Раждането може да се превърне в забавна история, освен по време на раждането. И все пак, когато отмине достатъчно (незнайно колко) време, майките си спомняме с леко мазохистична наслада за истеричните крясъци, раздиращата болка и абсурдните въпроси, докато контракциите имат сила да пробият тавана, но не и да излезе бебето.
Възможно е някои от нас да са стисвали с мощен хват дупето на крехката дежурна гинеколожка, докато са търсели дръжката на леглото в предродилната зала (о, чакайте, то няма дръжка!)... Или да са молели за преминаване към секцио в момент, в който единственият правилен отговор от лекарския екип е: „Миличка, късно е за секцио.“ Всяка от нас има история, с която да изпъчи гърди напред и да запуши устите на мъжете, опитващи се да респектират с техните наивни разкази за „тежката“ казарма или изтощаващото почистване на хола.
Събрахме част от най-забавните и куриозни ваши истории.
Болка през смях
Естествено раждане, аз викам:
– Оооо, мамоооо!
А акушерката:
– Не е майка ти виновна, викай на мъжа си!
Аз казах на анестезиолога, че ще зарежа мъжа си и ще се омъжа за него.
По време на силните контракции точно преди началото на самото раждане.
– Доктореее, много боли!
– Всичко е наред! Още малко! (Със съчувствие.) Знам колко много те боли.
– Знаеш ти...
– Добре де, така поне пише в учебниците...
Аз съм вече в кулминационната фаза, лежа на магарето чисто гола, но С МАСКА, защото е незабравимата 2020 Ковид година и съм в Мадрид. Акушерката, случила се на смяна тази нощ, и тя е с маска (но не гола), притъмнено е, бучи някаква апаратура с бял шум, а аз се опитвам да се концентрирам върху най-великото събитие в живота си, когато акушерката решава, че е идеалният момент да започне small talk. „Как се казва бебето?“ – дочувам аз през маските. „Ема“, казвам. „Как?“. „Емаа“, викам. „Ева ли?“. „Емааа“, крещя. „Ева? И аз се казвам Ева“. Ох, че глуха акушерка, си мисля. „Емаааааааа“. И детето, на мама послушното то, като чу, че го викам тъй настойчиво, си показа главата.
Всичко накуп – преждевременно раждане, но поне мина за час и половина. Най-култовото беше: „Качвай се към родилната зала бързо, ама си сложи ръката отдолу, да не го изсипеш по стълбите.“
Бяха ми казали, че ще имам момиче. Раждам момче. Изненадах се! Но една акушерка не спря да ме пита „Разочарована ли си?“ Как мога да съм разочарована, че съм родила здраво дете?!
Аз и докторите не исках да са при мен, та камо ли мъжът ми. Не мога да изброя колко пъти се наложи да клякам до земята, защото бебето беше много високо и трябвало да си го сваля, че да го родя... Да, бе?! Нали съм в болницата, пак ли аз?! Но аз трябвало… Криех се да пия вода и през цялото време чаках някой да ме пита дали искам упойка – така и не ми предложиха. Най-хубавото нещо беше накрая, сложиха ми маска с някакъв вълшебен газ, да ме закърпят и после се чувствах като преродена.
Когато таткото е наоколо…
Започва раждането. Мъжът ми с мен (тъкмо влизаше в стаята). Акушерката отиде нанякъде... Водите ми изтичат в този момент. Казвам на мъжа си: „Викай акушерка, че ми изтекоха водите.“ Той седи и се оглежда наляво-надясно в стаята. Казва: „Ама ти къде си оставила водата? Не я виждам.“ Милият мислил, че искам вода да пия...
Първия път мъжът ми беше с мен, хилихме се през цялото време, накрая той рева, а аз продължих да се хиля и спекох супер много, когато ми тупнаха бебе да си гушкам. Втория път се наложи да бъда сама, че дъщеря ми все пак да има с кого да остане за половин-един час (не върви да я взимаме с нас в залата, нали...). Та, аз съм от примерите, които са на другия полюс от снимката. Има и прекрасни, леки раждания. И бащи, които гледат ОТПРЕД целия екшън и нямат никакъв проблем с това.
Четях почти до края и за кутсуз се падна спортното предаване на едно рок радио. Мъжът ми не припадна, ама не стоеше и фронт стейдж все пак. Дадоха му дъщеря ни – първо на него и той така се шашна, че забрави да я снима, а имаше само тази задача. После акушерката ходи с двата телефона, добрата жена, та да имаме и ние снимки на алфата от появата ѝ.
С първото раждане по време на контракциите мъжът ми разказва вицове. На една от контракциите попита: „Не е ли смешно, че не се смееш и не говориш?“
С второто раждане в реанимация съм с бебето, той отиде да хапне, че бил гладен и изтощен от раждането.
С третото раждане направи забележка на акушерката, че влиза много често в стаята – бил изморен и му се спяло.
В крайна сметка и с трите деца беше до мен и отряза пъпната им връв и имаше първия контакт кожа в кожа с тях.
Аз спорех с анестезиолога, казвайки му, че няма да успее да ми намери вена да сложи абокат. Той ми се скара и каза да не му казвам какво да прави. Опитах се да си спестя боцкането. След не знам колко опита, се отказа да търси вена и ми сложиха каквото трябваше през тръбичката за епидуралната упойка.
Също така, незнайно по какви причини, бях адски стресирана детето да няма Синдром на Даун и когато докторката дойде да ми честити за красивото момиченце, първото нещо, което я питах (още под упойка) беше дали има Даун. И тя ме погледна неразбиращо. Мъжът ми отстрани само го чувам, като ѝ казва: „Игнорирайте я.“
Още не сме свършили, скрол надолу
Може би ще харесате и...
Глад и жажда морят родилката!
Milena Djolova (Милена Джолова)
'87 г., лято, 40 градуса жега, 15 дни след термина, изтекли води предната вечер, разкритие – йок, разходки по коридора цяла нощ, на сутринта – системи, инжекции. Започват контракции, разкритие няма, боли, вода не дават, само една мокра марля, която смуча, барем пусне малко. Слагат колан за тоновете, той се забива в корема при всяка контракция. Не знаех, че мога да псувам толкова дълго, без да повтарям, та да ме чуе цялото отделение. Накрая към 10 ч. вечерта ще раждам вече. Да, ама пусто! Главата на бебето стои кръгла и не ще да се сплеска, та да излезе. Скачат ми по корема (на другия ден не можех да дишам), резват малко и с триста зора дзверът излезе. Показват ми я, а аз викам: „Леле, колко е грозна.“ А акушерката ме репликира: „Ти да не си по-хубава, ма. Виж какви мигли има, то за коса не останало.“ Докторът сяда удобно и започва шев и кройка. Всички гледат студио Х, а аз в коридора с торби на корема. През нощта изпих водата на София. Обаче още на другия ден бях забравила всички мъки. Не бих родила със секцио, ако не е необходимо.
Най-изнервящото (от смешните спомени) е как ме държат гладна от предния ден, заспивам за някакви два часа, през които сънувам огромен, вкусен сандвич и ахааа да го захапя – усещам, че някой ме бута по ръката. Мъглата на съня избледнява, но ръката е истинска – буди ме сестрата, за да ми правят клизма. И така стартира едно 13-часово приключение.
През цялото време, докато траеха най-силните контракции и „активната“ фаза на раждането ми, си мислех за белия шоколад, който си бях взела в багажа. Това доста ме е мотивирало явно, защото родих за по-малко от 20 минути.
