След запитване от сутрешния блок на Нова телевизия „Здравей, България” от Министерството на здравеопазването направиха справка относно процента на хоспитализираните и починалите ваксинирани у нас.
По данни на ведомството за периода 1-14 септември броят на приетите в болница с COVID-19 е 6488. От тях 468 са ваксинирани. Тоест, това са около 7,2 %.
От министерството дадоха данни и за починалите имунизирани. От 1 март до 14 септември битката с болестта са изгубили обща 9494 души. От тях 64-ма са били ваксинирани. Това е под 1% от починалите - с точност 0,67%.
На 21.03.2021 г. е регистриран първият смъртен случай на COVID-19 при пациент със завършен ваксинационен курс.
Днес в Майко Мила е Елена Раличкова с шеметния разказ за неочакваното начало на раждането на нейните близнаци. Неочакван е бил моментът, неочаквана е била и реакцията на мъжа ѝ. Неочаквана, но твърде забавна. Посмяхме се на негов гръб.
Преди 6 г. на вчерашния ден, точно в 8:45, ставам от леглото и ми изтичат водите в 33 седмица. И каква си мислите е първата ми мисъл: “Добре, че подминах килимчето, че Павката ще полудее”.
Хванах стирката (да, във Варна е стирка) и започнах да бърша. Изчистих. Влязох в банята. Приготвих багажа. Избрах си рокля и извиках един приятел с такси да ме закара до болницата, която е в края на нашата улица, но не ми се рискуваше да ходя пеша.
Той, супер притеснен, пристига на входната врата и предлага да ме носи до колата... "Пахахахаххахахах", избухвам аз. Как се носи кит (бременна с близнаци)?
Звъня на Павката: "Стегни се, не ми се шашкай само. Изтекоха ми водите, багажът ми е до входната врата, донеси го в АГ-то".
Той: "Ама аз не разбрах, трябва ли да идвам, или мога да си остана на работа?"
Аз: "РАЖДАМ, естествено че трябва..."
Минава повече от час, а трябваше да е в болницата за 15-ина минути. Всички чакаме да дойде Павката с багажа.
Лекарят ме чака, акушерките ме бъзикат, че се е уплашил и няма да дойде, вече цялата болница ме бъзика. Павката го няма.
Звъня, вече истерично: "КЪДЕ СИ? Не мога да родя, докато не ми донесеш тъпата нощница от багажа...”
Павката: "Идвам... идвам..."
И така още половин час. Вече в истерия звъня и нареждам...
Той: "Аз съм тук, но не те намирам..."
Аз: "Как не ме намираш? КАК? Аз съм в болницата вече повече от час, как точно не ме намираш?"
Събрали са се вече лекари, акушерки, даже санитарката и чакат да видят, кой е този младеж, дето цялата болница него чака.
ПРИСТИГА. Бил объркал болницата със... ЗДРАВНАТА КАСА, която е два пъти по-далече от нас, отколкото болницата и изобщо не прилича на такава.
Исках да го пребия, ама имах по-важна задача – да родя Самуил и Борил.
Кремена Кунева вършее на няколко фронта едновременно и на нас ни се струва, че “удържа” чудесно всеки един от тях. Работи за няколко компании като финансов директор и управител, участва в създаването на стартъп аутомотив платформа, освен това е създател и председател на фондация „За доброто“, пише, свири на пиано, сади цветя и е майка на разкошно 4-годишно момиче.
Пали се от смислени каузи и от действащи хора, готови за промяна. Самопредизвиква се постоянно с нови задачи и си настройва личната мотивация на вълна участие във всекидневните чудеса, които държат света ни цял.
Кремена започва инициативата за модернизация на детското здравеопазване “За доброто” като лична кауза, но бързо завихря около себе си екип от супер жени, които действат точно като нея – бързо, организирано и с мисъл за онези, които идват след нас и на които пък може и да се отвори възможност да водят по-добър живот в България.
Ето какво още ни разказа тя за себе си и за порасналата кауза “За доброто” в рубриката ни “Жените могат всичко”.
– Ако трябва да се опишете с няколко думи, кои биха били те?
– Ако мога да се опиша с няколко думи, ще съм незавършена при всички пложения. Може би съм прекалено много неща и вероятно не съм поне още толкова. Опитвам се да бъда себе си най-вече. Но ако трябва все пак да кажа няколко думи, вероятно ще са: човечна, непрекъснато мислеща и анализираща, експресивна, емоционална, социална, понякога хиперактивна, понякога пасивно наблюдаваща, често вглъбена в смисъла на разни неща от живота. Нещо такова. Опитвам се да бъда добър човек.
– Според нас ви се получава. В тази връзка, ще ни разкажете ли как започна всичко със “За доброто”?
– “За доброто” започна с първия ми личен сблъсък с детското здравеопазване в България. Видях недопустимото състояние на детските болници. За щастие, си тръгнах бързо, но реших, че не желая да съм от тези, които не се връщат да променят нещата за следващите деца.
Видях нечовешки материални бази и невероятни лекари и сестри на ръба на отчаянието. Това не можеше да остане така. И в този момент, когато изборът ти не е случаен – както обичам да казвам –, цялата Вселена застава зад теб.
Събрахме се група невероятни хора, група, която ставаше все по-силна, жива, активна, допълваща се. Ремонтирахме няколко детски отделения, дооборудвахме други, а в началото на пандемията в България, знаейки отвътре за състоянието на болниците, решихме да помогнем и с осигуряване и бърза логистика на лични предпазни средства, респиратори и медицинска техника. Беше велика кампания, защото най-силното не бяха събраните средства, а огромната енергия на хиляди хора, които свършиха чудеса за няколко месеца.
– Как се разви инициативата и къде е тя днес?
– В края на миналата година създадохме официално фондация „За доброто“ с основна цел спомагане на процесите по модернизация в детското здравеопазване и подкрепа на деца в неравностойно положение. Основахме Фонда за децата на герои – медици и педагози, загубили битката с Covid-19 в изпълнение на служебния си дълг. Към настоящия момент Фондацията е поела грижата за 21 деца, като им изплащаме месечни стипендии в размер на 500 лв. с надеждата това да се случва до завършване на тяхното средно образование. Най-малкото ни детенце е на 3.
– Разкажете ни за последната си кампания. Какво искате да постигнете с нея?
– Последната ни кампания е #детскиболницивБългария2021 и това е информативна кампания, с която целим да покажем на обществото пълната картинка на състоянието на детските отделения в страната. Скоро ми изпратиха снимки от затвора в Сливен като сравнение със състоянието на детското отделение в Стара Загора. Е, познайте кое от двете изглежда по-добре?
Тази кампания е от изключително значение за нас, защото сме достигнали предела на търпимостта си към хората, които в продължение на десетилетия са позволили това и продължават да го позволяват.
Материалните бази са само едната част от проблема. Следва липсата на адекватна политика за детско здравеопазване, за квалификацията и заплащането на педиатрите и сестрите, за отношенията между лекари, родители и деца пациенти.
Време е да направим тази “снимка”; да си дадем сметка какво сме позволили да се случва на децата ни с нашите действия и бездействия; и да изискаме незабавна промяна.
Вярвам, че ще успеем, ако този път го направим всички заедно. Много е тънка линията между хубавия и спокоен живот и момента, в който се оказваш на място, където детето ти трябва да бъде лекувано, а то плаче от ужас къде точно се намира.
– Как се оправяте с всички “дини”, които носите, и коя е “най-тежка”, но най-сладка?
– Оправяме се, защото сме феноменален екип от 8 жени, всяка с различна професия и знания. До такава степен сме се напаснали, че сякаш сме едно цяло. Най-тежкото не е работата. Най-тежкото е отношението на хората, които вместо да помогнат, се опитват да пречат, да демотивират съзнателно или несъзнателно.
Когато правиш нещо изцяло на доброволни начала, дори една дума има огромно значение. Една дума може да напълни резервоара ти с гориво, а може и да ти спре тока. И тогава да си кажеш “Абе, за кого го правя…”. Най-сладкото е да си спомниш, че всъщност го правиш за децата. И ако си успял да помогнеш и на едно дете, може пък да си помогнал на цял един бъдещ свят.
– Кое ви ядосва най-много в действителността, в която живеем? Какво най-много искате да се промени?
– Това, че хората приемат за нормални неща, които не са, и не само че не желаят нищо да променят, а се опитват да те спрат да действаш и ти. Обществото ни сякаш е с притъпени сетива за проблемите, защото едва ли не не го засягат лично. Струва ми се, че повечето хора не осъзнават, че всяка несправедливост един ден може да достигне и тях самите. Тогава обаче няма да имат време и сили да променят каквото и да е.
Това искаме да се промени – критичната маса, действащата маса. Вярата на хората, че заслужават по-добър живот. “За доброто” започна като социален експеримент в името на тази идея – дали заедно като общество можем да променяме средата, която не ни харесва. А по пътя към промяната да променим и себе си и да заразим още много хора с истинския смисъл на правенето на добро. Ако всеки, който се сблъсква с нещо нередно, се опита да го промени не за себе си, а за човека след него, то един ден ще се окаже, че някой е променил нещата към по-добро и за теб. В това е смисълът.
– Как обяснявате на дъщеря си действителността ни?
– Обяснявам ѝ света такъв, какъвто е. Не ѝ измислям приказни светове. Казвам ѝ колко е важно да е смела и да следва мечтите си, но и да уважава различията между хората. Да бъде критична, когато някой просто казва „Това е така“. Да бъде добра с хората, но и да знае, че невинаги нещата стават така, както ѝ се иска.
Е, съвсем наскоро това се “обърна” срещу мен. На настояването ми да си изяде вечерята получих отговор: „Мамо, невинаги нещата се случват така, както искаш, и това е супер готино!“.
– Как толкова инициативен и борбен човек като вас се зарежда, когато му падне батерията? Откъде идва мотивацията за всичко, което правите?
– Аз лично понякога наистина си мисля, че има моменти, в които съм хиперактивна и след това определено имам нужда от дни, в които тотално да изключа. Тогава правя съвсем обикновени неща – обичам да копая из двора и да садя и разсаждам цветя, за които никога не съм чувала, да чета книги по цели нощи, да се разхождам с дъщеря ми, да приготвям храна, да се смея с приятели, да пиша в тефтер разни безумни неща, които ми хрумват, да слушам джаз, да разучавам някакви готини парчета на пианото... Да стъпя здраво на земята. И после пак към небесата.
Следете кампаниите на проект "За доброто" във Фейсбук.
Текстът, който ще прочетете, е личната история на наша читателка, която иска да остане анонимна, но има нужда да разкаже какъв е животът ѝ и пред какви избори и предизвикателства я поставя, за да получи обратна връзка дали все пак е подходила правилно.
Историята, както вече казахме, е лична и реална, но е написана в трето лице единствено число, като фикция, защото на дамата ѝ е по-лесно да разказва за всичко случило ѝ се с дистанция.
Когато прочетете, може би ще разберете защо.
Това е история за силата на човешкия дух. Ни повече, ни по малко.
Тя беше на 35 и страдаше от нелечимо заболяване. Страдаше не толкова от заболяването, колкото от изолацията, в която то я поставяше. Изолацията често беше доброволна – научи се, че диагнозата ѝ е безпогрешен тест за това колко си близък на отсрещния човек.
Намираше страха на хората за разбираем – може би е част от инстинкта за оцеляване. А и отдавна си беше дала сметка, че ако тя беше от другата страна, може би също като 75% от хората щеше да се страхува даже да се ръкува с такъв човек.
Много ѝ беше минало през главата. На 22 погреба дъщеря си. Спря да се грижи за себе си. Не се хранеше. Живееше в някаква мъгла – механично и с дупка в сърцето. Разболя се. Лежа половин година в болница – между живите и мъртвите.
Оцеля – беше млада и организмът ѝ се пребори. В болницата се запозна със свестни хора и малко по-малко се върна към живота. Свикна с дупката в сърцето си и само понякога плачеше. Раздели се със съпруга си – рискът на ранните бракове. А може би сянката на мъртвото дете помежду им пречеше да са истински щастливи един с друг. Всеки продължи живота си.
И го срещна – точният човек за нея. Този, с когото ти е лесно да живееш, който те кара да се усмихваш и с когото най-после усещаше, че обича истински.
Около тях започнаха да се раждат бебета. И на нея ѝ се искаше да му роди дете – едно такова хубаво и добро като него. Чувстваше, че ще е страхотен баща – грижовен и отдаден. Теоретично, можеше да има здраво дете. Раждането ѝ преди години обаче за първи път я сблъска с това колко страшна и отблъскваща е диагнозата ѝ.
В изолатора на родилното за първи път разбра, че хората може да са много лоши. Да съдят, да се възмущават, да се отвращават. „Как може да ражда дете – тя ще умре!“ Решението да запази детето, предизвика недоумението на професора, завеждащ отделението: „Разбрахте, че сте позитивна и веднага решихте да забременеете?!“. „Баш в моята смяна ли се падна да ражда!“ – лош късмет – падна ѝ се най-злата акушерка.
Категорично отказали на баща ѝ да и направят цезарово сечение, въпреки че предлагал и пари. Роди през нощта, срязаха я, за да роди по-бързо и после я шиха на живо. Крещяха ѝ да спре да хленчи. На сутринта неонатоложката установи, че даже не са прочистили дихателните пътища на бебето – сигурно ги е било страх да не се заразят.
То живя година и половина. Донесе много слънце в дома им. Тя се промени – майчинството я направи отговорна и състрадателна. Имаше си теория, че това си е някакъв биомеханизъм при жените – задейства се, и от егоист ставаш всеотдаен.
И този копнеж по дете се завърна. Но я беше страх.
Медиците доста се бяха образовали за 15 години и вече доста по-рядко срещаше страх и прикрити откази от лечение. Тя ходеше при лекари само по спешност – да я зашият, да ѝ извадят зъб. Имаше и достатъчно пари, които може би щяха да ѝ осигурят адекватни медицински грижи. Но не смееше да рискува – и миналия път ѝ бяха казали: „Ако си пиеш лекарствата, шансът детето да се роди здраво е 98%“. Е, тя се падна в онези 2%.
Премисли и сурогатно майчинство. В страната ѝ не беше законно, но в бивша съветска република беше възможно. Струваше страшно много пари. Крои планове, развива стратегии, чете истории. После дойде големият скандал с клиниката в бившата съветска република – оказа се, че децата, които се раждат там нямат много общо с генетичния материал на мечтаещите да са родители.
В Испания пък бяха отнели детето на двойка, ползвала услугите на сурогатна майка – начинът, по който се оформяли документите не бил съвсем законен. И мечтата за собствено, безопасно родено и здраво дете повехна.
Но те все още се обичаха твърде много и вярваха, че могат да дадат от тази любов и на едно малко човече. Обмислиха осиновяване. Седнаха и като големи хора поговориха искат ли го наистина, ще могат ли да се справят, имат ли претенции.
Тя беше чела, че хората доста подбират и затова трудно се осиновява. Нямаха претенции към пола. Пита го: “Притеснява ли те, ако е циганче – повечето изоставени деца са такива”. „Нали ще си е нашето циганче“, усмихна се той.
„Само да не е болничко, мила, ако си е наше и е болно ще си го гледаме, но да се грижа за тежко болно дете – не мога да поема такава отговорност.“
Разбираше го. Беше гледал болния си от рак баща, който почина година по-рано. Да гледаш близък болен и да го изгубиш много боли. Остава ти дупка в сърцето. А и кой не иска да има здравичко дете? Хареса ѝ, че той беше достатъчно откровен с нея, а не после да установи, че не може и да я остави сама с детето.
Споразумяха се, че условието е да не е с тежки увреждания. Чувстваше се тъпо, че точно тя има условие да е здраво. Някак си си мислеше, че единственият начин на нея, болната, да ѝ дадат да осинови дете е, ако и то е болно. Но условието „здраво“ не можеше да прескочи, а и нея я беше страх да ходи по болници и да изживява цялата мъка отново.
Тъй като осиновителите трябваше да представят здравни изследвания, измисли хитър план да „заобиколи системата“. Ще кандидатства само той. Отидоха в службата по осиновявания. Говориха със силна строга жена и млад току-що започнал социален работник.
Жената ги гледаше малко скептично – сигурно доста тъжни истории са ѝ минали през ръцете. Човек загрубява малко, научава се да се дистанцира от тежките съдби и става недоверчив. Става по-суров. Дадоха им различни формуляри, които да попълнят и, разбира се, дори само той да осиновява, искат се изследвания и от нея.
Беше съкрушена. Дни наред мисли. Нейна приятелка дори предложи да даде кръв вместо нея. Отхвърли предложението – освен че можеха лесно да ги разкрият, не ѝ се струваше правилно.
Осъзна, че системата действа в интерес на децата – при лошия им старт в живота нормално е стремежът да е да им се осигури максимално сигурна среда, а ако едно дете загуби и втората си майка, това би било съкрушително.
Тя не можеше да гарантира, че ще живее достатъчно дълго да отгледа детето. Както и всеки друг човек – катастрофи, злополуки, инфаркти се случват всеки ден. Но някак беше рискова и не вярваше, че ще ѝ дадат да осинови.
Отказа се.
И плака. Плака вкъщи. Плака пред приятелите им по-късно. Плака пред роднините си. Мъката и копнежът преливаха през очите ѝ, докато пресъхнаха. От време на време още плаче.
Майчинският инстинкт не я остави. Понякога се чувства като майка на всички човеци – може да види уплашеното или объркано дете у всеки.
И той още е с нея. Взеха си куче. Там системата не е толкова строга.
Рискът от сериозно боледуване от Covid-19 и смърт сред децата e изключително малък, сочи най-голямото британско проучване, правено до момента сред постъпилите деца и младежи в болнични заведения. То е публикувано буквално преди дни в BMJ и може да бъде прочетено в платформата им, както пише The Guardian.
Изследването включва две трети от всички пациенти с Covid-19, приети в болници в Англия, Шотландия и Уелс. От тях 651 души (по-малко от 1%) са деца и младежи под 19 години. Шестима от тези пациенти (отново по-малко от 1%) са починали. Всички са имали вече съществуващи тежки здравословни проблеми.
“Това са деца с тежка коморбидност - не астма или кистозна фиброза”, казва Калъм Семпъл, професор по детско здраве в Ливърпулския университет и съавтор на изследването. Заболяванията включвали рак и сериозни неврологични или сърдечно-съдови болести.
Друг от съавторите е д-р Оливия Суон, която е клиничен лектор по педиатрични инфекциозни заболявания в Единбургския университет. Тя посочва, че абсолютният риск дете да бъде прието в болница с Covid-19 e изключително малък, както и рискът от усложнения или смърт.
Сред децата, нуждаещи се от интензивна грижа, били и тези под годинка, където рискът бил три пъти по-висок от обичайния, като в това число се включват и недоносените бебета, родени и диагностицирани в болницата.
Също така с двойно или тройно по-голям риск от постъпване в интензивно отделение били чернокожите деца. “Въпросите, свързани с етноса, са доста сложни”, казва Семпъл. “Част от тях биха могли да се обяснят с лишенията и бедността, в която живеят някои от тях. Друга - със степента на излагане в самата общност.”
"Има и някои съществуващи състояния, като например високо кръвно налягане, което е по-често срещано сред чернокожите хора”, добавя Семпъл. Но тези деца, които са напълно здрави, нямат допълнителен риск.
Децата с наднормено тегло също са с повишен риск. Такива са и децата на възраст 10-14, сред които има такива, развили т.нар. мултисистемен възпалителен синдром - състояние, за което се смята, че е свързано с Covid-19.
Според изследователите децата с подобно състояние имали идентични симптоми, което би могло да помогне на лекарите в диагностицирането му. Сред тях са обрив, конюнктивит, абдоминални болки, повръщане и тромбоцитопения.
И Суон, и Семпъл смятат, че децата не би следвало да са застрашени, връщайки се в класните стаи, като и двамата ще пуснат своите на училище през септември.
От години се говори, че в България трябва да има национална детска болница, която да обедини под един покрив всички медицински специалности и звена, необходими за адекватно, съвременно детско здравеопазване. Изведнъж (или не толкова изведнъж) политическата воля по случая толкова се засили, че детската болница е на път да се случи в изоставения преди десетки години строеж в двора на Александровска болница.
Как се стигна дотук и защо това е недопустимо да се случи разказва педиатърът Бояна Петкова. Тя е и един от инициаторите на отвореното писмо към президент, премиер, народно събрание, в което лекари, строителни инженери и архитекти се опитват да обяснят защо обществената поръчка за съживяване на строежа в Александровска трябва да бъде спряна. Писмото може да бъде прочетено и подписано от всеки гражданин тук, пълния му текст ще публикуваме и ние малко по-долу. Преди това се запознайте с причинно-следствените връзки в сагата за национална детска болница.
На заседание на Народното събрание преди една година премиерът Бойко Борисов постанови, че детската болница няма да се помещава в Правителствена, а за тази цел ще бъде достроен скелетЪТ в двора на Александровска болница, започнат през 1978 година за има-няма 20 милиона и година-година и половина.
Вследствие на това Министерство на здравеопазването като принципал на бъдещата Национална детска болница пуска запитване за остойностяване до 3 фирми: две от тях да подали цена малко над 120 милиона, третата - 80 милиона. Въз основа на тази цена е остойностена обществената поръчка за 96 милиона лева с ДДС.
След обявяването ѝ Камарата на архитектите в България подава жалба в Комисията за защита на конкуренцията, която е отхвърлена. Втора (и последна) инстанция се явява Върховният административен съд, който също отхвърли жалбата.
Но обществената поръчка на практика е незаконна, защото през 2011 г. строежът е премахнат от Подробния устройствен план (ПУП) на района и е определен за разрушаване.
Въпреки това Министерство на здравеопазването твърди, че разполага с експертна оценка (дори две), според която строежът е в добро състояние и може да бъде довършен. За съжаление до момента никой не е получил достъп до първата експертиза от 2007 г. (дори по Закона за достъп до обществената информация), а втората експертиза - тази от 2019-а, се опира на “анализ на строежа отпреди 12 години”. Както каза арх. Петкана Бакалова, зам. председател на Управителния съвет на Камарата на архитектите, това е като да лекуваш пациент на база изследвания, правени преди 12 години.
След отхвърляне на жалбата на всички инстанции Министерство на здравеопазването са свободни да продължат със строежа и се очаква утре (20 декември) - секунди преди празниците, както обичайно, да се подпише договорът за инженеринга.
Защо НЕ ТРЯБВА ДА СЕ ДОПУСКАтова да се случи:
Имаме ли нужда от Национална детска болница?
Категорично ДА. Съществуващата Специализирана болница за активно лечение на детски болести “Академик Иван Митев” (т.нар. Педиатрия) е единственото по рода си специализирано лечебно заведение за деца в България, но страда от редица проблеми, като липсата на отделение по Образна диагностика (болницата не разполага със скенер и ЯМР), а звената по детска хирургия, реанимация, травматология, кардиология, кардиохирургия, ортопедия, онкохематология се намират в други отдалечени лечебни заведения. Самата сграда на болницата е морално и инфраструктурно остаряла и възпрепятства провеждането на нормален лечебен процес. Болните деца се “разкарват” между отдалечени и трудно достъпни болници и се стига до застрашаващи живота и здравето им ситуации.
Защо детската болница е Национална, а не софийска?
Според електронната система на болницата за 2018 и 2019 година повече от половината (близо две трети) от преминалите през болницата пациенти не са софийски жители. В болницата се лекуват и проследяват деца с хронични и редки заболявания от цялата страна. В нея се помещава единствената детска хемодиализа в страната.
Защо строежът в двора на Александровска болница е негоден?
Става дума за армировка и бетон, излагани незащитени на природните влияния за период от 40 години. Тази структура не би била устойчива/ безопасна при по-силно земетресение, освен това надхвърля допустимата височина за здравно заведение.
Става дума за болница, проектирана за нуждите и разбиранията на една медицина отпреди 40 години. Тя чисто инфраструктурно не предвижда възможността например родителите да придружават децата си по време на болничния престой и лечение. Височината на етажите не позволява нормална вентилация, климатизация, прокарване на системи за медицински газове, изграждане на съвременни операционни зали.
12-етажна сграда с един-единствен авариен асансьор би поставила в риск живота на пациентите в случай на спешност, както и би направила на практика невъзможно провеждането на нормална лечебна дейност.
(има редица други аргументи - енергийна ефективност, зелена среда, хеликоптерна площадка и т.н.)
Нужно ли е детската болница да се построи БЪРЗО?
НЕ и ако това представлява компромис с нейното качество, функционалност и безопасност и ако още при проектирането и завършването си тя вече е морално остаряла. Все пак говорим за болница, в която ще се лекуват не само децата на децата ни, а вероятно и техните внуци, т.е. минимум 50 години напред във времето.
КАК се строи (каквото и да е)?
ПЪРВО се прави анализ на нуждите и след това се изготвя заданието. Какво се опитваме да направим ние - обратното. Поръчката е за т.нар. инженеринг - това означава, че СТРОИТЕЛЯТ ще казва на архитектите и конструкторите какво да заложат в проекта (напр. като материали, на каква цена, с какво качество), а не обратното. Тоест опитваме се да натикаме нуждите в една предварително компрометирана рамка.
А ето и текста на отвореното писмо до институциите, което всеки може да подпише с идеята да подкрепи изграждането на АДЕКВАТНА за нуждите на детското здравеопазване и най-вече БЕЗОПАСНА болница:
Уважаеми г-н Радев,
Уважаема г-жо Караянчева,
Уважаеми г-н Борисов,
Уважаеми госпожи и господа,
Спрете обществената поръчка за превръщане на изоставен стар строеж в национална детска болница!
Ние, представители на българските родители, лекари и медицински специалисти, архитекти, инженери и данъкоплатци, се обръщаме към Вас с призив за отговорно отношение към здравето на децата.
Задължение на държавата е да осигури възможно най-високия достижим стандарт на здравни грижи за всички деца. България е единствената държава в Европейския съюз, която няма специализирана национална детска болница. Това закъснение струва години изпитания за болните деца, техните семейства и лекуващи лекари. Днес можем да използваме натрупания световен опит и да създадем съвременно лечебно заведение, което отговаря на нуждите и стандартите за най-добра грижа за здравето на децата от цяла България – само през 2019 г. през Специализираната болница за активно лечение на детски болести са преминали 5569 деца, от които 2223 – от София, и 3346 – от страната.
Вместо това Министерството на здравеопазването обявява обществена поръчка за довършване на рушащия се строеж на територията на Александровска болница и определя цена за изпълнение въз основа на експертиза с данни отпреди 12 години.
Министерството на здравеопазването предлага на обществото ни:
- полуразрушен строеж, изоставен преди повече от 30 години и определен за премахване от Столична община през 2011 г.;
- сграда, която противоречи на изискванията за земетръсна безопасност и на европейските стандарти за строителство;
- минимални или липсващи изисквания за аварийна безопасност, функционалност, енергийна ефективност и енергийна независимост, климатизация, инфраструктура, достъпност, оздравителна среда за пациентите;
- обединяване на уникални за страната ни детски клиники в пространства, които не позволяват родителите да останат до болните си деца по време на тяхното лечение;
- разход от над 90 млн. лв. от нашите данъци за болница, която е морално и физически остаряла и негодна още преди да бъде построена. Довършването на стария строеж ще погълне повече ресурси от построяването на нова сграда. Условията на обществената поръчка предрешават скъпо и лошо изпълнение, ремонти на ремонтите и още по-голямо оскъпяване, високи разходи за издръжка на болницата в бъдеще и опасна среда за пациентите и медиците.
Изискванията на Министерството на здравеопазването противоречат грубо на интереса на държавата като възложител. Противоречат грубо на обществения интерес.
Обществената поръчка представлява недопустим компромис с детското здравеопазване и злоупотреба с общественото доверие.
Очаква се консорциумът, избран да изпълни тази поръчка, да бъде обявен на 20.12.2019 г., петък.
Спрете обществената поръчка!
Българските деца не заслужават стара, неудобна и опасна сграда вместо нова болница!
Настояваме определените средства да бъдат вложени в изграждането на модерно лечебно заведение, отговарящо на стандартите за съвременна детска медицина и специфичните нужди на страната ни.
Настояваме за нова обществена поръчка и за конкурс с ново задание, за чието изготвяне да бъдат привлечени компетентни и опитни професионалисти от гилдиите на архитектите и инженерите, лекарите, медицинските специалисти и медицинските технолози като гаранция за прозрачност на процеса и качество на проекта, както и да се вземе предвид мнението на самите деца и родители като крайни ползватели на инвестицията.
Единствено така държавата ще потвърди декларираната загриженост към здравето на децата.
Настояваме държавата да изгради нова, истинска детска болница, осигуряваща цялостна, комплексна, съвременна и пълноценна грижа за децата на България за поколения напред.
Когато Ейприл получава контракции, съпругът ѝ Магди Ибрахим спира случайна кола с любезен възрастен шофьор зад волана, който ги откарва бързо до болница „Виктория“ в Блекпул, Англия. Майката обаче започва да ражда още преди да стигнат до родилното отделение, разказва BBC.
Две млади служителки на болницата, които в момента били в почивка, чуват писъците на Ейприл от паркинга и бързо се отправят към семейството. Това са сестра Дохърти, която кара стажа си в болницата, и здравната асистентка Далтън Кънлиф.
Мъжът на родилката, който е лекар, споделя: „Бях много уплашен… сякаш целия ми медицински опит беше изчезнал... Но сестрите бяха прекрасни."
Екип от четири медицински сестри помагат на Ейприл да роди на паркинга, като към тях бързо се присъединява и акушерка. После майката и бебето са откарани в родилното отделение, където е отрязана пъпната връв.
По-опитната сестра Ронсън казва: „Да участвам в раждане на бебе на паркинг обикновено не е част от практиката ми. Но майката викаше, че главата на бебето излиза … нямаше време да я откараме в родилното - така че трябваше да се погрижим бебето да се роди точно там".
Освен на сестрите, д-р Ибрахим казва, че с жена си много искат да разберат имената на възрастните хора, които са ги докарали до болницата и с които не са успели да се запознаят официлано в суматохата. "Бяха удивителни - изключително любезни и сърдечни. Благодарим ви хора!"
Още по темата:
Евгения Димитрова споделя как минава престоят ѝ с детето в болницата, където не че има как да се чувстваш добре, но още няколко обстоятелства утежняват ситуацията.
Да влезеш в българска болница с двегодишно дете вече граничи с пълна депресия, нервно напрежение, изблици на ярост и гняв.
Принципно съм спокоен човек – докато не се сблъсках със синдрома „МАЙЧЕ“ – обръщението към майките на пациентите и придружаващите го наставления и забрани. Майчето ходи по коридорите с детето си и трябва да бъде порицавано. Задължително му се вика, сумти и кряска. Никога не се обръщат към него по име.
Майчетата много питат, те са досадни и децата им са лигави. Всичките до едно. И така трябва да се отнасяме с тях – безлично, сякаш са там, за да ни дразнят.
Педиатрично отделение на голяма многопрофилна столична болница. Повръща ми се. Дете на 4 години се влачи от четири сестри, за да му бъде поставен абокат в самостоятелна стая. Майката чака в коридора, за да не се разстройва детето.
01:00 часа вечерта. Бебе на шест месеца плаче. Майчето моли за преварена вода в сестринската стая. Сестрата ѝ се сърди, че я е притеснила. Обясняват ѝ мило, че никой няма да се занимава с нея през нощта и да си чака сутрешната смяна.
Не мога да заспя. Личните ми пациенти са в главата ми. Фармацевт съм. Превъртам случки и се чудя някога дали съм се държала толкова тъпо с тях. Не съм. После пак мисля. Дали има общо със заплатата, която получават лекарите, сестрите, санитарките?
Няма.
В педиатричното отделение я няма тази човещина. Всички деца се лигавят, мрънкат, реват, а всички майки са „майчето на…“. Абе, майчето там.
Има светла страна. Началничката на педиатричното отделение е лекарка с поне 20 години стаж. Усмихната е, прекрасна е. Предразполага моето дете, слага му абокат, то се смее.
Екипът на спешна помощ, който ни закара в 2:00 ч. в болницата, беше прекрасен. Усмихнати, млади, мили.
Но за други хора не е модерно да си мил. Важното е да си строг, намусен и да ВИКАШ по децата. A, най-добре и по майките им.
Лошо ми е. Емигрира ми се. Подавам сигнал до компетентен орган. Отвсякъде ме залива „успокоението“
Mоля, бъдете човеци.
Човечността няма заплата.
Не я интересува колко е часът.
Не струва пари.
Гневна съм. Искам да изрина системата. Започвам с този текст.
„ТУКА НЯМА ДА Е ВСЕ ТАКА.“
По преживяванията на едно майче.
В Майко мила много пъти сме си говорили за поведението на бащите по време на раждането на децата им – Аз присъствах на раждането на сина си и не ме е страх да разкажа и Как жена ни ще роди, докато ние сме паникьосани наоколо са част от текстовете по темата. Днес обаче се потапяме в една прекрасна история, в която бащата липсва.
„Мъжът е необходим на жената точно толкова, колкото на рибата ѝ е необходим велосипед - дори тогава, когато жената пожелае да има дете.“ Това казва авторката на този текст, в който ни разказва за силния дух на своя близка и решението ѝ да роди бебе от донор.
Спомням си, че след първата ин витро процедура на много близка моя приятелка, едва не хукнах да купувам дрешки за бъдещото бебе и да смятам зодии…
От тогава до раждането на това толкова искано и чакано бебе минаха повече от 5 години в неуспешни опити за забременяване и ходене по мъките. Доста сълзи се проляха, защото се оказа, че куражът да вземеш решение да имаш бебе без баща сам по себе си не е достатъчен, за да се случи всичко както и когато го пожелаеш.
като изключим факта, че майката точно беше завидно отслабнала след продължителни тренировки и лишения (от така любимия ѝ шоколад), но, както се казва - бели кахъри. Още докато беше бременна, купуваше разни странни уреди за фитнес, които приличаха на гигантски плувни шапки - нещо за разтягане май беше.
Изключваме и това, че майката е запалена и много добра скиорка (за разлика от Красимира Хаджииванова и нейните забавни опити в този спорт), която понесе пропускането на сезона доста тежко, да речем. Докато някои бременни плачат заради умилителни снимки на кученца или неочаквани развои в популярни сериали, тя понасяше всичко това с хладно пренебрежение.
Но едно ще ви кажа - тя наистина се разстрои, когато в предпоследното си състезание Линдзи Вон падна и не успя да завърши. Поплака си. Когато обаче сложи край на кариерата си, качвайки се на подиума, нашата героиня беше безмерно щастлива и реши да ражда естествено, за да може от родилното, дето се вика, да хване щеките, да скочи в ски обувките и да се изстреля към някой глетчер.
Когато я поздравяваха, че е бременна, тя казваше „какви са тези поздравления, та бременната жена е с единия крак в гроба?!“, въпреки че само тя си знаеше през какво е минала, за да дочака именно това „очакване“.
но тя с унищожителен сарказъм попарваше щастливите изблици на хората около нея. Открито не споделяше патриархалния „престиж“ на много жени да раждат именно момчета и изобщо не се вълнуваше особено, когато докторът ѝ „показваше“ пола при редовните прегледи.
Имаше, разбира се, ужасно много смешни случки, половината от които вече не помня, но ще ви разкажа за една. Отива една бременна жена в мола за соленки. Паркирайки колата в паркинга, за пореден път с досада установява, че не носи портфейл ( включително и документи), което обаче изобщо не я смущава, като изключим факта, че е била път 20 минути в ужасно задръстване, за да отиде именно в този мол, за да си купи точно тези ОПРЕДЕЛЕНИ соленки, които е сънувала.
Бъркайки в джоба, установява, че има точно 2, 50 лв. и решава, че ще ѝ стигнат за 4 броя соленки, които блажено закупува и моментално изяжда. С ефирна походка и полюшвайки благо корем в деветия месец с 4 соленки в него, се усеща, че паркингът се плаща след 15-ата минута, а тя няма пари и започва едно бясно тичане (включително и в обратна посока на тази, по която се движи ескалаторът) надолу.
Май е успяла в последната минута, защото не получих обаждане "здрасти, в мола съм, ела да ми платиш паркинга, защото си дадох последните пари за соленки и не мога да изляза."
Наложи се да я приемат в болница, защото тоновете на бебето бяха слаби, но тя отново не изглеждаше притеснена за разлика от всички останали около нея.
Заради тоновете се опитваше да активира бебето като му надуваше Преслава и Ивана, за да започнело да щрака с пръсти в корема, въпреки, че е музикант и страстен почитател на класическата музика.
Същевременно беше с компютър в болницата, беше обърнала стаята на офис, а на забележките на сестрите, че това не е конферентна зала, с усмивка отговаряше, че „това бебе трябва и да го изработи, освен да го роди“.
Тъй като искаше да роди естествено, ѝ насрочиха някакъв тест за предизвикване на раждане. По време на теста отидохме да запалим свещ в църква с една приятелка, а когато казах на бъдещата майка в коя точно (пишехме си през цялото време), тя ми отговори, че не харесва ТОЧНО ТАЗИ църква и ДА ОТИВАМ ВЕДНАГА В ЕДИ КОЯ СИ.
Въпреки целия църковен туризъм из центъра на София, естественото раждане не се случи и официално насрочиха секцио за следващия ден сутринта. Вечерта бях на гости на друга приятелка, сготвихме си мега фюжън меню и, точно когато храната беше готова, получих съобщение - „приемат ме за спешно секцио“.
Обадих се на майка ѝ и след още няколко телефонни разговора и подготовка на „сака за раждане“, който напълнихме с бири, взехме едно такси и потеглихме. Както винаги се случва в такива моменти, попаднахме на отвратително заспал шофьор, на който пет пъти се наложи да кажа, че СЕСТРА МИ РАЖДА И ДА ПОБЪРЗА, АКО ОБИЧА.
Въпреки, че раждащата не ми е сестра, а идиотът помисли приятелката с мен в таксито ЗА СЕСТРА МИ, просто я погледна с досада и продължи спокойно житейския си път с мудното си такси.
Стигнахме, събрахме се с останалите чакащи близки и се качихме пред залата. По едно време чухме радостните възгласи на лекарите, после я изкараха на носилката. Подредихме се с майка ѝ и брат ѝ в шпалир и, когато мина покрай нас, с изключително артистичния си маниер и имитирайки циганска реч (прави го ЖЕСТОКО), първите ѝ думи бяха „какъв е тоя цигански катун тука дето сте се събрали АААА“.
и брат ѝ веднага нахълта развълнуван да снима НАЙ- ПРЕКРАСНОТО МОМЧЕ НА СВЕТА. Е, после му искаха личната карта да записват детето на негово име и се получи малко конфузно, но всички бяхме толкова щастливи, че никой не обърна внимание на тази дреболия.
Поляхме подобаващо бебето в един бар, в който бях казала на всички да поръчват на името на детето (тук ще го спестя), а после се оказа, че собственикът на бара - много приятен французин - се казва по същия начин. Поговорихме си по повода, разказах му житейската си история и тази на майката, показах му снимки на бебето, обясних му какво означава, че асцендентът на бебето е моята зодия (скорпион!) и накрая, много трогнат, той настоя да си разделим сметката.
Въпреки железния си характер, силата на духа си и огромното количество ирония, с които скорошната майка мина през всичко това, след като ги изписаха и се прибраха вкъщи (и след като най-накрая успя да убеди нейната майка да си тръгне, защото всичко ще бъде наред), просто се отпусна, усмихна се и се разплака. В този миг, който продължи не повече от 30 секунди, аз станах свидетел и преживях най-голямото щастие на света.
Още не сме свършили, скрол надолу
Не знам как ще се развият нещата оттук нататък и колко трудно ще бъде, но съм сигурна в едно – това бебе и без да има баща, ще бъде безкрайно, безкрайно обичано, защото още в момента на раждането си имаше поне три майки.
Най-малкото оцеляло бебе момче в света, беше изписано от болница в японската столица Токио тази седмица, съобщиха световните медии.
Детето е родено чрез цезарово сечение през август миналата година, в 24-та седмица от бременността на майката, защото не е наддавало на тегло в утробата и лекарите се страхували за живота му.
То се ражда с тегло от едва 268 грама.
Детето е изкарало в болницата няколко месеца, първите от които в интензивното отделение. Изписано е на 20 февруари, когато вече тежи 3.2 кг и може да се храни самостоятелно.
"Благодарна съм, че той стана толкова голям, защото, честно казано, не бях сигурна, че може да оцелее", казва майката на момчето.
Доктор Такеши Аримицу, лекувал бебето, казва пред BBC, че то ще бъде вписано в регистъра на най-малките родени и оцелели бебета в света - Tiniest Babies, който се води в университета в Айова, САЩ.
Предишният рекорд се държеше от момче, родено в Германия през 2009 г. с тегло 274 грама. Според регистъра най-малкото момиче е родено с тегло 252 грама в Германия през 2015 г.
Университетската болница Кейо казва, че процентът на оцеляване на бебета, родени с тегло под килограм, е около 90% в Япония. Но при тези, родени под 300 грама, шансът да оцелеят е под 50%.
Също така, сред най-малките бебета процентът на оцеляване при момчетата е много по-нисък, отколкото при момичетата. Медицинските експерти не са сигурни защо това е така, но някои смятат, че това може да е свързано с по-бавното развитие на белите дробове при бебетата момчета, пише BBC.
По темата:
