Краят на август, Созопол, към 7 вечерта. Лежа си в леглото, в красива, стара къща, прозорците са отворени, чуват се чайки, минаващи хора и две канарчета в клетка от съседната къща – хомогенен фон, който изпразва главата от мисли и позволява на човек да блее щастливо в тавана и да брои паяците.
На улицата играят две дечица.
По слух разбирам, че едното е момиченце, с неизвестно име, другото – по-малко момченце на име Стефчо. Компанията се допълва от един брой майка и един брой баба. Майката се опитва да примами Стефчо да яде, бабата от време на време говори неща, които нямат съществен смисъл и значение.
„Айде, Стефчо, да папкаш!“
Стефчо не отговаря на майчиния зов.
Има си там човекът някакви по-важни занимания. „Ще папка ли сега Стефчо?“, чувам отново и си представям как въпросът е настойчиво и нервно придружен от веещ се на вилица пържен картоф или чиния със зелен фасул. Обаче Стефчо наистина е много зает с нещо, което не виждам, затова простичко, но категорично отговаря „Не“ и приключва темата завинаги.
Родителката се отказва от хуманитарната мисия, а момиченцето и Стефчо коалират интересите си и започват някаква обща игра. В следващите 10 минути навън ехтят детски крясъци и кикот, а след изтичането на 10-тата минута се оказва, че Стефчо липсва.
Майката е там, бабата е там, момиченцето е там, но Стефчо е отпрашил по широкия свят и осезаемо го няма. Заваляват майчини въпроси към невръстната девойка – „къде го видя последно, къде го остави, какво правехте“.
Детето прилежно попълва въпросника – „тука до дървото“, „играехме си“, „той си намери някаква монета и после не знам къде отиде“.
Изкушавам се да изкажа гласно предположение, че е отишъл до близкия магазин, за да си купи бира и нещо свястно за папкане, но решавам да не нажежавам обстановката.
Започва акция по издирване.
Майката, разбираемо, покрива най-широкия периметър и чувам призивите ѝ от края на улицата: „Стефчоооооооооооо!“, „Стефаньееееееееееееее!“. В тона ѝ, привидно, няма нищо застрашително. Просто една майка на един Стефчо, която е свикнала да ходи да си го прибира от магазините, дърветата и бирариите.
Момиченцето не остава по-назад и също се включва с едно-две „Стефчоооооууу“, последвано от „'ми няма го“ и според мен лека завист, че е отишъл да харчи намереното богатство сам.
Бабата помага от място с по едно „Стефанье!“, изречено на кратки, равномерни интервали, като че ли с надеждата, че Стефчо се е скрил под някое паве и ей сега ще изскочи.
Идват една-две съседки, които провеждат кратка беседа с бабата и мигновено произвеждат вечерния осведомителен бюлетин на улицата със заглавие „Стьефан го няма, бе!“.
Таман започвам да си мисля дали да не стана и да се пиша доброволец, и чувам характерните звуци на майка, която влачи изгубен и намерен тригодишен син.
Къде ходиш те питам???
„Ти къде ходиш, бе??“ Проехтява шамар. „КЪДЕ ХОДИШ, ТЕ ПИТАМ??? Трябва ли да ми изкарваш акъла, не можеш ли да дойдеш и да ме попиташ – мамо, може ли да ида еди къде си???“.
Стефчо гóрко реве – очевидно не се е сетил за тази опция с питането.
„МАРШ сега в стаята си и НЯМА да излизаш повече! НАКАЗАН СИ!!“, бърка в раната още повече майката и натирва Стефчо по стълбите, но той, горкият, още не знае какво го чака.
„Я ЕЛА ТУКА, БЕ, МАМА ТИ ШИ ИБА МРЪСНА!!!%=!!::%!“, неизвестен мъжки глас и два бързи шамара обогатяват аудиофона и Стефчо направо си изплюва дробовете от рев.
Аз се оцъклям от изненада, два паяка стреснато падат от тавана, а канарчетата започват бурно да изпълняват „Тих, бял Дунав се вълнува“ в опит да разбият клетката и да емигрират в Макао.
Това трябва да е бащата, който набързо се е осведомил за събитията и е взел нещата в ръцете си.
Някъде от дълбините на къщата Стефчо реве с всички сили.
Направо ми се къса сърцето за него и единствената ми надежда е да не е разбрал тайнственото послание на баща си и да е останал с простото впечатление, че майка му не се е къпала и толкоз.
„Млъквай ВЕДНАГА! Лягай да спиш! Чуваш ли, бе, престани да ревеш!!!“ Крясъците не спират още едно известно време, след което Стефчо, разглобен от рев, шамари и заплахи, умно предпочита да заспи и всичко приключва. А канарчетата гузно се опитват да замажат простотията с някакъв вечерен шансон.
Следващият ден, на плажа.
Младо семейство с две дечица – бебе и по-голямо момиченце, може би и то като Стефчо на около 3–4 години.
Майката го хваща за ръка да го води към водата, момиченцето се спъва и покрива с пясък главата на полузаспал тийнейджър.
„Какво направи, ВИДЯ ли какво направи??? Веднага да се извиниш, извини се ВЕДНАГА, казах!!“, изригва майката, детето плахо се извинява пет-шестотин пъти, тийнейджърът се отупва и продължава да спи, а детето, с рязък завой и шамар, бива курдисано отново на хавлията, така и без да види морето.
Пак бият Стефчо.
„ТУКА ще седиш ИНЯМАДАМЪРДАШ. САМОДАСИМРЪДНАЛА! Сега си отиваме и цял ден ще стоиш в стаята!!!“, продължават крясъците и аз с ужас си викам – не, не може да бъде, ПАК бият Стефчо!
Невротично се събират хавлии, кофички и лопатки, дават се наставления момиченцето ТУТАКСИ да си обува джапанките, ЧУЛО ЛИ БИЛО!
Детето обаче гледа пясъка от упор, НЕ МЪРДА!!, както му е преждезаповядано, и вероятно си мисли за еднорози и близалки. Джапанките се нахлузват насилствено, циркът се сгъва и се изнася сред облаци от пясък и заплахи.
А аз потъвам в недоумение защо им е на хората да си раждат Стефчовци, ако ще ги тормозят после, и се сещам.
Още не сме свършили, скрол надолу
Ми Стефчо собствено производство си е техен пък.
Могат и да си го бият, и да си го заплашват, и да си му крещят, и да си го наказват да седи цял ден в стаята, и да не мърда от хавлията (самодаемръднал!!!), и да заспива, и да яде, и да обува, и да събува джапанки (чули, бе??), и да бъде каран да се извинява за глупости до безсъзнание, и да млъква веднага.
А ако искат, могат да го карат да върши всичко това едновременно.
И изобщо, ти къв си, бе, Стефчо, маматишиибамръсна?
