Писа ни жена, която има нужда от помощ. Помоли да остане анонимна и ние, разбира се, уважаваме това. Проблемът ѝ е психологически и би се радвала на подкрепа и съвет от други родители, минали през подобен период и справили се с такива трудности.
Има ли такова нещо като "детска депресия”? Майка съм на две прекрасни момиченца – едното почти на 5, а другото почти на 2 години. Грижа се сама за децата си. Съпругът ми работи от тъмно до тъмно. И от месец може би усещам как потъвам.
Изпитвам такова психическо изтощение, че направо не понасям децата си. Сутрин като чуя "Добро утро, мамо" и направо ми се плаче. И плача. Все по-често.
Не изпитвам желание да се занимавам с тях. Искам само да ме оставят на мира. А те не са крайно палави, добри деца са. Но съм страшно изнервена и апатична, усещам буца в гърлото и тежест в гърдите.
Не искам да чувам детски глас. И това ме кара да се чувствам ужасен човек и ужасна майка. Покрай тях не намирам нито време, нито стимул за нищо. Както се казва, дори не намирам кога да си среша косата.
Усещам, че се побърквам. Постоянно някой нещо иска от мен. Не съм егоист, дори напротив. Но цялото това "слугуване" ми идва в повече. Не искам да лишавам децата си от внимание, не искам да изпускам ценни мигове. Но просто изпуших и не успявам да го преодолея.
Жадувам за няколко дни спокойствие. Да прекарам с мъжа си малко време само двамата. Да се разходим някъде или каквото и да е. Имам нужда от нещо, което да ми донесе удоволствие.
Говорила съм за това само с мъжа ми и той ме разбира, но виждам, че не знае какво да направи, защото наистина е на работа по цял ден. Събота и неделя си е вкъщи, но нямаме баби наоколо. Надявам се след празниците родителите ни да вземат децата за малко, но не съм сигурна дали това ще стане, а ако се случи – не знам дали ще е достатъчно.
Усещам, че всичко това се превръща в депресивно състояние и не знам какво да правя. Убедена съм, че не съм единствената, която минава през това и много бих искала да разбера как са се справили други хора в подобна ситуация.
Жанет Бодурова ни сподели, че дълго време се е чудила дали да ни пише. После, когато все пак се е престрашила, не е била сигурна дали да го направи анонимно, или не. Сега обаче е напълно наясно, че иска да сподели за преживяното с истинското си име с една-единствена цел – ако може да помогне на някого.
Не че това, което ѝ се е случило, е нещо особено, нещо необикновено, което не се е случвало на никой друг. Напротив, случва се на много жени, но рядко говорят за него. Следродилната депресия заради хормоналния дисбаланс, натрапчивите мисли, страхът са все неща, с които не една и две жени встъпват в майчинството.
Няма страшно. Просто говорете. И да ви се струва маловажно, и да звучите като мрънкачка. Вероятността така да си помогнете не е никак малка, защото все ще има кой да ви сподели, че може би някога е бил в същото положение.
А ако нещата изглеждат безнадеждно, потърсете специализирана помощ незабавно.
Колкото и да съм чела и каквото и да съм преглеждала по време на бременността си, все си казвах, че това е състояние на ума. Ако съм с акъла си, няма как да изпадна в такова състояние! Е, да, ама не!
Беше ме срам да си призная! Не съм стигала до крайни състояния, за да приемам антидепресанти, но никак не беше приятно.
Карах си аз една невероятна бременност, без никакви оплаквания – щастие и усмивки греят от мен. Ходя на фитнес, ходя в университета, уча, ходя по изпити и доста изненадващо за мен ги взимам с високи оценки. Общо взето, честно да си призная не я усетих много тази бременност.
Терминът ми беше на 19 май, но моето малко човече беше решило да си почака. Имах Бракстън-Хикс контракции, но нищо повече. На 24 май отидох на контролен преглед и ми казаха, че до ден-два ще родя. Но след като не родих до 26 май, ми дадоха час за 2 юни за предизвикване на раждането. На 27 май в 3:00 часа започнаха контракциите ми и три часа по-късно, в 6:18 сутринта, се появи моят син – Петър.
Не се шегувам! Наистина станах и се изкъпах! Аз такова раждане не съм си представяла – толкова бързо и безболезнено, като се има предвид, че ми е първо дете.
24 часа след това започна да се случва това, в което не вярвах! Понеже все още нямах кърма, а и бебо не можеше да суче, започнаха през главата ми да минават мисли, че не мога да си нахраня детето, че ако умре от глад, вината ще е моя, че ще бъда ужасен родител, че ако започна да го храня с адаптирано мляко, едва ли не винаги ще е болно и аз ще съм виновна.
И всичко това, разбира се, беше подкрепено с много рев, ама много. Просто си стоя и сълзите ми вървят, не мога да ги спра.
А през цялото време ми се обаждаха много хора да ми честитят, казвайки ми, че това е най-хубавото, че сега трябва да съм най-щастлива, че най-важното е, че сме живи и здрави и трябва да съм благодарна. Това е чудото на живота, най-голямото щастие!
Да, така е. Но никой не ти казва за вълната от хормони, които ще те залеят, за най-лошите мисли, които ще ти минават през главата, за това, че ще се чувстваш виновна за абсолютно всичко!
При мен трая може би месец-два и ме беше срам да кажа на когото и да е. В България никой не говори за проблеми от подобно естество, включително и аз. Не смеех да кажа на никого и си мълчах.
Докато накрая се престраших да споделя на една приятелка, която ми каза – извинявам се за циничните думи, но ще я цитирам дословно: „Жанет, надявах се ти да не изпадаш в такова състояние. Не съм ти казвала, за да не те плаша, но на мен хормоните ми е*аха майката!“
Може да звучи цинично и ужасно, но точно това трябваше да чуя, за да знам, че не съм сама, за да вляза отново в пътя и да се възстановя. Трябва да говорим за проблемите си!
Националният здравен институт на САЩ е провел изследване сред 5000 жени, в което става ясно, че приблизително 1 на всеки 4 жени е изпитала високи нива на депресивни симптоми в някакъв момент през първите 3 години след раждане.
Американската академия по педиатрия препоръчва педиатрите да следят майките за следродилна депресия на детските консултации до шестия месец на детето.
Изследователите са открили четири възможни траектории на депресивните симптоми, както и факторите, които може да увеличат риска за развитие на подобни симпторми.
Във връзка с тези открития се препоръчва по-продължително наблюдение на майките - поне до 2 години след раждане.
“Според нашето проучване 6 месеца не са достатъчно дълъг период, за да се определят с точност симптомите на депресия”, казва д-р Даян Пътник. “Събирането на данни в дългосрочен план е ключът към подобряване на знанията ни за майчиното психично здраве, което е критично важно за благосъстоянието и развитието на детето ѝ.”
Учените наблюдавали 5000 жени в рамките на първите 3 години след раждането на децата им, като самите раждания са се случили между 2008-а и 2010 г.
Симптомите са изследвани чрез въпросник, но изследването не е диагностицирало клинично депресията в жените.
Жените с предшестващи раждането състояние като промяна в настроенията и/или гестационен диабет с по-голяма вероятност развивали по-висока степен депресивни симптоми, които траели през изследвания период.
Това на вашите екрани е Ирина, която не се страхува да пита и да говори за психичното здраве, което е сред най-неглижираните проблеми в България.
Прави го в платформата си “Кожа”, която противно на всички схващания е сайт за психично здраве, а не за дерматологични продукти.
В нея Ирина пише по всякакви теми, свързани с психичните разстройства и тяхното адекватно комуникиране, успявайки да привлече за каузата си някои от най-обичаните и популярни българи, които споделят своя опит и преживявания.
(Вашите Красимира и Елисавета също са сред тях.)
Докато се опитва смело да промени обществените нагласи към това какво е психична болест в държава, в която е по-сигурно да отидеш да си лееш куршум, вместо да посетиш психиатър, Ирина разделя времето си между България, Белгия и Германия.
Работи в Брюксел като комуникационен експерт на свободна практика, а след завършената българска филологи и магистратура по психология в Лондон, от тази година Ирина отново ще учи.
Междувременно (кога?!) успява да организира и благотворително събитие с кауза, свързана с психичното здраве.
На 26 и 27 септември на стадион Раковски се организира “Здрав дух, здраво тяло” с атлета Краси Георгиев. Той ще тегли огромен пикап като символ на тежкото психично бреме, с което често всеки от нас живее.
Който има желание, може да се включи да подърпа с него.
Ако тегленето на пикап не е вашата дисциплина, на стадиона ще има много други забавни и полезни и за духа, и за тялото активности. Всеки е добре дошъл, а пък за деца ще е чудесно.
По време на събитието ще се събират средства за изграждането на мека стая в психиатрията в Ловеч по инициатива на “Кожа” и Ирина Атанасова.
А ето я и нея самата в любимата ни рубрика “Жените могат всичко”.
И още как.
– В какъв момент решихте да създадете платфомата за психично здраве “Кожа”?
– Аз имам т. нар. преживелищен опит с депресия и тревожно разстройство. В преломния период между гимназия и университет това за мен стана проблем, който не можеше повече да бъде пренебрегван.
Тогава нямаше много смислена онлайн информация на български. В общи линии темата се изчерпваше с “уплах”, който се коригира с леене на куршум и всичките производни.
В дългомесечното си търсене на решение минах през изследвания, скенери, психиатри, невролози, антидепресанти и накрая попаднах на психотерапевт, с когото минах през лична терапия, а това ме отведе да уча в Лондон.
Фондация “Кожа” има няколко предшестващи проекта. Първият беше седмична колонка в наш всекидневник, която разглеждаше различни психични теми и отговаряше на писма от читатели.
В началото си мислех, че ще трябва да си ги пиша сама, но за изненада на всички, писма започнаха да пристигат от цялата страна.
Вторият вариант беше блог, в който правех интервюта със специалисти в сферата на психичното здраве от водещите световни университети.
Еманацията на този опит беше “Кожа”.
За мен беше важно да има онлайн пространство с информация на български за най-разпространените психични разстройства, където да се говори открито за грижа и превенция. След това започнахме и интервютата с популярни хора, за да направим темата по-позната, по-малко страшна, по-малко стигматизирана.
– Какво ви изненада, когато започнахте да каните популярните лица?
– Не спира да ме изненадва положителното им отношение. Имаме единични случаи на непредвидени реакции, но повечето участници откликват много радушно, разпознават отсъствието на темата от обществения диалог и подкрепят каузата да се говори открито за психично здраве.
Наблюденията ми обаче са, че към темата се подхожда предпазливо и витае боязън от обществената оценка - какво ще се случи, ако това, което споделя, бъде отхвърлено, осмяно.
Имахме случай на популярен участник, който се отказа в последния момент от притеснения как ще бъде интерпретирано интервюто от жълтата преса.
Често прекрасно изглеждащи мъже и жени споделят за проблемно самочувствие, хранителни разстройства, но и за триумфите си над робуването на стереотипното мислене, над съмненията и угаждането на измислени очаквания.
– Какво според вас значи “да се чувстваш добре в кожата си? Кога за последно се чувствахте така?
– Полагам грижи да се чувствам всеки ден добре в кожата си, защото знам колко зле мога да се чувствам в противен случай.
Това за мен означава, на първо място, да не съм тревожна, мисловният ми процес да не е затлачен от негативизъм и черногледство и да имам енергия. Все неща, на които, ако си склонен към депресия, както съм аз, можеш да се наслаждаваш безплатно.
На второ място, идва и суетата ми. Моята е психопат.
Издебва ме и когато се разсея, започва да ми шепти в ухото, че ще се чувствам по-добре, ако отслабна с 3 кила, ако си набия ботокс между веждите и “Ако за следващия рожден ден си сложиш мъъъничко филър в устните”.
Както и: “О, Боже Господи, какво ще правим, когато бузите ти увиснат съвсем?!?”
– Какво може да “пробие” вашата кожа?
– Светът, в който живеем, с всичката информация и избор, и несигурност, и псхопатия, и нелекувани неврози (моите собствени и тези на другите) ни предлага всекидневен обстрел от неща, които ни пробиват.
Дали в изблик на домашна драма ще кажа нещо тъпо и обидно на партньора ми и след това сама ще се “дупча” отвътре в пристъп на самонаказание, или ще се зачета в изказване на някой от българските управляващи и това ще ми скапе настроението за деня – все пробиви, които се опитвам да избягвам.
– Кои според вас са основните проблеми, свързани с психичното здраве, които съществуват у нас?
– Да започнем оттам, че политическото отношение към психично-здравната грижа в България и нейното управление е трагично.
Условията в психиатриите са “нечовешки и унизителни”, както констатира доклад на Комисията срещу изтезанията към Съвета на Европа, а нашето собствено Министерство на здравеопазването определи миналата година същите тези условия като “критични”.
На този фон обаче Националната стратегия за психично здраве е на трупчета повече от година. Психиатричният бюджет е около 2% от държавния здравен бюджет, а за посрещане на реалните нужди, трябва да е около 10%.
Има огромна липса на специалисти. Общият брой на психиатрите в България към 31 декември 2016 г. е 518. Това е 7,29 на 100 000 души. За сравнение, броят на психиатрите на 100 000 в Швейцария е 30, във Финландия 26.
И нищо чудно, че специалисти няма, при средна месечна заплата от 900 лв.
Профилактика и превенция няма никаква, няма и следболнична помощ. Здравната каса покрива само преглед при психиатър и стационар, съответно психичното здраве у нас започва и приключва с психиатричната болест.
Но и психично болните, стигнали до болница у нас, трябва да разчитат на късмет - да не ги малтретират и унижават, да не станат част от схема за източване на касата, да не потъпчат човешките им права, да не се поддават на ужаса от мизерните условия и в крайна сметка - късмет да оцелеят.
В началото на 2019 г. трима души нямаха късмет и изгоряха живи в пловдивската психиатрия, заключени в стаите си.
Няколко месеца по-късно пожар имаше и в психиатрично отделение в София, тогава нямаше жертви.
След този инцидент тогавашният министър на здравеопазването обеща да отпусне 10 милиона за ремонт и подновяване на материалната база в психиатриите в страната, както и да приоритизира обучението на млади психиатри.
Вече няколко месеца се опитвам да получа информация били ли са отпуснати тези пари и как са били усвоени.
– С какви предразсъдъци във връзка с психиката и възприемането на тялото, в което живеем, сте срещали най-често?
– У нас комфортно и задружно битуват всички клиширани предразсъдъци: мъжете не плачат, жените са слабия пол и не могат да шофират, алкохолът лекува всичко, депресията е мързел, на психолог ходят само лудите, психотерапията е прищявка, какво ще си кажат хората, той/тя си го е заслужил…
Ето съвсем пресен пример: писа ми моя позната, притеснена, че мъж от приятелския им кръг често говори, че не вижда смисъл и ще сложи край на живота си.
Поговорихме, насочих я към психолог, с когото да обсъдят как да подходят към тази деликатна ситуация, както и да поговорят с този свой приятел с емпатия и разбиране, да му предложат подкрепа и връзка с професионалист.
Съпругът на моята позната обаче се оказа, че не вярва в “такива неща” и “ние тук” решаваме проблемите с бутилка уиски и задушевен среднощен разговор.
Надявам развръзката на тази история да има своя щастлив край. Но истината е, че психичното разстройство депресия не се лекува с алкохол.
Всъщност, алкохолът е депресант.
След няколко бири може и да ти просветне за два часа, но в дългосрочен план е лоша идея.
На следващата сутрин, когато отвориш очи, освен натежала глава ще имаш и дваж по-тежки мисли.
И ако приятелският ти кръг “не вярва в такива неща” и настоява да се лекуваш с пиене, тогава нещата стават сложни.
Виждам като проблем битовия алкохолизъм и припознаването на алкохола като панацея, а пиенето му като признак на сила и мъжество.
А оттук виждам и проблем в генералното ни разбирането за “сила” и “мъжество”, и в това, което сме изградили като имидж на “успешния човек”. Този имидж е дълбоко свързан с клишетата, които изграждаме и преливат в предразсъдъци, теми-табу, стигма.
– Тези предразсъдъци ли са причината хората да не търсят помощ, ако се чувстват потиснати, в депресия, тревожни?
– Често не разпознаваме дискомфорта, с който живеем, като психично-здравен проблем.
Тъй като темата е дълбоко табуизирана, често липсата на думи, с които да назовем негативните преживяванията и усещания, ни оставят сами с преживяването.
Думите, свързани с психично здраве, са дълбоко натоварени с негативно преживяване и с неразбиране.
Знаем за депресия, може би сме чували за тревожност, говори се за панически атаки и наркотични зависимости, но асоциациите с всички тези понятия са тъмни, страшни, свързваме ги с отчаяние, изолация, нищета, самота, обреченост, с подигравки.
Такъв е и начинът, по който грижата за психичното здраве съществува у нас - психиатрии, изолирани извън населените места, в окаяно материално състояние, пълни с оставени, необгрижвани с години хора.
Няма грижа в общността, няма усмихнати, млади и приветливи лекари, няма информация, няма превенция, никой не говори за успешния си опит с психично разстройство или заболяване.
Не помага и това, че много от личните лекари не са подготвени да откриват психично-здравни проблеми.
Често оплакванията се квалифицират като проблеми “на нервна почва”, което идва да служи като генерално успокоение: щом е на “нервна почва”, значи не е “истински проблем”.
– От какво имаме нужда, за да се подобри средата в посока по-голяма толерантност и разбиране на психичните заболявания и душевните разстройства?
– Имаме нужда от смяна на културата. Това отнема много време и усилия, но не бива да се отказваме да настояваме за нормалност.
Сега като че ли повече от всякога, в тези нестандартни условия на изолация, се заговори за грижа за психичното здраве и за неговата важност.
Малко по малко се заговаря за психично здраве на работното място. Забелязвам пробуждаща се инициатива у нас в някои по-големи и, засега, предимно западни работодатели, които искат да подкрепят психичното благосъстояние на служителите си.
Не бива да подценяваме икономическия ефект на неглижираното психично здраве - всяка година $1 000 000 000 000 (10 на 12-та степен) е цената, която глобалната икономика плаща в загубена продуктивност, по данни на СЗО.
Това би могло да е довод, който да мотивира промяна на държавно ниво.
– Какво значи да си “луд” в България и какво в този контекст означава до болка познатото уж успокоително “ще ти мине”?
– Хората често приемат, че “лудостта” е причинена от нарушение в мозъка. Няма обаче преки доказателства в подкрепа на това.
За много хора страданието, накарало ги да търсят професионална психично-здравна помощ, има корени в неблагоприятни социални обстоятелства: бедност, лоши битови условия, несигурна и нископлатена работа, липса на основни квалификации, живот в стресова среда или честа смяна на дома.
Дори проблеми, които могат да бъдат трудни за разбиране от другите като някои от “традиционните” симптоми на тежко психично заболяване, често са свързани с предхождащи стресови събития и житейски обстоятелства, по-специално малтретиране или други форми на травма.
У нас обаче има дълбока стигма върху “лудостта”.
Зад отговори като “Ще ти мине”, “Не се лигави”, “Стегни се, “Пийни едно и се отпусни” стои незнание как да реагираме, непознаване и страх.
Страх на мен да не ми се случи или “Ако се правим, че го няма, то може да изчезне”.
Тези отговори обаче неглижират, дискредитират преживяванията на другия и го оставят сам в трудния момент.
Разбира се, не сме длъжни да знаем как да реагираме на момента, ако някой сподели с нас, че е изправен пред подобно предизвикателство.
Най-доброто е да бъдем искрени в незнанието си: “Не съм преживявал подобно нещо, но съм тук, слушам те и заедно ще намерим решение”.
Консултирайте се с професионалист. Със сигурност е по-продуктивно от това да се правим, че проблем няма.
Мили жени, а и мъже, като дойде бебето (особено ако е за първи път), може и да ви връхлетят някои непредвидени емоции. Колкото и да ви е странно, ще минат. Все някога. Въпросът е да говорите за това, ако имате време и сили, но и да нямате - пак опитвайте. Дори и да не ви се струва много конструктивно в момента, както на авторката на това импровизирано писмо до съпруга ѝ, написано на един дъх, след като току-що е родила.
Говорили сме вече за следродилната депресия и объркването, което нахлува заедно с новия човек в живота ни, в текста на Даниела Иванова "Даниела в страната на следродилната депресия" и в разказа на австралийския лекар д-р Сералак. Важно е да давате смело и да включвате чувството си за хумор, дори когато ви се струва, че не помните как се казвате и коя година е.
Уважаеми съпруже,
Трябва да ти кажа нещо важно. Може би не искаш да го чуваш, може и да нараня чувствата ти, затова се извинявам предварително. Но ще го кажа така или иначе: в момента те ненавиждам. До известна степен.
Преди да ми се обидиш, нека ти обясня, че сега може и да не приемаш чувствата ми лично. Знам, че звучи налудничаво, но е истина. Виж, не знам дали знаеш, че току-що ни се роди бебе, и това е част от причините да не те харесвам в момента - не бебето, а това, че не съм сигурна дали знаеш за него.
И макар че това дете е общо, нещата са малко разбалансирани. Нека да си го признаем - преди девет месеца, когато се качихме на този влак, кой се забавляваше повече? И кой се наслади на краткия блажен момент и след това продължи необезпокоявано с живота си, докато един от нас (подсказвам: аз) повръщаше с месеци, стана голям колкото къща и се запознаваше отново и отново с нашите приятели хемороидите, варикозните вени, подутото всичко и напълнелия гръб? (вдигам ръка)
Така че нека да си признаем, че животът е различен за нас като родители, ок?
Това не означава, че съм забравила или не съм благодарна за всички моменти и начини, по които си ми помагал, докато в мен растеше малък човек, или колко пъти си ми разтривал подутите крака, или всички моменти, в които се заливаше от смях, докато се опитвам да вдигна нещо от пода, тъпанар такъв... Извинявай, разсеях се за минута. Искам да кажа, че разбирам и оценявам всичко, което си направил за нашето семейство и знам някъде дълбоко в себе си, че нямаш контрол над нищо, както аз нямам контрол над пикочния си мехур.
И все пак не ми е много розово.
И знаеш ли още кое не е розово?
Да те виждам как сладичко СПИШ, докато седя на стола в ъгъла и храня бебето за милионен път тази нощ. О, да, знам, че и ти си изморен, но моля ти се... Сложи си щипки на зърната и един памперс, след това се хвърли няколко пъти по стълбите, докато всичко ти е толкова подуто, че едвам можеш да се движиш, и след това ела и ми говори.
Работата е там, съпруже мой, че ми е трудно да се приспособя към всичко ново. Не знам коя съм и какво се е случило с живота ми и макар да подозирам, че няма да те мразя завинаги, мъничка част от мен се бои, че ще стане обратното. Малка част от мен се страхува, че бебето може да застане помежду ни, създавайки каньон от обида, особено ако не мога да говоря с теб за това.
И ако просто си седя в този ъгъл с памперс и с тази пираня на циците, тихо подсмърчайки, може би ще се случи точно това. Ще си остана тук, фиксирана в омразата ми към теб и в това, че животът ми е експлодирал и от него са останали малки отломки от страх, вина и свръхнатоварващото чувство, че нямам абсолютно никаква представа какво правя. Ще държа всичко това вътре в себе си, докато не е вече прекалено късно.
Тъкмо по тази причина, скъпи съпруже, вместо това решавам да ти споделя всичко.
Не искам нещо подобно да се случва с нас и с мен. Не искам да те мразя завинаги. Искам да знам, че и ти се притесняваш, искам да знам, че най-накрая може да си отдъхнеш, понеже не ми се е случило най-лошото през тези дълги девет месеца.
Искам да знам, че спиш, за да може да си отпочинал и да поемеш бебето, когато аз вече не мога повече. Искам да знам, че въпреки че никога няма да знаеш какво е да се опитваш да живееш с майчино сърце, все пак твоето бащино сърце е повече от достатъчно.
Искам да знам, че без значение какво си мисля, памперсите, течащите ми гърди и стриите ми (умножени по един милион) не те ужасяват. Дори и да бях плувала в басейн от кокосово олио, зехтин или каквото е модерно в момента, нищо нямаше да се промени. Кожата се нацепва толкова, колкото може.
Пак се разсейвам, което между другото е типично за живота като майка и е причина номер 5414, поради която те мразя. Ти нали като влизаш в стая не забравяш какво правиш там 3 стотни от секундата, след като си прекрачил прага?
Та, това, което искам да кажа, съпруже, е, че в момента малко те мразя, но в по-голямата си част това се дължи на факта, че съм много, много изплашена. Имам нужда - най-вече - да ми кажеш, че си ок с това малко да те мразя, за да знам, в края на краищата, че сме заедно във всичко това. И, надявам се, след месец, месец и нещо може и изобщо да не те мразя.
Е, освен когато оставяш седалката на тоалетната вдигната. Винаги ще те мразя за това. Наистина, изобщо не е толкова сложно да се запомни.
С любов,
твоята носеща памперси, произвеждаваща мляко, изобилстваща от секси стрии съпруга, която току-що роди
Следродилната депресия е състояние, за което вече знаем доста и едва ли някой го отрича и заклеймява като "лигавщина", както се случваше често преди години. Има обаче още едно състояние, за което не се говори толкова често, а то може да причини доста проблеми – следкърмаческата депресия.
Споделяме ви историята на една майка, която след немалко психически и физически неразположения си дава сметка с помощта на консултант по кърмене, че това, през което минава, всъщност е депресия и тя е провокирана от края на кърменето. След нейния разказ ще прочетете и професионалното мнение на Христина Янева-Хедра, която е IBCLC – сертифициран от международен борд консултант по лактация.
Имам две деца, разликата им е 3 години и 2 месеца, всяко е кърмено 2 години и половина. Което общо прави 5 в кърмаческия ми стаж.
С нито едното не беше лесно в началото – първото ми къса нервите само седмица, след като се прибрахме вкъщи. Второто ми разказа играта – засука, както трябва, на 43-ия ден след доста интензивна хирургична намеса, поради всякакви видове „юздички“, „високо небце“ и други проблеми.
Не се отказах в желанието си да го кърмя, докато се решаваха тези проблеми. Но полудях. Не знам колко изкуствени зърна, помпи за кърма и адаптирано мляко съм хвърляла по всяко време на денонощието от осмия етаж – от безсилие и бяс. И с ясното съзнание, че май този път няма да стане, потопена в ада на единствената мисъл, която тогава се въртеше на скрол в главата ми: „Баси, кърмих едното, сега как няма да мога да кърмя другото, какво ще му кажа един ден?!“ Малоумна история, все едно много ще му пука и на тая земя само кърмени деца ходят. Но факт.
Така – започна да яде като хората, да наддава като хората – стана си човек. Не съм сигурна колко продължи, но поне шест месеца след това се обаждах или пишех съобщения на консултанта ми по кърмене, които общо взето гласяха: „Ние се кърмим!“
Гениално от моя страна и поклон към тази, която ме изтърпя, ама наистина ме изтърпя и се вълнува с мен, и ми даваше съвети през цялото време. Настъпиха заветните 2 години и половина откакто кърмя второто – ще го отбивам, вече знам как, минава гладко – от серията всяко чудо за три дни.
И тук настана една вселенска празнота. Да вметна – мислих си, че ми е адски досадно това с кърменето – особено при първото, непрекъснато питах разни „колеги“: „Добре, сега е на година и половина, кога приключва това?“ Те през смях и с цялото си спокойствие ми казваха: „Е, спокойно, де, за къде бързаш?“
После разбрах колко ми е било удобно, вероятно и заради това се борих толкова и второто да е кърмено. То не са били болници, болести, дълги пътувания, непознати за тях места – те си имаха през цялото време успокоение. Както и аз. А аз съм много нервен човек.
Някъде по време на кърменето на второто, консултантът ми каза, че имало следкърмаческа депресия и ако нещо се почувствам зле или не в кожата си, да ѝ звънна. Много се смях. Викам си, ще има следкърмачески купон!
Не. Имаше вселенска тъга. Децата ми бяха по детски градини, аз си имах работа, нямаше коронавирус. Но имаше голяма тъга. И аз разбрах каква е причината може би повече от година, след като спрях да кърмя.
Не искам да си признавам, но кърменето ми липсваше. Плюс гушкането, мачкането, лигавенето с децата – не, че е спирало, но кърменето си беше част от нашия живот и ни даваше още такива моменти. Мина време и се сетих за думите на моя консултант. Аз заспивах трудно без деца в леглото (а как си мечтаех за този момент!), завивах ги по сто пъти на нощ, а през деня ги обгрижвах повече от необходимото (за което си патя в момента). Все едно нещо ми липсваше и някой лош е дошъл и ми го е взел. Който плюс това ми остави паник атаки, нервни кризи и всякакви видове тръшкане.
Знам, че всичко това си има обяснение – научно, но да си кажа просто – да, момичета, има си депресия и след кърмене. Тя е тъжна, самотна, неясна, не се разпознава на пръв поглед и трудно минава.
Депресия след приключване на кърменето е състояние, за което действително много малко се споменава, а се случва по-често, отколкото си мислим. Тя може да има различни лица в зависимост от това кога и по какъв начин е завършило кърменето на конкретната двойка майка и дете.
Най-често се среща тогава, когато кърменето е приключило внезапно и неочаквано и майката, детето или и двамата не са били подготвени за този момент.
Това може да се случи при трудно вървящо кърмене, когато майките се отказват поради сериозни проблеми – и независимо че знаят всички рационални причини, поради които са избрали да спрат кърменето, изстрадват усещането за несправяне и загубата на представата за общуването чрез кърмене и идиличните кърмачески моменти, които са желали от все сърце.
В тези ситуации у майката може да остане трайно болезнено чувство на тъга и неудовлетвореност, които траят известно време и могат да се провокират с месеци и години. Парадоксално, но това понякога води до силно и ревностно отрицание на важността на кърменето заради негативните емоции, които майката трудно обработва – разкъсването между облекчение, че мъките са спрели, вината, че детето няма да получи най-добрия старт, който така си желала да му дадеш, и тревогата поради разбирането за важността на кърменето в здравословен и емоционален план, са една буря от емоции, които са наистина трудни за овладяване.
В някои случаи може да се стигне и до нежелание изобщо да се опитва кърмене при следващо бебе, за да се спести тази болка и отрицателните чувства, свързани със спомените за това какво е станало предния път.
Подобна е ситуацията и при отбиване, което се е наложило по различни причини (често медицински) и не е било желано и от двете страни, като нито майката, нито детето са имали достатъчно време и възможност да се подготвят за процеса и това се изживява болезнено и от двамата.
Понякога медицинските причини може да са от страна на детето – при тежки боледувания например е възможно то да не може да суче или сученето да е силно болезнено (например при отит, но и при различни други състояния, при които, да речеим, има затруднено дишане и т.н.), заради което при малкия човек се изгражда връзка кърмене-болка и детето силно страда както от болестта, така и от загубата на обичайния си начин за приспиване, утешение и облекчаване на болките.
В други ситуации може да се наложат спешни интервенции при майката и раздяла с детето за известен период, в който то по принуда се храни и задоволява емоционалните си нужди по алтернативен начин. Тъй като това се преживява болезнено от детето и е свързано със силен дискомфорт и плач, в тези случаи майката обичайно, наред с тъгата заради загубата на начина на общуване посредством кърменето, най-често изпитва и силно чувство за вина заради това, че от нейна гледна точка тя е причината за силно страдание на детето, което би искала да можеше да му спести.
В моята практика обаче най-често срещам това състояние на изстрадване на края на кърменето, когато майката е имала нагласа за продължително кърмене, а детето я изненадва и се отказва от кърменето значително по-рано, отколкото тя си е представяла и е желала.
Това често се преживява като отхвърляне и несправяне и майките обикновено търсят причини в себе си и в начина, по който са подходили. А реално детето е съвсем отделен човек, който си има собствена представа и нагласа към процеса и има пълното право да прекрати едностранно този начин за връзка с майката, без това да се дължи на някаква грешка или на проблем, който е възникнал, както и не представлява отхвърляне на майката, а просто преминаване в следващ етап от порастването.
Кърменето на последното бебе също е много особен емоционално момент. С приключването му се затваря един интензивен период от живота на майката и нейните деца – периода на най-ранното детство. В края му бебетата са вече пораснали и са се превърнали в несравнимо по-независими, макар и още малки човеци.
Интензивната връзка с майката, която е толкова важна през първите няколко години от живота им, постепенно се вплита във все по-разклоняващата се мрежа от връзки със семейството и близките роднини, а светът на детето се разширява неимоверно много. Това във всички ситуации е горчиво-сладък момент – и всяка майка има моменти, в които изпитва тъга, че този период остава зад гърба ѝ. Когато детето е първо, това често не е толкова силно изявено, тъй като го има очакването за евентуално ново бебе и осъзнаването на възможността пак да се повтори.
При последното бебе обаче осъзнаването, че тази страница от живота приключва завинаги и че никога повече няма да имаш свое бебе и малко дете, за което да си центъра на неговия свят и още повече – да си просто напълно достатъчна – може да се преживее наистина драматично и да доведе до силна тъга и усещане за загуба на нещо съкровено.
И макар че майката обичайно го свързва с кърменето като процес, тъй като то е било централната нишка, свързваща я с бебето и впоследствие с малкото дете, реално същите емоции може да възникнат и без човек да е кърмил нито ден или когато отдавна е оставил кърменето зад гърба си.
Психолозите наричат тези моменти „нормативна криза“ – моментите, в които животът минава през закономерни, но болезнени за нас промени. За сравнение много подобна е един друг вид депресия, за която се говори по-често, макар и също недостатъчно – депресията, съпътстваща излитането и на последното дете от семейното гнездо и оставането на родителите без деца, за които пряко да се грижат.
Усещането за тъга и загуба в тези моменти е напълно разбираемо и абсолютно нормално. Всички ние имаме нужда от време, за да се приспособим към новия етап в живота ни, промяната на ролите, осмислянето и „подреждането“ на завършилия етап в спомените и емоциите ни. Понякога този процес тече трудно и човек има чувството, че са дави и не се справя, а негативното надделява над положителните неща, които също са част от етапа.
Тогава може да имаме нужда от помощ, за да излезем от блатото на депресията. Тъй като приятелите често са на различен житейски етап или преживяват по различен начин емоциите си, те може да не са от полза и човек да се чувства много самотен, неразбран и да се съмнява дали е „нормален“, щом преживява толкова тежко нещо, с което очевидно „всички други“ се справят „лесно“. В тези случаи разговорите с психолог може да помогнат изключително много да разберем себе си по-добре, да намерим изгубения баланс и да успеем да празнуваме порастването на децата и собствената си относителна независимост, идваща с това.
Който боядисал яйца - боядисал, който месил козунаци - месил, трансферният прозорец е затворен. И тази година, като всяка друга, интернетът е пълен с яйца и козунаци, с които този път си мерим на кого повече му е скучно по време на домашната самоизолация. Вероятно именно заради нея в клуба на хората, правещи козунаци, се включи и вашата Елисавета, която омеси козунак за първи път, и той взе, че стана. Което е притеснително за всички, които я познават, защото тя истински, искрено и непреодолимо МРАЗИ да готви.
Където и да отворя, чета, че ще излезем от кризата по-добри и по-сплотени и това ме учудва премного, защото аз самата с всеки изминал ден ставам все по-кисела, нещастна и… тъпа.
Ходя с развлачени дрехи, блъскам вратите на стаите, чистя с озлобление и режа марули с жестокост.
Простирам, подреждам и мисля за самоубийство. Но как да се обеся? Децата ще отворят банята, ще започнат „За какво ти е това въже?“, „Може ли ние да те обесим?“, „Може ли и ние да се обесим също?“, „Искам да пишкам!“.
В пика на депресията ми, когато искам да лежа на пода и да дъвча килима, а именно четвъртък, внезапно се сещам, че трябва да се боядисват яйца и да има козунак. Излизам да купя яйцата, децата ме дърпат, пищят и реват, чакаме на опашка, за да влезем на пазара, чакаме на опашка за козунак, на опашка за яйца. Купуваме всичко, мъкнем, те се заливат с айран. Започвам да се чудя защо са разпънали Исус. Не е ли трябвало просто да го оставят затворен вкъщи с четири-пет деца, ако са искали да се откаже от Бог.
Но да не прекалявам, разбира се. Прибираме се.
Ма толкова отвратителен, че плюнах на земята и размахах юмрук по посока на пекарната.
И тогава си викам „Защо АЗ не направя козунак?“ Е, така, за първи и последен път в живота си. И без това съм затворена като плъх, нека се изправя срещу най-голямото предизвикателство в религиозната кулинария, а именно козунака.
Каква феминистка съм аз, ако не съм успешна във всичко. Да изкарвам пари, да вдигам щанги, да ходя на 12-сантиметрови токчета, да уча по математика дигитално, да пиша книги, па да излизам на сцената на зала 1 на НДК – всичко това го мога. А козунак мога ли? Не. Правила ли съм? Не. Как да се обеся преди да ми се е вдигнал козунака? Кой ще плаче за такава като мен?
От друга страна си викам, че това с козунаците е твърде немодерно и някои хора могат да решат, че съм смотана. Но пък кой знае?
Решавам да бъда българската Бионсе и се заемам.
Първата ми работа е да оповестя решението си в групата „Положението е Майко Мила“, където има 9000 забавни жени, които тутакси започнаха да ми се подиграват, но и да ми дават рецепти, защото женската природа е такава – двулична. Започвам да чета рецептите и си викам „Боже, как два часа, бе? Няма ли някой козунак, тип омлет, който да бухне за 12 минути?“ Няма.
Трябва да разточвам и да чакам да бухне. На мен нищо не ми е бухвало никога като изключим задните части. Но си викам, почнала си Елисавета, нещастнице, давай.
Вадя машина за хляб, за да си омеся тестото. Искам да ви кажа, че аз тая машина за хляб никога не съм я докосвала. Не знам как работи и не разбирам защо съществува, но мъжът ми дойде с нея и откак сме заедно, седи в един плик на хладилника. Не мъжът ми, машината за хляб.
Започвам да чета упътването. Оказва се, че просто трябва да сложа едни неща и да пусна да се върти. Еми, добре. Пускам, върти. Вадя. Сплитам на плитки и слагам в тава.
Не вярвам, че ще стане нещо. Нали в готвенето трябва да вложиш любов и внимание, а
След двайсет минути козунаците са червени, бухнали и красиви, а аз съм втрещена. Обзема ме вълнение. Истинско вълнение.
„Елисавета, ти си жена от плът и кръв“, си викам и в очите ми напират сълзи. Усещам кръвта на прабабите и прапрапрабабите ми във вените си, всичко българско и родно ми домилява, кухнята ухае на уют.
Но депресията ме настига и се свличам на стола. Ужасена съм от успеха си. Никога не съм искала да правя успешни козунаци. Надявах се да не станат, за да кажа „Ето, това не е за мен.“ Но напук на всичко те взеха, че станаха. Реве ми се.
Сядам на дивана и главата ми висва между краката. Дъщеря ми идва и ме прегръща, усещайки трагедията. Започва да ме гали по главата и да ми говори успокоително
„О, мамо, не се притеснявай. Един ден ще се събудим, няма да има коронавирус и ще излезем. Навън ще е хубаво, ще се срещаме с хора, клубовете ще са отворени и ще стоим по ресторанти цяла седмица.“
Какво умно деветгодишно дете, си викам, и подсмърчам. Така е. Един ден ще излезем навън и веднага ще влезем в клубовете, ще работим, ще се блъскаме в трамвая и ще ходим на кино.
Дотогава козунаците ми ще бухват и депресията ми заедно с тях.
Но пък и кой знае. Може от кризата наистина да излезем по-добри. В козунаците, в чистенето и в математиката за трети клас. Това ще се види.
Ситуацията, в която се намираме в момента, е меко казано необичайна. Тревожност, безпомощност, стрес, страх за бъдещето, паника са само малка част от емоциите, които атакуват психическото ни здраве в моменти като този. Как да не полудеем, когато живеем под карантина, в извънредно положение и с ужасно неясна перспектива за бъдещето – съвети от Американската фондация за превенция на самоубийствата (не че ще стигнем дотам, но все пак свършва тоалетната хартия...).
Човешките същества обичат сигурността. Искаме да знаем какво и кога се случва и да обръщаме внимание на онова, което чувстваме като заплаха. Когато нещата изглеждат несигурни или генерално не се чувстваме в безопасност, е нормално да сме стресирани. Тази реакция на психиката ни – макар че съществува, за да ни предпази – може да причини много хаос, особено когато покрай нас е пълно с противоречаща си информация.
Голяма част от чувството за безпокойство идва от това, че си мислим, че има неща, които можем да контролираме, а се оказва, че не можем. В момента голяма част от нас са разтревожени във връзка с епидемията от коронавирус. Вероятно се чувствате безпомощни пред това, което може да се случи, или заради нещата, които бихте могли да направите, за да предотвратите допълнителен стрес. Тази несигурност би могла да се натрупа върху несигурността, която имате принципно и за други неща в живота, или пък да ви напомни за вече отминали времена, когато не сте се чувствали спокойни и когато бъдещето е било неясно.
В такива моменти може да пострада психическото ви здраве. И невинаги знаем, че се случва. Може да се чувствате малко повече на ръба от обикновено, ядосани, безпомощни или тъжни. Може да забележите, че сте по-резки с другите хора, или пък искате да избегнете всичко, което ви напомня за случващото се. Хората, които вече имат някакво психично страдание, може да се чувстват по-депресирани или по-слабо мотивирани да продължат с всекидневните си занимания.
В светлината на настоящите събития е важно е да се отбележи, че изобщо не сме безпомощни. Винаги можем да изберем как да отговорим на това. Ако по някакъв начин имате затруднения да се справите психически със случващото се, ето някои неща, които може да направите, за да предпазите емоционалното си здраве:
Има неща, които можете да правите, и е полезно да се концентрирате върху тях. Мийте си ръцете. Напомняйте останалите да си мият ръцете. Пийте си витамините. Ограничете консумацията на новини (Наистина ли трябва да знаете какво се случва на круизен кораб, на който не сте?).
Те са различни за всеки човек и е важно да не се сравнявате с другите. Напълно приемливо е, ако решите, че ограничаването присъствието ви на публични събития, е нещо, което ви кара да сте по-спокойни. Но правете разликата между изолация заради потенциално заразяване и изолацията като част от депресия.
Вчера следобед се разходих в квартала с дъщеря ми. Слънцето грееше, взехме си дозата витамин D и беше чудесно и за двете да глътнем чист въздух и да прекараме време заедно. Тренировките също подпомагат психическото и физическото ви здраве.
Вероятно притесненията ви се натрувапват – не мислите само за това, което се случва в момента, но гледате и в бъдещето. Когато стане така, че започвате да се тревожите за нещо, което все още не се е случило, внимателно се опитайте да се върнете към сегашния момент. Обърнете внимание на гледките, звуците, вкусовете и другите сетивни възприятия в конкретния миг и ги назовете. Заниманието с активности, свързани с осъзнаването, е начин да се държите на положение, когато чувстваме, че нещата са извън вашия контрол.
Поговорете с доверени приятели как се чувствате. Ако сте особено разтревожени или имате психическо страдание, съвсем в рамките на нормално е да потърсите помощ от професионалист. Изобщо не е необходимо да сте сами с притесненията си, а и може да е доста успокоително да споделите това, което чувствате, с човек, обучен да помага в такива ситуации.
Говорили сме вече много пъти за следродителната депресия, но някак сме свикнали, че щoм минем по пътя с първото дете, със следващото е по-лесно. Само че изобщо не е така, предупреждава ни със собствената си история за Washington Post Даниел Кампоамър. Грижете се за себе си и не се притеснявайте да помолите за помощ. Няма нищо срамно в това да кажеш "Пичове, дайте едно рамо, не се справям!" Понякога "геройството" носи големи щети.
След 4 години, 3 спонтанни аборта и една извънматочна бременност на света се появи второто ми дете, за което бях копняла. Въоръжена с 4-годишния ми родителски опит, ми се струваше, че съм много по-добре подготвена за живота с новородено, отколкото първия път. Оцелях през безсънните нощи, справих се с ужасните температури, предшестващи пробиващите зъби, и се научих как да се справям с ирационалните страхове, които те връхлитат, когато се грижиш за абсолютно безпомощно човешко същество. Изплувах от следродилната депресия, овладях кърменето. И се научих да разбирам бързо кой родителски съвет ще ми свърши работа и кой - не.
Когато тричленното ни семейство се увеличи с един, просто знаех, че ще се справя. Не се чудех защо болничният персонал ми позволява да си тръгна от болницата с бебе в ръце. Дори не ме интересуваше, че нямах второ парти за новото бебе или че приятелите не ми бяха оставили неща за хапване в хладилника, които да ме посрещнат след болницата, както първия път. Случвало ми се е вече, правила съм го.
в кабинета на психиатъра ми и си признавам за първи път на глас, че не мога да се справя с две деца, бях принудена да разбера колко съм се объркала.
“По време на второто майчинство приятелите и семейството обикновено очакват, че жената е овладяла тази смяна на ролите и по тази причина не се интересуват толкова, не предлагат толкова често помощ или не празнуват дребните моменти така, както се прави с първото бебе”, обяснява Джесика Зукър, психоложка от Лос Анджелис, специализирала се в репродуктивно и майчино психично здраве. “Ако още първия път майката се е справяла добре в определени ситуации, то се предполага, че същото ще е и с второто дете.”
С първото дете хорските приказки ни подготвят и информират за трудностите на това да си родител: “Животът ти ще се промени!”; “Няма как да си съвсем подготвена!”; или дори “Край с живота ти!” - тези са най-разпространените.
Но тогава има и повече хора, които предлагат помощ. Ако неизказаната (а понякога и изказана) представа за живота ми като майка, беше “Това ще е много по-трудно от всичко и вероятно няма да се справи добре”, отговорът на хората покрай мен, които ме обичат и подкрепят, би бил
И когато това, че имам бебе не ме унищожи и не прекрати живота ми - напротив, даже кариерата ми процъфтя и преместих семейството си от Сиатъл в Ню Йорк, за да започна работата на мечтите си към онзи момент - предложенията за помощ се изпариха. От кариера на фриленсър станах редактор на пълен работен ден, докато едновременно с това родих и отглеждах дете. Писала съм за следродилната депресия, за загубата на бременност, както и за всеки хубав, лош, скучен или зашеметяващ момент между двете, докато записвах часове за педиатър, ходех на семейните вечери в детската градина и се наслаждавах на вечери навън с партньора си.
Отстрани изглеждаше, че "имам всичко". Какво можеше да се обърка с още едно дете, когато вече съм работеща майка?
Отговорът, стана ми ясно, е уловка. Уловка, за която си мечтала и си си я представяла, и си я планирала, и си я обичала – но уловка, която разпердушинва внимателно изградената машина, която ти помага да запазиш психическото си здраве като майка на едно дете.
ме хванаха по-бързо от първия път - или може би аз забелязах по-рано. Чувството за безпокойство беше по-свирепо, заплашващо да ми прекърши гръкляна, когато 5-седмичното ми бебе беше диагностицирано с бронхиолит и прието в детското интензивно отделение. Напрежението да успея да продължа по същия начин на работа, както досега, беше толкова силно, че се тресях в паника сутрин, докато пътувах към офиса. Ставаше все по-трудно да се измъкна от леглото, да заведа голямото си дете на градина на време, да си спомня да пусна този имейл или да спазя онзи срок, да поддържам къщата чиста, да готвя, да се къпя, да бъда майката, от която момчетата ми имат нужда.
И точно когато най-много ми трябваше помощ, беше почти невъзможно да помоля за такава.
"Очакваме, че майките обожават това, което правят, правят го добре и не е необходимо да молят за помощ или дори да разкриват, че имат нужда от такава", обяснява Зукър. "По същата причина много често обкръжението им не мисли, че трябва да попита "Как се справяш?", "Как се чувстваш?", "Мога ли да направя нещо за теб по време на този изключително важен момент от живота ти?" Ще е хубаво, ако казваме тези неща по-често."
През първата годинка на сина ми имаше една жена – също майка на две деца – която ми носеше топла храна.
за да се държа на положение пред хората, така че онези, които преди години ми казаха, че с живота ми е свършено, да не се окажат прави. Партньорът ми, който работеше 12-часови нощни смени по 60 часа седмично, си мислеше, че съм просто изморена като него. Не забеляза, че се опитвам да се боря с нещо повече от обичайното изтощение по време на първите месеци на бебето, повече от болките на следродилната депресия, повече от обикновените раздразнения на родителството.
Не се справях на работа, не се справях вкъщи. И след като ме приеха в болница с паник атака, с партньора ми осъзнахме, че ако не поискам помощ, ако не призная, че ми е трудно да се справям с живота като майка на две деца, следващата вълна ще ме завлече към дъното.
Отне ми месеци да си намеря психолог, който би работил с нов пациент. Продължих да изпускам сроковете в работа и след като работодателят ми не можеше повече да удовлетворява нуждата ми да работя два дни седмично от вкъщи, за да се грижа за синовете си, напуснах.
и след като останах без работа на пълен работен ден от 4 години насам, можех да отделя повече време, за да се концентрирам върху себе си и само върху себе си.
Здравната ми осигуровка, възможността да получа медицинска помощ и подкрепящият ме партньор също свършиха работа. Всичко това са привилегии, заради които успях да стигна до спасителната лодка, която ми се предложи. Месец след първия рожден ден на сина ми, най-сетне чувствам, че мога да дишам. Че животът ми като майка на две деца не е краят на всичко, което познавам, а началото на нещо много по-хубаво.
Осъзнах, че това е двупосочна улица: ние, майките с две деца трябва да запомним, че да помолим за помощ не е точка срещу нас. А тези, които ги е грижа, не трябва да чакат да признаем, че имаме нужда от подкрепа, преди да я предложат, без значение дали е първото ни бебе, или третото. Ако наистина е нужно цяло село, за да се отгледа дете, трябва да се сещаме колко е важно това село, когато семейството ни се разраства.
Здравите и силните тела не се постигат без здрав ум. Ако в душата ти е смачкано, ако се будиш със сърцебиене или не можеш да заспиш от паник атаки, нищо няма да помогне повече от целенасочените физически усилия, които ти носят удоволствие. Спортът не просто променя живота, понякога направо си го спасява. Една такава история за пълна промяна ни разказват изключително стабилните физически и психически агенти от Live to Lift.
Едно от най-дразнещите неща във фитнес индустрията са клишетата. “Тренировките променят животи” – нещо такова. За разлика от другите неща обаче, това е вярно. Колко е вярно става ясно от историята на Криси: майка, съпруга, мениджър в консултантска компания и много готин човек. Та, запознайте се с Криси.
„За мен тренировките с Live to Lift дадоха началото на един нов, по-добър живот. Годината преди да започна да тренирам, беше една от най-тежките в живота ми. Разболях се от толкова много болести, които не съм имала през живота си и за капак се отключиха и паник атаки, които ме сринаха до най-дълбоките нива на депресия. Обичам да държа нещата под контрол и начина, по който психиката ми си играеше с мен, ставаше непоносим. Реших да сменя радикално много неща в стремежа си да се почувствам пак жива.
Започнах от храната. Шест месеца бях на специален режим, свързах се и с хомеопат, но и това не беше достатъчно. Паниките намаляваха, но депресията и чувството на изгубеност, безцелност си оставаха. До един момент, в който съпругът ми ми изпрати линкове към лични треньори.
Мотивацията ми да тръгна да тренирам не беше, за да изглеждам по-добре (въпреки, че имаше нужда и от това), а за да се чувствам по-добре и да съм по-здрава.
Тренировките в Live to Lift са част от моя начин на живот и рядко допускам някакво събитие да ми развали плановете за трениране. Благодарение на личния треньор представите ми за силовите тренировки тотално се преобърнаха.
Какво постигнах (и се надявам, че ще продължа в този дух и занапред):
– сила – никога не съм и предполагала, че мога да изградя силата, която имам в момента;
– загуба на килограми, мазнини и обиколки;
– енергия;
– спокойствие и живот без паник атаки
Какво научих:
– спортът наистина е здраве и пожелавам на всеки да намери точно този вид спорт, който го прави най-щастлив;
– човек винаги може повече – да си даваш зор му е майката!
– тежките/специалните програми са ми по-интересни от “нормалните”;
– резултатите се постигат с много упорит труд и работа;
– може би е трябвало да стана щангистка;
Установих, че обожавам да тренирам и да постигам все повече и повече. Да надскочиш себе си, когато мозъкът ти казва че няма да се справиш, а тялото ти показва, че е доста по-напред от ума – това е невероятно чувство и страхотна мотивация да постигаш повече и да изпиташ удовлетворение от свършеното."
Не е зле за девет месеца, нали? Освен тези постижения, Криси свали една камара обиколки и няколко килограма собствено тегло.
За двете години и половина, откакто тя започна да тренира, е имала точно два по-дълги периода (от по няколко седмици), в които не е тренирала: първите 2 месеца от втората си бременност и 45 дни, след като е роди. Последните изтичат много скоро, след което отново я очакваме да разцепва в залата!
