fbpx
И аз съм човек

Бременен корем – да. Корем след бебе – не. Защо?

8 септември 2020

Какви са правилните параметри, в които може да съществува едно женско тяло? Оказва се, че това по-често се определя от обществото, отколкото от нагласата на самата жена.

Преди време Надежда Данабашева ни разказа историята си в текста “Аз съм Надя и съм дебела”, а днес Линдзи Улф се опитва да обясни, че женското тяло заслужава да бъде харесвано и уважавано във всичките му размери, възрасти и разновидности, без значение дали носи бебе, или току-що е родило такова.


Никога няма да забравя момента, в който се влюбих в корема си.

Лежах в болничното легло, след като бях родила дъщеря си. Нивата на окситоцин бяха високи, а аз бях зашеметена какво беше направило тялото ми току-що. Казах на мъжа ми да вземе телефона и да ме снима, за да запомня как точно съм се чувствала в този момент. Докато се хилех към камерата и гордо се държах за корема, ми просветна. Това беше първият път, в който истински обичах тялото си.  

Десетилетия наред хранително разстройство и натрапчиво усещане, че нещо не е наред с тялото ми ме хвърляха в постоянен цикъл на самоненавист. Като тийнейджър се пристрастих към хапчета за отслабване и се абонирах за програми за сваляне на килограми с идеята да сваля тегло от едно така или иначе кльощаво тяло.

Нямаше тегло, което да ме удовлетворява, а безкрайните комплименти колко съм отслабнала само ме провокираха да се смаля още повече. Съвсем отрано обществото ми беше изпратило ясно съобщение, което пазех като неоспорима истината и в 30-те си години: бях привлекателна и достойна за този свят, само ако останех слаба.

И след това забременях и възхвалите към тялото ми изведнъж се изместиха в друга посока. Хората не спираха да ми повтарят колко красиво расте коремът ми. Колкото по-голям беше той, толкова по-голямо обожание получаваше. Все едно съществувах в някаква паралелна вселена, където единствената приемлива форма на напълняване беше корем с растящ в него живот. 

Наивно си мислех, че позитивното отношение ще продължи и след като родя, тъй като всички изглеждаха много положително настроени към промяната в тялото ми, докато в него растеше бебе. 

30 кг по-късно, с току-що родило тяло, което си изглеждаше абсолютно бременно, седях в болничното легло и ми се искаше завинаги да живея със същата смелост, свобода и изключително достойнство, които изпитвах.  

Разбира се, прибирането вкъщи беше съвсем различна история. Защото там вече станах уязвима за добронамерените, но вредни реакции и съвети, които получавах за следродилната ми фигура. Любимите ми хора се чудеха дали някога “ще си върна тялото”, като през цялото време ме уверяваха, че ще отслабна след кърменето. Похвалите към тялото ми спряха напълно. 

Няколко пъти непознати ме питаха дали съм бременна и когато им се усмихвах и им казвах, че току-що съм родила, ме поглеждаха със странна смесица от вина и симпатия, преди да започнат да се извиняват обилно.

Коремът ми се беше разтегнал и пораснал в новия етап от майчинството ми и ми се налагаше да живея в дебело тяло за първи път в живота си. И още веднъж онова досадно послание ме шамароса през лицето, убеждавайки ме, че изобщо не е редно да оставям тялото си да съществува нормално в новия му вид.

Искате ли да знаете най-странната част от тази история? Неочаквано се влюбих в коремчето си, без да изгубя и килограм. На всичкото отгоре родих още едно дете, качих още килограми и все още като се погледна в огледалото обичам големия си корем със стрии по него. 

Но се случи и нещо още по-фундаментално, когато изненадващо се “сприятелих” с майчиното ми коремче.  

Спрях да обичам обществото, заклеймяващо дебелите хора, което неправилно ме беше научило да се срамувам от естествената еволюция на тялото ми.

Културата на диетите е тотално сбъркана и абсолютно ми е дотегнало от нея. Издигаме в култ слабите тела, а после изпадаме в умиление към растящия корем на бременната жена. И след това имаме наглостта да ѝ предлагаме опции като операции за възстановяване на корем след раждане, тренировки “върнете си тялото”, тренировъчни корсети и кремове за стрии, които карат жената да си мисли, че трябва да изтрие всички физически доказателства за майчинството, които, между другото, огромна част от всички хора хвалеха и боготворяха месеци наред. 

Акълът ми не го побира как културата ни е стигнала дотам да демонизира неща като стрии, отпусната кожа, белези, целулит и промени в теглото все едно те изобщо не са естествена част от живота. В моя Инстаграм често говоря за това и редовно получавам съобщения от жени, които дълбоко се срамуват от телата си - без значение дали са родили, или не. 

Тези жени се борят със себе си, за да позволят на партньорите си някаква интимност, презират корема, в който са пораснали децата им, получават редовно критики от близките си и се чувстват негодни, защото външният им вид не отговаря на критериите на обществото.

И направо ми се къса сърцето, защото последното нещо, което трябва да чувства една жена, току-що родила дете, е омраза към тялото, помогнало ѝ да направи това. И никоя жена не трябва да бъде карана да мисли тялото си като безкраен проблем.

Трябва вкупом всички да променим нагласите си и да минем от боготворене на бременните кореми и отхвърляне на следродилните тела към наратив, в който жените са уважавани, оценявани и подкрепяни във всеки физически етап от живота им. Истината е, че ако всички го направим, ще има един тон индустрии, които ще спрат да съществуват.

Защото приемането на собственото тяло не продава детокс чайове за отслабване и истинската любов към себе си никога няма да свърши работа в реклама за хапчета за отслабване. 

Можете ли да си представите свят, в който тялото на родилата жена е смятано за точно толкова достойно за изкуството, колкото е тялото на бременната? Чудя се и колко много жени биха била различни в живота си, ако изобщо не смятаха, че размерът, формата или състоянието на корема им имат някакво значение за тяхната привлекателност, стойност и достойнство.

Докато пиша това, “майчината ми торбичка” лежи меко и спокойно в скута ми. Усмихвам се, когато от време на време поглеждам към нея, защото абсолютно честно си мисля, че е очарователна.

Коремът ми разказва историята на живота ми. А това е история, която си заслужава да бъде разказана. Разбирам, че моят случай е сам за себе си и че за много от нас пътят към обичането на телата ни, без постояно да смятаме, че трябва да ги променяме, е много труден.

Така че какъвто и избор да направите си е ваша работа и няма да получите осъдителни оценки от мен, ако все пак решите да посегнете към крема за стрии. Повярвайте ми като ви казвам, че абсолютно разбирам. Просто се надявам, че историята ми може да помогне на някоя от вас да осъзнае, че никога не е имало никакви проблеми с тялото ви. 

Моля ви, никога не позволявайте да ви убедят, че неизбежните физически промени, които настъпват в течение на живота и с остаряването, са нещо, от което трябва да се срамувате. И ако сте родили деца, вие и тялото ви заслужавате същата любов, която получавахте, когато детето все още растеше във вас.

Стани автор в Майко Мила

В Майко Мила сме отворени за нови гласове, искащи да разкажат своята история. Винаги сме на линия, ако имате желание да ни изпратите текст, с който да се забавляваме или да научим нещо полезно, или да ни споделите нещо важно. Пишете ни на editorial@maikomila.bg.
ИЗПРАТИ НИ МАТЕРИАЛ
Споделете статията
cross