В началото на тази година директорът на отдел "Киберсигурност" в ГДБОП Явор Колев съобщи, че сигналите за педофилия в социалната мрежа Facebook са ежедневие. "Най-често педофилите се свързват с деца между 11 и 13 години, карат ги да се разсъбличат пред камера, след което ги изнудват и се насочват към техни приятели“, каза той в ефира на бTV. За първите 2 месеца на 2019 г. са разкрити 8 подобни случая, a през 2017 г. те са били 80.
През февруари Георги Апостолов, координатор на Центъра за безопасен интернет, съобщи пред БНТ за друг опасен канал - популярното сред децата приложение "Телоним", в което педофил се е свързал с 14-годишно момиче.
Педофилите обаче са не само в киберпространството, включително в детските платформи, но и в обитавана от децата ни реална среда. Преди година, след залавянето на двама педофили в Дупница, Явор Колев коментира пред БНР, че празноти в законодателството пречат педофилите да се проследяват, след като изтърпят наказанията си. Той даде пример със заловен и осъден през 2004 г. педофил, който, вече на свобода, държи детски парти-клуб. И допълни, че докато в други държави за такива хора се знае къде се намират и те нямат право да се занимават с деца, в България няма регистър на осъдените за педофилия.
Днес отваряме темата за заплахата децата ни да станат жертви на сексуална злоупотреба в социалните мрежи и в средата си с разговор с клиничния психолог Елена Божинова, която обяснява как да контролираме достъпа им до интернет и как да разговаряме с тях за възможните опасности.
-- Елена, как можем да разберем, че детето ни е влязло в комуникация с педофил в социалните мрежи или в средата си, ако то не ни казва, защото, например, не проумява опасността?
За съжаление не винаги общуването между дете и родител е напълно отворено, така че детето да знае, че може да каже всичко на родителите си. Особено след като знаем, че често хората, които подготвят деца за злоупотреба, им казват да не казват на никого за контакта си с тях. Насилниците също така са много “добри” в избирането на деца, които нямат самочувствие, нямат добър социален живот, нямат отворена връзка с родителя си, или са в някаква друга уязвима ситуация.
Затова са важни две неща – да имаме близка връзка с детето си, да знаем кои са хората в социалният му кръг, да говорим за интересите и приятелите му. Когато познаваме живота на детето си, ще е по-лесно да забележим по-дискретни сигнали – отпадане на приятели, отказ от занимания, които преди това са му носили удоволствие, може би започване на занимания, които не са адекватни за възрастта му, резки промени в настроението и отношението към нас. Ако видим нови вещи, за които няма обяснение откъде са дошли, тогава вече говорим за напълно вероятен физически контакт с възрастен.
Но тъй като не винаги родителите могат да допуснат до ума си, че нещо толкова ужасно се случва с детето им, напоследък се обръща много внимание на работата със самите деца – те да знаят основни правила за предпазване в интернет общуването. Какво е интернет и защо не винаги хората там са такива, за каквито се представят. Каква информация не трябва да споделяме – никакви лични данни, включително в кое училище е. Какви са границите в общуването и какво да направят, ако в отношенията си онлайн има неща, които ги притесняват – както тях самите, така и ако са притеснени за приятел.
И винаги да подчертаваме и да демонстрираме, че могат да говорят с нас, дори и за неща, които се опасяват, че могат да ни разгневят (защото, например, сме забранили ползването на някаква платформа, пък те не са спазили забраната).
-- Добър ли е вариантът "prescribed by law"? Пример - според правилата не можеш да имаш профил във Facebook, ако си под 14 години. Точка, не подлежи на дискусия – правилна ли е тази родителска реакция?
Да, родителите трябва да моделират спазване на правилата. Но важното тук е, че трябва да се обясни защо държат на тази категорична забрана, трябва да ѝ се въведе смисъл. Това не е приумица на всевластен тираничен родител, а на възрастен, загрижен за добруването на детето. Да се говори за недоволството на детето, да го питаме защо иска да е във Facebook, има ли други варианти, с които да постигне това, което иска – например, може да е напълно на възраст да си разменя имейли с приятелите си след училище или по време на ваканциите.
-- Няма съмнение, че контрол върху достъпа на детето до интернет трябва да има. Доколко то трябва да знае за този контрол? Някои родители проверяват всичките му комуникационни канали на детето само в негово присъствие и блокират профили на хора, които то не е виждали лично, пред него. Други обаче правят това без знанието на децата си.
Смятам, че за да следва детето правилата, между него и родителите трябва да има доверие и уважение. Ако това са правила, които и двете страни са изработили заедно и са се съгласили, чудесно. Това значи, че детето знае защо се прави това.
Бих добавила две неща – добре е децата да знаят как да блокират хора в платформите, които ползват. Да знаят, че вербалното насилие и насмешки (bullying) не бива да се толерират или те да се ангажират с тях, а че могат просто да блокират човека, който ги тормози, дори и да е връстник от компанията му.
Другата особеност е изпращането и разпространението на снимки. Децата трябва да знаят, че снимка не може да бъде напълно изтрита от интернет, така че да се изработи правило това да не се прави.
Тук обаче отново стигаме до поведението ни като родители – ние самите питаме ли детето можем ли да го снимаме? Питаме ли го можем ли да качим тази снимка в интернет и казваме ли му кой ще я види? Ако ние не правим това, защо да очакваме детето да изисква от другите да го правят?
Ако цял живот сме возили детето на задната седалка без колан, ние не сме слагали колан докато шофираме, защо смятаме, че като се качи в колата на приятелите си, то ще си сложи колан? Интернет заема такава част от живота ни в момента, колкото и автомобилите. С него трябва да се отнасяме по същия начин, както и с обучаването на децата по безопасност на движението.
Мисля, че трудността ни да се отнасяме към двата вида опасност (автомобили и сексуална злоупотреба) по един и същ начин се дължи на това, че за много от родителите е трудно да говорят с децата си за секс? Не бива да е така. Защото ако те виждат, че ние не можем да говорим спокойно за нещо, защо те, бидейки по-малки, да могат да говорят с нас?
-- Кога трябва да започнем разговора за опасността от сексуална злоупотреба и как да го направим така, че да не създадем чувство на постоянна тревожност в детето?
Това е продължаващо-цял-живот обучение. И преди да стигнем до темата “сексуална злоупотреба с деца”, важна е тази за неприкосновеността на собственото ти тяло. По нея трябва да научим детето на едно просто правило: “Не” значи “Не”.
Особеното тук е, че говоря за детското “Не”. Да уважаваме децата си и техните откази е трудно и за много родители противоестествено. Но, хайде да помислим в какво възпитаваме децата си, ако няма това уважение – възпитаваме ги в подчинение, в това, че по-възрастният има право да прави с тях каквото намери за добре, независимо дали те са съгласи, или не.
Тук особено важно е отношението към физическите наказания. За някои родители отказът от физическо наказание е отказ от власт и авторитет над детето. Но едно дете, на което е посягано от възрастен, е в по-голям риск от това да приеме друг тип нежелано докосване, понякога дори без да си дава сметка, че е нежелано. И още по-лошо – да сметне, че след като е възрастен, той или тя има право да прави с тялото му каквото си поиска.
Та, говорете на бебетата и децата какво ще правите с телата им. Питайте дали искат да ги прегърнете или вдигнете. Дори много малките деца могат да ви покажат искат ли, или не да бъдат пипани.
Не възпитавайте в “даване на целувки” - особено срещу лакомства, като знак за благодарности за подаръци или като задължение към членове на семейството. Доброто възпитание изисква да поздравим, а не да целуваме леля Стоянка или чичо Петко, че дори и баба и дядо или мама и татко.
Ако си играете и гъделичкате детето си и то се забавлява, но в един момент каже “Не, спри”, спрете веднага. Нека знае, че това е правилото и, че ако не го уважат, може да се ядоса, може и трябва да потърси помощ от друг възрастен.
Говорете с детето за това, че има места, на които никой не може да те докосва без разрешение, дори родителите ти, членове на семейството. Можете да използвате “правилото на банския” тук, включително, използвайте вашето тяло за пример.
Когато границите на собственото му тяло и стабилността на Не-то му са установени, можете да говорите с детето си за това как се чувства, ако някой не ги зачита.
-- Какъв е профилът на педофила и как да го разпознаем онлайн и на живо?
“Човекът, от когото най-малкото съм го очаквал/а”.
Много е важно да се откажем от едно опасно клише – това за непознатия, опасно изглеждащ мъж с шлифер, който краде деца. Много малка част от злоупотребите с деца (пък и с възрастни, помислете за това колко от изнасилванията се извършват от познати на жертвата хора) се извършват от непознати. В повечето случаи, това е човек, на когото детето има доверие.
Точно затова децата не казват на родителите си по време на “подготвянето им” и по време на злоупотребата. Към полицията или другите възрастни се обръщат част от децата, които са жертва на злоупотреба от непознат, но не и в класическият случай – от познат.
По-голямата част от педофилите са мъже. Шири се вярването, че това са хомосексуални мъже, но това не е вярно. Има и жени, които злоупотребяват с деца. Обикновено, но не винаги това са необвързани хора.
Те имат интереси, които в началото поне могат да изглеждат много “детински”, несъответни за възрастта им. Имат обикновено професии, които им осигуряват достъп до деца; често са „много добри в разбирането с децата”.
За повечето от тези хора е важна илюзията за романс, затова те полагат усилия в прелъстяването и на детето, и на семейството. Много често се “нарочват” семейства, в които има някакъв проблем - така извършителят се явява “спасител”. Затова, дори ако детето каже, че има проблем, това не се взима сериозно, това не може да бъде прието.
За да не допусне родителят ужаса, че това може да се случва с детето му, той използва всякакви защити като отричане (не, няма как това да се случва) или рационализация – често насилникът предоставя наглед съвсем рационални причини за това да прекарва толкова много време насаме с детето.
-- Често срещана ли е тази реакция - родителите тотално да отхвърлят възможността, че детето им може да е жертва на сексуално насилие?
Да, и това е напълно разбираемо. Никой не иска да си помисли, че някой може да нарани толкова сериозно детето им, в продължение на дълго време и без те да знаят (което е класическият случай на злоупотреба). Родителите преживяват това като огромен провал. Но често тъкмо любовта им и грижата за детето са тези, които подпомагат отричането (“това не може да се случи на моето дете”, “дори не си го и помислям”).
За нас като възрастни, като общество, това е трудна тема, табу. Защото от една страна злоупотребата с деца ни показва, че не сме толкова морални възрастни. Че сред нас има насилници и те са ни съседи, колеги, роднини. От друга страна, всички ние сме били деца и някои от нас са били в една или друга степен обект на злоупотреба от страна на възрастен. Ние не искаме да се връщаме към тези преживявания на безпомощност. Затова често отказваме да говорим по темата, горещо отказваме да повярваме на пострадалите, дори и когато са деца.
Има случаи, в които дори не чуваме, физически не чуваме (не помним след това), че детето ни е съобщило за злоупотреба. И тъкмо този ужас позволява на злоупотребите да продължават с години. Травмата за родителите е ужасяваща, особено когато в последствие разберат и си дадат сметка, че е имало “сигнали”, но е било твърде страшно да допуснат до ума си, че детето им е жертва на злоупотреба.
Затова е важно да помним, че насилникът ще се опита по един или друг начин (в този случай, чрез прелъстяване и изграждане на роля на благодетел) да постави родителите в зависимост от себе си. Особено при семейства в риск, живеещи в бедност или друг тип маргинализация, е много тревожен сигнал създаването на ситуация, в която едва ли не оцеляването на семейството зависи от някой човек, който има особен интерес към детето.
Родителите трябва да следват интуицията си, онези мисли, които бързо биват отхвърлени като “глупост”, “лудост”. Да потърсят някого, с когото да поговорят – с детето си, на първо място, но и със специалист.
В България имаме 24-часова телефонна линия 080018676 или 029817686 (на Асоциация Анимус), на която могат да се обадят анонимно и да споделят притесненията си.
Елена Божинова е клиничен психолог, съосновател и директор на Вариант Б - център за психологично консултиране и психотерапия, кандидат по психоанализа към Британската психоаналитична асоциация, член на Дружеството по психоаналитична психотерапия в България. Работи индивидуално с възрастни и юноши. Има специфичен опит и интерес към работа с пострадали от насилие, включително жертви на трафик на хора с цел насилствена проституция.
