fbpx
Животът с деца

Хроника на една хронична умора

15 ноември 2017

Този текст се посвещава на хилядите жени - майки или не майки, които изнемогват. Които нощем не могат да спят от притеснение и болки. Които се хранят стресово и са с наднормено тегло, или пък болезнено слаби. Които работят отвъд инстинкта си за самосъхранение. На тези, които ще се разболеят от Хашимото от недоспиване, ще им стане нередовен цикълът или ще започнат да получават ужасен болезнен кръвоизлив всеки месец. Този текст е за всички нас.

***************************************

Здравейте, казвам се Елисавета и съм преуморена до смърт. До депресия. До мозъка в костите си. До върховете на изсъхналата ми коса. До краищата на косъмчетата на необгрижените ми крака. До дъното на черните торби под очите.

Уморена съм в сърцето, в изпочупените ми нокти, в болезнените, кървящи венци, в насълзените очи.

Смазана съм на предела на силите, либидото ми е мъртво, ръцете ми треперят и мисля, че имам нужда от помощ.

В интернет, където е пълно с жизнеутвърждаващи идиотщини за идиоти, видях една картинка, която гласеше "Живей така все едно всеки ден е последния ден от живота ти".

Викам си - точно така.

Всяка сутрин алармата звъни и щом я чуя, съм сигурна, че този ден е последният в живота ми. Тялото ме боли навсякъде, ходилата ми пулсират все едно съм тичала 11 часа и зверовете, които са дебнали цяла нощ край леглото ми, ме нападат с острите си зъби - стресове, проблеми, трагедии, хора, които искат нещо.

Месинджърът пиука като бомба с часовников механизъм, всички започват да звънят.

"Елисавета, това вероятно е последният ден от живота ти. Искаш ли да го изживееш по някакъв специален начин? Да се снимаш с тънка рокля и вдигнати нагоре ръце на фона на залеза? Да танцуваш валс, да си купиш билет за френската провинция, където се случват романтични неща?"

След като се запитам този жизнеутвърждаващ въпрос, си отговарям смъртоутвърждаващо "не" и ставам.

Първо дете - обличане, миене, закуска, чанта, училище. Аз съм най-ужасната майка на входа на училището. Косата ми виси на парцали, кожата ми е сиво-жълтеникава. Срам ме е от детето, но толкова мога. Кълна се в живота си.

Прибирам се. Голямото дете вече е станало. Иска пари за уроци. Уроците, да ви кажа - не че вие не знаете, са станали безбожно скъпи. А уроците за кандидатстване след седми клас струват колкото двата бъбрека на третото дете.

Замислих се дали все пак не е редно едното дете да даде бъбреците си за образованието на другото, но накрая ми дожаля, все пак съм майка, и ... казах ли ви, че работя на три места?

Давам пари, събуждам най-малкото. То е в онази възраст, която педагозите сочат за трудна. Повечето сутрини пищи с всичка сила, реве, гъне се като коза, приела огромна доза амфетамини, и аз, потна и зачервена, се бъхтя като тракторист, докато му нахлузвам обувките, а то ме рита с огромно желание.

Благодаря ти, ясла, че те има.

Следват десет кошмарни часа на писане, несправяне, писане, още несправяне, милиони разговори по телефона, мейли и толкова стрес, че следобед вече се люшкам като пияна.

В работата всички жени са млади и красиви. И амбициозни, и умни. Мъжете - също. Де факто, всеки може да каже поне 50 неща на произволна тема по-умно от мен.

Събираме се на среща, поставя се проблем и всички имат идеи. Аз имам психическо разстройство. Мозъкът ми е в каша, притеснението ме залива, понякога ми избиват сълзи на отчаяние колко съм посредствена и комична в тъпите си дрехи, които дори не съм погледнала сутринта.

От крачола ми пада чорап.

“Ха, чорап, чий е този чорап?”, казва колега. Аз го взимам изчервена и го напъхвам в джоба на панталона си. Да. Това е моят чорап, защото вчера съм се събула в несвяст и сутринта съм обула същия този панталон, в същата тази несвяст.

Поне чорапите съм си сменила, но не мисля, че някой го оценява.

Отивам в банята, опитвам се да не плача, телефонът звъни постоянно, месинджърът пиука на всеки 2 секунди. Поглеждам се в огледалото.

Установявам, че изглеждам 5 пъти по-зле, отколкото съм изглеждала сутринта, а не мислех, че е възможно.

Става време да си тръгвам. Прибирам децата, вървя с последни сили. Там следва вечерен ритуал по хранене, миене, четене, пеене.

И така всяка проклета вечер. Всеки ден живея последния ден от живота си, защото знам, че някой ден просто сърцето ми ще спре и това ще бъде краят.

Вярвате ли или не, аз бях хубава жена. Сега бих могла да съм малко по-възрастна хубава жена. Нормална, естествено привлекателна. Имах чар и онази светлинка в очите, която прави цялата разлика. Имаше дни, в които дори се лакирах.

Сега от огледалото ме гледа нещо, изпълзяло от канала. Но не какво да е. Не нещо обикновено, изпълзяло от канала, а най-клетото, старо, изоставено нещо в канала, което, след като всички останали неща са изпълзели, е останало самичко в канала 4000 години да го търка с четка за зъби и да плаче.

Опитвам се да не се гледам, но постоянно хвърлям крадешком погледи към отражението си с надеждата, че в някакъв ракурс образът ми няма да е толкова... канален. Ще видя пак гордата осанка, дупето отпреди пет години. Някакви пет години.

Гледам се с надеждата, че някой нещо ще ме пожали и ще ми върне лицето отпреди само три години.

Най-страшното от всичко е онази фантастична сива смес, с която умората те залива. Като туткал. Запълва всяка дупчица, през която може да се промъкне лъч радост, всяко отворче, през което може да се влее капка сексуално желание.

Седя, абсолютно лишена от всичко, което някога ме радваше. Излизам на балкона, листата на есента шумят вечерно, но на мен не ми пука. Не ме интересува. Като изрод без сърце, като кокошка, пусната в Лувъра, аз седя и чакам да свирне месинджърът, за да си клъвна кокошето зрънце.

Умората е бавна смърт. И като плаващ пясък, колкото повече се дърпам, толкова повече ме поема навътре. Със сетни сили се опитвам да махам с ръце, да се измъкна, да си кажа, че нещо ще стане, ще се промени... и после се сещам за уроците, яслите, които трябва да се платят, детските лагери, дрехите, храната.

Сещам се за книгите, които трябва да прочета с децата, песните, които трябва да им изпея. Текстовете, които трябва да напиша, после да поправя, хилядите хора, които звънят и пишат, десетките хора, които разчитат, че днес няма да е последният ми ден, защото, хей, имаме работа да вършим.

И оставам още един ден. И още един. И още един.

Опитвам се да измисля нещо смещно за финал. Нещо забавно. Нещо, заради което да си кажете, че е имало смисъл да прочетете този текст. И не се сещам.

Ако срещнете някоя като мен по улицата или на работа, не ѝ давайте съвет. Не ѝ казвайте да си пие витамините или да спортува. Не ѝ обяснявайте, че трябва да има време за себе си. Тя вече отдавна си няма себе си.

Най-добре я заведете някъде, оставете я да поседи. Напазарувайте вместо нея. Идете на кино с децата ѝ. Дайте ѝ шанс да се наплаче и да се сети, че е човек.

И... живейте, сякаш имате 80 години пред себе си. Обещайте ми.

Елисавета Белобрадова

Съоснователка на Майко Мила

всички статии на автора
Споделете статията
cross