„Какво точно правиш?“ Въпросът е към 10-годишния ми син, който е взел игла и я насочва към ръката си.
„Ще се порежа и ще си дам кръвта сам.“
Времето за профилактични изследвания се приема тежко у дома. Не само детето, но и мъжът ми изпитва нестабилни емоции, когато се стигне до думата „игла“. Неведнъж му е прилошавало. Знам случай, в който е и припадал. Затова може да се каже, че подобно минорно настроение в такъв момент е нещо като семейна традиция, която се предава от баща на син.
Въпреки че не съм от хората, които се страхуват чак толкова от спринцовката, подхождам с уважение към всеки, който се ужасява от кръв и подобни изследвания му се виждат като лична трагедия. Наясно съм, че съм сред късметлиите, на чиито деца се прави подобна манипулация в повечето случаи за профилактика.
„И да се порежеш, в лабораторията пак ще ти вземат кръв, защото тази ще е вече замърсена“, казвам аз и така спира процедурата по самонараняване.
Всяка година със сина ми опитваме всевъзможни варианти, в които да успокоим напрежението преди подобни изследвания.
Разказвам му как аз съм се справяла навремето с тези моменти. Припомняме си за всички сериозни рани, които той стоически е издържал. Обсъждаме колко неприятно е самото убождане, но пък трае кратко. Уж се разбираме, но като се стигне до лабораторията, нещата се закучват.
Положението винаги минава на косъм, след това всички си отдъхваме щастливи, че и това е зад гърба ни. Но въпреки че успокоението след интервенцията е голямо, следващата година историята се повтаря.
И този път стигаме до съответната лаборатория. Познаваме лаборантката, която ще му взима кръв. Тя е страхотна, винаги мила, разбираща, внимателна.
Но този път, докато диктувам ЕГН-то на сина ми при регистриране, той с финес се обръща и се отправя към близките стълби. Заключва ръце в парапета и заявява, че няма да мръдне от мястото.
След нас има две жени, които в началото не разбират за какво иде реч, но постепенно положението се изяснява. Забелязвам тиха усмивка по лицата им, но и някаква съпричастност към детето. А то е категорично. Няма мърдане от стълбището.
След драматична пауза следва пореден опит за успокоение и насочване към стаята с иглата. Не се получава. Пускам хората на опашката пред мен. Оставам за известно време до сина ми.
„Предавам се! – казвам му – Ти кажи как да го направим. Имам нужда от помощта ти.“
Паузата продължава. „Ще си пусна нещо на телефона да ме разсейва“ - изведнъж казва той и победоносно бавно се отправяме към коридора.
След малко сме на стола. Лаборантката с усмивка и видима симпатия го пита къде му е по-удобно бъде убоден – от вената или от пръста. Избира се пръст.
„Не, вече не ми действа телефонът“, казва той и виждам как се напряга. Сядам на стола и го гушвам.
Спринцовката вече е в пръста му.
„Усещам, че само краката ми умаляват, а не цялото тяло“, казва синът ми, което си е чисто постижение, тъй като миналата година чувстваше как кръвта му изтича капка по капка.
„Всъщност не беше страшно“, казва за финал той, докато аз съвсем не съм сигурна в последните му думи. Всички си отдъхваме – от лаборатнката до пациентите след нас.
Няма две мнения, че взимането на кръв е процес, свързан със стрес – не само сред по-малките. Без значение дали тестовете са профилактични, или поради заболяване, специалистите препоръчват човек да е предварително подготвен за тях.
Според StArtBio проучвания показват, че взимането на кръв на деца под 7 години е придружено от повече страх, но подобен стрес могат да изпитват и по-големите.
Хубаво е родителите да подготвят детето какво му предстои.
Не е нужно да му се спестява информацията, че ще боли, а е добре спокойно да му се обясни, че това няма да е сред най-приятните неща. Все пак пояснете и защо е важно изследването да бъде направено.
По време на манипулацията, може да му предложите да диша или да си мисли за нещо приятно.
Миналата година в нашия случай помогна идеята да си представя, че е на море с приятелите си.
Обещаваме си и най-вкусните изкушения веднага след приключване на изследването.
Предварително е добре да се изпие достатъчно количество вода (ако изследването позволява), за да може самата манипулация да е по-лесна.
Още не сме свършили, скрол надолу
Ако децата са по-малки, може да им се предложи да си носят любима играчка. Седмици или дни по-рано детето може да си поиграе с детски лекарски комплекти и то да прави изследвания на мама, татко или на някоя играчка.
Добре е да му обясним колко дълго ще трае това, което предстои като го успокоим, че няма да е по-продължително от любима детска песничка, например.
По време на процедурата, родителят може да гушне детето, но без да го стиска силно. Предложете му да седне удобно, за да не се чувства притиснато. Когато започне взимането на проба, дръжте ръката му по начин, който все пак да го кара да се чувства удобно и в безопасност.
Покажете спокойствие, защото ако сте напрегнати, несъмнено това няма да повлияе добре и на детето.
За всички възрасти важи правилото за отвличане на внимание по време на вземане на кръв. Техниката намалява тревожността и усещането за болка.
Отвличането на вниманието може да бъде активно или пасивно. Активното разсейване се определя като техника, при която детето е ангажирано с някаква дейност, например видеоигри. При пасивния вариант децата остават тихи и спокойни, докато гледат телевизия или слушат музика.
Научните изследвания показват връзка между горепосочените техники и намаляването на болката. Резултатите са по-добри, когато тези техники се прилагат в съответствие с възрастта и психологическото състояние на детето, отбелязват специалистите.
