Преди няколко дни ви разказахме, че преди да започнете какъвто и да било режим или промяна на навиците с цел влизане във форма, е добре да обърнете внимание на три неща: спите ли добре, пиете ли вода и приемате ли магнезий?
Днес ще кажем няколко думи за магнезия - един минерал, от който зависят толкова много неща в тялото ни, че не е за вярване. Той участва в стотици ензимни процеси в тялото и е от съществено значение за това да функционираме правилно. Разбира се, най-известен е сред нас като веществото, което ни помага да се справяме със стреса.
Всеки от нас е подложен на стрес под една или друга форма – физически, химически, психически или ментален, хранителен и термален. Думата “стрес” е от латински произход и означава стимул. Т.е., под стрес разбираме множеството от стимули, които получаваме под различна форма - както от околната среда, така и от нашето тяло, и от нашия ум.
Много хубаво обаче, както знаем, не е на хубаво Според някои специалисти, при днешния начин на живот човек е подложен на до 30 пъти повече стрес дневно, отколкото са били родителите му преди 30 години!
Освен че ни съсипва нервите, разболява ни и ни прави сприхави, стресът, също така изчерпва и нивата на магнезий в кръвта ни - а е доказано, че можем да понасяме по-леко напрежението в живота, когато си имаме достатъчно от този минерал в организма.
В кои храни го има?
Според различни таблици най-много магнезий има в зеленолистните зеленчуци, ядките, бобовите, пълнозърнестите храни, рибата, бананите и тъмния шоколад. Това, разбира се, е много относително, понеже различните таблици дават различни стойности.
В дадена храна има толкова магнезий, колкото е имало в почвата, в която е отгледана. В САЩ в голяма част от почвите магнезият е почти напълно изчерпан още 60-те години на миналия век, а между 1940 и 1991 са регистрирани 75% спад в нивата на магнезий в зеленчуците. Не навсякъде е като в Щатите, разбира се, но това е просто пример.
Друг проблем на това да разчитаме да си взимаме необходимия магнезий с храната, е, че голяма част от магнезият в зърнените, бобовите и ядките е в неусвоима форма. За тази цел бобовите храни трябва да се накисват във вода предварително, но пак предупреждаваме, че това не гарантира, че ще си получите дозата магнезий, от която имате нужда.
Как да разберем какви са нивата ни на магнезий?
Добър тест за оптимални нива на магнезий в тялото ни са измерванията на еритроцитния магнезий (магнезият в червените кръвни телца). За съжаление, този тест за момента не се предлага от лабораториите в България (ако живеете в UK, там се нарича RBC Magnesium).
Тук в момента може да бъде измерен единствено серумният магнезий. Проблемът с измерването на серумния магнезий е, че ако се окаже под нормата, вие това ще го знаете още преди измерването. Как?
Симптомите са повече от ясни – нервност, панически атаки, неспособност за справяне с малки стресори, крампи, нервен сън, понякога – запек, склонност към свръх емоционална реакция на маловажни неща.
По-лошото дори е, че може да имате такива симптоми, които определено имат връзка с нивата на магнезий и се повлияват добре при суплементация, а серумният ви магнезий да излезе в норма!
Какъв магнезий да приемаме?
Ние, в Майко Мила!, приемаме магнезий, присъстващ в таблетката под формата на магнезиев оротат, тъй като сме установили, че ни действа най-добре. Обичайно препоръката е магнезият да бъде приеман предимно след 18 часа или пък директно след тренировка, защото отпуска нервната и мускулната система. По време на периоди с повишено напрежение – особено психическо – директно си ходим с блистер магнезий в джоба!
Препоръчителната дневна доза е 400-500 мг на ден, като допълваме, че това е по-скоро е минимална, ефективна, нетоксична доза. За съвременната житейска динамика, тази доза далеч не е достатъчна, но много хора пък се притесняват, че може да предозират.
Истината е, че ако предозираме, тялото изхвърля излишния магнезий посредством… диария. Да, на повечето хора няма да им хареса, но поне ще сте разбрали каква е вашата горна граница на употреба.
За да намерите своята оптимална доза, можете да увеличавате постепенно дневния прием, докато екскрементите не започнат да омекват (това все още не е диария), след което да намалите малко дозата – така ще сте достигнали своя горен лимит. Имайте предвид, че в различните периоди и ситуации оптималната доза може да е различна, тоест, може да се наложи да променяте схемата няколко пъти.
В обобщение – ако се чувствате напрегнати, страдате от безсъние, тревожност, имате мускулни крампи и реагирате емоционално и на дребни неща, това може да е знак за дефицит на магнезий.
Включете в менюто си повече храни, богати на минерала и започнете да приемате магнезий и външно, като при нужда – увеличете дозата според препоръките в статията и носете си блистер магнезий в джоба.
И междувременно вземете мерки и работете в посока промяна на начина си на живот и редуциране на стреса.
Здравейте от живия живот! Пише ви една оцеляла жена, която буквално възкръсна от мъртвите не с помощта на магия, а на три съвсем обикновени неща.
Но първо, ето малко предистория. Ако не ви се чете, ще ви го преразкажа съвсем накратко, като приказка.
„Имало едно време една жена, която имала три деца и работела на три места, и накрая толкова много се изтощила, и уморила, и стресирала, че щяла да умре. Но вместо това не умряла, ами се погрижила за себе си. И после три дни яла, пила и се веселила. Яла умерено, пила вода и се веселила до 22.00, а после си легнала“.
Да, успях да се спася, дори да започна да спортувам, но не просто така, ами преди това се научих на три прости неща. Трите основни стълба на нормалното съществуване, когато си преуморена – МСВ или Магнезий, Сън, Вода!
Не може да не сте слушали безкрайно много пъти, докато едвам се държите на краката си от умора и ръцете ви треперят от стрес, нравоучителните съвети на хората „Започни да спортуваш!!! Много хубаво се отразява на организма“, а вие гледате хората с премрежен поглед и си викате „Тия луди ли са? Та аз не мога да ходя, нямам сили да седя, те ми казват да започна да спортувам!“
Но все пак опитвате. Завлачвате се по анцунг в близкия фитнес, клатите се безпомощно върху застопорен велосипед пет минути на ръба на припадъка и завистливо гледате как някакви здрави и умели хора подхвърлят щанги във въздуха. И… нищо не ви се получава.
Засрамени и тъжни се прибирате у дома, изпивате единайсет аспирина, изяждате дванайсет филии с айвар и си лягате все така нещастни и чувствайки се пълен провал. Поне аз това правех. Докато не срещнах Лазар Радков, основателят на Live to Lift, в един ресторант и унило, над чиния кюфтета, не му разказах за безрадостната си съдба.
„Спиш ли?“, ме попита той. Казах му че спя, но лягам много късно, често се будя в притеснение и много се тревожа за какво ли не.
„Какво ядеш?“ – казах му че не обръщам внимание, защото винаги мисля за друго.
„Пиеш ли вода?“ – казах му, че почти не пия, защото много често забравям.
„А магнезий?“ - „Не“, отговорих, защото идея си нямах за какво е този магнезий.
„Ясно“, ми рече той. Сега ще започнем с тези три неща. „Магнезий, вода и сън. Преди спорта, преди диетите. Преди всичко."
И започнах. Да пия вода, да изпивам 1500 милиграма магнезий вечер преди лягане и … да спя. Как започнах да пия водя? Ами, като начало, реших да започна. Това не е малка стъпка за човек, който никога досега не се беше замислял, че трябва да пие вода.
Носех си шише с мен, слагах лимон, когато ми писнеше, поръчвах си чай, сода. Оказа се, че в 25 процента от случаите не съм била гладна, а жадна, и това в някаква степен намали храната, която нервно поглъщах, обладана от стрес.
И малко по малко започнах и да спя. Това промени живота ми. Съзнанието ми се промени и наистина заживях по-добре. Успях да събера сили. Да усетя енергия. И да започна да спортувам, както и да внимавам какво ям.
Но нищо от това нямаше да се случи, ако не бях започнала с тези три неща. Преди това просто няма смисъл да се мъчите. Няма смисъл да страдате в глад, увиснали на велоергометъра!
Трябва ви спокойствие, вода и сън. Тези три основни неща, които да прояснят съзнанието ви и да ви направят годни за функциониране. И чак тогава, бавно и спокойно, можете да се насочите към следващите предизвикателства.
Тялото не е машина, колкото и да ни се иска. То чува и вижда как се чувстваме. Има нужда от почивка, сън и спокойствие. Научих се да възприемам тялото си като най-любимия ми домашен любимец.
И както на него му осигуряваме сън, храна и вода всеки ден, и се тревожим, когато не се чувства добре, така и аз започнах да се грижа за тялото си.
Така че, ако се чувствате по сходен начин, будите се по сто пъти на нощ, тревожни сте, ядете каквото ви попадне и последното нещо, за което се сещате, е да пиете вода – прочетете пак този текст. И после направете първата стъпка.
По темата:
Здравейте, уморени, изтощени, недоспали жени.
Жени, които се гледат в огледалото и се чудят къде изчезна момичето отпреди няколко години и кога на негово място се настани едно уморено, травмирано тяло и една тревожна, чорлава глава, която се буди посред нощ от мисли за децата, парите, работата и какво ли още не.
Здравейте и на вас, жени, които всеки понеделник си казвате, че започвате нов живот – по-здравословен, по-фокусиран върху вас и нуждите ви, по-активен и приятен. Докога издържате с този нов живот – до сряда или до четвъртък? Знаем, че едва ли е по-дълго от петък, не се срамувайте – и ние сме били така.
Да не забравим и тези от вас, които се чувстват безпомощни, депресирани, безсилни и напълно лишени от желание дори да станат от леглото и да свършат елементарните си всекидневни задачи. Знаете ли откога и защо се чувствате така? Търсили ли сте помощ, опитвали ли сте се да разберете къде се корени проблемът, или просто карате по инерция, пък докъдето стигнете…
Може би ще изненадаме някои от вас, но ние двете познаваме прекрасно всяко едно от тези състояния. Били сме (и все още понякога сме) смъртоносно уморени, изтощени, депресирани, лишени от желание да правим каквото и да било, и много, много недоспали. Прекарвали сме месеци в безсъние и тревожност, в компенсиране на стреса с храна, в липса на нормална двигателна активност и болести.
Но тъй като знаем и вярваме искрено (слава Богу!) в това, че за да е едно дете здраво и да расте пълноценно, на първо място трябва майка му да е в нормална психическа и физическа кондиция, преди година решихме да направим нещо по въпроса. Решихме, че така повече не можем да го караме – нито ние, нито децата ни, нито семействата ни.
Че не може Елисавета да продължава да работи на три места и да ходи превита от дискова херния, а Красимира да страда от месеци безсъние, тревожност и проблеми с храненето.
Казано накратко – взехме се в ръце и потърсихме помощ. Защото така трябва да прави всеки, който не може да си помогне сам – да търси съвет и помощ от по-умни и опитни от него хора. Елисавета поде здравната инициатива и се свърза с небезизвестния Лазар Радков и неговия фитнес клуб Live to Lift.
След поредица от консултации и разговори, двете започнахме да посещаваме тренировки при един от неговите изключително подготвени треньори.
Паралелно с това сложихме началото на промяна в навиците ни – на хранене, справяне със стреса, спане. Научихме много за това кои са основните компоненти на здравето – здравият и качествен сън, приемът на много вода и нормалното отношение към храната.
Така, постепенно, се роди и идеята, заради която пишем всичко това – новият ни проект „Силата в теб“ - едно онлайн убежище за всички жени, които искат да променят себе си, отношението си към храната и движението, да инвестират в здравето и психическата си устойчивост, и в резултат на това… да станат по-силни и щастливи.
В следващите 10 месеца ние тримата – Елисавета, Красимира и Лазар Радков, ще ви разказваме много за храната, храненето, митовете, свързани с храненето, диетите, метаболизма, хранителните групи, хормоните и всичко, което може да ви интересува в тази област.
Ще ви даваме идеи за вкусни, питателни, здравословни закуски, ще отговаряме на ваши въпроси и ще ви покажем, че може да влезете във форма и да се чувствате чудесно и без да се измъчвате с диети и недохранване.
Освен това ще ви покажем нагледно как дори и на 40 години може да правите невероятни неща с тялото си, да се научите да ходите на ръце, да катерите върхове, да клякате с тежести, да бягате, да танцувате на пилон и какво ли още не!
Непрекъснато ще говорим и за едно от най-важните условия да сме здрави и във форма – водата. Редовният и достатъчен прием на вода е широко подценяван фактор от много хора и точно поради тази причина ние сме го сложили на челно място в класацията ни на нещата, които ни карат да се чувстваме добре, или така наречената ни Света Троица: СЪН-ВОДА-МАГНЕЗИЙ.
За тази цел имаме и страхотен партньор в лицето на минерална вода БАНКЯ, които се включиха с готовност в инициативата ни, тъй като също вярват в това, че жените трябва да са силни, за да живеят пълноценен и щастлив живот.
БАНКЯ ще ни подкрепят и консултират през целия период на проекта, и ще се грижат за това да сме добре хидратирани по време на тренировки и всякакви спортни активности. С тяхна помощ ще ви разкажем много любопитни факти за водата – какви количества вода трябва да приемаме всекидневно, за какви процеси в тялото ни отговаря водата и какво ли още не!
Ще ви разказваме много и за съня, за безсънието и как ако не оправите първо проблемите със съня, няма смисъл да се опитвате да променяте каквото и да било друго. Ще ви запознаем с магнезия, ефектът му върху нервите и мускулите и до какво води дефицитът му.
И през цялото време ще обсъждаме с вас всичко, което правим, ще ви показваме на какъв етап сме от физическата си подготовка, ще ви покажем как да тренирате вкъщи преди да се осмелите да отидете на фитнес или друг вид спорт. Ще се опитаме да ви сприятелим с храната и различните хранителни продукти, и ще ви покажем, че е по-добре за вас да се храните, отколкото да гладувате.
И накрая, с общи усилия и желание, се надяваме да помогнем на тези от вас, които искат да променят начина си на живот и навиците си, така че да бъдат по-здрави, по-активни, по-пълноценни и по-силни
Защото ние наистина вярваме, че силата е в нас и когато знаем как да я постигнем, поддържаме и управляваме, можем да постигнем всичко (или почти всичко!), което искаме.
И така, започваме още днес. Бъдете с нас, задавайте ни въпроси, питайте ни, пишете ни – ние ще се постараем да отговорим на всеки въпрос и да ви предложим най-точната, конкретна и истинна информация за това как да бъдете здрави и силни.
Изтощението през първия триместър на бременността е съвсем реално, така че си позволете да чувствате умора и не се тревожете за мръсните съдове в мивката или нещата, които трябва да свършите преди раждането.
Това казва Кейти Смит в ScaryMommy. Ето защо:
Още преди да осъзная, че съм бременна с третото си дете, имаше няколко седмици, през които си мислех, че
Дали пък някой тайно не ми даваше приспивателни? Твърде много въглехидрати ли приемах Тялото ми започваше да отхвърля кофеина?
Лежах на пода и оставях двете си прохождащи деца да се катерят върху мен, казвах им, че съм катерушка, само за да мога да затворя очи и да бъда в полусъзнание и спокойна, че те са наблизо. Това беше единственият начин да избутам деня.
Никога в живота си не бях усещала толкова смазваща умора, докато не осъзнах, че… всъщност бях усещала – през първите тримесечия от предходните си две бременности. Затова изтичах до аптеката за тест за бременност.
Буквално едва държите очите си отворени след 8 вечерта, а излизането от спалнята, без да се блъскате в разни неща, е невъзможно.
Лежането означава, че неизбежно ще заспите след 2 секунди, затова Netflix маратоните отиват в историята.
Всяка вечер бившият ми съпруг се ядосваше, че се унасям на дивана, защото това беше единствената част от деня, която можехме да прекарваме само двамата. Истината обаче е, че нямах друг избор – първото тримесечие просто изпива всичките ти сили.
На един от прегледите гинеколожката ми му каза да млъкне, след като той се оплака колко уморена съм непрекъснато. Напомни му, че в матката ми растат чифт крака, мозък, сърце и черен дроб, така че, да, това природно чудо има склонността да изтощава майчиния организъм.
А ако сте бременна и имате две тичащи насам-натам хлапета на главата, денят ви преминава в измисляне на начини да се задържите будна. Това е въпрос на оцеляване, така че забравете да печете сладки или да се записвате като доброволка за организацията на коледното парти в детската градина на детето си.
Изпълнението на всекидневните задачи изисква необичайна сила, когато сте в първото тримесечие и имате деца, които трябва да мъкнете със себе си.
Непрекъснато си поръчвате храна за вкъщи, защото цялата ви енергия е концентрирана върху оцеляването, а и кой има желание да готви в такъв момент?
Няма основателна причина да се самоубивате в стремежа си да я поддържате чиста – а навеждането, докато във вас расте човешко същество, наистина се усеща като самонараняване.
Някъде между наедряващото ви тяло и недостигът на енергия пропадат и всичките ви планове – умът и организмът ви просто нямат желание да се социализират и показват пред хора.
Заспиването насред разговор с чаша вода в ръка не се вписва в представата ви за приятно изкарване. Искате само да прекарате нощта в леглото с гигантска възглавница и пакет бисквитки. Това е горивото, от което се нуждаете, за да преживеете следващия ден.
Умората, която чувствате, не е в главата ви, така че не ѝ се съпротивлявайте. Тя е плод на хормонални промени и на факта, че тялото ви произвежда повече кръв, за да предостави на бебето ви всички необходими хранителни вещества. Да не говорим за стреса и емоциите, които ви връхлитат при мисълта за промените, които бъдещият малък човек ще внесе в живота на семейството.
Чака ви планиране; нови дрехи, играчки и всевъзможни други неща за купуване. Чудите се как жонглирането с всички отговорности ще изсмуче и последната ви капка енергия.
Още не сме свършили, скрол надолу
За мен това беше периодът, в който се подготвях за раждането и имах чувството, че мога да постигна всичко. Но не свиквайте с това усещане. Възможно е да „катастрофирате“ отново през третото тримесечие, тъй като коремът ви е достатъчно голям да саботира удобството по време на сън. А и дори да попаднете в страната на сънищата, ще ставате до тоалетна на всеки 5 минути.
Не забравяйте да потърсите помощ, възползвайте се от болничните и започнете да пропускате сбирките с приятели. Организмът ви и вашето ново бебе ви изпращат сигнали, че е време за почивка, защото цялата ви сила отива в износването на човешко същество. А това е най-страхотното нещо, на което тялото ви е способно.
Така че не се колебайте да поспивате допълнително, да делегирате повече домакински задачи на половинката си, да свалите любимите си мобилни приложения за поръчване на храна. Полягайте и затваряйте очи при всяка удобна възможност.
Имате това право, не го пропилявайте.
Този текст трябваше да бъде забавен и смешен, но зави по друга улица и стана малко мрачен, но за сметка на това е поучителен - и ако стигне поне до още един човек, който носи същия товар, ще е облекчение.
Когато бях млада девойка, основното ми занимание беше да уча, да работя и да чета дълбоко философски книги със сложни и многопластови герои. По това време гледах да имам достатъчно пари, за да ида на кино, и си мислех, че най-трудното нещо на този свят е да накараш света да те приеме и да те разбере.
Размишлявах върху екзистенциални въпроси като трудността да преодолееш страховете си, да изкачиш стълбицата на успеха, да намериш сродната си душа, да съхраните любовта помежду си и да остареете заедно, за да умрете през един месец, защото не можете да живеете един без друг.
Ако тогава някой ми беше казал, че най-трудното нещо на планетата е да намериш сандала на 3-годишното си дете, а после да седиш и да гледаш втренчено, докато той се опитва да си го обуе, щях да се смея половин час със смеха на младите и глупавите, които понятие си нямат от житейски проблеми.
Но нека ви разкажа малко повече за себе си. В края на краищата, какво по-хубаво от това на някого да му дадат възможност да говори за себе си.
Но не защото закъсняват, а защото са невротични типове. Бързат да си обуят панталоните без да гледат дали не са с петна от кисело мляко, навличат различни чорапи и търчат към вратата несресани, докато майка им вика зад тях „Елииииии, среши се, бе, маме, главата ти е като гнездо на орли“, а аз само махвам с ръка и тряскам вратата след себе си, за да установя след 20 минути, на път за работа, че съм си забравила ключовете и парите. Защото, освен невротична, съм и изключително разсеяна.
Разсеяността ми достига такива висини, че редовно забравям имената на хората около мен, включително и това на майка ми, рождените им дати, откъде ги познавам и защо не ги харесвам.
Забравям какво съм правила вчера, забравям за хора, срещи… забравям всичко, което ви се струва невероятно да забравите.
Веднъж се запознах с една дама, която протегна ръка и каза „Здравейте, казвам се Десислава“. Аз от своя страна бях забравила как се казвам и в паниката си просто повторих това, което чух: „Здравейте, и аз се казвам Десислава“.
„Ха, казваме се по един и същ начин, това е чудесно!“ възкликна Десислава. „Не, не се казваме по един и същи начин“, ѝ отговорих притеснено аз.
Десислава не остана с много добро впечатление за мен, но то това е нормалното впечатление, което оставям.
Забързаността и разсеяността ми не датират от младежките ми години, а от далеч по-рано. Още в детската градина, когато майка ми е идвала да ме вземе, аз съм се явявала пред нея с един чорап, по гащи и яке и съм казвала „Хайде, готова съм“, а зад мен се е появявал митичното ми другарче Мартин с думите „Другарко, майко на Елисавета, аз тука ѝ събрах другия чорап, едни гащи, панталоните и ви ги нося да ѝ ги сложите“.
Мартин, уви не го помня. Явно и той като Спайдърмен ще остане загадка за народа, на който служи. Майка ми обаче го помни и твърди и досега, че ако Мартин не си е падал по мен, редовно съм щяла да ходя гола през зимата или поне никой е нямало да знае къде съм си свалила чорапогащника и дали случайно не е във фризера с граха или в бюрото на директорката на детската градина.
Всичко това изглежда забавно, докато нямаш деца - патологичното ми състояние дори ми е придавало на моменти безпомощен и романтичен вид, но всичко това сериозно се промени, когато родих.
Давам си сметка, че преди децата съм живяла живот, който е бил на границата на възможностите ми, но не съм го знаела.
Да помним задълженията си, адреса и какво имаме в чантата за всеки друг е най-лесното нещо, а за мен – огромно усилие. Когато прибавите детето в картинката, нещата се усложняват неимоверно.
Изведнъж се оказа, че това дете не идва ПРОСТО ЕЙ ТАКА на този свят, за да го обичаш и прегръщаш. То идва с тонове малки неща, които те обозначават като майка – хранене на някакви интервали, хигиена, разходки, хиляди малки дрешки, съобразени с времето, играчки и образователни занимания.
Много бързо разбрах, че няма да се справя. И си казах „майната му“. Да, точно така си казах.
Казах си „Майната му, Елисавета, дай да видим какво можеш да правиш без да се побъркаш“ .
С храненето се справих, с къпането и обличането - също, а и мъжът ми беше великолепен в тези години.
Ни мокра кърпа, ни шише с вода – нищо. Бях сложила 10 памперса в количката и толкоз. Пиехме от чешмата, миехме се на чешмата. За всичко останало имах пари.
Отървах се от количката в първия възможен момент, защото ми пречеше да бързам и така се осъдих да нося деца на раменете си. Заради това си докарах дископатия, но пък - малко хаотично - съм на път да я излекувам.
Не мога да започна да изброявам колко неща съм забравила да занеса в детската градина, колко пантофи не съм предоставяла навреме, докато учителките ме гледат гневно „Босо ли да ходи детето?“
Колко детски блузи съм губила по площадки, колко пъти съм тичала след чуждо дете, мислейки си, че е моето. Колко пъти съм викала след моето „Маргаритаа… ох, не беше така, Магдаленааа“ и хората са ме гледали като гръмнати.
Та за училище трябва да има пастели, бои, четки, чорапогащник за концерт, медицински картон, носни кърпи, вилица, пари, пропуск за училище, карта за транспорт…
Отстрани изглеждах просто поредната лоша майка и вероятно е така. Но, уверявам ви, състоянието ми е истинско мъчение. Физическо. Всяка сутрин паник атаки да не забравя нещо. Правя списъци, които губя или ако не ги изгубя, то съм забравила да напиша половината важни неща в тях. Въображението ми рисува картини как слагам чорапогащник на детето в чантата за концерта, а после се оказва, че… нищо не съм сложила.
А после дойде второто дете, а след него - и третото. И всеки път раждах като за пръв път, защото НИЩО не помнех. Това, разбира се, се случи през период от десет години, но, уверявам ви, аз не съм се подобрила. С възрастта всичко става далеч по-трудно.
Много шеги съм отнесла на свой гръб, много караници и много страдание съм изстрадала нощем, когато сълзите текат, а ти си казваш, че няма по-ужасна и немощна жена на планетата от теб. А на другия ден трябва да станеш и да бъдеш работеща жена, майка, любима и приятелка, докато се проваляш на всяка крачка заради това проклятие.
Хора, които вечно бързат, всичко забравят, не могат да стоят на едно място, не могат да общуват кой знае колко добре с хора и мислите им скачат болезнено напред- назад, докато общуват с малкото хора, навити да участват в това мъчение.
Направих няколко реномирани теста на някакви медицински институти. Оказа се, че без усилие достигам най-горната граница на нещо, наречено Attention Deficit Disorder – състояние, в което човекът, клетият човек, подложен на това ужасно мъчение, е вечно нервен, вечно забързан, неспособен да се концентрира, да запомня, да слуша по начина, по който го правят другите хора и … да чака на опашка.
Навсякъде ме съветваха веднага да се обърна към личния си лекар, за да ме изпрати при специалист, което ме разсмиваше много. Но все пак това бяха сайтове от други държави - и пишещите в тях си нямаха понятие, че тук ADD не съществува.
Това беше важно откритие за мен.
и започнах да правя неща, за да избегна трудностите в живота си, които допълнително се увеличаваха от натрупаната безмерна умора. Когато ме попитат как се справям с три деца, откровено казвам, че не се справям. Но поне вече знам, че имам проблем и се опитвам да изградя система срещу него, която в доста случаи е ефективна.
Понякога ми е ужасно мъчно, че не помня живота си – влюбванията, щастието, нощите на веселие, децата като малки, първите ми успехи, провалите.
А още по-мъчно ми става, когато дойде хубав момент, а аз не мога да му се насладя, защото нещо в мен постоянно ме дърпа в друга посока, все бързам, все тичам напред към нещо, което едва ли съществува.
Та, не излезе много весел текст. Но е искрен и се надявам да помогне на някого.
В заключение искам да кажа, че винаги благородно съм завиждала на всички майки, които имат сресани деца със сложни фризури и панделки. Деца, на които чантите им са безупречни, книгите от списъка за лятото – прочетени, носните кърпи – в джоба на якето, а паричките – в малко, специално портмоне.
Завиждам им, защото внасят ред и спокойствие в живота на детето си, а моите деца живеят във вечна несигурност дали ще имат химикалка утре или не. Но животът не е справедлив, а това е най-важният урок, който трябва да научат.
Споделяме с вас коментара на Scary Mommy за изтощението покрай новороденото, което явно не пита дали си кралска особа или не, а директно ти подкосява краката.
***
Мъглата покрай новороденото. Всички я знаем, всички сме я преживели. Това е онзи плътен облак замаяно изтощение, който постоянно те обхваща, докато преминаваш през движенията на ежедневното функциониране, като в действителност представляваш дезориентирана бъркотия.
Само два дни, след като принц Уилям и херцогиня Кейт посрещнаха третото си дете, камерите уловиха Уилям в може би най-земния кралски миг досега. Защото на Мъглата покрай новороденото не ѝ дреме кой си – тя ще те хване.
По време на мемориална църковна служба, отбелязваща Деня на Анзак (национален празник в Австралия и Нова Зеландия, по време на който почитат загиналите в служба по време на война и конфликт), принц Уилям бе забелязан как отчаяно се опитва да остане, да кажем, концентриран.
Life with a newborn baby. 😴😂 pic.twitter.com/I3c6bF5HkR
— People (@people) April 25, 2018
Това е принц Уилям – истинска кралска особа, на действително кралско събитие. Но той също е Уилям – баща на двудневно бебе и две малки деца. И кралска особа или не, това означава, че е зверски изморен. Защото няма значение колко помощ получавате – да имате новородено у дома ще изсмуче всяка молекула енергия и концентрация от вас – и телом, и дхом.
И, забележете, службата започна ПО ИЗГРЕВ. Дайте малко почивка на човека, а?
Ако си спомням правилно – и повярвайте ми, спомените ми за това време са размазани – веднъж заспах с чаша прясно приготвено кафе в едната си ръка, докато прегръщах собствения си малък сноп щастие с другата. Аз не съм редовна в църквата, но съм убедена, че със сигурност ще се наложи някой да ме разбужда в тая ситуация.
Изглежда, че всички са съпричастни.
1. William is me every darn day 2. Who said Meghan Markle wasn’t a great actress? Those are some great acting skills right there https://t.co/XidGw994Py
— Nina Terrero (@Nina_Terrero) April 25, 2018
No matter what your title, being a new parent is a LOT of work. https://t.co/b4XwBRr8bs
— Tea (@IcedTea17) April 25, 2018
Макар че практически е кралски протокол да изглеждаш възможно най-перфектен и усърден през цялото време, не можем да не обикнем Уилям и Кейт още повече в тези съвсем земни моменти. Все пак Кейт изглеждаше безупречно, докато се опитваше да осмири Джордж и Шарлът. Всяка майка забеляза и разпозна ТОЗИ поглед.
Същото важи и за Уилям и неговия случаен църковен унес, дълбоко в мъглата от изтощение покрай новороденото. Виждаме ви и ви поздравяваме.
Наскоро споделихме с вас „Смешно-тъжната изповед на майките, които не са спали от три века“, за да се посмеем дружно през сълзи и да се утешим, че не сме сами в нелепите ситуации, в които безсънието и крайното изтощение ни поставят. Попитахме вие какви сте ги вършили в моментите на амок, а вие направо ни разбихте в коментарите. Търкаляхме се, цвилихме, РЕВАХМЕ! Припомняме ви някои от попаденията, с които ни застреляхте.
----------
Веднъж прибрах памперсите в хладилника и се счупих да ги търся. Друг път скролвах в чинията, вместо на тъчпада на лаптопа. Не само че скролвам, ами се ядосвам, че нищо не става и си мисля, че тъчпадът е развален… Трети път отидох на технически преглед без колата. Бебето беше не 5 месеца. Не бях спала от много време нормално. Пунктът за технически прегледи е през няколко блока от мястото, на което живея. Излязох от къщи и тръгнах натам без колата и без документите. Просто така си вървях. И по средата на пътя се сетих, че нещо ми липсва...
----------
Веднъж, след като бях кърмила в колата, слязох с все още смъкната блуза от едната страна. Мина поне половин час преди да се усетя. Поне сутиена си бях вдигнала.
----------
Веднъж в просъница казах на мъжа ми: „Спри да хъркаш а стани да пиеш капки за колики“.
----------
Аз излязох да сваля боклука с престилка за готвене. Като се връщах усетих че съм по гащи, а престилката е само отпред. Друг път ходих с повръщано на рамото на важен разговор!
----------
И върхът ми беше – с една обръсната мишница на хот йога, където и на края в савасана задремах!
----------
Аз се опитах да „увелича“ снимка в едно списание – с два пръста търкам и се чудя защо не става.
----------
По времето, когато детето ми е на около 6 месеца, интензивно търся работа. Freelancer – гледам бебе, домакинствам и пиша преводи. Оказва се, че имам шанс в много престижно за ония години външнотърговско предприятие. Обличам уж по-хубави дрехи. В последния момент дъщеря ми реве до откат, забърквам бързо кашичка, но за да не ме омаже, докато я храня, не си слагам полата. После на бегом слагам ботушите и палтото. Половин час по-късно се явявам пред комисия. Поканват ме да си сваля палтото и да седна. Ужас – 'ми аз съм без пола! Само по чорапогащник, но с блуза с брошка. Бе, чудех се, що ме зяпат разни (модата беше дълго черно палто с червена подплата и цепки от кръста надолу). Обаче ме взеха на работа!
----------
Отивам пеша някъде без дете. Светофарът свети червено и чакам да светне зелено с още куп пешеходци. Виждам в небето самолет, ентусиазирано си вдигам ръката и викам: „Самолеееет“.
----------
Преобувах сина си, вечер е, ставам да отида до кухнята. Вървя, ама нещо страшно шумка след мен – стреснато се обръщам – няма нищо. Тръгвам пак, пак нещо шуми, обръщам се със заплашителна физиономия, но пак нищо. Това се повтаря многократно, докато приключвам в кухнята. Връщам се в стаята, минавам покрай огледалото и неволно виждам как един памперс се е залепил за задните ми части и красноречиво си виси.
----------
Редовно изхвърлях чорапите на мъжа ми в боклука вместо да ги сложа в пералнята.
----------
Отивам за първи път от цели седмици в супермаркета САМА, без дете в количка. В магазина Вземам голяма пазарска количка и всеки Божи път, като се спра на някой рафт, я подрусвам и ѝ подвиквам „шшшшш“.
----------
Някой да е загащвал сервитьорката в заведение? Не че успях де, понечих само... Предполагам ви е ясно приятелките и персоналът как ме гледаха после.
----------
Първият срамен случай – прибирам се от пазар натоварена с няколко торби и столчето за кола с почти едномесечно спящо бебе вътре, влизам вкъщи с целия багаж, почвам да разтоварвам и да подреждам в хладилника и шкафовете, правя си безкофеиново кафе, щото нали кърмя, сядам на дивана, хапвам си бисквитки с напитката... След десетина минути се усещам, че не се чува рев, както обичайно при влизане вкъщи... А тя блажено си спи пред входната врата на кооперацията. Веднъж без малко да я метна в контейнера за отпадъци със същото това столче, вместо торбите за боклук. А една вечер телефонът звънна, докато гладех разните му там ританки и гащеризони. Вдигнах го...така де, спрях ютията на милиметър от бузата си...
----------
Днес си заключих бебето в колата и си оставих ключовете на предната седалка. Извиках автоключаря на улица Смърт 26. 40 минути ревах в унисон с бебето. Оказа се, че съм на улица Смърч. Жалка картинка за минувачите.
----------
Бебето спеше при нас на леглото и аз в просъница решавам (явно сънувам), че тръгва да пада от леглото и с всички сили започвам да я дърпам да не падне, но не става и започвам да викам паникьосана на мъжа ми ,,Помогни ми, детето ще падне от леглото" (и съм супернапрегната как той спи, а детето ще се претрепе). Той се разбужда потресен и ме разтриса ,,Дъщеря ти спи зад теб на леглото, това е кракът ми“. В този момент се събуждам и виждам, че детето си спи на леглото, а аз изпотена съм хванала мъжа ми за крака и го дърпам здраво. Направо не знаех на кой свят съм. :)
----------
Нашите ми изпратиха домашни суджуци, та всички ги обвивах един по един в стреч фолио и във фризера. Наскоро, вадейки поредния от фризера, намерих обвит шампоан в стреч фолио във фризера!!
----------
Поръчах си кафе на таксиметрова компания на адрес. А просто исках да поръчам такси.
----------
Разопаковах пакет нови памперси на плота в кухнята с ясната цел да ги стерилизирам. По-късно същия ден боднах едно зарядно в кифличка, не си спомням да съм имала някаква конкретна цел тогава.
А ако сме ви забравили – не се сърдете – припомнете ни, че сме малко отвеяни от недоспиване!
Тези 25 майки споделят най-странните неща, които са правили, когато са били крайно изтощени от липсата на сън, а ние им съчувстваме и кимаме с разбиране, защото някои са ни се случвали и на нас!
Влязох в колата и закопчах сина си с коланите за столчето, след което осъзнах, че съм без гащи.
Токова бях уморена, че забравих името на сина ни. Посочих към бейбифона и попитах мъжа ми: „Какво прави как-му-беше-името?“
Станах да отида до тоалетната посред нощ и с изненада открих, че ми е хем мокро, хем топло. Оказа се, че съм била толкова скапана, че всъщност съм пишкала на дивана, вместо на тоалетната. Свалила съм си гащите, седнала съм на дивана и съм започнала да пишкам, все едно съм на тоалетната чиния. Добавих и това към списъка с телесни течности, които трябва да почистя през тази нощ.
Настоятелно опитвах да отворя входната врата на къщата, като натисках копчето за отключване на колата.
Сграбчих мъжа ми за чатала – ама с все сила – докато се обръщаше в леглото, защото си помислих, че е бебето и ще падне.
Когато бебето се събуди с крясъци една нощ, отворих входната врата, защото си помислих, че някой звъни.
По време на първия месец след раждането пращах смс-и на мъжа ми, който спеше до мен, за да го питам къде е.
Сипах мляко в чашката на бебето и я подадох на кучето. Понеже кучето не протегна ръка да я хване, се ядосах и казах: „Какво искаш още? Ето ти я чашата!“ Трябваха ми цели 5 секунди да осъзная, че това не е 2-годишното дете.
Една вечер с цялото семейство бяхме в една стая, но никой не държеше бебето. В паника изкрещях: „КЪДЕ Е БЕБЕТО?!“ Мъжът ми ме погледна право в очите и каза: „Мила, в момента я кърмиш“.
Излязох от вкъщи с откопчани и висящи пред гърдите ми подложки на сутиена за кърмачки.
Кърмех голямото дете в дневната по гащи и сутиен. На вратата се почука и отидох да отворя, без да се усетя, че едната ми гърда стърчи от сутиена. Доставчикът на UPS изпадна в шок и започна да гледа настрани. Чак часове по-късно осъзнах какво се е случило.
След много дълга нощ отивах към аптеката. Спрях на червен светофар и имах чувството, че цяла вечност стоя там, даже чух как започват да ми бибиткат коли, след което осъзнах, че не е червен светофар. Стоях спряла на знак СТОП.
След изцеждане с помпа в 3 през нощта отидох в кухнята и излях всичкото мляко в мивката. Изпищях в секундата, в която разбрах какво съм направила. Явно бях превключила на режим безмозъчна зомби-чистачка.
Посред нощ се опитвах да сменя памперса на дъщеря ми, докато не се оказа, че всъщност бях сложила нов памперс върху мръсния.
Голямото ми дете още нямаше 2, когато родих второто. Първата седмица ми е пълна мъгла. Една нощ станах да нахраня бебето и чух хъркане, докато минавах покрай кухнята. Оказа се, че съм забравила да извадя голямото дете от столчето за хранене и тя е заспала върху чинията със спагети като възглавница.
Най-накрая щях да си лягам, затова си свалих обеците и си почистих грима. Толкова бях уморена от недоспиване, че сложих мръсния тампон от почистения грим в кутията с бижута и изхвърлих обеците в кофата.
Една нощ, след безброй безсънни седмици, искрено вярвах, че бебето плаче, защото мъжът ми му е взел парите. Мъжът ми ме заведе обратно в леглото и на другия ден добре се посмяхме.
Направих си кафе без трошичка кафе. Чак на втората глътка осъзнах, че пия просто гореща вода.
Един път, като излязох от банята, се опитах да нахлузя памперс-гащи вместо бельо. След това плаках, че не ми стават.
Отидох до мъжа ми и сложих биберона на бебето в устата му.
Не бях спала два дни, след като се прибрах от болницата и осъзнах, че не съм яла, затова си размразих гофрети и ги залях с веро вместо със сироп.
Наричах педиатъра ветеринар.
Опитах се да прегърна техника, който дойде да ни настрои интернета. Толкова бях изморена, а бях свикнала да прегръщам гостите си на тръгване. Той ме изгледа все едно съм ненормална.
Напазарувах пълна количка с покупки, закопчах бебето в столчето, потеглих, и тогава осъзнах, че съм оставила количката с торбите, пълни с покупки, на паркинга.
А на вас какво ви се е случвало заради зверската умора и изтощение от безсъние?
Жените, които у дома имат и деца, и съпрузи, понякога биха казали, че съпрузите им са като най-голямото дете в къщата. Това може да е изненада за някои мъже, но зад него стои потвърдена истина, скрита под маската на шега.
Подозираме, че жените, които смятат, че понякога трябва да са родител и на мъжа си, за да го накарат да свърши нещо, направо ще избухнат, когато разберат за това проучване. Сайтът Today.com публикува резултатите от шокиращо изследване сред 7000 (СЕДЕМ ХИЛЯДИ!!) майки, в което всяка от тях е трябвало да определи нивото си на стрес по скалата от 1 до 10.
Още по-шокиращото е, че това не е ново проучване - първите изследвания на темата започват още през 2012-та година. В изследването се казва още, че майките на три деца са по-стресирани от майките на две, но всъщност майките на 4 и повече деца са по-малко стресирани от първите две категории! Уау!
Средната стойност на стрес у запитаните 7000 майки е 8.5, като 46% от жените споделят, че точно мъжете им са причината за прекомерния стрес.
Всяка трета от четири жени споделя, че има усещането, че носи по-голямото бреме и отговорности в семейството.
20 процента от участвалите 7000 жени директно обвиняват мъжете си, че нежеланието им да помагат е основен причинител на всекидневния стрес. Запитаните майки се оплакват, че имат чувството, че никога не им стига времето да свършат всичката работа, която ги чака.
За някои тези резултати може да са изненадващи, но ако поговорите с няколко майки около вас, бас държим, че повечето ще се припознаят в описаното.
Подобни проблеми обаче трябва да бъдат решени, а не просто констатирани. Един от най-ефективните начини е да говорите с партньора си и да му обясните, че помощта му е необходима и оценена. Мъжете наистина трябва да поемат повече инициатива за домашните задачи. Майката има физиологична и емоционална нужда да си почине и да презареди, а от партньора ѝ се очаква да помогне това да се случи.
След текста ни Хроника на една хронична умора получихме безброй съобщения от други жени в подобно състояние, но едно от тях ни стисна за гърлото много силно.
Млада жена се престраши и ни разказа историята на нейната хронична умора - от зараждането до този момент, в който състоянието е толкова неуправляемо и тежко, че единственото, което я крепи, е... алкохолът.
Публикуваме текста анонимно и призоваваме всички коментиращи да се въздържат от безсмислена критика и хулене - жената няма нужда от това. Прочетете обаче нейната история и ако тя може да ви е от помощ, за да спасите себе си или някоя приятелка в подобно състояние - и тя, и ние ще сме доволни. И за да спестим въпросите - на авторката сме препоръчали добър психолог и всякаква друга подкрепа, каквато ни е по силите.
Повечето казват, че ние сами си я причиняваме в старанието си да бъдем перфектни във всичко - в домакинството, в отглеждането на децата, в чистотата, в работата, във външния вид, в социалния живот.
Има много жени, които успяват. И не само това - изглеждат така, сякаш това са чакали цял живот - от сутрин до вечер да слушат ревове и крясъци, да дебнат най-пресните моркови и пащърнак на пазара, да са измили и сложили децата в точно определен от тях час и след това да обърнат внимание и на половинката си....
И да са щастливи - за това, че яденето е прегоряло, че големият е разсипал млякото по пода, а малкият в това време е изял малко от храната на котката.
Е, аз не съм от тях.
Историята е много дълга и със сигурност ще отнеса много критики за начина ми на мислене и действията ми. Въпреки това я споделям, защото мисля, че не съм единствената.
Знаете ли как се лекувам?
От първия рев сутрин до последния рев вечер преди заспиване, защото сме прочели 2, а не 3 приказки, аз пия. Лошо е, знам... но това е моето лечение.
Имам 2 деца - и двете бяха желани, но не и планирани. И двете се появиха точно в най-неудобния за мен момент, когато реших да правя кариера, когато ми увеличиха заплатата, когато смених позицията.
При първия бях много потисната - грях ми на душата, но си казвах “точно сега ли?”.
Предстоеше ни местене, ремонт, обзавеждане и боядисване. Малкото човече изживя всичко в корема ми - нагълта се с целия прахоляк от съборени стени, намириса латекс и боя, и се появи точно когато завинтих последното болче на една етажерка в 12:00 през нощта, защото мисълта, че нищо не е наред, не ми даваше мира.
Едно страхотно бебе - да, с коликите му и всичко останало, типично за момчетата - но страхотно. Не спрях да работя през цялото време. Бебокът висеше на гърдата ми, а аз водех служебни разговори по телефона или скайп. Изключително тих. До едно време.
Детето проходи и проговори много рано благодарение на една детегледачка, която не спираше да му бъбри през цялото време (за което съм безкрайно благодарна, защото той в момента говори като голям човек). Докато беше бебе, както аз, така и таткото не бяхме подготвени за дете - искахме, но моментът никога не бе подходящ.
И когато се роди, татко му продължи живота си както си беше и преди. Добре че поне дойде за изписването, въпреки че ме накара да остана още един ден в болницата, защото искал да се напие с приятелите си и да се наспи....
Таткото не погледна сина си близо година - няма смяна на памперси, няма прегръдки, няма целувки... за него детето не съществуваше.
Започна се един ад за мен - по цял ден с бебето, вечер таткото се прибира и пита “Какво има за вечеря?”. Аз не съм от домакините. Не бях. Не обичам много да готвя - каквото и да направя, или е прегоряло, или е пресолено, безсолно, безвкусно... затова и не правя нищо.
Но таткото реши, че имам прекалено много свободно време и мога да го инвестирам в това да приготвя нещо (преди това да изчета 1001 рецепти, да експериментирам няколко дена, докато не успея).
Прибираше се вечер вкъщи и, без да погледне детето си, сядайки на подредената маса, на която обаче липсваха приборите, питаше:
Въпрос, на който не можех да дам отговор, защото не си спомнях. Спомнях си кога за последно бебето е акало и кога е яло, но не и какво съм правила целия ден. Идея нямам и сега.
Бебето пропълзя, скоро и проходи. А аз започнах да пия. Основно заради чувството на безсилие - седиш си вкъщи по цял ден, виновна си, че поръчваш детска кухня, защото сама не можеш да сготвиш нищо, апартаментът прилича на взривена китайска будка - навсякъде се търкалят пластмасови играчки и всяка свири в различна тоналност.
Започнах да пия, защото се чувствах безсилна - нито можех да работя нещо, нито да се грижа адекватно за детето си, нито да му наготвя.
От половинката си получавах само упреци, че заспивам в 21:30 ч, а той все пак иска нещо от мен...
Партньорът ми сутрин ставаше, изкъпваше се и отиваше на работа.
Детето ревеше в кошарата и аз започнах.
Започнах да си сипвам чаша вино и да я изпивам. Оправях се с детето. На обяд, когато се разплакваше, защото му се спеше или защото любимата му играчка се е счупила, си сипвах вино.
Вечерта, когато мъжът ми се прибираше и, отново пренебрегвайки съществуването на детето, питаше “Какво има за вечеря?” - аз си сипвах вино.
Така, полека лека започнах да се лекувам. С алкохол.
Една година след раждането на първото ни дете разбрах, че съм бременна.
Втората бременност протече много странно - не се зарадвахме, не я усетихме (говоря в множествено число, защото това се отнася и за мен). Когато разбрахме, че не е момиче, тонусът ни спадна още повече.
В това време половинката ми осъзна, че има дете. Не напълно, но до голяма степен. Започна да ми държи сметка с какво и кога го храня, как го обличам, кога го приспивам - неща, които преди изобщо не го интересуваха.
Една вечер, докато за пореден път приспивах големия и четях приказки, а татко му работеше.... се случи нещото. 1 месец по-рано. Изтекоха ми водите и вторият каза, че иска да излиза.
Роди се след 16 часа мъки, предизвикани контракции, задушен, без сърдечна дейност и посинял. Гледах как го държат с главата надолу и го удрят, и не можех да кажа нищо друго освен “Какво става?”
Остана в кувьоз за седмица, защото нямаше сукателна дейност. Хранеха го със спринцовки и вливания. Беше ми много тежко. Защо ли? Обвинявах се, че съм виновна за всичко това - че не съм го искала, че не съм обръщала достатъчно внимание на детето си и на мъжа си, на себе си, че намирах утеха в чашата вино - не само вечер, но и през деня, и по време на бременността – цялата.
Сега децата са малко поотраснали и... ми е още по-трудно! Големият ходи на детска градина, малкият проходи наскоро.
Аз продължавам да работя и да пия.
Таткото до такава степен изведнъж се привърза към големия, че се стигна дотам синът ми да ме гони от стаята, да ме блъска и да крещи “Махай се от тук, искам татко”.
Не мога ни да го прегърна, ни да го приспя, ни да го облека. Когато го попитам защо да се махам, той ми казва “Отивай си при Х“ (вторият ми син).
Не бих казала, че ревнува. По-скоро аз ревнувам повече.
Таткото облича големия, таткото му мие зъбите, таткото го учи как да пишка в тоалетната, таткото го води на градина, таткото го взема от градина - ако се случи да го взема аз, той ме пита разочаровано “Защо идваш ти?”.
Имаме си детегледачка, но когато нея я няма, е пълен ад.
Сутрин повтарям около 1000 пъти “Обуй си чехлите”, “Измий си зъбите”, “Не влизай при бебето“, “Не му вземай биберона“, “Седни да закусваш”... и това, докато таткото си тегли поредния блажен горещ душ, за който аз само си мечтая.
След като бащата се оправи и види, че майката не си е свършила работата за тези цели 30 минути, той взема детето и прави всичко, за което съм крещяла, в рамките на 5 минути, и то с такава лекота - дори с насмешка в погледа, която казва:
“Ето, видя ли, за нищо не ставаш.”
И, да, наливам си чаша вино. Мисля даже да мина на по-твърдо, че това не помага.
Всичко това съм го споделяла с мъжа ми - за слабостта си, за загубата на търпение... отговорът му винаги е бил един и същ: “отдели време за себе си, бъди спокойна, децата ти имат нужда от спокойна майка, не готви, не чисти, отиди на маникюр, фризьор, виж се с приятелки, купи си нещо”.
Хахаха - какво? Маникюр? Ноктите ми са изпочупени от липса на витамини!
Фризьор? За какво - по цял ден съм вкъщи и над тенджерата.
Приятелки - кои? Тези, които споделят колко пъти се е наакало тяхното дете? Не, мерси!
Купи си нещо? С майчински 340 лв е малко трудно - а памперсите и пресните и ДОМАШНИ плодове и зеленчуци са по-важни!
06:30 – ставане. Тишина в апартамента. Измъквам се на пръсти. Обикновено съм хремава или кашлям. Затварям се в някоя стая да се облекча. Започва великото мислене - КАКВО ДА НАПРАВЯ ЗА ЗАКУСКА? Последвано от въпроса “А те какво ядоха вчера сутринта?” Нямам спомен. Машинално се прави нещо.
07:00 - време е да събудя големия (вмъквам, че татко му още се излежава в леглото).
Светвам лампите, дърпам завесите и започвам да го милвам по главата и да говоря нежно. Той пък ми отговаря с ритници и крясъци "НЕ НЕ НЕ НЕ, Искам Таткуууууу". Оставям го.
07:20 - закуската е готова, миялната е изпразнена, столчетата на децата - изчистени, дрехите за деня - приготвени. Таткото си е взел душ и влиза доволен в хола по хавлия.
Целува ме и ме обвинява, че съм станала прекалено рано, а той искал да ме гушка.
07:30 - след поредния безуспешен опит таткото събужда сина си, успява да му измие зъбите и да го облече, да го изпишка и дори да поиграе с него.
Аз съм си наляла вече чашата с вино.
07:45 - големият остава с мен в хола, за да закуси, докато татко избере какво ще облече. Започват се големи борби - “Седни и и си изяж закуската”, “Не си играй с това!”, “Не плюй в яденето, не си върти главата така”...
07:57 - таткото пристига облечен и казва, че има 5 минути и дотогава детето трябва да е готово. Сяда и го нахранва сам (защото аз не мога) за 3 минути.
В това време от спалнята се разнася жалостен плач на едно малко бебе, което се е събудило от безбройните викове вкъщи и плаче, защото баща му е минал няколко пъти покрай него без изобщо да го забележи и накрая го е изоставил сам в стаята.
Пренебрегвам това, въпреки че ми се къса сърцето...
08:15 - номер 1 трябва да се обуе. Започва велик спор за това защо при 3 градуса навън не можем да сложим зелените сандали... следва рев и тръшкане. Номер 2 се тръшка още по ожесточено в съседната стая, защото чува всичко, а баща му се чуди дали ризата, която е избрал, е достатъчно добре изгладена или трябва да се мине още веднъж през ютията.
08:30 - успешно изпращам Номер 1 и се залавям с номер 2, който вече е плувнал в сълзи.
Оттук става малко по-лесно, защото е само 1 брой - нахранва се, отваря всички шкафове, прищипва се няколко пъти, наакан е няколко пъти, мия го постоянно, накрая към 11:00 излизаме. Аз придремвам на някоя пейка. Пийвам си вино и се наслаждавам на тишината за цели 40 минути.
Детегледачката пристига. Аз отивам на работа. Чакат ме купища проблеми и хора с въпроси. Не мога да се съсредоточа.
Мислите ми са при децата - защо единият не ме иска, защо другият не искаше да яде, защо мъжът ми ме обвинява за всичко, виновна ли съм наистина?
Какво да направя, за да се променят нещата? Как може да има жени, които да са щастливи от този начин на живот? Защо аз не съм щастлива?
Работният ден минава бързо и без всякаква ефикасност.
Бързам в задръстванията да взема номер 1 от градината (на другия край на града). Когато ме вижда, не е въодушевен. Възпитателките се споглеждат смутено. Повечето деца се радват на родителите си, моето ми казва да си ходя...
Прибираме се при Номер 2. От 18:00 до 21:00 се играе на “Недей, НЯМА и НЕ” - знаете ли я тази игра? Майката е грамофонна плоча, която е запецнала, а децата не я чуват и правят каквото си искат. Много е весела.
21:00 - къпане - във “високата вана”, както казва Номер 1. Номер 2 излиза по-рано, за да бъде облечен и сложен в леглото. Пее му се песничка, пускат му се звездички на небето и, милият, сам заспива.
Номер 1 иска три приказки, фенерче, звездички, да играем на баскетбол, да играем на карти, да ми покаже колко колички има и накрая да ми каже:
“Не искам теб, искам ТаткУУУ”
Не си спомням кога за последно съм спала повече от 3 часа.
Нощем не мога да спя, защото ме измъчват не само плачовете на децата, но и неща, които през деня не съм успяла да свърша:
платих ли сметките, купих ли листа за баница, обадих ли се на дърводелеца, поръчах ли си прясно мляко от специалния човек от Самоков.... хващам телефона и започвам да правя това, което не съм успяла през деня. Включително и да работя.
Сънят ми започва в 22:00 и приключва в 03:00.
Това е. Чувствам се отвратително, но си излях душата.
Благодаря ви.
