fbpx
Жените могат всичко

Депресията, моята 10-годишна анонимна компания

27 юни 2018

Статията 11 признака, че си в компанията на високофункционална депресия, която публикувахме преди две седмици, стана повод за запознанството ни с едно чудесно свръхработещо и успяло момиче, което се свърза с нас, за да ни попита искаме ли да говорим още по-открито за психичните заболявания. 

Тъй като смятаме, че е необходимо темата да се обсъжда максимално, за да сме наясно всички – и тези, които страдат, и тези около тях – с какво се сблъскваме, се срещнахме с Виктория Викторова и се запознахме с историята ѝ от първо лице. 

На пръсти се броят хората около нея, които знаят, че от 10 години тя се бори с клинична депресия. Понеже с времето Виктория превръща състоянието си в апотеоз на високофункционалната разновидност на депресията, всеки би я описал като пълната противоположност на страдащ от психично заболяване човек.

Тя ръководи собствена маркетинг и ПР агенция (Press Start), която обслужва много клиенти и организира десетки успешни събития и кампании, също така е съосновател на иновативната медийна мрежа ARX и доброволец в социални инициативи. Има стабилна връзка от 4 години, много приятели, сплотено семейство.

Погледнато отстрани Виктория няма нито една причина да не бъде щастлива. И именно заради това не е казала или показала пред почти никого от какво страда. Ако някой външен човек я види в някой от най-тежките ѝ моменти и се наложи да му обясни с какво се бори, винаги я посрещат с възклицания от рода на "А! Я се стегни! Какви са тия пуберски истории!" 

В открития разговор с нас тя разказва за всичко, през което е минала и минава, за да разбие стигмата около депресията и за да постави началото на смислена и полезна дискусия по темата за психическите заболявания в България. 

- Виктория, от предварителния ни разговор разбрахме, че в социалния ти профил и личните взаимоотношения няма нещо, което би могло да бъде причина за депресия. Има ли все пак компонент, емоционален или физически, влияещ на състоянието ти? 

- Точно така – не е нужно да има конкретно травмиращо събитие, за да се отключи клинична депресия. Вярвам, че много от читателите на „Майко Мила!“ ще ме разберат за един компонент, който не смятам за отключващ, но определено е утежняващ ситуацията: аз съм в статистиката на жените с репродуктивни проблеми. Много хора, които не знаят за това, ми създават... напрежение по темата – как така съм на 29 и още не съм родила?! Тези, които знаят, че имам репродуктивни проблеми, псевдо-компетентно говорят, че всичко е възможно, благодарение на инвитро, без да си дават сметка за пътя и трудностите, свързани с тази процедура.

Това вероятно има своето отражение в тежестта на депресията, от която страдам, но е само един малък компонент, тъй като не съм фокусирана в този проблем и депресията ми датира от времената преди да започна да „работя“ за дете.

Извън този фактор за себе си мога да кажа, че винаги всичко ми е вървяло. Бях отлична ученичка и НИКАК не разбирах концепцията за самоубийство. Бях дори крайна в това отношение – как може някой изобщо да стигне до мисълта да сложи край на живота си?

Така че – да, като дете нищо у мен не е давало сигнали, че някога ще стигна дотам да пиша предсмъртни писма.

- Как започна всичко?

- Още преди за завърша гимназия, започнах работа в един от най-големите български всекидневници. Писането ми беше силна страна и въпреки че в обявата, която видях, търсеха студенти, успях да получа работата. Междувременно нямах търпение да завърша училище – и това беше някаква цел. Когато обаче завърших, дойде тежкият момент. С безцелността.

Учех журналистика в Софийски университет и работех в популярна медия – страхотен старт за всеки, който иска да се развива в тази област. На 19 години обаче всичко започна да ми се струва супер безсмислено, нищожно по значимост.

Тогава всъщност започна цялата промяна – емоционална, психическа, физическа, химическа. Имах моменти, в които на път за работа тялото ми плачеше. По това време не знаех какво, по дяволите, е депресия и какво не ми е наред. Защо би трябвало да съм щастлива, а всъщност съм апатична и ако изпитвам емоции, те са гняв, тъга, отчаяние.

Не знаех какво ми се случва, а на този фон ми предстоеше да сключа брак. Сватбата ми беше приказна и все още мога да твърдя, че това е едно от най-хубавите ми преживявания. Оказа се обаче, че няма нещо, което може да надмогне чувството на безсмислие и липса на цел, което бавно те изяжда отвътре.

- Значи близките ти, родителите ти не са знаели какво се случва в теб?

- Това е един от проблемите. Ужасно дълго крих. През годините не им казвах нищо – те имат достатъчно стрес във всекидневието си и не можех и да си помисля да ги притеснявам с моя проблем. Ако усетеха нещо – защото дори за няколко месеца или година да успееш да излезеш от това състояние, то е хронично и се завръща в тотално неподозиран момент – се оправдавах със стрес в работата. Всъщност, доста от хората, които ме познават най-добре, ще разберат за моето състояние от разговора ми с вас.

- Кога се задълбочи болестта и разбра, че трябва да се обърнеш към специалист?

- След като напуснах вестника, участвах в създаването на един от най-големите новинарски сайтове в България. По това време вече давах заето.

Всеки ден си казвах: „Лигло, стегни се, хората си мечтаят за тази работа и за твоя живот.“ Ужасно много се самобичувах, защото не разбирах какво не ми е наред.

Един час преди работа седях вкъщи и плачех, не можех да изляза навън. От друга страна се справях с работата си напълно адекватно. Типично за високофункционалната разновидност на депресията е, че в момента, в който успееш да излезеш и стигнеш в офиса, макар и с все още ниска енергия, успяваш да свършиш работата добре.

После обаче започват моментите, в които се обаждаш в офиса, за да кажеш, че си болен, защото просто не можеш да намериш сили да станеш и да излезеш, не можеш да понесеш мисълта, че ще се наложи да общуваш с хора. В допълнение все по-трудно заспивах, будех се през нощта със стряскания и спазми. Освен осъзнаването, че ако мога да изпитам нещо, то е безкрайно отчаяние, имаше и чисто физически симптоми – сякаш нещо те е натиснало и не ти позволява да станеш.

Започнах и да живея с всекидневната мисъл за самоубийство и стигнах до момент, в който започнах да пиша предсмъртни писма до близките си - бях решила, че ще приключвам вече. Задочно сестра ми ме спаси. Когато стигнах до нейното писмо, си казах, че не мога да направя това, не мога да я оставя.

Единствено съпругът ми знаеше за състоянието ми, но реално хората, които живеят с някого, който страда от депресия, често нямат правилен ход. Това е заболяване, в което близките ти хора могат да са около теб, но се чувстват с вързани ръце в при справянето с проблема.

Така стигнах до решението да отида на психиатър. Той ми постави диагнозата клинична депресия и ми предписа антидепресанти.

- До каква степен ти помогнаха те и съчета ли медикаментите с психотерапия?

До ужасно голяма степен депресията е физически проблем, медицински. В моя случай антидепресантите бяха начин „да избутам“. Те не ме излекуваха, но притъпиха всички усещания до степен, в която да се задържа сред живите, макар да станах още по-апатична и отсъстваща.

Разбира се, няма еднозначен отговор как трябва да се лекува депресията – само с психотерапия или в комбинация с лекарства. Съществуват леки, средно-силни и тежки депресивни епизоди – в първите два може и да успееш да минеш без медикаменти.

Когато обаче си в тежка фаза, всеки грамотен психотерапевт казва, че не може да се справи сам, че е необходимо паралелно лечение, предписано от психиатър, защото няма как да лекуваш само с терапия човек в тежка криза. Например, ако имаш панически атаки, фобии, мисли за самоубийство, психиатърът трябва да овладее това състояние, да стабилизира химикалите в мозъка. Да те докара до някакво рационално мислене, за да може терапевтът да има основа, някаква емоционална равнина, психическа и хормонална, на която да стъпи и да започне психотерапията.

Мисля че е много важно да се каже и това, че не можеш просто да отидеш на психотерапия и да очакваш, че проблемът ще се реши с няколко сеанса. Трябва да намериш правилния психотерапевт, който да е специализирал в подходяща за теб школа, да има релевантните за твоя случай подход и методи, да си допаднете на чисто човешко ниво. Защото когато направиш стъпка към психотерапията и не знаеш, че е нормално да смениш няколко специалисти, си казваш „ужас, дори това не ми помага“ и изпадаш в още по-голямо, абсолютно отчаяние.

- Какво би посъветвала хората, които търсят терапевт?

- Бих препоръчала да пробват различни терапевти, които работят по методиката на различни школи - в зависимост от това какво е отключило депресията, колко е продължителна и редица други компоненти. Хубаво е също така терапевтът да не се придържа само към своята школа, а да използва похвати и от други.

Лично за себе си открих, че ми помага когнитивно-поведенческата терапия, защото тя работи по много практически методи, попълват се таблици и по тях започва да се „дълбае“ и да се провежда лечението. Има и едно направление от Гещалт терапия, която според мен е страхотна - то се занимава със сънищата. Не става дума за това да се търси символиката на сън, в който носиш бяло например. Терапевтът те кара да влезеш в съня и да говориш от името на тотално неочаквани герои: хора и предмети от съня. На повърхността излизат неочаквано точни изводи.

Вече няколко години ходя на терапия, по време на които депресивните епизоди се завръщаха и продължават да се завръщат. Междувременно състоянието високофункционална депресия, в което работиш и общуваш, е съпътствано с постоянна тревожност.

Прибирам се и няма какво толкова важно да правя, но се оглеждам какво да свърша. Дори да гледам сериал, не мога просто да гледам сериал – мия чинии, попълвам някаква таблица през това време. Не можеш да се отпуснеш, будиш се с идеята, че докато спиш, си губиш времето и изобщо не изпълняваш никаква мисия на този свят.

Тъй като обаче междувременно завърших курс по психотерапия и достатъчно добре познавам състоянието си, мога да го овладявам, да предвиждам кризите.

- Какво конкретно ти помага?

- Пет години след началото на моята депресия установих, че едно нещо много ми помага. Драстичната и рязка промяна.

За първи път го осъзнах, когато един ден не издържах на работата, която чувствах, че ме изцежда. Изпаднах в поредна криза и пълно отчаяние, и просто станах, и си тръгнах. В момента, в който излязох, изпитах нещо непознато до този момент - да плача от някакво облекчение и щастие. Изпитах това, въпреки че моментът не беше подходящ: точно тогава съпругът ми беше безработен, което дотогава ме държеше на въпросната работа и задълбочаваше състоянието, с което вече знаех, че се боря.

За щастие, както и очаквах, почти веднага си намерих работа като копирайтър в една софтуерна компания, мъжът ми също си намери хубава работа и няколко месеца се чувствах добре. Изглеждаше като че ли нещата започват да се нареждат. Но открих, че проблемът ми не е толкова в конкретното работно място, а в липсата на цел и значимост.

Отново започнах да изпитвам същата рутина, апатия, трудно излизах от вкъщи за офиса, а във въпросния офис непрекъснато стоях със слушалки и не исках да говоря с никого. Всичко се върна с пълна сила.

Тогава дойде още по-голяма промяна. Със съпруга ми, с когото и до ден днешен имаме прекрасни отношения, работим заедно и се подкрепяме, вече се задълбочаваха някои от отколешните ни проблеми и започнах да мисля за раздяла. Моментът съвпадна с поредната ми нова работа в маркетинг отдела на голяма компания за игри, където срещнах нов човек – сегашния ми партньор.

Това задейства всички онези хормони и химикали, които са дефицит при хората с депресия, тръпката от срещата с нов човек замени депресията с нормални емоции. Те пак бяха крайни, защото когато бях с новия си партньор, сякаш бях на седмото небе, а когато мислех за трудностите пред (вече) бившия си съпруг, не можех да спра да плача. Но изпитвах нещо – и това ми доставяше някаква странна форма на спокойствие.

- Сега в какъв период си?

- Отново изненада за всички около мен: в много тежък.

Както казах, с всички сили се опитвам да се вдигам на крака. Преди две години осъзнах, че има незаета ниша – маркетингови услуги за бизнеса с компютърни игри – и реших да обуча екип и да създам своя агенция. Това пак беше тръпка и начин да продължа напред. Агенцията се развива много добре, междувременно съм част от още много интересни и новаторски проекти.

Но винаги идва моментът със смисъла на живота – моят най-голям враг. Осъзнах, че функционирам, благодарение на цели. Няма ли ги, това ме убива.

И когато го кажа на хора, които никога не са се сблъсквали с този или какъвто и да е двигател на депресията, усещам, че за повечето тя е някакво митично създание. „Постави си за цел да отидеш на екскурзия в Тайланд“, казват ми. Само че то не става така. Не ме е страх, че няма да извървя дългия път до някоя магична дестинация. Страх ме е от посредствеността и незначителността.

Бива ме в много неща, но смятам, че не съм достатъчно добра в едно конкретно нещо; че нямам призвание.

Имам пример до себе си – смятам сестра си Йоана Викторова-Drawly за гениална художничка, за човек с призвание и мисия, каквито аз не откривам у себе си.

- Защо реши да споделиш всичко това с аудиторията на Майко Мила!?

- Всички сме чували изказването „Какви са тия глупости - младо, хубаво, успешно момиче, ще страда от депресия“. Все едно това заболяване директно те вкарва в графата „грозен и стар“. Хората все още са невежи по отношение на това, че дори привидно да няма от какво да се оплакваш или страдаш, изведнъж си склонен на самоуийствени мисли, криейки депресията от близките си и от себе си.

Това е и един от поводите да реша да говоря открито за депресията. В момента съм силно мотивирана да инициирам промени, свързани с осведомеността и осъзнатостта за психическите разстройства като цяло.

Колкото и привлекателен и успешен да изглежда животът ми външно, колкото и заета да съм в работата си, а и колкото още по-заета умишлено да се държа, това, което истински ме пали, установих, е идеята какво мога да направя, за да помогна на хората, които страдат от заболявания като моето.

Искам да говоря за това, защото около мен все повече изникват хора, които осъзнават проблема си, но не искат да признаят от страх „какво ще кажат другите“. Защото прикриването на проблема те избутва до абсолютната граница на изтощение и изведнъж се блъскаш в стена. Тогава и физически, и психически нямаш сили да се изправиш.

Или пък намираш енергия, но не продължаваш да разбираш радостта, която хората около теб изпитват – от гледката, от слънцето, от партито. Все едно целият свят е поканен на някакво парти, за което ти нямаш пропуск.

Иска ми се всички, които изпитваме същото, да сме поканени на това парти.

И апелът ми е да обръщаме внимание на психичното си здраве със сериозността, с която ходим на всякакви други профилактични прегледи. Ако усещате, че симптомите са налице, вземете мерки на момента. Когато посещението на психиатър стане наложително, вече може да е и твърде късно.

И последно: клиничната депресия не е срамно нещо. Тя е заболяване като всяко друго и докато не покажем реалните мащаби, които има, тя ще продължава да нараства в епидемия. В най-тихия масов убиец.

По мои впечатления всеки ще се изненада колко много от заобикалящите го хора всъщност крият за това или подобно състояние. Но заедно бихме могли да се справим.

Стани автор в Майко Мила

В Майко Мила сме отворени за нови гласове, искащи да разкажат своята история. Винаги сме на линия, ако имате желание да ни изпратите текст, с който да се забавляваме или да научим нещо полезно, или да ни споделите нещо важно. Пишете ни на editorial@maikomila.bg.
ИЗПРАТИ НИ МАТЕРИАЛ
Споделете статията
cross