Краят на август, Созопол, към 7 вечерта. Лежа си в леглото, в красива, стара къща, прозорците са отворени, чуват се чайки, минаващи хора и две канарчета в клетка от съседната къща – хомогенен фон, който изпразва главата от мисли и позволява на човек да блее щастливо в тавана и да брои паяците.
По слух разбирам, че едното е момиченце, с неизвестно име, другото – по-малко момченце на име Стефчо. Компанията се допълва от един брой майка и един брой баба. Майката се опитва да примами Стефчо да яде, бабата от време на време говори неща, които нямат съществен смисъл и значение.
„Айде, Стефчо, да папкаш!“
Има си там човекът някакви по-важни занимания. „Ще папка ли сега Стефчо?“, чувам отново и си представям как въпросът е настойчиво и нервно придружен от веещ се на вилица пържен картоф или чиния със зелен фасул. Обаче Стефчо наистина е много зает с нещо, което не виждам, затова простичко, но категорично отговаря „Не“ и приключва темата завинаги.
Родителката се отказва от хуманитарната мисия, а момиченцето и Стефчо коалират интересите си и започват някаква обща игра. В следващите 10 минути навън ехтят детски крясъци и кикот, а след изтичането на 10-тата минута се оказва, че Стефчо липсва.
Майката е там, бабата е там, момиченцето е там, но Стефчо е отпрашил по широкия свят и осезаемо го няма. Заваляват майчини въпроси към невръстната девойка – „къде го видя последно, къде го остави, какво правехте“.
Детето прилежно попълва въпросника – „тука до дървото“, „играехме си“, „той си намери някаква монета и после не знам къде отиде“.
Изкушавам се да изкажа гласно предположение, че е отишъл до близкия магазин, за да си купи бира и нещо свястно за папкане, но решавам да не нажежавам обстановката.
Майката, разбираемо, покрива най-широкия периметър и чувам призивите ѝ от края на улицата: „Стефчоооооооооооо!“, „Стефаньееееееееееееее!“. В тона ѝ, привидно, няма нищо застрашително. Просто една майка на един Стефчо, която е свикнала да ходи да си го прибира от магазините, дърветата и бирариите.
Момиченцето не остава по-назад и също се включва с едно-две „Стефчоооооууу“, последвано от „'ми няма го“ и според мен лека завист, че е отишъл да харчи намереното богатство сам.
Бабата помага от място с по едно „Стефанье!“, изречено на кратки, равномерни интервали, като че ли с надеждата, че Стефчо се е скрил под някое паве и ей сега ще изскочи.
Идват една-две съседки, които провеждат кратка беседа с бабата и мигновено произвеждат вечерния осведомителен бюлетин на улицата със заглавие „Стьефан го няма, бе!“.
Таман започвам да си мисля дали да не стана и да се пиша доброволец, и чувам характерните звуци на майка, която влачи изгубен и намерен тригодишен син.
„Ти къде ходиш, бе??“ Проехтява шамар. „КЪДЕ ХОДИШ, ТЕ ПИТАМ??? Трябва ли да ми изкарваш акъла, не можеш ли да дойдеш и да ме попиташ – мамо, може ли да ида еди къде си???“.
Стефчо гóрко реве – очевидно не се е сетил за тази опция с питането.
„МАРШ сега в стаята си и НЯМА да излизаш повече! НАКАЗАН СИ!!“, бърка в раната още повече майката и натирва Стефчо по стълбите, но той, горкият, още не знае какво го чака.
„Я ЕЛА ТУКА, БЕ, МАМА ТИ ШИ ИБА МРЪСНА!!!%=!!::%!“, неизвестен мъжки глас и два бързи шамара обогатяват аудиофона и Стефчо направо си изплюва дробовете от рев.
Аз се оцъклям от изненада, два паяка стреснато падат от тавана, а канарчетата започват бурно да изпълняват „Тих, бял Дунав се вълнува“ в опит да разбият клетката и да емигрират в Макао.
Това трябва да е бащата, който набързо се е осведомил за събитията и е взел нещата в ръцете си.
Направо ми се къса сърцето за него и единствената ми надежда е да не е разбрал тайнственото послание на баща си и да е останал с простото впечатление, че майка му не се е къпала и толкоз.
„Млъквай ВЕДНАГА! Лягай да спиш! Чуваш ли, бе, престани да ревеш!!!“ Крясъците не спират още едно известно време, след което Стефчо, разглобен от рев, шамари и заплахи, умно предпочита да заспи и всичко приключва. А канарчетата гузно се опитват да замажат простотията с някакъв вечерен шансон.
Младо семейство с две дечица – бебе и по-голямо момиченце, може би и то като Стефчо на около 3–4 години.
Майката го хваща за ръка да го води към водата, момиченцето се спъва и покрива с пясък главата на полузаспал тийнейджър.
„Какво направи, ВИДЯ ли какво направи??? Веднага да се извиниш, извини се ВЕДНАГА, казах!!“, изригва майката, детето плахо се извинява пет-шестотин пъти, тийнейджърът се отупва и продължава да спи, а детето, с рязък завой и шамар, бива курдисано отново на хавлията, така и без да види морето.
„ТУКА ще седиш ИНЯМАДАМЪРДАШ. САМОДАСИМРЪДНАЛА! Сега си отиваме и цял ден ще стоиш в стаята!!!“, продължават крясъците и аз с ужас си викам – не, не може да бъде, ПАК бият Стефчо!
Невротично се събират хавлии, кофички и лопатки, дават се наставления момиченцето ТУТАКСИ да си обува джапанките, ЧУЛО ЛИ БИЛО!
Детето обаче гледа пясъка от упор, НЕ МЪРДА!!, както му е преждезаповядано, и вероятно си мисли за еднорози и близалки. Джапанките се нахлузват насилствено, циркът се сгъва и се изнася сред облаци от пясък и заплахи.
А аз потъвам в недоумение защо им е на хората да си раждат Стефчовци, ако ще ги тормозят после, и се сещам.
Още не сме свършили, скрол надолу
Ми Стефчо собствено производство си е техен пък.
Могат и да си го бият, и да си го заплашват, и да си му крещят, и да си го наказват да седи цял ден в стаята, и да не мърда от хавлията (самодаемръднал!!!), и да заспива, и да яде, и да обува, и да събува джапанки (чули, бе??), и да бъде каран да се извинява за глупости до безсъзнание, и да млъква веднага.
А ако искат, могат да го карат да върши всичко това едновременно.
И изобщо, ти къв си, бе, Стефчо, маматишиибамръсна?
Материалът е част от поредицата „Професия: Свободна“, реализирана с подкрепата на Mastercard от EasyPay.
И преди да сте ни замерили с обувка, чук или развален домат, защото такова нещо като свободна жена НЯМА – жените винаги са заети с хиляди неща, нека все пак да поясним за коя свобода ще си говорим тук.
За най-трудната. Тази, която сам си я избираш.
Свободата, която те ръчка долу ниско под ребрата и не ти дава да заспиш, понеже имаш да свършиш още малко работа. Свободата, която пропълзява като бръмбарче в ухото и почва да жужи „Това сега не можеше ли да стане по-добре...“. Свободата, която ти помага да си запретнеш ръкавите, за да не се налага да викаш неволята (даже от време на време неволята ти звъни, като има нужда от помощ).
Свободата да работиш това, което истински харесваш. Да отговаряш за себе си и за другите. Да знаеш какво означава да разчиташ на себе си и да имаш готовност да предложиш рамото си и на друг.
И понеже много ни се говори за тази свобода, сме решили да го направим с няколко свободни жени с интересни професии, бизнеси, цели и занимания. Ще ви срещаме с тях веднъж седмично в рамките на общия ни проект с EasyPay и Mastercard „ПРОФЕСИЯ: СВОБОДНА“. Събираме се в него, защото гъвкавост, надеждност, свобода, бързина, лекота са характеристики и за хората, които работят за себе си и определят сами работното си всекидневие, но и за новия продукт Mastercard от EasyPay, зад който с опита и ноухауто си застават двата бранда.
А ние влизаме в играта, като даваме тон за песен с интервю с главната майка на Майко Мила – Красимира Хаджииванова, която е истински свободна жена и върши 5000 неща, докато уговаря 5001-вото. Което всъщност ни връща към горното твърдение – истински свободните жени никога не са свободни.
Спираме да звучим като Божинката. Ето я и Красимира в целия ѝ майкомила блясък с нейната професионална история.
Преди години, няма да казваме точно колко, но сме им живи свидетели, „интернет“ все още беше дума, която в България знаеха около 100 души на всичките 111 000 квадратни километра територия. Тъкмо тогава Красимира се запознава с това невероятно изобретение на човешката мисъл интернета и разбира, че иска да се занимава с него. Но като във всяка история, в която главните герои се събират по̀ към края, и тук нещата минават през няколко различни етапа.
Първоначално Красимира си мечтае да бъде лекар, археолог и детектив, но понеже позицията за съвременен Индиана Джоунс / Лара Крофт вече била заета, след завършване на гимназията Красимира бодро се отправя към словашката филология. (И сега да не започнете да я карате да каже нещо на словашки, като я видите. Най-много да ви напсува, но всъщност ще ви е казала „домат“, защото само това си спомня.) Малко по-късно съдбата (или някакъв малко по-здрав разум) я насочва към Факултета по журналистика. Там Красимира записва задочно PR и започва да работи, защото няма търпение да види какво е това истинска работа.
И вижда. Попада в „Нощен труд“. От този период ѝ е останал талантът да измисля най-великите заглавия на света в стил „Майка търси биотиквичка, превръща се в идиот“. Първата ѝ заплата е 220 лв. „Те идваха в запечатано бяло пликче. В края на всеки месец опашка от хора се нарежда пред една стая, в която седят няколко човека и ти се разписват, че си си взел 220-те лева. Няма карти, няма сметки, няма преводи, не е като сега. Изваждаш си Mastercard от Easypay буквално за 5 минути и нямаш никакви разноски, и си теглиш, когато си искаш, и си вкарваш пари до 3000 лв. без такси... Не бяхме чували за карти изобщо. Просто бяло пликче получаваш и си отиваш, и си броиш парите, и си плащаш сметките кеш.“
В един момент спира да ѝ е на сърце да се занимава с черната хроника в „Нощен труд“ и попада на обява за работа в „интернет сайт“. Явява се на интервю, наемат я и останалото е история, както се казва за щяло и нещяло. После Красимира става част от екипа на голямата група от сайтове и блогове на Investor.bg, където е главен редактор на Dnes.bg. От това време е ѝ блогът ѝ „Животът от нещата“, откъдето я познават много от верните ѝ читатели.
Кога решава да се махне от структурираната работа в медии? Когато мениджмънтът на компанията, в която работи около протестите през 2011–2012 г., разпраща официална нота до всичките си служители, че им забранява да ходят на тези протести. Така ли, казала си Красимира в типичния си стил, и напуснала, за да може да си ходи, където си иска.
Свободата е голяма мотивация, освен сериозна отговорност.
Идеята за Майко Мила се ражда горе-долу с децата на двете ѝ основателки – Красимира и Елисавета. За Красимира това е първо дете, за Елисавета – трето, и за двете е еднакво трудно да бутат детските колички по тротоарите на София, които приличат повече на трасе за паркур. „Всичко си беше „майко мила“, казва Красимира. И да, потвърждаваме, то така си беше. От групата „Път за бебешки колички“, която създават с още няколко майки, се стига лека-полека до идеята за сайт, в който двете да споделят истории за майчинството, но по (брутално) честен начин и с чувство за хумор.
И двете са си мислели, че такава платформа ще има интерес, но чак пък такъв, какъвто засвидетелства публиката още от първите дни – едва ли. С пускането му сайтът пада 3 пъти. Толкова много хора влизат да четат историите, че сървърът не може да смогне на натоварването.
Още не сме свършили, скрол надолу
Оттогава до днес са минали 9 години, а Майко Мила е минала през какво ли не. Включително през смяната на професионалното поприще на едната съоснователка на платформата Елисавета Белобрадова, която реши да влезе в политиката. За Красимира това е тежък момент не само в личен план – съдружникът ти спира да ти е съдружник, едва ли е леко –, но и в професионален – екипът се променя и трябва да се търсят нови подходи и посоки. И тогава в употреба влизат качествата, които си градил през годините в различните професионални форми и проявления – гъвкавост, съобразителност, адаптивност.
Особеното в случая е, че свободата от обвързаност – някой друг да ти шеф и да ти казва какво да правиш, идва с отговорност – ти самият си работодател и е добре да знаеш накъде е посоката. Това върви с определено количество безсънни нощи. „Свободата да си си сама шеф е прекрасно нещо – особено когато работиш до пълен бърнаут в 2 през нощта“, казва Красимира. Зад шегата обаче стои труд, отдаденост и някое и друго „не“, за да можеш да запазиш най-ценното в екипа – независимостта и доверието между членовете му.
И тъкмо когато нещата някак потръгват относително ясно и горе-долу сигурно, Красимира решава, че писането ще трябва да се превърне в говорене и това говорене ще е стендъп, защото професионалният ѝ живот винаги е бил свързан с чувството за хумор. Обаче и със стендъпа не е лесно, защото какво лесно има в това да излезеш пред 4000 души в зала 1 на НДК само с един микрофон и те да слушат какво имаш да кажеш. „Имала съм много мъчителни моменти, защото да пишеш е едно, а да излезеш да го кажеш на хората е съвсем друго.“
На въпроса защо се тормози така, Красимира отговаря, че е изключително зарибяващо да излезеш пред стотици, понякога хиляди хора, и да задържиш вниманието им с това, което искаш да кажеш за няколко минути. „За мен е много важно да казвам неща, в които вярвам, които са важни за други хора. Моите теми винаги са социални. Те са ми важни, без значение дали ще са дупките по пътищата, или това, че сме неграмотни и не знаем къде се пише Й, или че си умираме да тропаме хора по света, а не обръщаме внимание на някакви процеси, които се случват в държавата, и как да се интегрираме като граждани на света.“
Прогнози за бъдещето нямаме, макар че е модерно да се раздават. Красимира продължава да работи по нови стендъп формати и нови проекти, които запазват духа на Майко Мила – хумор, честност и солидарност. Нейният съвет към по-младите жени? Да намерят своето „племе“ и да знаят, че всяка трудност ражда нещо хубаво. Не мигновено – но винаги навреме.
Материалът е част от поредицата „Професия: Свободна“, реализирана с подкрепата на Mastercard от EasyPay.
Mastercard от EasyPay е разплащателна карта, която ви дава:
– свобода – няма такса за поддръжка;
– бързина – издава се на момента в каса на EasyPay само за 5 минути срещу лична карта;
– лекота – проследяване на сметката във Viber без инсталиране на сложни приложения с пароли;
– надеждност – безплатно захранване до 3 000 лв. на месец на EasyPay банкомат или на каса;
– независимост – абсолютен еквивалент на дебитна карта и работи в чужбина, в интернет, както и безконтактно;
– сигурност – издава се от два бранда, доказани на местно и на международно ниво – EasyPay и Mastercard.
Повече информация за Mastercard от EasyPay можете да откриете тук.
Когато три жени с микрофон решат да съберат в едно 90-те, Прехода, автобус 72 и емигрантската носталгия, получавате „От България с любов“ – стендъп спектакъл, който обиколи 33 града в Европа и 7 в Канада и навсякъде предизвика смях, сълзи и прегръдки след финала. Ива Тодорова, Красимира Хаджииванова и Оля Малинова разказаха на хиляди българи в чужбина истории, с които да пътуват през време и пространство.
Ето ги сега в Майко Мила, за да разберем как се озоваваш от София във VIP сепаре на Октоберфест, как един софийски автобус става международна културна икона и на какво се смеят българските емигранти в Европа и Канада.
Оля: Спектакълът е точно това, от което имат нужда българите в чужбина: хумор, положителни послания и доза сантимент. Хората се смеят на типично българските ни истории, които са абсолютно истински, но и слушат много внимателно и сериозните послания и носталгичните моменти в шоуто.
Ива: Представете си спектакъл, специално написан за вас, това е истински комплимент и със сигурност бихте го гледали с огромно любопитство и вълнение. Публиката в чужбина е прелестна – много отворена, искрена и много се смее. Прелестно е, че хората реагират бурно дори на места в текста, на които не сме очаквали, и след представлението ни прегръщат и повтарят репликите ни.
Красимира: Това е спектакъл за реалността на живота в България, за миналото, за настоящето и малко за бъдещето. Няма нищо измислено в нашия спектакъл – всичко е по истински случай и действителни събития. Имаме от всичко – от живота през 90-те, перипетиите на така наречения Преход, който продължава половин век, та до сегашни дни. Говорим по теми, които са близки на всеки българин, без значение дали живее тук или в Канада – отношения, история, образование, причини да останеш тук и причини да напуснеш България, любов, работни навици... Затова е и толкова смешно, но и мило. Много от българите в чужбина се смеят през сълзи, докато ни гледат.
Красимира: Навсякъде ни посрещаха изключително топло и гостоприемно – и като публика, и като разговори и отношение след спектакъла. Българите в чужбина, или поне тези, с които се видяхме до този момент, са разкошни мили хора, които не са спрели да мислят за България. Изключително впечатлена съм от тях. Почувствахме се у дома си дори в Едмънтън, Канада, в къщата на едни българи с три деца. Живеят насред едно поле, зимата минават койоти, става минус 30 градуса, но пък грее слънце почти целогодишно. Дори и там си бяхме като у дома си.
Оля: Най-емоционалната публика беше в Канада, където хората нямат възможност да се прибират толкова често, както и нямат много допир с българска култура. Имаше моменти, в които не можехме да продължим с шоуто и с текста заради смеха на публиката – буквално не ни оставяха да си кажем изречението до край.
Ива: Играхме както в огромни зали за 400 човека, така и в интимни пространства с 15–20 души – не мога да кажа кое предпочитам. Защото големите салони те заливат с радост и адреналин, но личните срещи в малките пространства бяха незаменими. Там като че ли се влизаше в личен разговор с всеки един човек от публиката поотделно... За мен незабравим спомен е срещата в Монреал, където не можахме да видим нищо от града, но затова пък не ни пускаха да си тръгнем дълго след представлението.
Ива: Знаете ли, имаше моменти, в които усещах, че това е текст със световно значение, защото не само разсмива – а всички знаем, че смехът е най-краткия път до сърцето – но и докосва, обединява, защото в него са вплетени стихове на Дебелянов, Ботев, Каравелов. Това са кодове, които се включват, където и да сме. Българските общности са много силни, задружни. Българите в чужбина имат допълнителен тунинг – те са внимателни, възпитани и толерантни, въпреки или благодарение на трудностите, през които са минали.
Натрупахме много впечатления, запознахме се с много хора от всякакви сфери на обществото. Дали съм се променила като човек, не знам, но със сигурност съм се обогатила много. След всяко представление ни казваха „Елате пак, ние имаме нужда от такива спектакли. Да се смеем заедно на български“. Български смях – това е велико!
Оля: След тази обиколка още повече оцених живота си в България. Като човек, който е живял много години в чужбина и се е върнал в България, за да се реализира и да си гледа детето тук, винаги съм имала една въпросителна – дали сгреших като се прибрах. След като срещнах толкова много хора, които милеят за България, искат да се приберат, мъчно им е, тежко им е в чужбина, осъзнах, че съм на най-хубавото място за мен и не съм сгрешила, колкото и да е трудно понякога тук.
Красимира: Мисля, че в професионално отношение станах по-уверена и освободена. В нашия спектакъл винаги излизам първа и това е голямо предизвикателство, защото никога не знаеш как ще те приеме публиката във всеки нов град и държава. Има места, на които хората са малко по-сдържани в началото, на други реагират от първата минута. В Копенхаген беше така – трябваха ни два часа, за да приключим спектакъла. Просто публиката реагираше постоянно, което беше страхотно! Смях и сълзи два часа. Никога няма да го забравя.
Оля: За мен може би денят в Швейцария, в който бяхме продали два спектакъла един след друг и хората още се смееха и пляскаха на първото шоу, а вече имаше опашка на вратата за второто шоу. Както и моментът, в който попаднахме на Октоберфест, и веднага ни намериха VIP сепаре, защото българите са навсякъде.
Красимира: Имахме един уикенд в Англия, играхме на три различни места. Пътувахме с кола от град до град и беше страшно уморително. В последния град заспахме на паркинга пред сградата, в която трябваше да играем.
В Дъблин пък кацнахме, оставихме си багажа, отидохме, изиграхме си представлението, вечеряхме, легнахме за 2 часа и отлетяхме за Кьолн. И после някой като ме пита „Била ли си в Дъблин?“ – ами, как да ти кажа... Била съм, ама все едно не съм.
В Лондон ме нахапаха дървеници – беше ужасно, оказах се алергична, и беше страховито. Такова пране и гладене с гореща ютия падна, като се прибрахме, беше епично.
Навсякъде падаше голям смях, защото непрекъснато има нещо ново, непознато и супер интересно, с което се сблъскваш.
А трогателните моменти са всяка вечер, когато се срещнем с българите в съответния град. При мен турнето започна много силно още от първия ни уикенд в Залцбург, Виена, Мюнхен. Брат ми живее в чужбина от 18-годишен и не се виждаме често. Беше си взел билет за шоуто ни и ме чакаше в хотела във Виена – изкарахме страхотна вечер с приятели, с хора, които бяха дошли от други съседни държави специално за нас. Това е изключително ценно преживяване за мен.
И нещо друго – никога не знаем точно при какви условия ще излезем на сцената, защото отиваме за първи път. Играли сме в най-различни сгради и места, включително в салони за физическо, в един български ресторант в Германия, както и в църкви.
Но най-смешното нещо е, че в АБСОЛЮТНО всеки град, в който сме били, имаше хора, които някога в живота си са се возили на автобус 72. В текста си говоря за тази линия, защото тя е пословична, тя е извън всички графици, правила и разписания, а е единственият транспорт, който обслужва квартал Редута в София. Имам хиляди истории, свързани с този автобус през годините. Оказа се, че много българи по света също имат – буквално от Люксембург до Ванкувър има българи, които са се возили на 72 и според мен са емигрирали заради него. Абсолютно жестоко беше това откритие за мен.
Ива: Такова мащабно турне изисква голяма организация, дисциплина и ако щете вярвайте, огромно количество чувство за хумор – не може без това. Случи се да объркаме влак, но да стигнем много по-бързо заради тази грешка. Винаги може да стане фал, кризисна ситуация, техника, осветление. Случвало се е в гримьорната да стоим с ръкавици и шалове, но на сцената да сме с роклите, и веднага го споделяме с публиката. И пак смях и смях. Няма много време за почивка, но тази мобилизация на мен много ми харесва. Трогателно е, когато непознати възрастни жени, те прегръщат като дъщеря в края на представлението, трогателно е, когато разбираш, че някой е пътувал от Виена до Антверпен, за да го гледа за втори път. Трогателно е да говориш на български в 33 града по света.
Оля: Бях много развълнувана, защото аз съм като тези хора – бях емигрант много дълго време и мисля, че знам какво им трябва и от какво имат нужда. Някой да им каже „Всичко е наред, България ви чака, когато и да решите да се приберете, ще ви приеме с отворени обятия“.
Красимира: Първите пъти бях леко спечена, защото не знаех с какво настроение са тези хора към България. Но буквално от втория уикенд това притеснение отпадна, защото вече бях убедена, че са дошли от любов към страната си.
Ива: Както вече казах, то е посветено на емигрантите, но не на трудния емигрантски живот, както често се случва в такива текстове и пиеси, а на радостта от живота, където и да е той. Всъщност, най-вълнуващо беше на премиерата, защото всяка от нас написа текст, репетира го отделно и на премиерата в София се събрахме за пръв път. Ние не знаехме какво ще стане. И стана фурор! Представлението е като български домат и това сравнение може да го разбере само българин. То е вкусно, свежо и насища.
