състояние.
Още не сме свършили, скрол надолу
Въпреки че алкохолът е част от много празненства, е важно да се консумира умерено. Ето няколко препоръки, ако възнамерявате да пиете алкохол, но не искате да жертвате съня и благосъстоянието си.
Преди да отидете някъде с приятели и колеги за по питие, преценете предварително колко напитки ще консумирате и се придържайте стриктно към това решение. Общото правило може да бъде не повече от една или две напитки за вечерта.
С всяка една алкохолна напитка изпивайте и чаша вода. Това ще ви помогне да останете хидратирани и ще намали количеството алкохол, което консумирате.
Изберете напитки с по-нисък алкохолен градус като бира или вино и сведете до минимум консумацията на силни спиртни напитки.
Приемът на храна, докато пиете, може да помогне на организма ви да абсорбира алкохола по-бързо. Избирайте здравословни и питателни храни като зеленчуци, месо и риба, които ще ви дадат по-дълготрайно усещане за ситост.
Опитайте се да спрете приема на алкохол поне два–три часа преди лягане, за да има време тялото ви да абсорбира част от алкохола.
Предложете занимания, които не се въртят около пиенето, като настолни игри, гледане на филми или разходка. Движението освен това ще ви помогне да заспите по-лесно.
Обърнете внимание как се чувствате, докато пиете. Ако усетите сънливост или замайване, това е сигнал, че е време да спрете с алкохола и да преминете на вода.
Социалният натиск може да ни подтикне да пием повече. Споделете с близките си своите намерения да ограничите алкохола и ги помолете за подкрепа, вместо да ви насърчават да пиете още.
Източник: El Diario
В първата част на Как да предпазим детето си от педофил с клиничния психолог Елена Божинова обсъдихме начините, по които да контролираме достъпа на децата до интернет, как да им обясняваме възможните опасности и как да разчитаме сигналите, че са уязвими. Днес говорим за това колко са важни безкомпромисната и информирана позиция на обществото към сексуалното насилие и необходимостта от открит разговор по темата, за да растат децата ни в по-сигурна среда.
-- Елена, в предишния разговор стана дума за трудното приемане на възможността детето ни да е жертва на сексуална злоупотреба. Какви са последствията за неговата психика, ако пренебрегнем сигналите или то самото запази в тайна, че е имало контакт със сексуален насилник?
Хората реагираме различно на травмата. Колкото по-ранна е травмата, особено такава, при която има нарушаване на неприкосновеността на телесните граници, толкова по-сериозни са последствията за личността.
Без да е изчерпателен списъкът и с уговорката, че тези симптоми са също и знаци за друг тип проблеми (не само травма от сексуална злоупотреба), ето възможните последствия или симптоми:
Проблеми в отношенията – или пълен отказ от връзки, или (може би по-често) – ранна сексуализация, много бързо встъпване във връзки, които от самото начало изглеждат проблемни. Връзки с насилие и унижение. Невъзможност да контролираш импулсите и емоциите си – избухвания, кражби, самонаранявания (основно при момичетата, момчетата, обикновено се “самонараняват” чрез много чести, дори организирани сбивания), злоупотреба с алкохол, наркотици. Въвличане в порно/секс индустрията (като начин да се създаде илюзия за контрол над сексуализацията, че това отношение е желано и дори носи ползи на човека), депресия, суицидни опити.
Вероятно ще кажете, че съм изредила почти всички диагнози от наръчника. Така е, защото много зависи какъв е бил животът на детето/човекът преди настъпването на травматичното събитие, неговата продължителност и тежест, кой е извършителят и особено важно – как е посрещната травмата му.
Често хората заговарят за травма от детството чак като възрастни, след като са минали доста трънлив път на опити да забравят, да се справят сами, да отрекат, че травмата се е случила или им е повлияла.
Затова е важно какво отношение има обществото към сексуалното насилие, към пострадалите от него.
Как говорим за сексуалните посегателства? Обвиняваме ли жертвите, омаловажаваме ли насилието, или сме категорични в това, че за нас личната неприкосновеност и достойнство са ценност; че съгласието е основен принцип в човешките отношения; че пострадалите се посрещат с емпатия и им се предлага помощ.
Това е по-трудната позиция, защото предполага да се срещнем със страданието на пострадалите, но е по-здравословната, защото иначе цялото общество живее с неизлекувана травма.
-- Защо все още има хора, които неглижират травмата на пострадалите от сексуално насилие или изпитват недоверие към тях, особено към тези, които съобщават по-късно за това?
Има едно доста старо обвинение, още към Фройд, който първи описва следствия от сесксуална злоупотреба в детството и спомени на възрастни, пострадали като деца. Обвинението е, че не е възможно сексуалната злоупотреба към деца да е толкова разпространена и, особено да се случва в семейството и от близки хора. Оттук идва основната трудност да се повярва на пострадали деца и възрастни. Не можем да приемем, че има бащи, чичовци, братя, майки, приятели на семейството, които са способни на това.
Защото ние самите сме в някоя от тези роли, защото имаме нужда да мислим за света си като за сигурен.
Затова е по-лесно да кажем, че детето го е видяло отнякъде, “промит му е мозъкът”, “търси внимание”, “измисля си”. Затова казваме, “по-добре да не започваме тези разговори”, защото имаме опасението, че ще се отвори един добре затворен “капак” и ще се окаже, че далеч не всички семейства са безпроблемни.
Насилието над деца – емоционално, физическо и сексуално се случва всеки ден в семейства, в институции, в обществото. Няма да знаем колко често се случва, докато не започнем да говорим открито и да чуваме децата си. А и възрастните, които някога са били деца.
-- Има ли го родителския страх, че когато говорим за сексуална злоупотреба и други травматични теми, децата могат да се идентифицират и да започнат да казват, че и на тях им се е случило (защото са го видяли във филм, чули са го в разговор, или в училище)?
Като родители е нормално да искаме да предпазим децата си от болка и травма – и често правим това, опитвайки се да ги предпазим от информацията, че има възрастни, които нараняват деца. Тук се пропуска нещо важно – децата живеят в този свят и ние не можем да ги предпазим от него, като ги изолираме.
Напротив, колкото повече говорим с тях за болезнени и тревожни теми, толкова по-добра ще е връзката ни. Така те не само ще могат да оценят риска в една ситуация и да се предпазят, но и ако пострадат - ще знаят, че могат да говорят с нас.
-- Кога трябва да започнем да говорим с децата за сексуалността и как?
Темата за сексуалността (тялото, отношенията на любов и привличане, правенето на бебета/предпазването от бременност, съгласието, защитата и разпознаването на нежелан контакт, помощ и подкрепа) трябва да присъстват от най-ранното детство.
Започвайки с даването на точни имена на половите органи, а не със замяната им с измислени, умалителни неологизми. Това е важно, защото дава ясно послание, че това е част от тялото като всяка друга, в нея няма нищо срамно, мръсно, тревожно. Както говорим за ръка и глава, така говорим за пенис, вагина, вулва, задни части, анус. Не е страшно, но ако за нас възрастните е срамно да изговорим тези думи, как очакваме децата да са спокойни и да говорят с нас, ако нещо или някой ги притеснява. Нали тези части от тялото дори не се назовават!
Децата проявяват сексуалността си в любопитство – за разликите в телата на родителите/братята/сестрите им; за това откъде се появяват бебета и най-магичният въпрос: Как? Това е огромен въпрос за тях и той движи голяма част от порастването им – желанието да са възрастни. Те заслужават да им се даде точна информация за това как се правят бебетата. Първата психоаналитичка, която работи с деца Мелани Клайн, има такава максима “Казвайте им всичко, не им показвайте”. Разбира се, че децата трябва да се предпазват от порнография, но информацията не е порнография.
-- А как да говорим с децата за различната сексуална ориентация? Какво им дължим като информация за половете - хем не искаме да робуваме на стереотипи, хем искаме те да знаят какво е жена и какво е мъж, и след това да се формират както си пожелаят?
Мисля, че напоследък възрастните са “залети” с доста страхове и дезинформация относно различната сексуална ориентация и тази страшна идея за джендър идентичността, която противоконституционна и кощунствена за някои хора.
На децата, обаче, дължим честност и откритост, основана на доказателства информация. На децата дължим да създадем общество, в което всяко едно от тях е посрещнато с уважение и е предпазено от предрасъдъци, страхове и омраза. Всяко едно от тях.
Децата ни живеят в сексуализирана среда – погледнете рекламите по улиците и телевизията ни. Дори на насочени към семействата заведения – те се рекламират чрез сексуални послания. Трябва да решим как се отнасяме към това като общество.
Засега изглежда нямаме проблеми със сексуализацията на средата ни, стига тя да представлява една доста ограничена идея за хетеросексуалността. Някак не се притесняваме какво казваме на момичетата с тези реклами (какво е да си жена) или на момчетата (за какво са жените на този свят).
Но когато се заговори за сексуална ориентация, различна от хетеросексуалната се сещаме, че трябва да “предпазим” децата.
Тук има няколко много важни момента: сексуалната ориентация не е въпрос на “избор”, а се развива още преди да се роди бебето. Така, както се развива способността за говорене, например, създава се и се развива физиологичен, неврологичен апарат – уста, език, мозъчна кора, слухов апарат.
Факт е, че съществуват хора с различна сексуалност от хетеросексуалността. Този факт не е застрашителен за децата. Ако не е застрашителен за нас.
Много по-травматично е насаждането на омраза. За разлика от сексуалната ориентация, омразата е въпрос на избор и Е заразна – никое дете не се ражда мразещо различните от него, но то става такова от средата, в която живее. И е много по-травматично да се окаже, че трябва да мрази доскоро най-добрия си приятел.
Да се говори с децата, че има такива хора и отношения, че те не са страшни и, че те са хора точно като всички нас, е особено важно.
Защото от това дали създаваме приемащо или отхвърлящо общество зависят нивата на депресия и тревожност у деца и юноши; нивата на юношеска бездомност (родители, изгонили детето си, защото е гей); нивата на злоупотреба с деца и юноши (отхвърлените, изолирани, тормозени от връстниците си деца са в най-голям риск) и броят на самоубийствата на деца и юноши.
Въпрос на избор е в какво общество искаме да живеят децата ни.
По темата:
В началото на тази година директорът на отдел "Киберсигурност" в ГДБОП Явор Колев съобщи, че сигналите за педофилия в социалната мрежа Facebook са ежедневие. "Най-често педофилите се свързват с деца между 11 и 13 години, карат ги да се разсъбличат пред камера, след което ги изнудват и се насочват към техни приятели“, каза той в ефира на бTV. За първите 2 месеца на 2019 г. са разкрити 8 подобни случая, a през 2017 г. те са били 80.
През февруари Георги Апостолов, координатор на Центъра за безопасен интернет, съобщи пред БНТ за друг опасен канал - популярното сред децата приложение "Телоним", в което педофил се е свързал с 14-годишно момиче.
Педофилите обаче са не само в киберпространството, включително в детските платформи, но и в обитавана от децата ни реална среда. Преди година, след залавянето на двама педофили в Дупница, Явор Колев коментира пред БНР, че празноти в законодателството пречат педофилите да се проследяват, след като изтърпят наказанията си. Той даде пример със заловен и осъден през 2004 г. педофил, който, вече на свобода, държи детски парти-клуб. И допълни, че докато в други държави за такива хора се знае къде се намират и те нямат право да се занимават с деца, в България няма регистър на осъдените за педофилия.
Днес отваряме темата за заплахата децата ни да станат жертви на сексуална злоупотреба в социалните мрежи и в средата си с разговор с клиничния психолог Елена Божинова, която обяснява как да контролираме достъпа им до интернет и как да разговаряме с тях за възможните опасности.
-- Елена, как можем да разберем, че детето ни е влязло в комуникация с педофил в социалните мрежи или в средата си, ако то не ни казва, защото, например, не проумява опасността?
За съжаление не винаги общуването между дете и родител е напълно отворено, така че детето да знае, че може да каже всичко на родителите си. Особено след като знаем, че често хората, които подготвят деца за злоупотреба, им казват да не казват на никого за контакта си с тях. Насилниците също така са много “добри” в избирането на деца, които нямат самочувствие, нямат добър социален живот, нямат отворена връзка с родителя си, или са в някаква друга уязвима ситуация.
Затова са важни две неща – да имаме близка връзка с детето си, да знаем кои са хората в социалният му кръг, да говорим за интересите и приятелите му. Когато познаваме живота на детето си, ще е по-лесно да забележим по-дискретни сигнали – отпадане на приятели, отказ от занимания, които преди това са му носили удоволствие, може би започване на занимания, които не са адекватни за възрастта му, резки промени в настроението и отношението към нас. Ако видим нови вещи, за които няма обяснение откъде са дошли, тогава вече говорим за напълно вероятен физически контакт с възрастен.
Но тъй като не винаги родителите могат да допуснат до ума си, че нещо толкова ужасно се случва с детето им, напоследък се обръща много внимание на работата със самите деца – те да знаят основни правила за предпазване в интернет общуването. Какво е интернет и защо не винаги хората там са такива, за каквито се представят. Каква информация не трябва да споделяме – никакви лични данни, включително в кое училище е. Какви са границите в общуването и какво да направят, ако в отношенията си онлайн има неща, които ги притесняват – както тях самите, така и ако са притеснени за приятел.
И винаги да подчертаваме и да демонстрираме, че могат да говорят с нас, дори и за неща, които се опасяват, че могат да ни разгневят (защото, например, сме забранили ползването на някаква платформа, пък те не са спазили забраната).
-- Добър ли е вариантът "prescribed by law"? Пример - според правилата не можеш да имаш профил във Facebook, ако си под 14 години. Точка, не подлежи на дискусия – правилна ли е тази родителска реакция?
Да, родителите трябва да моделират спазване на правилата. Но важното тук е, че трябва да се обясни защо държат на тази категорична забрана, трябва да ѝ се въведе смисъл. Това не е приумица на всевластен тираничен родител, а на възрастен, загрижен за добруването на детето. Да се говори за недоволството на детето, да го питаме защо иска да е във Facebook, има ли други варианти, с които да постигне това, което иска – например, може да е напълно на възраст да си разменя имейли с приятелите си след училище или по време на ваканциите.
-- Няма съмнение, че контрол върху достъпа на детето до интернет трябва да има. Доколко то трябва да знае за този контрол? Някои родители проверяват всичките му комуникационни канали на детето само в негово присъствие и блокират профили на хора, които то не е виждали лично, пред него. Други обаче правят това без знанието на децата си.
Смятам, че за да следва детето правилата, между него и родителите трябва да има доверие и уважение. Ако това са правила, които и двете страни са изработили заедно и са се съгласили, чудесно. Това значи, че детето знае защо се прави това.
Бих добавила две неща – добре е децата да знаят как да блокират хора в платформите, които ползват. Да знаят, че вербалното насилие и насмешки (bullying) не бива да се толерират или те да се ангажират с тях, а че могат просто да блокират човека, който ги тормози, дори и да е връстник от компанията му.
Другата особеност е изпращането и разпространението на снимки. Децата трябва да знаят, че снимка не може да бъде напълно изтрита от интернет, така че да се изработи правило това да не се прави.
Тук обаче отново стигаме до поведението ни като родители – ние самите питаме ли детето можем ли да го снимаме? Питаме ли го можем ли да качим тази снимка в интернет и казваме ли му кой ще я види? Ако ние не правим това, защо да очакваме детето да изисква от другите да го правят?
Ако цял живот сме возили детето на задната седалка без колан, ние не сме слагали колан докато шофираме, защо смятаме, че като се качи в колата на приятелите си, то ще си сложи колан? Интернет заема такава част от живота ни в момента, колкото и автомобилите. С него трябва да се отнасяме по същия начин, както и с обучаването на децата по безопасност на движението.
Мисля, че трудността ни да се отнасяме към двата вида опасност (автомобили и сексуална злоупотреба) по един и същ начин се дължи на това, че за много от родителите е трудно да говорят с децата си за секс? Не бива да е така. Защото ако те виждат, че ние не можем да говорим спокойно за нещо, защо те, бидейки по-малки, да могат да говорят с нас?
-- Кога трябва да започнем разговора за опасността от сексуална злоупотреба и как да го направим така, че да не създадем чувство на постоянна тревожност в детето?
Това е продължаващо-цял-живот обучение. И преди да стигнем до темата “сексуална злоупотреба с деца”, важна е тази за неприкосновеността на собственото ти тяло. По нея трябва да научим детето на едно просто правило: “Не” значи “Не”.
Особеното тук е, че говоря за детското “Не”. Да уважаваме децата си и техните откази е трудно и за много родители противоестествено. Но, хайде да помислим в какво възпитаваме децата си, ако няма това уважение – възпитаваме ги в подчинение, в това, че по-възрастният има право да прави с тях каквото намери за добре, независимо дали те са съгласи, или не.
Тук особено важно е отношението към физическите наказания. За някои родители отказът от физическо наказание е отказ от власт и авторитет над детето. Но едно дете, на което е посягано от възрастен, е в по-голям риск от това да приеме друг тип нежелано докосване, понякога дори без да си дава сметка, че е нежелано. И още по-лошо – да сметне, че след като е възрастен, той или тя има право да прави с тялото му каквото си поиска.
Та, говорете на бебетата и децата какво ще правите с телата им. Питайте дали искат да ги прегърнете или вдигнете. Дори много малките деца могат да ви покажат искат ли, или не да бъдат пипани.
Не възпитавайте в “даване на целувки” - особено срещу лакомства, като знак за благодарности за подаръци или като задължение към членове на семейството. Доброто възпитание изисква да поздравим, а не да целуваме леля Стоянка или чичо Петко, че дори и баба и дядо или мама и татко.
Ако си играете и гъделичкате детето си и то се забавлява, но в един момент каже “Не, спри”, спрете веднага. Нека знае, че това е правилото и, че ако не го уважат, може да се ядоса, може и трябва да потърси помощ от друг възрастен.
Говорете с детето за това, че има места, на които никой не може да те докосва без разрешение, дори родителите ти, членове на семейството. Можете да използвате “правилото на банския” тук, включително, използвайте вашето тяло за пример.
Когато границите на собственото му тяло и стабилността на Не-то му са установени, можете да говорите с детето си за това как се чувства, ако някой не ги зачита.
-- Какъв е профилът на педофила и как да го разпознаем онлайн и на живо?
“Човекът, от когото най-малкото съм го очаквал/а”.
Много е важно да се откажем от едно опасно клише – това за непознатия, опасно изглеждащ мъж с шлифер, който краде деца. Много малка част от злоупотребите с деца (пък и с възрастни, помислете за това колко от изнасилванията се извършват от познати на жертвата хора) се извършват от непознати. В повечето случаи, това е човек, на когото детето има доверие.
Точно затова децата не казват на родителите си по време на “подготвянето им” и по време на злоупотребата. Към полицията или другите възрастни се обръщат част от децата, които са жертва на злоупотреба от непознат, но не и в класическият случай – от познат.
По-голямата част от педофилите са мъже. Шири се вярването, че това са хомосексуални мъже, но това не е вярно. Има и жени, които злоупотребяват с деца. Обикновено, но не винаги това са необвързани хора.
Те имат интереси, които в началото поне могат да изглеждат много “детински”, несъответни за възрастта им. Имат обикновено професии, които им осигуряват достъп до деца; често са „много добри в разбирането с децата”.
За повечето от тези хора е важна илюзията за романс, затова те полагат усилия в прелъстяването и на детето, и на семейството. Много често се “нарочват” семейства, в които има някакъв проблем - така извършителят се явява “спасител”. Затова, дори ако детето каже, че има проблем, това не се взима сериозно, това не може да бъде прието.
За да не допусне родителят ужаса, че това може да се случва с детето му, той използва всякакви защити като отричане (не, няма как това да се случва) или рационализация – често насилникът предоставя наглед съвсем рационални причини за това да прекарва толкова много време насаме с детето.
-- Често срещана ли е тази реакция - родителите тотално да отхвърлят възможността, че детето им може да е жертва на сексуално насилие?
Да, и това е напълно разбираемо. Никой не иска да си помисли, че някой може да нарани толкова сериозно детето им, в продължение на дълго време и без те да знаят (което е класическият случай на злоупотреба). Родителите преживяват това като огромен провал. Но често тъкмо любовта им и грижата за детето са тези, които подпомагат отричането (“това не може да се случи на моето дете”, “дори не си го и помислям”).
За нас като възрастни, като общество, това е трудна тема, табу. Защото от една страна злоупотребата с деца ни показва, че не сме толкова морални възрастни. Че сред нас има насилници и те са ни съседи, колеги, роднини. От друга страна, всички ние сме били деца и някои от нас са били в една или друга степен обект на злоупотреба от страна на възрастен. Ние не искаме да се връщаме към тези преживявания на безпомощност. Затова често отказваме да говорим по темата, горещо отказваме да повярваме на пострадалите, дори и когато са деца.
Има случаи, в които дори не чуваме, физически не чуваме (не помним след това), че детето ни е съобщило за злоупотреба. И тъкмо този ужас позволява на злоупотребите да продължават с години. Травмата за родителите е ужасяваща, особено когато в последствие разберат и си дадат сметка, че е имало “сигнали”, но е било твърде страшно да допуснат до ума си, че детето им е жертва на злоупотреба.
Затова е важно да помним, че насилникът ще се опита по един или друг начин (в този случай, чрез прелъстяване и изграждане на роля на благодетел) да постави родителите в зависимост от себе си. Особено при семейства в риск, живеещи в бедност или друг тип маргинализация, е много тревожен сигнал създаването на ситуация, в която едва ли не оцеляването на семейството зависи от някой човек, който има особен интерес към детето.
Родителите трябва да следват интуицията си, онези мисли, които бързо биват отхвърлени като “глупост”, “лудост”. Да потърсят някого, с когото да поговорят – с детето си, на първо място, но и със специалист.
В България имаме 24-часова телефонна линия 080018676 или 029817686 (на Асоциация Анимус), на която могат да се обадят анонимно и да споделят притесненията си.
Елена Божинова е клиничен психолог, съосновател и директор на Вариант Б - център за психологично консултиране и психотерапия, кандидат по психоанализа към Британската психоаналитична асоциация, член на Дружеството по психоаналитична психотерапия в България. Работи индивидуално с възрастни и юноши. Има специфичен опит и интерес към работа с пострадали от насилие, включително жертви на трафик на хора с цел насилствена проституция.
