fbpx
И аз съм човек

Честит празник, скъпи работещи жени!

1 май 2019
Елисавета Белобрадова

Честит ни най-прекрасния, най-тежкия, най-страховития и най-вълнуващия празник в годината. О, не спорете! Сега ще кажете, че може би това е Осми март или Коледа или даже 24 май за тези които подхождат по-интелектуално. Но нека си го кажем – ние, жените, ние, майките имаме един голям празник, един ден, който характеризира живота ни и това е Международният ден на труда.

Защото бачкаме, дори когато спим. Без почивка, без отдих. Дори когато лежим на плажа, внимаваме да не се удави някое дете, а това също си е работа, признайте.

Понякога седя и си мисля, докато се трудя в неделя, това ли е животът? Един безкраен, нестихващ труд. Една нестихваща работа, която виси като огромен камък на врата ми и ме мъчи. И дали някога ще дойде ден, в който няма да работя. И въобще трябва ли да идва този ден.

В началото

Започнах да работя още на 13 години в една видеотека, за да изкарам пари за морето. Тогава бяха времената бяха объркани, цареше анархия и никой, слава Богу, не се притесняваше, че 13-годишно дете работи. Нито родителите ми, нито данъчните, нито Инспекция по труда.

Това беше един прекрасен ход на съдбата, която ми даде възможност да хвана първите си пари, изкарани от самата мен, в ръцете - и след това да ми ги откраднат в рейса ден по-късно. Признавам, че тогава го приех тежко, но поуката остана, а именно, че да работиш и да изкарваш пари е много хубаво.

И оттогава не съм спряла. Работила съм всякакви неща. Цялото ми студентство мина под знака на тежкия труд по кафенета, ресторанти, будки за пасти и торти. Чистила съм апартаменти и съм мела заведения. Срамен труд няма. Стига да работиш и да получаваш честно пари за това.

Собствен бизнес и деца

Тази моя страст доведе съвсем естествено до собствен бизнес, който наченах заедно с раждането на първото си дете. Не помня да ми е било тежко. Мъжът ми ми помагаше, аз бях млада и луда, всичко вървеше супер.

После дойде второто дете и започна да ми тежи, а години по-късно с новия ми мъж и третото и стана истински тежко.
А работата ставаше все повече и повече.

Не знам какво съм си мислила на 25 години. Вероятно, че се свиква с работата и че можеш вечно да работиш от 7 сутринта до 12 през нощта. С годините и броя на децата всичко натежава. Грижите стават все повече, чиниите все повече, количествата храна, които трябва да се сготвят - огромни, чорапите, които трябва да се чифтосат – хиляди.

Всеки ден – пералня. Всеки ден един безкраен хаос, който някой трябва да превърне в ред. Училища, детски градини, ясли. А на фона на всичко това – безкрайно количество работа. И не каква да е, а творческа. Всеки ден трябва да се измисли нещо ново, нещо прекрасно, нещо добре написано. Всеки ден нов текст трябва да се ражда, нови интервюта да се вземат, нови рекламодатели да се посрещнат.

И така, до един януари, в който се озовах на стола си, наведена над бюрото в офиса, обляна в пот без да е топло, нито студено. Зъбите ми тракаха, очите ми плуваха и сълзите се лееха без причина. Не си бях ресала косата от месеци, не виждах дали съм с мръсна или чиста блуза.

Бях създателка заедно с Красимира на "Майко Мила!" – един невероятно успешен проект за родители, заедно бяхме основали фондация, която току що бе спечелила финала на най-голямото социално-предприемаческо състезание в България и работех в може би най-добрата рекламна агенция в България с абсолютно прекрасен екип. Бях обградена от всичко, което исках. Трите ми деца, мъжът ми и трите ми работни места.

Преумората

Уж бях щастлива, уж бях направила всичко, което искам и едновременно с това бях на прага на пълната депресия. Исках да умра от преумора. Гърбът ме болеше постоянно и имаше моменти, в които се хващах и не можех да стана по цял ден. Качих килограми, кожата ми беше сива, крещях за всичко и не можех да спя. Ах, как не можех да спя. До полуда, до пълно изтощение и притеснение.

Един ден, на среща на екипа на агенцията, в която работех, от крачола ми изпадна чорап. Стар чорап. Явно се бях събула вечерта без да знам какво правя и чорапът беше останал там. На сутринта съм обула панталона, сложила съм други чорапи, а тоя клетник е останал заклещен, за да изпадне пред всички колеги в един тържествен момент.

Наведох се да си го прибера в джоба и гърбът ми каза „щрак“. Изпитах срам, болка, ужас и истинско желание да се хвърля през прозореца, за да свърши всичко това, но бяхме на партера и нямаше къде да ида.

Работата ме беше довършила. И не само работата на работа. Работата изобщо. Защото да се грижиш за три деца е адски тежка, почти непосилна работа.

Бях се превърнала в истински ходещ труп без сила за нищо. Нищичко.

Бях забравила за секс, за любов, за чувства, радост или каквото и да било светло чувство. Като зомби летях на влака на задълженията си и чаках да се разбия в някоя стена, за да остана завинаги там.

Стресът ме разболя истински и тогава някакси през мъглата от истерия проумях, че трябва да направя нещо. Нещо. Защото наистина щях да умра, а бившият ми мъж съвсем разумно ми беше казал, че който става майка няма право да умира.

И така, реших да напусна агенцията, за да не умра. С мъка на сърце, защото там беше чудесно. След това просто си дадох почивка и лежах дни наред. А после? После тръгнах на фитнес.

Промяната

Но не просто така. Не просто така. Никой, който е бил толкова смазан и преуморен, не може да тръгне просто така на фитнес. Невъзможно е. Защото силите му стигат да си направи кафе. Толкова.

Но да речем, че отидох на консултация. И след обстоен разговор се разбра, че наистина съм на ръба на пропаст, от която мога да се дръпна, ако реша. И го реших. Първо започнах със съня. Вода, магнезий, вода, магнезий. Сън, сън за измореното тяло. А после започнах и леко да спортувам.

И сега съм добре. Размина ми се. Пак усещам радостта в тялото, любовта от движението и най-вече – ОТ РАБОТАТА. Защото, разбирате ли, аз обожавам да работя. Аз съм от онези страстни работохолички, които работят това, което обичат и обичат това, което работят, но за да имат сили да обичат, трябва да имат сили и да работят.

Трябва да имат сили и сърце и душа за хората, които обичат, за нещата, които обичат и за работата си.

Днес празнувам първи май с огромна радост. Това е моят ден. Денят, в който празнувам най-вълнуващото нещо, което правя – работата. Но го давам по-спокойно. От хубавите неща няма смисъл да се умира.

Честит Празник, мили жени. Не умирайте!


По темата:

Елисавета Белобрадова

Съоснователка на Майко Мила

всички статии на автора
Споделете статията
Етикети
cross